Петър Незнакомов
Разкази за петте океана (4)

Ернандо Кортес и неговият пряк началник

Сега едва ли има човек на земното кълбо, който да си спомня за съществуването на Диего Веласкес — не великия художник със същото име, а всемогъщия на времето си кралски наместник и губернатор на Западна Индия със седалище испанската колония Куба. А името на Ернандо Кортес, завоевателя на Мексико, е известно дори на децата.

А някога съвсем не е било така. Било е точно обратното. Всички по островите на Караибско море треперели при произнасяне само на името на кралския наместник, а Ернандо Кортес го познавали само съседите му по енкоменда (имение), а и те не били с много ласкаво мнение за него. Дворянин наистина, но затова пък без пукнато песо в джоба. Дългове с лопата да ги ринеш, само когото не могъл, него не завлякъл. Енкомендата му уж не била малка и робите му индианци работели на златните рудници, но всичкото, каквото изчуквали, суетният гуляйджия Ернандо, да употребим днешния израз, го изпуквал с младата си съпруга и с лошите си другари, и те гуляйджии и безделници като него. И така щял да си изживее живота, приятно и безполезно, неизвестен почти никому, нашият мил Ернандо, ако Съдбата, тази голяма шегобийка, не му била определила за пряк началник такъв амбициозен и славолюбив човек като губернатора Диего Веласкес.

Но да се върнем малко назад, а по-точно към 1515 година. Тъкмо по това време в подвластната на губернатора Веласкес Западна Индия изведнъж се заговорило за новооткритата Голяма земя на запад, на която била разположена някаква велика туземна империя. Една след друга се завръщали експедициите, изпращани нататък от Веласкес (сам той не участвувал в нито една от тях, това не е работа за големи началници), и слуховете за огромните богатства на тайнствената империя започнали да разгарят апетитите на разораните испански чифликчии по островите. В 1517 година се завърнала например експедицията на Франсиско Ернандес Кордова и оцелелите моряци и войници от екипажа, като си излекували раните и като забравили лошото, тръгнали по кръчмите на Хавана и дето седнат и станат, заразправяли, че всичкото това, което го открил досега великият адмирал Кристобал Колон, е едно голямо Нищо, че всичките награбени богатства от островите на Западна Индия, тази тайнствена империя на ацтеките, може да си ги тури в малкото джобче.

Две години по-късно се завърнала експедицията на Хуан де Грихалва. Хората на този смел и опитен мореплавател, сред които бил и Бернал Диас дел Кастильо, бъдещият летописец на завоеванието на Мексико, обследвали целия бряг на Мексиканския залив и влезли за пръв път в съприкосновение с истинските ацтеки, а не с техните подвластни племена. И дори яли пердах от ацтекските воини.

Вестите, които донесли хората на Грихалва, били потресаващи. Тайнствената империя на запад действително била едно Елдорадо. И най-простият войник от армията на негово величество Монтесума, върховния вожд на ацтеките, бил облечен от горе до долу в златни доспехи.

Всичко това, както и трябва да се предполага, дошло и до ушите на губернатора Веласкес. И той решил да прави, да струва, но да я завладее тази ацтекска империя и да тури ръка на огромните ѝ богатства. И с това да направи два големи удара: първо, да спечели благоразположението на младия испански крал Карлос (всеки знае какво означава едно такова благоразположение на току-що получил огромна власт млад и още неопитен човек) и, второ, да стане най-богатият човек не само в Западна Индия, но и в цялата хабсбургска испано-германска държава, по-богат дори и от нюренбергските банкери братя Фугер.

И Веласкес зарязал всичко друго и хвърлил цялата си началническа енергия в подготовка на нова, вече достатъчно голяма, силна и добре въоръжена експедиция с една-едничка поставена й цел — да не се връща, докато не овладее ацтекската столица Теночтитлан (как ли са го произнасяли испанците това мъчно име), където според слуховете били струпани всичките богатства на върховния вожд Монтесума.

Работите тръгнали от бързо по-бързо. Необходимите каравели и галеони били ремонтирани и вече стояли закотвени на кея в хаванското пристанище, нужните оръдия се монтирали на лафетите, трюмовете се пълнели със сухари и сушено месо и всички бюрократически формалности около експедицията били изпълнени. Архиепископ Фонсека, завеждащ отдела за Западна Индия при испанския кралски двор, дал необходимото разрешение за тръгване, а флотата все не потегляла към мексиканските брегове. Защо? Защото Веласкес не можел да ѝ намери ръководител. Да застане сам той начело не му допадало. Де се е чуло и видяло губернаторите да вършат черната работа. Минаха вече времената на такива глупаци и наивници като Кристобал Колон. Губернаторите сега обират парсата, а друг бие тъпана. Но кой да бъде този тъпанджия? Хуан де Грихалва? Той наистина е смел и опитен и може би най-подходящ, защото познава брега на Мексиканския залив като собствената си длан. Но е човек с характер, не обича да се превива, извънредно популярен е сред своите матроси и войници, а славата му се е разнесла чак до Испания. Ами ако този вироглав Хуан вземе, че сам, през главата на губернатора Веласкес, докладва на крал Карлос за своите пътешествия и сам припише на себе си собствените си завоевания? Тогава? Тогава плановете на губернатора отиват на кино и друг ще се накичи с херцогската титла и друг ще стане испански гранд от блестящата свита на негово величество германския, и на цяла Испания, и на всички Индии император. Не, Грихалва трябва да отпадне, да премине в пенсия, а да се намери човек лекомислен и неславолюбив, който да се задоволи само с окрадените богатства и който да няма мечти за блестяща кариера. Но къде да се намери такъв екземпляр, дявол да го вземе! Тя, властта, е странно нещо. Отначало уж ѝ се противиш, а после лека-полека те опива и така те залюлява, че… Особено пък испанците, родени дето се вика, само за едната чест и слава.

И така корабите се пълнели с припаси и жадни за приключения авантюристи, а въпросът за избора на ръководител все повече се затягал. Губернаторът Веласкес по цял ден ходел из двореца си със списък в ръка, на който били нанесени имената на всички горе-долу годни да стоят на крака местни хидалго и зачерквал с химически молив един след друг тези, които не отговаряли на условията му. В края на краищата не останало нито едно незачеркнато име. И изгубилият съня си губернатор заповядвал да му се съставя нов списък и отново и отново започвал да броди от стая в стая из обширния дворец. Долната му устна била посиняла от постоянно плюнчене на молива и тази синина изчезнала чак когато и цялото му лице станало синьо от яд един месец по-късно… Но нека не избързваме напред.

Какво правел в това време Ернандо Кортес. След необуздан гуляй и едноседмична непрекъсната игра на карти Кортес се събудил една сутрин съвършено разорен. Парите, които за последен път му заели кредиторите, били пропити, енкомендата заложена на безценица, за да бъдат посрещнати загубите на карти, в публичния дом в Хавана стояла открита огромна неплатена сметка. На милия Ернандо предстояло да бъде завързан на позорния стълб в центъра на града, където по онова време били излагани на поругание всички неизправни длъжници. И тук, колкото и невероятно да звучи, му се притекли на помощ двама от кредиторите — секретарят на губернатора Андрес де Дуеро и правителственият финансов контрольор Амадор де Ларес. По какви подбуди ли? Ами вероятно са си рекли: „Нашият Ернандо, както го е закъсал, едва ли ще може да ни върне някога дадените заеми. Да го изпратим на позорния стълб, ще получим само морално удовлетворение, а парите ни така и ще отидат на вятъра. Я да вземем ние и да предложим на бай Диего него да назначи за началник на мексиканската експедиция. Губернаторът му е кръстник и макар че много не го обича (и той му е давал пари назаем), може би няма да има нищо против такава една кандидатура. Ернандо е пияница и женкар, но кой пък сега не е такъв. А в замяна е смел и дързък и най-важното — едва ли някога ще се опълчи срещу своя кръстник, от което бай Диего най-много се плаши. На Ернандо му дай суха пара, та да си плати дълговете и да купи нови парцали на булката. Друго нещо не го интересува. А къде ще намери толкова много пари, ако не в тая тайнствена страна на запад, за която сега всички приказват.“

Речено-сторено. Дуеро и Ларес почнали още на другия ден да коват подивелия от размисли и тревоги губернатор. „Те не се скъпяха — пише Бернал Диас дел Кастильо в своята «Правдива повест за завоеванието на Нова Испания (Мексико)» — на хвалби по отношение на Кортеса, уверявайки го, че той е единственият човек, годен за такова предприятие, че в негово лице Веласкес ще намери неуморим и безстрашен началник, който без съмнение няма да му измени никога, тъй като е негов кръщелник.“

Последното обстоятелство, изглежда, е натежало на везните. Кръщелник и кръстник по испанските обичаи са нещо повече от кръвни роднини. Губернаторът махнал с ръка — бил вече съвсем изтормозен от безсъние и размисли (от последното, откак станал кралски наместник, бил доста отвикнал) и подписал заповедта за назначаването на Ернандо Кортес за генерал-капитан на експедицията, с което предизвикал недоумението на цяла Западна Индия. Но него малко го интересували какви са качествата на Кортес като мореплавател и военачалник. За него сега най-важното било, че този генерал-капитан ще му бъде беззаветно предан и че едва ли ще ламти за прекомерна слава и почести. Нали ще се отърве от позорния стълб, стига му толкова. А ако започне да вири глава, стълбът си е на площада, няма да избяга.

Новият генерал-капитан получил заповедта за назначението си в кръчмата „Де лос Верхинес“, единственото място, където още му давали пиене на вересия. Той тутакси изтрезнял, а после накарал всички присъствуващи и те да прочетат заповедта, тъй като не вярвал много-много на пияните си очи. Истина било. Черно на бяло било писано, че той, Ернандо Кортес, не се праща на позорния стълб, а се назначава за генерал-капитан на огромна за времето си експедиция и му се дава задача да покори не друго, а самата империя на ацтеките срещу едно-единствено условие — да остави за губернатора Веласкес цялата слава от извършването на този подвиг. Това не било писано в заповедта, но много ясно се четяло между редовете й.

— Е какво пък — казал нашият Ернандо, като гав-рътнал за кураж още една чаша (кръчмарят също бил прочел заповедта и вече нямал нищо против безплатното пиене на генерал-капитана), — щом сте рекли Мексико, така да бъде. Ще ви я завладеем тази ацтекска империя и оттатък ще минем… На тепсия ще ви я поднесем.

След първоначалното изтрезняване него отново го обхванало алкохолното опиянение и бил вече готов да ти покори не само Мексико, но и целия свят.

Гуляят продължил до сутринта и генерал-капитанът се върнал в своята заложена енкоменда, с извинение, на четири крака. Същата сутрин, още съвсем махмурлия, Кортес се явил на аудиенция при кралския наместник и губернатор Диего Веласкес. Той се бил привел горе-долу в ред и направил много добро впечатление на губернатора със своята кротост и смиреност. Уви, Веласкес не знаел, че всички махмурлии сутрин са така кротки и смирени. Той дал своите указания, подарил на кръщелника си меч със златна дръжка, знак на особена милост, и го изпратил поживо-поздраво на пристанището, където го чакала поверената му флотилия.

След като видял гърба на генерал-капитана, Веласкес вероятно си е казал: „Ех, пияница е наистина и говори доста несвързано, но иначе е покорен като агне. Точно такава агне ми трябва.“

Така било поставено началото на блестящата кариера на завоевателя на Мексико Ернандо Кортес.

Още щом се качил на палубата на своя флагмански кораб и бил посрещнат с почитателни поклони от старите, обветрени в бури и сражения морски капитани и влязъл в богато мобилирана каюта, която щяла отсега нататък да му стане дом, с генерал-капитана сякаш станало някакво чудо. Атрибутите на властта и безпрекословното подчинение, което му било засвидетелствувано, така му допаднали, че целият му досегашен живот, изпълнен с непрекъснати гуляи и лесни победи над представителките на нежния пол, му се видял пълна безсмислица, пропилян за тоя, дето духа. За едно само денонощие суетното конте се превърнало в делови и енергичен началник. Стават понякога подобни чудеса и като че ли чувството за власт и сила единствено е способно да извърши такава радикална метаморфоза. Още на другия ден сутринта на гротмачтата на „Санта Изабела“, флагманския кораб, било издигнато личното знаме на генерал-капитана — черно кадифе, обшито със злато и червен кръст в средата, обкръжен със златно сияние и с латински надпис „Приятели, да вървим след този кръст и да победим!“

„С това знаме — пише Бернал Диас де Кастильо — той започна чрез херолди и глашатаи да провежда вербовка на доброволци в името на краля и неговия наместник Веласкес, обещавайки на всички, които го последват, пай от плячката и след покоряването на Мексико — енкоменда с индиански роби. Впечатлението беше огромно и хората просто се лепяха за вербочиците.“

На призива на Кортес в най-скоро време се отзовали около триста човека, хора все смели и решителни, нестрадащи от морални задръжки и комплекс за малоценност.

Всичко това не можело да не радва Диего Веласкес. Покорното агне се оказало твърде енергично и възможността именно то да завладее Мексико за чест и слава на кралския наместник добивала вече реални очертания. Но твърде скоро до ушите на губернатора започнали да пристигат и някои тревожни слухове. Доносници му съобщили например, че докато отначало вербовката на хората ставала в името на краля и на неговия наместник, напоследък името на Веласкес, съзнателно или несъзнателно, не винаги се произнасяло. От тази по-лоша вест едва ли би могла да стигне до подозрителния и вманиачен на тема слава губернатор. Сега за сега Веласкес се опитвал да сдържи напиращия у него гняв. Той се ограничил да изпрати във флотилията нови съгледвачи и доносници и по този начин своевременно да бъде осведомяван какво става там. Тревожните вести, идващи вече по регламентиран път, се усилили. Веласкес трудно можел да намери покой в двореца си. Особено го сломила последната информация — Ернандо Кортес, този прононсиран пияница, цяла седмица не бил турял алкохол в устата си и имало опасност да стане пълен и заклет въздържател. А от такъв човек може всичко да се очаква.

Ето защо, без да се съветва с никого, губернаторът решил, докато не е станало съвсем късно, да смени този свой показващ рогата си подчинен с някой друг, лишен не само от рога, но и от глава. Губернаторският секретар Дуеро обаче известил тайно Кортес за решението на своя шеф. Бил заложил вече на неговата карта и не искал дадените в заем пари да пропаднат.

Кортес веднага взел съответните мерки. Макар че експедицията не била изцяло попълнена с хора и оръжие, той заповядал всички кораби да вдигнат котви и да напуснат хаванското пристанище, където властта на губернатора се чувствувала по-осезателно.

Веласкес побеснял от гняв. Като научил от доносниците си, че генерал-капитанът е застанал на рейд в един близък до Хавана залив, той веднага издал заповед за арестуването му. Но пак не се заел лично с тази работа, а пратил други да му я вършат. А тези други вече надушвали на чия страна натежават везните. Вместо да арестуват генерал — капитана, обхванати от всеобщата треска за злато и приключения, и те се присъединили към флотилията. Така Кортес се сдобил с още една дузина опитни спътници, бивши сподвижници на Кордова и Грихалва като кърмчията Аламинос, храбреца Педро Алворадо (който по-късно ще завладее Гватемала) и неговите братя, Кристобал де Оли, Алонсо д’Авила, Гонсало Сандовал и Бернал Диас дел Кастильо, автора на вече спомената хроника за покоряването на Мексико, който уж се бил заклел след двете предишни не особено сполучливи експедиции да не стъпва на палубата на кораб, пък изведнъж краката му, както сам признава, сякаш сами го отвели в каютата на Кортес.

На 18 февруари 1519 година генерал-капитанът отново и вече окончателно вдигнал котва и се отправил за мексиканския бряг. Цялата му флотилия се състояла от 11 кораба, на борда на които се намирали 110 матроси, 500 войници, 200 индианци и няколко жени индианки за спомагателни работи, ако тези работи могат да бъдат наречени спомагателни. Артилерията била в състав от десет големи и четири малки фалконети (вид леки оръдия), а кавалерията от шестнадесет конници. С тези нищожни сили Кортес се отправил в поход против един могъщ повелител, империята на когото била по-обширна от всички досегашни владения на испанския крал, взети заедно. И я завоювал, човекът му с човек. Но за това после.

Нека сега видим какво става в Хавана и по-специално в двореца на кралския наместник. Трябва да кажем, че Диего Веласкес място не можел да си намери от бяс. Тогава именно посиняло лицето му и се сляло със синята му долна устна. Той уволнил в интереса на службата препоръчителите на Кортес Дуеро и Ларес, натикал доносниците си в ареста, загдето не си гледали добре работата, и като нямал вече какво друго да прави, взел, че съчинил едно обширно донесение до младия крал Карлос V, в което обвинил Кортес в извършването на седемте смъртни гряха. Донесението било изпратено с най-бърз кораб до пристанището Сан Лукар де Барамеда в Испания и оттам по конна поща стигнало до кралския дворец във Валядолид. Отговорът на краля дошъл до Хавана след няколко месеца. В него се предписвало на Веласкес да вземе всички необходими мерки за залавянето на изменника — главното обвинение срещу Кортес било в измяна на краля.

Ха сега де! Нима лично Веласкес, коскоджамити губернатор и кралски наместник, ще вземе да хукне и да гони кръщелника си по опасните мексикански брегове!

Верен на себе си, Веласкес отново потърсил помощта на чужди ръце. Такива веднага се намерили. Адмиралът в оставка Памфило де Нарваес, силно обиден от това, че са го пренебрегнали при търсенето на генерал-капитан за мексиканската флотилия, предложил услугите си да намери гнусния изменник, където и да се е скрил, да го докара окован във вериги в Хавана и заедно с губернатора да наблюдава от прозореца на двореца как оня се гърчи под бесилката. На адмирала била дадена карт бланш да събира хора и оръдия и да реквизира кораби за изпълнение на задачата.

А самият гнусен изменник, не подозирайки, че е свален вече от своя генерал-капитански пост и е осъден предварително на обесване, в същото това време пътувал през мексиканските планини за столицата с мъчното за произнасяне име (и ние няма да го произнесем, защото ще ни се заплете езикът), като бил пресякъл всякакъв път за отстъпление. Както е известно, преди да тръгне за своя изумителен поход, Кортес заповядал да разрушат и изгорят всички кораби на флотилията и да се остави само един, който да отнесе на краля вестта за покоряването на Мексико (забележете не на прекия началник Диего Веласкес, а лично на краля — междинната инстанция за генерал-капитана вече не съществува).

Панфило де Нарваес успял да подготви своята огромна флотилия, състояща се от 18 кораба, 1500 войници, 80 кавалеристи, 90 арбалетчици и 70 мушкетери, по времето, когато Кортес бил вече завладял столицата на последния ацтекски повелител Монтесума, оная с мъчното име, и делял между хората си награбеното злато. Привеждаме горните цифри, за да направим едно интересно сравнение. На Кортес, за да завладее цялата мексиканска империя, му дават около петстотин човека, а на Нарваес, за да залови Кортес, предоставят тройно повече сили и средства. Още веднъж се потвърждава правилото, че когато един началник иска да накаже вироглавия си подчинен, то той не жали нищо и влага много повече амбиции, отколкото, за да извърши нещо действително полезно. Защо е така, дявол знае. Но в историята има безброй примери, които ни убеждават в истинността на това правило. Да вземем Октавиан Август и Антоний, любовника на Клеопатра. Или пък Цезар и Помпей. Да навлизаме ли в по-новата история? Едва ли е нужно.

Читателю, прости ни за отклонението и се върни заедно с нас на територията на ацтекската империя. Нарваес достигнал с огромната си флотилия и със заповедта за арестуването на Кортес мексиканския бряг при форта Сан Хуан де Улоа в началото на 1520 година. Съгледвачите на Кортес веднага му донесли, че край форта се навърта някакъв огромен и като че ли испански флот. Генерал-капитанът, разбира се, се зарадвал. Той помислил, че това е подкрепление, изпратено от испанския крал, комуто той със служебно писмо № 156/V от 26 юли 1519 година и с приложен към него цял кораб, пълен с мексиканско злато, донесъл за голямата си победа в Теноч (а бе какво ще го пишем това име и без това никой няма да може да го произнесе). Уви, предположенията му не се сбъднали. Скоро генерал-капитанът трябвало да узнае, че флотилията е изпратена не от краля, а от прекия му началник Диего Веласкес и че тя носи заповед не за повишаване в чин за големите му заслуги, а за арестуването му. И че в заетия от Нарваес форт Сан Хуан де Улоа вече са разлепени афишите, с които се определя цената на Кортесовата глава (утешителното било, тази цена е твърде висока, Диего Веласкес, изглежда, си бил променил мнението за своя кръщелник, когото по-рано смятал за едно голямо „нищо“).

В това време положението на Кортес било и без това критично. Нищожният му отряд бил затворен в обширния дворец на Монтесума, всред вражеско обкръжение, сред море от хора, чиято омраза към неканените, алчни и вероломни гости все повече нараствала и вероятно скоро щяла да се разрази в открит бунт. А сега ето ти и ново двайсет. Вместо помощ, този стар кретен в оставка Памфило де Нарваес… Гарван гарвану око не вади, но този път поговорката едва ли щяла да излезе вярна.

Може би читателят ще помисли, че при това положение Кортес е изпаднал в униние и е бил готов да вдигне белия флаг. Нищо подобно. Самата мисъл, че ще се яви отново пред прекия си началник и отново ще трябва да подвива гръбнак пред него и да слуша като обикновена мижитурка скучните му началнически тиради, та да спаси някак главата си, била толкова противна, че му дала нови и неподозирани сили.

Той оставил по-голямата част от отряда си в двореца на Монтесума със заповед да отбранява до последна капка кръв ограбеното от ацтеките злато, а с малка групичка най-верни и отчаяно смели свои хора, от тези, които също изменили на губернатора, се измъкнал една нощ от обкръжения дворец и се отправил да посрещне Нарваес. Разчитал ли е на някаква сполука, не се знае. И сега, както и в недалечното минало, генерал-капитанът не обичал предварително да се товари с излишни тревоги и грижи. Като стигне на самото място, интуицията ще му подскаже правилното решение.

Тактиката на Кортес се оказала правилна. Неговите хора се появили пред изгладнелите и одрипавели пришълци на Нарваес с доспехи от чисто злато и накичени като кокони с най-хубавите ацтекски украшения, ограбени от двореца на Монтесума. Когато битката все пак започнала, войниците на Нарваес вероятно са си казали: „А бе кой ни бие по главата да се сражаваме срещу такъв пешкин човек като тоя Ернандо Кортес. Защо не се присъединим към него, та да навлечем и ние такива златни ризници. Ясно е, че нашият пенсиониран дядка адмирал доникъде няма да ни докара, дори и да победим.“

И когато Нарваес получил тежка рана в окото и загубил всякакъв поглед върху хода на битката, хората му веднага вдигнали белия флаг и преминали на страната на по-силния и по-богатия.

С удесеторени сили Кортес отново потеглил за столицата с мъчното име, за да завоюва вече окончателно ацтекската империя за своя крал. След около две години Мексико, или Нова Испания, било покорено напълно, от океан до океан, и испанските каравели започнали редовно да пренасят мексиканското злато в хазната на Карлос V. Заповедта за обесването на Кортес станала напълно безпредметна и първоначалната кралска немилост много скоро се превърнала в оообено благоразположение.

В Западна Индия вече нямало място за двама началници. С декрет от 15 декември 1522 година кралят назначил Кортес за кралски наместник на отвъдморските испански владения с чин генерал — капитан на Нова Испания и на Южното море и с титул маркиз дел Валле-Оахака. Диего Веласкес бил отзован в майката отечество, където му била дадена подходяща пенсия (все пак той бил номенклатурен кадър), а кралят се отказал от по-нататъшните му услуги. Син-зелен от яд, Веласкес се оттеглил в своето андалузко имение и прекарал остатъка от дните си в писане на клеветнически изложения срещу бившия си подчинен. Тези изложения, на общ брой около 240, от които само две подписани лично от Веласкес, а останалите изпратени анонимно или от името на различни лица и организации, се намират и до ден днешен в богатата архива на кардиналския дворец в Мадрид, където е било седалището на монсиньор Фонсека, председателя на Индийския колониален съвет, чието протеже бил Веласкес. Те са грижливо прошнуровани и прономеровани, макар че на нито едно от тях няма резолюция на Фонсека. Председателят на Индийския съвет бил твърде далновиден човек и разбирал, че докато Кортес завладява нови територии за краля с походите си до Гватемала и Хондурас и докато каравелите, натоварени догоре със злато и роби, редовно акустират в пристанището Сан Лукар де Барамеда, едва ли ще има полза на изложенията да се дава някакъв ход.

Но пита се защо все пак монсиньор Фонсека е наредил за грижливото им съхранение в тайната архиепископска архива. Защо ли? Защото е врял и кипял в дворцовия живот, знаел е колко е преходна кралската милост, предполагал е, че един ден доходите от Мексико ще секнат — грабежите не могат да бъдат безкрайни, те траят, докагго има какво да се ограбва. А след туй… Няма ли Карлос V да се попита в момент на неразположение:

— А бе какво прави там оттатък океана този наш възлюблен маркиз дел Валле-Оахака? Защо така намаляха каравелите от Мексико? Да не би да се обогатява лично за сметка на мое величество?

А каже ли веднъж такова нещо, зададат ли се подобни въпроси, ще трябва може би да се измъкнат от архивата и от забравата изложенията на Веласкес, колкото и да са изпълнени с клевети и нелепости, каквито само богатата фантазия на един свален началник може да измисли.

Ние не знаем дали изложенията на Веласкес са свършили някаква работа. Знаем само, че в края на своя живот Кортес е бил сменен от поста си и на свой ред изпаднал в немилост. Той свършил живота си в Испания, забравен както от краля, така и от своите бивши подчинени и съратници. Бил погребан в Кастилехо де ла Куеста, близо до Севиля и близо (каква ирония на съдбата!) до гроба на бившия си пряк началник Диего Веласкес. Смъртта помирила двамата номенклатурни кадъра, отнемайки им възможността да пишат изложения един срещу други.

Смъртта понякога има и добри страни.