Петър Незнакомов
Разкази за петте океана (11)

Приключенията на доктор Пиколомини в Нова Гвинея

Това, което ще разкажем сега, се е случило преди около 90 години, в края на миналия век. Може би читателят ще запита защо отново го занимаваме с отминали работи — няма ли за нас съвременна тема. За поука — ще отговорим ние. Известно е, че историята е учителка на народите. Защо да не бъде учителка и на отделния читател?

Герой на нашия разказ е известният италиански лекар, антрополог, етнограф и изследовател на тихоокеанските острови доктор Пиколомини, Амедео Чезаре Пиколомини. Може би сте чували за него, а може би не. Сега твърде малко хора се интересуват от етнография и антропология. А и тихоокеанските острови след книгите на Съмърсет Моъм като че ли излязоха от мода. Но както и да е, ако не сте чували за доктор Пиколомини, сега от нашето повествование ще узнаете доста подробности за него и необикновената му съдба.

Докторът бил от северните италианци, планинците от Савоя, дето са повече французи, отколкото италианци. Бил енергичен, високообразован човек и идеалист до мозъка на костите, истинско чадо на оная напредничава интелигенция, която създаде славата на деветнадесетия век. Него го очаквала блестяща кариера на учен и в самата Италия, но докторът си избрал друга участ. Още като дете се бил запалил той от неизлечима страст по далечните пътешествия, а като юноша и студент го запленила завинаги романтиката на не съвсем изследваните по онова време тихоокеански острови. Той мечтаел да пренесе съвременния хуманизъм и цивилизация сред дивите джунгли на Борнео и Нова Гвинея, да облагороди суровите нрави на папуасите и канаките, които не били се отърсили още от човекоядството. При това доктор Пиколомини, верен на своите прогресивни разбирания, желаел да приложи съвсем нови, лично негови методи при изграждане на отношенията с туземците. Методът на „кръста и меча“, с който си служели повечето колонизатори от четири века насам, не бил по вкуса му. Той смятал, че тъкмо този суров метод е причината на всички недоразумения, сблъсъци и омраза, които неизбежно се появявали между белите господари и цветнокожите подчинени, и искал да издигне отношенията между цивилизатори и туземци на нова, принципно съвсем различна плоскост — плоскостта на търпението, доверието, взаимното зачитане, правдивостта и дори — не, не се смейте — на сърдечното отношение едни към други.

Доктор Пиколомини можал да осъществи своята мечта едва когато станал на четиридесет години. Тогава успял да натрупа необходимите средства за дългото пътешествие до другия край на света и за едногодишен, или колкото е нужен за прилагане на идеите му, престой там (държавите по онова време не отпускали средства за подобни начинания, на държавите тогава им били нужни колонии, а не бази за съмнителни експерименти).

За място на своите опити докторът избрал северния бряг на Нова Гвинея. Този бряг бил още съвсем неизследван, там живеели свирепите „ловци на глави“, най-дивите и жестоки от всички известни папуаси. От този бряг изследователите се завръщали твърде рядко живи, изсушените и препарирани глави на мнозина от тях красели поясите на местните племенни вождове. От научна гледна точка си струвало именно тук, а не другаде, да се установи доктор Пиколомини, тук да заложи своя социологически експеримент и да се опита да докаже на практика прогресивните си възгледи и теории.

На 12 октомври 1884 година срещу устието на Селик, най-голямата река в тази част на Нова Гвинея, хвърлила котва английската шкуна „Дрейк“. Напразно капитанът, опитен морски вълк, обиколил няколко пъти света, се опитвал да разубеди доктор Пиколомини да не слиза на този обвеян с мрачна слава бряг.

— Те ще ви видят сметката само за десетина минути, драги докторе — казал капитанът, който по време на пътуването обикнал искрено италианеца идеалист. — Няма да успеете да мигнете, и ще се озовете в казана с вряла вода. Поне да изчакаме да видим как ще ви приемат, та ако стане нещо, недай, боже, да разсипем с оръдието цялото село…

— Ето, видите ли, срещу какво се боря аз, драги ми капитане — отговорил с мека тъжна усмивка доктор Пиколомини. — В резултат на това, че с туземците са се отнасяли според стария библейски закон „око за око, зъб за зъб“, се е стигнало до настоящото положение на нещата. А аз искам всичко това да се промени. Ето защо ще ви помоля, щом лодката ми се отдели от борда, вие незабавно да вдигнете котва и да поемете курс към Австралия. Точно след една година ще се видим на същото място, като разноските, разбира се, ги поемам аз…

— Е, както искате! — отстъпил пред твърдоглавието на италианеца старият моряк. — И не става дума тук за разноски, а за… Но нека се надяваме, че благодарение на бога…

— Не благодарение на бога, а благодарение на науката ще се срещнем отново, сър — казал уверено непоправимият идеалист и като стиснал ръката на капитана, се спуснал в крехката черупка, която му били предоставили от кораба и в която моряците били вече свалили багажа му.

— Поне да бяхте взели една пушчица! — извикал от борда капитанът.

— Тъкмо пушка най-вече не би трябвало да взема — усмихнал се от лодката докторът. — Тъкмо тя е в най-голямо противоречие с идеите, които са ме довели тук.

— Е хайде, предавам се! — казал капитанът. — Измивам ръцете си от вас. Вие сте неизлечим. На добър час!

Капитанът погледал още малко след отдалечаващата се лодка, поклатил глава (коравото му моряшко сърце се било размекнало), после възвърнал обикновеното си хладнокръвие, заповядал да вдигнат платната и да вземат курс зюдест.

Шкуната била вече изчезнала зад хоризонта, когато лодката на доктор Пиколомини приближила на един хвърлей от брега на Нова Гвинея. Брегът мълчал. Не се виждала никаква жива душа, макар че било малко вероятно папуасите да не са забелязали шкуната и пуснатата от нея лодка.

И това безмълвие, с което брегът посрещнал доктора, било най-страшното. Колкото и да бил храбър, Пиколомини все пак усетил как ускорено бие сърцето му и как по кожата му пълзят отвратителните мравки на страха.

По едно време през главата му минала коварната мисъл да обърне лодката назад и да зареже и възгледи, и идеи. Но той бързо отпъдил този капитулантски навей. Докторът бил решил да сложи венец на своето досегашно съществование и щял да стъпи на брега, ако ще с това числото на мъчениците на науката да се увеличало с още една бройка.

В това време и в лагера на скритите зад крайбрежните храсти, въоръжени до зъби „ловци на глави“ също царяло смущение. Пред очите на настръхналите, нашарени с цветовете на войната папуаси се разигравали редица загадъчни неща. Първо — шкуната, която хвърлила котва оттатък рифовете, си отишла, без дори да даде един оръдеен изстрел по тяхното село, за какво, по дяволите, ѝ е това оръдие на носа! Второ — в приближаващата се към брега лодка имало цифром и словом само един човек, дотолкова папуасите можели да броят. Трето — колкото и да напрягали своите и без това остри очи, войните не могли да разберат с какво е въоръжен този единствен глупак в лодката. Пушка той нямал, това личало съвсем ясно. Да не би пък да е въоръжен с някакво ново, неизвестно досега в тези краища оръжие? Тогава дръжте се, папуаси!

А най-странното в приближаващия се враг — папуасите не си правели никакви илюзии, че този човек може да бъде приятел — било това, което се крепяло на дългия му правилен римски нос. Такова нещо те не били виждали досега — някакви кръгли лъскави колелца в дебели черни рамки, които закривали очите на врага. Капитаните на ветроходните шкуни и клипери, роботърговците и пиратите, които опустошавали тези брегове, не носели такива неща.

Всичките тези загадки смразили кръвта на залегналите в засада папуаски войни. Те били така шашнати, че едва не се предали без всякаква съпротива още при слизането на врага на брега. Но в последния момент се стърпели. Любопитни като всички диваци, искали да видят какво ще прави по-нататък непознатият.

Докторът, след като цопнал няколко пъти във водата, стъпил най-сетне на здрава почва, наместил очилата си, за да се огледа по-добре, забелязал дима, който се виел над джунглата и показвал, че туземното селище не е далеч, взел от целия си багаж само малкото лекарско куфарче и се запътил натам.

По пътя го следели с все по-нарастващ страх и трепет стотици черни дивашки очи. Но той не подозирал нищо. Вървял през гъстите, невиждани досега храсти и дървета, обкичени с ярки, но без мирис цветове, любувал се на прекрасната гледка на синия залив и си тананикал някаква ария от Белини, любимия му оперен композитор.

Като тананикал все така безгрижно, докторът влязъл най-после в туземното село и заоглеждал с любопитство пустите сламени колиби, които го обграждали от всички страни. Следващите го по петите папуаси съвсем изгубили пусулата. Поведението на непознатия така противоречало на здравия разум, било така алогично по техните представи, че те (и напълно правилно) решили, че той едва ли ще е обикновено живо същество с кости, кръв и мускули. Един от тях казал, че вероятно се касае за божество, изпратено от Поала Коала (повелител на морето в местните вярвания) и останалите охотно повярвали тази версия. И затова, вместо да хванат доктора, да го вържат, да го опекат на бавен огън и да го изядат със свойствения си добър апетит, както се полагало в подобни случаи, папуаските войни излезли с викове за пощада от джунглата, захвърлили копия и щитове и паднали ничком в краката му. Колкото и да бил непрактичен, докторът все пак разбрал, че събитията се развиват доста благоприятно за него. Той заповядал на туземците да станат и да го заведат при своя вожд. След като изслушали с трепет темпераментната италианска реч и не разбрали нито дума, папуасите вече съвсем се уверили, че имат работа с божество, изпратено от Поала Коала. Движейки се на прилично разстояние от доктора, те го повели към двореца на вожда, но там не заварили никого. Вождът бил вече уведомен от свои приближени хора, че е дошло могъщо и странно същество от друг свят, с двойни очи и без пушка и че той едва ли ще може да се мери с него. Вождът своевременно прибрал багажа си, колекцията си от сушени неприятелски глави, най-богатата и добре подредена в целия остров, и петдесетте си жени красавици и побягнал на юг с намерение да потърси политическо убежище у племето, населяващо бреговете на река Флай. Папуасите тутакси избрали за свой нов вожд доктора и го настанили в празния сламен дворец под името Амедео Чезаре I.

И тъй събитията надминали и най-смелите очаквания на доктор Пиколомини. Сега вече той имал пълна възможност да приложи на практика своите идеи. Много по-лесно това става отгоре, отколкото отдолу.

Трябва веднага да кажем, че докторът не се главозамаял от дадената му неограничена власт, а почнал последователно да я използува за осъществяването на едно от друго по-дръзки и новаторски по своята същност мероприятия. На първо време той се заел да се отърве от магьосниците и жреците на племето, които, както подразбрал, имали огромно влияние при формирането на папуаската идеология. Използувал първите дни от идването си на власт, когато магьосниците и жреците били още съвсем наплашени, лишил ги от всякакви прерогативи, разжалвал ги в обикновени граждани, без да им отнема правото на труд, конфискувал им храма (тяхната, така да се рече, идеологическа крепост) и го превърнал в лекарски кабинет и лаборатория. След като убедил хората, че насажданата от магьосниците и жреците религия е истински опиум за племето, докторът решил, че вече е съвсем лесно да събори и местните идоли и на първо място кървавия Динго Мунго, бога на войната, пред когото всяка седмица, а понякога и два пъти седмично магьосниците и жреците принасяли човешки жертви, следвани от отвратително човекоядство. Като използувал целия си авторитет на божество, изпратено от Поала Коала, докторът отменил отначало принасянето в жертва на непокорни и критично настроени членове на племето (както била досегашната практика), после и на пленените врагове и в края на краищата успял да ликвидира човекоядството изобщо. Идолът Динго Мунго бил съборен с подобаваща церемония и отнесен в джунглата, за да бъде изгорен. Мястото на кървавите вакханалии било разорано, засадено с декоративни цветя и храсти и превърнато в парк за отдих и култура.

Следващата мярка на доктора била да ликвидира многоженството (в това отношение, по мнение на повечето от своите биографи, той като че ли се престарал). Авторитетът му по това време бил толкова голям, че успял в едно сравнително късо време да се справи дори и с такава осветена от толкова века местна традиция. Всички жени в повече били отнети със специален декрет от техните досегашни собственици и от цялото количество бил образуван един резервен фонд за задоволяване нуждите на бекярите. За в бъдеще всеки млад папуас, който имал желание да се задоми, се обръщал със заявление до фонда и получавал жена по избор без каквито и да били разорителни заплащания, както било по-рано. Така жените, които били преди 12 октомври на разположение само на вожда, на магьосниците и жреците и на по-заможните папуаси, станали с едно само драсване на перото на доктора всенародно достояние.

Не могат да се изброят добрините и благата, които донесъл докторът на своите приятели папуасите. Той им измислил азбука и въз основа на нея ограмотил 60 на сто от мъжете и 15 на сто от жените на племето. Създал им художествена самодейност и стройна система за самоуправление, според която за в бъдеще племето щяло да се управлява не от наследствен вожд, а от племенен съвет, избиран с всеобщо и тайно гласоподаване, и то с участието в изборите и на жените и младежите, нещо нечувано по островите на Океания. И така нататък, и така нататък.

След изтичане на годината доктор Пиколомини сметнал, че мисията му на северния бряг на Нова Гвинея е завършена. Той доказал по блестящ начин своите етнографски, антропологически и социални теории. Време било вече да се завърне в Европа, да систематизира изобилния набран материал и да направи своите научни изводи достояние на целия цивилизован свят. Той прибрал багажа си, простил се е дадената му от фонда красавица туземка, която бил обикнал искрено, но която не можел да отведе в Италия (по простата причина, че бил женен), предал цялата власт на съвета, избран на проведените първи в историята на страната избори, и зачакал появата на „Дрейк“, напълно уверен в светлото бъдеще на Нова Гвинея.

Капитанът на „Дрейк“ помнел своето обещание и макар че не вярвал да види отново чудака италианец, все пак пристигнал на уговорената дата и място, ако не за друго, поне да отслужи една панихида за успокоение душата на погибшия наука ради. Какво било неговото учудване, когато от брега се отделила същата оная крехка черупка, с която преди година пратили италианеца на явна гибел, и след около половин час на борда се качил жив и здрав докторът, само малко понапълнял (от участието си в разни официални банкети).

Капитанът прегърнал като роден брат смелия пътешественик, научил вкратце необикновените му приключения на този зловещ в миналото бряг и като дал три залпа с оръдието в знак на уважение към гостоприемните папуаси, отплувал за Европа, за да ѝ възвърне здраво и невредимо едно от нейните най-забележителни за тази епоха чада.

На другата година доктор Пиколомини публикувал своя труд и той предизвикал небивала сензация, особено сред напредничавите среди във всички европейски страни. Триумфът на доктора бил пълен, но за съжаление той не можал да се радва дълго време на славата си. Законната му съпруга научила по някакви неведоми пътища за съжителството му с красавицата туземка от Нова Гвинея и една нощ в пристъп на чисто южняшка неукротима ревност (тя била родом от Сицилия) го пробола с наследената от баща си мафиотска кама. Пиколомини починал в генуезката болница „Санта Чечилия“, без да дойде в съзнание и без да може да узнае някога за събитията, разиграли се на северния бряг на Нова Гвинея в неговото отсъствие. И по-добре, че станало така, защото ето какво се получило веднага щом малката лодка на доктора напуснала гостоприемния новогвинейски бряг.

От своите миши дупки веднага изпълзели натиканите там в продължение на цяла година лишени от власт, привилегии и влияние жреци и магьосници. Те изровили от мястото в джунглата, където бил тайно закопан, вместо да бъде изгорен завинаги, идола на Динго Мунго и го изправили на стария му пиедистал сред новия парк за отдих и култура, като за целта изпотъпкали декоративните цветя и храсти и изравнили терена за бъдещите жертвоприношения. След три дни заедно с петдесетте си жени и колекцията си от изсушени неприятелски глави се завърнал от изгнание вождът на племето. Той свалил с помощта на южните папуаси избрания племенен съвет и предал членовете му на жреците, за да бъдат принесени в жертва на Динго Мунго. Това било сторено в края на седмицата с подходящо тържество, с което човекоядството сред племето било възстановено. Жените от фонда били възвърнати на старите им собственици, служенето с новата азбука било забранено, а грамотността — обявена за престъпно деяние, равносилно на измяна на вожда. След месец-два страшната слава на тези брегове била възвърната и капитаните на шкуните и клиперите никога не позволявали на екипажите си да слизат на Земята на доктор Пиколомини, както била наречена в Европа, северната част на Нова Гвинея.

Читателят пак може би ще запита защо му разправяме тази жестока стара история. За поука — ще му отговорим отново ние.

Хора, бдете!