Петър Незнакомов
Разкази за петте океана (8)

Но къде е Консепсион?

Макар че го наричаха „Trente trois malheurs^[1]“ поради непрекъснатия малшанс, който съпровождаше плаванията му, този път капитан Жан Франсуа Лаперуз имаше щастие. На 1 февруари 1786 година неговите два кораба „Компас“ и „Астролабия“ заобиколиха обвеяния с печална слава нос Хорн, без да загубят нито един член на екипажа, без да скъсат нито едно платно, без да счупят мачта, дори най-обикновена рея. Това беше нещо невиждано и нечувано за ония времена. Испанските кораби, които минаваха по този рейс на път за тихоокеанските колонии на Испания, обикновено губеха половината от екипажа си, а мнозина от останалите живи получаваха такива тежки психически травми, че биваха преквалифицирвани на сухопътна работа, т.е. с години пълнеха кръчмите и се влачеха по публичните домове на Сантяго и Валпарайсо. А капитан „Trente trois malheurs“ премина страшния курс като че ли на шега, все едно че плаваше със сал по средното течение на Лоара. И тъй корабите влязоха в Тихия океан. Екипажът и всички учени, които бяха на борда (Лаперуз беше начело на научната експедиция за изследване на Пасифика, организирана в 1785 година от Парижката академия на науките), виждаха този океан за пръв път. Всичко им беше интересно. И безкрайната водна шир, която се простираше до хоризонта вляво, и този скалист и пустинен бряг вдясно, над който се синееше величествената верига на Андите, с нейните покрити с вечен сняг върхове.

Лаперуз заповяда курс право на север. Той възнамеряваше да се отбие, за да набави прясна вода и необходимите продукти, в Консепсион, най-южния град на тогавашната испанска колония Чиле.

Консепсион (това бе известно на Лаперуз от разказите на стари моряци — ветерани от експедицията на Бугенвил, организирана двадесет години по-рано) бе напълно европейско градче с каменни бели къщи в южноиспански стил, с многобройни църкви, с тесни, покрити с калдъръм улички, водещи към широкия площад пред катедралата и пред двореца на губернатора. Още в училище, когато разглеждаше гравюрите в старинните атласи, Лаперуз намираше, че Консепсион прилича извънредно много на неговото родно градче Алби във Франция. Същата каменна крепост с назъбени стени, същите бели камбанарии и високи тополи на площада, същият многолюден и шумен пазар, където селяните, наметнати с пъстри пончо, докарваха за продан стока, натоварена на малки сиви магаренца. Може би единствената разлика беше, че в Алби липсваха тези бели, тромави, прилични на камили животни, които местното население наричаше лами и които Лаперуз щеше да види за пръв път в живота си. Разбира се, ако всичко минеше благополучно. В живота на моряците винаги има едно „ако“.

Очертанията на залива, в дъното на който е разположен Консепсион, са описани от много капитани, те са нанесени на всички старинни испански и английски лоции, дълбочините са измерени до най-малка точност. На всеки свестен мореплавател е известно къде точно трябва да се заобиколи скалистият нос Сан Кристобал, който предпазва залива от свирепите югозападни ветрове, къде се намира опасната плитчина, в която е заседнал през 1550 година флагманският кораб на Педро Валдивия, основателят на града. Знае се и кое е най-удобното място за хвърляне на котва и за заставане на рейд в случай, че испанските власти не излязат така гостоприемни, както би се искало на Лаперуз и на неговите моряци.

Поради всичко това капитан „Trente trois malheurs“ водеше своите два кораба към това най-обикновено и скучно, макар и намиращо се на другия край на земята кътче, напълно спокойно и уверено и без каквото и да било вълнение. Тук едва ли би могло да се случи нещо извън реда на нещата.

На 22 февруари 1786 година двата кораба се приближиха до самия бряг, където на испанската лоция с малко колелце бе означен град Консепсион. Времето беше повече от чудесно — ясно, не много горещо, със слаб попътен вятър, каквото бива обикновено на тази широта към края на лятото. Флагманският кораб „Компас“ пръв заобиколи нос Сан Кристобал и влезе в залива. Юнгата Жофроа, който вървеше като сянка зад капитана си още от началото на пътешествието, подаде далекогледа. Лаперуз го насочи към дъното на залива и започна да разглежда приближаващата се суша.

И изведнъж прибледня, сне за миг далекогледа от окото си, избърса с длан изпотеното си чело и отново се взря в брега. После подаде далекогледа на юнгата и си удари един хубав шамар за пълно изумление на младия човек, който боготвореше своя капитан. Отново взе далекогледа и пак се взря към дъното на залива, но личеше, че обхваналото го безпокойство преминава в гняв. Жофроа, който бе изучил нрава му до най-тънки подробности, знаеше, че щом капитанът започне да чопли брадавицата на носа си, то тогава стой по-далечко от него, за да не стане службата ти черна.

— Appelez-moi, monsieur Dagele^[2] — процеди през зъби Лаперуз на притичалия свой първи помощник лейтенант д’Екюр.

Мосю Дажьоле бе най-прочутият френски астроном по онова време. Той придружаваше експедицията на Лаперуз по поръчение на Парижката академия на науките.

— Мосю Дажьоле — обърна се към него капитанът, като се мъчеше да запази хладнокръвие и да говори с подчертана, но ледена любезност (още в Париж го бяха предупредили да щади самочувствието на тези кекави интелигенти, с които бе препълнен корабът му), — сигурен ли сте, че правилно сте изчислили скоростта на нашите кораби?

— Absolument sur, mon capitain.^[3]

— Може би сте се излъгали? Може би се намираме на няколко градуса по̀ на юг или по̀ на север, отколкото предполагате.

— Какво говорите, капитане! — обиди се астрономът. — Всичките ми инструменти са в пълна изправност. C’est impossible.^[4] Аз лично проверих всички изчисления.

— Но къде сме тогава според вас?

— Dans la baie de Conception.^[5]

— De Conception!? Но къде е вашият Консепсион? — наруши ледената си любезност Лаперуз и сложи далекогледа пред дясното око на астронома.

Дажьоле погледна през окуляра и на свой ред прибледня и за малко не изпусна далекогледа от ръцете си.

— Не разбирам нищо. Това не е възможно. Аз не правя никога грешки.

На брега нямаше нито назъбена крепост, нито бели каменни къщи, нито високи камбанарии в ранен испански барок. Виждаше се само безлюдно необработено поле, тук-таме обрасло с почнали да пожълтяват тополи. Град Консепсион беше изчезнал безследно.

На „Астролабия“ ставаше същото, каквото на „Компас“. Капитан дьо Лангл, неговият командир, крачеше на капитанския мостик с далекоглед в ръце и напразно се мъчеше да намери Консепсион на мястото, където беше уверен, че се намира.

Двата кораба спуснаха платната и хвърлиха котва насред залива. Всички на борда бяха като шашнати. Не ги интересуваше вече къде е най-удобното място за заставане на рейд.

— Вижте, капитане! — каза Дажьоле и подаде далекогледа на Лаперуз. — Върху скалата в дъното на залива забелязвам една църква.

— Oui^[6] — каза Лаперуз след кратка пауза, — една църква с много висока камбанария.

— Знаете ли коя е тази църква?

— Non, je ne sais pas.^[7]

— Това е църквата Свети Иероним, Сан Хиронимо. Във всички испански пътеводители се казва: „На скалата Талкауано, която се намира в дъното на залива Консепсион, се издига църквата Сан Хиронимо, покровителя на града.“

— Какъв град?

— Conception, bien sur.^[8]

— Аз ви разбирам много добре, но къде е градът, господин астроном?

Дажьоле вдигна рамене. От неговото откритие всичко стана още по-загадъчно и объркано. Да, църквата на скалата говореше, че това безспорно е заливът на Консепсион, но къде по дяволите се е скрил цял един град, който по всички известни указания трябваше да се намира точно в подножието на същата тази скала!? Нали свети Жером, Сан Хиронимо, трябваше да покровителствува все пак някого. Той не би си губил времето с разни албатроси и скални лястовици. И десетина жалки тополи. Не, тук имаше нещо много странно и може би Лаперуз беше пред прага на разкриването на една истинска трагедия.

До осем часа двата кораба лавираха из залива, а членовете на екипажите им се губеха в догадки: какво ли е станало с Консепсион, живи ли са жителите му и ако не са — какво ли колосално бедствие се е струпало така неочаквано върху нещастните им глави?

Привечер дежурният моряк, който бдеше от гротмачтата на „Компас“, изведнъж забеляза лодка. Тя се приближаваше, карана от шестима гребци, към кораба. Дежурният веднага вдигна тревога.

Всички моряци, без да се подчиняват на командите на офицерите за спазване на някакъв ред, се струпаха на левия борд на корабите, заплашвайки да ги преобърнат. Любопитството им на хора, така дълго откъснати от родина и от близки, желанието по-бързо да научат нещо около мистерията, която обграждаше Консепсион, се бяха оказали по-силни от желязната военноморска дисциплина.

На носа на приближаващата лодка имаше двама души — единият брадат, с просто моряшко облекло, а другият с малиновочервено, обшито със сребърна везба наметало, с широкопола шапка, украсена с огромни черни пера. По всичко личеше, че този човек е благородник и висш сановник. Но на какво беше сановник той, дявол да го вземе, като там, в дъното на залива, зад гърба му, се виждаха само необработени поля. Може би отговаряше за крайбрежните тръни.

По нареждане на Лаперуз моряците пуснаха от борда на „Компас“ въжена стълба и двамата посетители се качиха на палубата.

— Полковник дон Хуан Мария Хосе Постиго — представи се на Лаперуз сановникът с червеното наметало, като свали широкополата си шапка и направи дълбок старомоден поклон (в Европа отдавна не се покланяха така и реверансът на испанеца предизвика усмивката на корабните офицери и на учените от академията). — А това е лоцманът — прибави той, като посочи брадатия си спътник, — който ще откара вашите кораби в пристанището на Консепсион. Добре дошли в нашия благословен от бога и от Сан Хиронимо край!

— Дон Хуан Мария Хосе Постиго — отговори на своя твърде приличен испански Лаперуз (по онова време в южна Франция почти всички знаеха по малко испански, откак се помнеха, воюваха с Испания, а войната е най-добрият начин да научиш един чужд език), — но къде е този ваш благословен от бога и от Сан Хиронимо град Консепсион? Аз се мотая тук цял ден, но не виждам никакъв град. На очите си ли да вярвам, или на вас? Макар че, разбира се, ценя високо вашата любезност и готовността ви да ни отведете в несъществуващото ви пристанище.

— Не се безпокойте, адмирале! — с типична испанска куртоазия дон Постиго повиши Лаперуз с няколко чина. — Градът се премести.

— Премести ли!? — не можа да сдържи изумлението си Лаперуз. — Но защо? Нима този залив не е удобен? Нима тук не е най-благоприятното място за съществуването на града?

— Разбира се — усмихна се сановникът. — Заливът е великолепен и Педро Валдивия, основателя: на Консепсион, е знаел къде зимуват раците, както казваме ние, испанците, в такива случаи.

— Може би крепостта тук е била по-слабо защитима от нападенията на туземците?

— Напротив, адмирале. Там, където сме сега, сме много по-уязвими за нашите врагове арауканите. Още не ни е останало време да изградим нова крепост.

— Mais pourquoi alors vous avez changes votreville. Que le diable l’emporte! — премина изведнъж на френски Лаперуз. — Je ne comprends rien.^[9]

— Нещата стоят малко по-другояче, сеньор адмирал — каза, като се усмихваше дон Хуан Мигуел Мария Хосе Постиго, и разказа следната удивителна история (тъй като едва ли всички читатели разбират испански, ние ще я предадем съкратено и със свои думи, като, разбира се, напълно съзнаваме колко ще загуби тя от свободния превод. До ушите на читателя — уви! — няма да достигнат дългите и цветисти обрати, свойствени на испанската реч).

Всичко започнало, според дон Постиго, с това, че на губернатора на провинция Консепсион, чийто административен център беше изчезналият град, на уважавания от всички, и то не само за богатството му, но и за редицата най-ценни добродетели, дон Карлос Хигинс, ирландец по произхождение, му хрумнало да си построи извънградско жилище в притежаваните от него трийсетина акра плодородна земя край река Био-Био на около петнадесет километра от града, който тогава, разбира се, не бил изчезнал, а се намирал в най-цветущо състояние.

— Доколкото разбирам, той си е построил нещо като вила, така ли? — прекъсна плавната реч на испанеца Лаперуз.

Дон Постиго обясни, че такава точна дума те нямат в родния си език, който далеч не може да се сравни по богатство и изящество с езика на могъщите французи, но вероятно в думата „извънградско жилище“ испанците влагат същия смисъл, какъвто французите в думата „вила“. В След това малко прекъсване той продължи разказа си. Дон Карлос Хигинс използувал за строежа на въпросното извънградско жилище всички индианци от града и околностите му, а също и по-долните чинове от гарнизона на крепостта, чийто комендант бил покорният ваш слуга дон Хуан Мигуел Мария Хосе Постиго. В резултат било издигнато не извънградско жилище, а цял триетажен дворец с всички удобства, със студена и топла течаща вода (за целта бил използуван близкият минерален извор). Върху половината от трийсетте акра бил засаден великолепен английски парк, а останалата земя била превърната в огромна овощна и зеленчукова градина. След като извънградското жилище било завършено, дон Карлос Хигинс предал губернаторските си задължения на градоначалника дон Франсиско Кехада, а цялата своя енергия, организаторското си умение и административния си опит посветил на вътрешната уредба на жилището и на повишаване икономическата ефективност от овощната и зеленчуковата градина. През цялата следваща година дон Хигинс не правел нищо друго, освен да кани своите приятели от цялата колония и да им показва жилището и неговата вътрешна уредба, и да ги развежда из парка и измежду отрупаните с плод бананови, лимонови и портокалови дървета в градината. Отначало той живеел в новото жилище само в съботни, неделни и празнични дни (за испанската империя те са около стотина в годината), после преселил там многобройното си семейство, за което шумът и замърсеният въздух в Консепсион станали просто непоносими, а когато градините започнали да дават своите богати реколти, и сам се пренесъл изцяло на брега на Био-Био. Заместник-губернаторите му носели там държавните книжа за подпис и той ги подписвал набързо между нарежданията си за плевене и сенокос, за пръскане със син камък и за набиране на нови работници индианци. Дон Хигинс дотолкова се влюбил в природосъобразния начин на живот, че изобщо престанал да посещава Консепсион и да се интересува от неговите проблеми.

Втори започнал да строи извънградско жилище градоначалникът, споменатият вече дон Франсиско Кехада, с когото скъпите гости вероятно утре ще имат възможност да се запознаят лично (дон Хигинс отсъствува от града, той гостува на свои приятели от Валпарайсо, които също са си построили извънградско жилище). Дон Франсиско закупил съседния на дон Хигинс участък плодородна земя и като използувал труда на градските пеони и на служителите в градоначалството, също започнал да строи. Неговото извънградско жилище, или вила по вашему, както се и полагало, станало по-скромно от това на губернатора, но що се отнася до удобствата и красивия изглед, дори го превъзхождало. И дон Кехада в последна сметка се преселил напълно на брега на Био-Био и предал цялата си градоначалническа власт на своите заместници.

В продължение на следващите две-три години в Консепсион не останал нито един свестен сановник. Всички се пренесли на река Био-Био, като заселили двата ѝ бряга на едно протежение от двадесетина километра. Отначало прекарвали там неделните дни и празниците, но щом градините почвали да дават реколта, се преселвали изцяло. Просто не можели да оставят тази отговорна работа — прибирането на плодовете — в ръцете на случайни и чужди хора.

Що се отнася до покорния ваш слуга (на това място дон Хуан Постиго отново направи дълбок реверанс), той пък открил едно превъзходно, запазено от ветровете местенце в полите на Андите и там поставил началото на нова вилна зона, така наречената Санта Барбара, която сега се оформя като най-аристократичното предградие на Нови Консепсион. Там закупили места всички висши чинове от гарнизона. Свещенослужителите също не останали назад. Те заели самото устие на реката, построили там редица нови църкви и манастири, а край тях и свои лични извънградски жилища. На войниците пък от крепостта, които започнали много да мърморят и да не излизат охотно на учения и маневри, били раздадени места по-далеч от реката. Хем да ги обработват и да изкарат по някой и друг песо над заплатата, хем пък в случай на нападение от страна на арауканите да бъдат заинтересовани и да отбраняват цялата вилна зона.

В стария Консепсион останали само няколко закоравели пияници и проститутки, но и те в течение на годините се запилели в големите градове на север. Местното туземно население отначало се разположило в изоставените домове, но после, оставено без контрол, ограбило каквото имало да се ограбва и се върнало по старите си родни места в долините и котловините на Андите. Градът бил доразрушен и доограбен от арауканите, изконните врагове на испанците в този край. Останалото свършил влажният климат и вездесъщата природа, която по тези места бързо и окончателно поглъща произведенията на човешката ръка.

Десет години след построяването на извънградското жилище на дон Хигинс от стария Консепсион останала само църквата Сан Хиронимо на скалата Талкауано, и то само благодарение на това, че за нея останал да се грижи някакъв смахнат монах фанатик от ордена на хиронимците.

— Сега вече всичко ви е известно, синьор адмирал — завърши разказа си дон Хуан Мигуел Мария Хосе Постиго. — Както виждате, няма никаква мистерия, а всичко е продиктувано от личната и материална заинтересованост. А сега моля, адмирале, заповядайте на своите помощници да вдигнат котва. Дон Кехада, временният заместник на дон Хигинс, ще бъде особено щастлив да ви приветствува в пристанището на Нови Консепсион, което сега се изгражда в устието на река Био-Био.

Лаперуз заповяда да вдигнат котвите и платната и пое курс на север. Но в пристанището на Нови Консепсион той отказа да спре. Боеше се, че ако позволи на офицерите и екипажа си да слязат на брега, те може би ще закупят земите по горното течение на Био-Био и ще основат един трети Консепсион. Тогава цялата му така трудно организирана околосветска експедиция ще отиде по дяволите a tous les diables, както сам той се изрази. И към прякора му „Trente trois malheurs“ щеше да се прибави още едно нещастие. А това и за такъв храбър и изпитан в борбата със стихиите моряк като Лаперуз щеше да бъде твърде много.

Затова той свали дон Хуан Постиго и лоцмана срещу новото пристанище на Консепсион и побърза да се отдалечи на всички платна от това коварно и съблазнително място. А за всеки случай подобно на Одисей пред острова на сирените заповяда да го привържат за гротмачтата на „Компас“ и да го държат там, докато изчезне в далечината чилийският бряг.