Петър Незнакомов
Разкази за петте океана (1)

Необикновената съдба на Триштан Тершейра

Ако сте посещавали някога Лисабон, не може да не са ви показали паметника на великите португалски морски капитани. Всеки португалец счита за свой патриотичен дълг да заведе чужденеца до крепостта Белем на брега на река Тежу (Тахо), на мястото, откъдето са тръгвали към Неизвестността, Славата и Богатството ония отчаяни смелчаци, които създадоха в началото на петнадесетия век морското могъщество на малката иберийска държавица. Паметникът се издига точно тук, на самия пристанищен кей, до мрачната крепост, от чиято кула кралят, кралицата и лисабонският архиепископ са благославяли отплуващите и са им пожелавали добър път и добра сполука. Той представлява нос на старинна каравела, издялан от белоснежен камък. Под издутото каменно платно след принц Енрике Мореплавателя, който с пълно право е поставен начело на цялата фаланга, са наредени един след друг по реда на пътешествията и географските им открития двадесетината славни мъжаги, които не се уплашиха от безкрайния, дотогава неизвестен никому океански простор и завладяха за Португалия ония африкански и азиатски земи, от които тя сега с такива усилия се мъчи да се отърве.

Между тези натруфени и въоръжени до зъби мъже напразно ще се стараете да откриете каменната фигура на Триштан Тершейра, един от първите португалски мореплаватели, този, на когото се падна честта заедно с приятеля си Жуан Сарку да открие остров Мадейра, най-старото извънтериториално владение на Португалия. Жуан Сарку е там горе, непосредствено до лявото рамо на принц Енрике, а Триштан Тершейра го няма. Ако запитате вашия разводач защо се е получила такава една аномалия, той само ще вдигне рамене, ще ви каже, че в тия неща не се бърка, не той отговаря по въпросите на протокола и йерархията, „горе“ ги решават тези работи. И ще отклони разговора в друга посока.

Когато за втори път посетихме Лисабон, това беше, струва ни се, през 1961 година, ние отново се натъкнахме на този странен факт и на нежеланието на португалците да се разпростират надълго и нашироко по него. Да си кажем право, любопитството ни бе разгоряно до краен предел. Не сме от тези хора, които биха могли да оставят някоя историческа загадка неразкрита. Започнахме да се ровим из библиотеките, да разпитваме стари хора, да разговаряме с учени специалисти. Оттук малко, оттам малко и истината започна да проблясва. Особено полезна беше приятелската ни беседа със скулптора, автор на знаменития паметник. Той беше старик на около деветдесет години, прикован на легло от подагра (на младини, изглежда си е поугаждал повечко, отколкото трябва), но с учудващо запазена памет. Та той една вечер след няколко чашки от онова чудесно червено порто, което се съхраняваше в зимника му, в момент на откровение изведнъж измъкна от някакво ковчеже документ с уникално значение. Оказа се, че на това късче пергамент лично Енрике Мореплавателя е записал имената на всички морски капитани, на които се признава статутът на велики откриватели с всичките права и задължения, които произтичат от този статут. В списъка, както можахме да установим въпреки нечетливостта на почерка, Триштан Тершейра стои на второ място, веднага след Жуан Сарку и пред Гонсалу Велю Кабрал, откривателя на Азорските острови. Но после името на Тершейра е било зачеркнато, и то, дето се вика, с хъс, такава дебела черта му е дръпната отгоре, че почти не може да се чете. Старият скулптор Франсишку Силва Кардосу не можа да ми даде задоволителни обяснения кой, кога и защо е постъпил така, каква е първопричината за лишаването на Триштан Тершейра от полагаемата му се слава на откривател. „Не мога да зная вдигаше рамене старецът, колчем се докосвахме до този въпрос. — Може би лично принцът го е зачеркнал, имал е вероятно някакви съображения… Аз зная само, че когато изготвях проекта на паметника, се ръководех от този списък, намерен в личната библиотека на принца в замъка Сагриш. И това обяснява защо го няма Тершейра вдясно от Енрике, където би било законното му място… Обяснява факта, но каква е причината… не зная… Не мога да зная… Горе ги решават тия работи…“

Разбрахме, че от старика не може да се изкопчи нищо друго, а и едва ли е знаел повече. Така му наредили, така изпълнил. Но все пак разговорът е него ни насочи към интересна следа. Не без пречки от най-различен род успяхме най-после да се доберем до замъка Сагриш, където на времето се бил уединил, далеч от кралския двор, принц Енрике, за да ръководи от нос Сао Висенти, този най-югозападен край на Португалия, създаването на бъдещата колониална империя. В замъка (той е португалска национална светиня) за щастие бе съхранена библиотеката на Мореплавателя, състояща се предимно от старинни географски книги, атласи, морски карти и лоции, изработени за принца от специално доведените тук картографи (каталонски евреи), както и личният му архив. Архивът се намираше наистина в доста безобразно състояние, но все пак с малко повечко търпение и старание можаха да се намерят документи, хвърлящи обилна светлина върху епохата и върху отношенията, лични и служебни, между принца и неговите капитани и специално интересуващия ни Триштан Тершейра. След едномесечна къртовска работа най-после успяхме да се доберем до загадката около неговото зачеркване от списъка на великите мореплаватели. Всъщност касаеше се не толкова до загадка, колкото до една дълга и поучителна история, чието разкриване, струва ни се, ще бъде полезно и за съвременния читател. С риск да му доскучаем ще разкажем тази история, като подредим фактите и действията в тяхната историческа последователност.

И тъй:

В 1419 година двама португалски авантюристи, а именно липсващият от паметника Триштан Тершейра и неговият приятел Жуан Сарку на две стари платноходни галери и със съвсем малоброен и неопитен екипаж, предимно от бивши и настоящи каторжници, се отправили да дирят щастие по северозападното крайбрежие на Африка, към нос Бохадор, крайната южна точка, докъдето по онова време били стигали европейски мореплаватели. Пътешествието още от самото начало тръгнало някак на терсене. Ту мачта ще се счупи, ту ще се скъса платно или ванта, ту някой от каторжниците моряци ще отвърне непочтително на началството и ще се наложи да го бесят за пример и поука на останалите. Двамата капитани, които имали еднакви права и задължения, като всички съавтори на този свят, непрекъснато се обвинявали един друг в некадърност и кутсузлук и от това атмосферата на борда ставала още по-нетърпима. На всичко отгоре, когато наближили нос Бохадор, връхлетяла внезапна буря, нещо обичайно в тази част на океана, и отвлякла галерите толкова далеч на запад, че двамата капитани вече дори и не се надявали да видят отново родната си Португалия. Добре, но бог Посейдон често обича да се шегува. Това, което капитаните смятали за най-голямо свое нещастие, се обърнало изведнъж в изключителен боншанс за тях, променило цялата им по-нататъшна съдба. На около петстотин мили от нос Сао Висенти, началната точка на плаването, капитаните зърнали неочаквана находка — малко островче с гъсто залесен висок бряг. На островчето имало питейна вода, плодове и хиляди тропически птици, които, като се понапънеш малко, ставали и за ядене. Така случайната находка се оказала истинско спасение за изжаднелите и изгладнели моряци. Като престояли няколко дни в това райско кътче, което кръстили Порту Санту, и като насъбрали сили за връщане, капитаните отправили своите галери обратно към Португалия. Този път се появил и попътен вятър и само след две седмици Сарку и Тершейра стояли в уютния кабинет на принц Енрике, пиели червено вино (същото, което пихме и ние с професор Франсишку Кардосу) и разказвали, надпреварвайки се един друг, своите приключения. Между другото те споменали и за случайната си находка — островчето Порту Санту. За тяхно голямо учудване принцът се заинтересувал преди всичко от нея. Той бил чувал кръчмарските хвалби на генуезки моряци, че били достигнали веднъж, отвеяни от ветровете, до голям приказен остров — рая на земята, според тях, и че този остров се намирал далеч в океана на югозапад от Португалия. Тъкмо в тази посока било откритото от Сарку и Тершейра островче, а където има островче, може да има и остров, такава била логиката на принца. Още на другия ден Енрике заповядал да се организира голяма и добре екипирана експедиция, поставил начело пак двамата още неотспали при жените си авантюристи и я изпратил на югозапад в океана, но вече със специалната задача да не се връщат, докато не открият този островен рай на земята. И наистина раят бил открит. Той се намирал само на някакви си 50 мили западно от Порту Санту. Този път генуезците, тези отчаяни хвалипръцковци, били казали истината. Действително природата и климатът на новооткрития остров се оказали като че ли нарочно създадени, за да доставят удоволствие на човека. Тершейра и Сарку забили на брега зелено-червеното португалско знаме, знак, че отсега нататък островът принадлежи на португалския крал, насладили се около десетина дни на райския живот и побързали да се върнат на родна земя, да докладват на принца за голямото си откритие и да получат съответните награди и доволствия. Обрадваният Енрике приел с големи почести двамата щастливци, изслушал подробния им и единодушен доклад (успехът подобрил техните твърде разклатени отношения, какво ли не прави този успех!) и кръстил острова Мадейра, което на португалски значи „гора“. По-сполучливо название не можело и да се измисли. Отсега нататък този остров, покрит на времето си с девствени тропически лесове, щял да стане основа на португалското колониално могъщество междинна станция, където капитаните и последвалите ги търговци на роби и слонова кост щели да сортират стоката, преди да я изложат на пазара в Лисабон.

След като официалната част привършила, дошло време да се уредят и чисто практическите въпроси. Енрике предложил на двамата капитани да се върнат на остров Мадейра начело на група колонисти, да станат управители и кралски наместници на първата португалска колония, като си поделят острова наполовина. Жуан Сарку приел веднага предложението, но Тершейра се поколебал, не му се искало отново да дели властта с такъв „некадърник“ и „кутсузлия“ като колегата си. Той мечтаел за нещо по-друго. Затова се отказал от половината остров (за голяма радост на Сарку, който също не искал да дели управлението с „некадърник“ и „кутсузлия“ като колегата си. Както виждаме, отношенията между съавторите не са чак толкова ново явление) и в замяна поискал едно хубаво феодално имение край град Сетубал, откъдето бил родом. Отдавна му имал мерак, като дете неведнъж бил минавал покрай дебелите му зидове и още тогава завиждал отчаяно на малките феодалчета, които ритали топка вътре, гледали го отгоре-отгоре и му викали „селяндур“. И сега решил да се възползува от благоприятния случай, още повече, че владетелят на въпросното имение не бил много обичан от принц Енрике, бил го критикувал пред краля за разорителната му морска политика. Принцът се съгласил на драго сърце да удовлетвори желанието на капитана, което съвпадало и с неговите намерения. До краля бил направен доклад, в който се искало предишният владетел на имението да бъде преместен в северна Португалия и там да си критикува, колкото си ще и когото си ще, а имението край Сетубал да се даде на заслужилия и смел капитан Триштан Тершейра, като към него се прибави и една благородническа титла. Кралят не можел да откаже нищо на принц Енрике и работата се свършила тихомълком и съвсем набързо. За в бъдеще капитан Тершейра щял да бъде титулуван барон Тершейра и Боавишта.

Първата грижа на новоизпечения барон, след като влязъл във владение на имението Боавишта и сложил в джоба си крепостния акт, била да натири законната си жена. Била вече твърде стара, грозна и необразована, за да бъде спътница в живота на един благородник. Тъй като съпругата взела да дига пара и да си търси правата (отишла да се жалва чак при лисабонския кардинал и архиепископ), баронът се принудил да ѝ приключи сметката. Как е станало това, не се знае. В архива на принца не е казано нищо по този въпрос. След като обявил жена си в неизвестност, барон Тершейра и Боавишта получил разрешение от същия този лисабонски архиепископ да се ожени втори път. Взел за съпруга шестнадесетгодишната дъщеря на най-богатия сетубалски търговец, която от своя страна също мечтаела да се омъжи за човек със синя кръв. Сватбата била отпразнувана с голяма тържественост, сам принц Енрике станал кум на младата двойка и като сватбен подарък поднесъл вилно място близо до своя замък Сагриш (за което после горчиво съжалявал, но да не избързваме напред).

Изминали десет години от откриването на Мадейра. В замъка Сагриш се готвело голямо чествуване на годишнината с банкет и фойерверки. Естествено, барон Тершейра и Боавишта бил един от централните гости. Нали той заедно с Жуан Сарку бил откривателят на прекрасния остров. Няколко дни преди тържеството жената на барона, баронеса Бранка, започнала един тотален натиск върху него. Още щом се затворели в спалнята и лягали под балдахина, украсен с герба на бароните Боавишта, двадесет и пет годишната Бранка зашушуквала нещо в ухото на четиридесет и пет годишния барон. А какво точно, ще видим по-нататък, когато заговорим за банкета в замъка Сагриш.

Всички сме били на банкети, знаем какво става там, затова няма да си губим времето с излишни подробности. Ще кажем само, че в разгара на веселието барон Тершейра и Боавишта намерил начин да остане насаме с принц Енрике Мореплавателя. Разговорът, ако се съди по запазените документи и стенограми, се е развил приблизително така:

— Ваше Височество — казал баронът, — искам, рекъл, да ви поздравя с големия празник и още веднъж да подчертая, че ако не бяхте вие…

— Остави това, Триштан — прекъснал го Мореплавателя, който, както подчертават всички негови летописци, не обичал много ласкателствата, — а кажи направо какви желания имаш. Ти знаеш, че след експедицията на Гонсалу Кабрал и откриването на Азорските острови ние отново насочваме нашите светлейши очи към западния бряг на Африка. Може би отново ти се ще да разпериш криле и да литнеш на юг при своя събрат губернатора на Мадейра, който няколко пъти вече шари около нос Бохадор. Доколкото ни се простират сведенията, получени от арабски източници, тия брегове там долу били богати на злато и черни роби. И ние вече снарядихме два кораба, не като твоите някогашни извехтели галери, а най-съвършеното, което могат да ни предложат конструкторите от нашата корабостроителница край Сагриш. Това са платноходи на световно равнище, ние вече ги нарекохме каравели, и на тях е цяло щастие да служиш и да откриваш нови земи за своя крал. А и за своя принц…

Барон Триштан Тершейра и Боавишта изслушал цялата тази дълга тирада на Мореплавателя с видимо смущение.

— Видите ли, ваше височество — казал той, — аз разбира се, с удоволствие бих поел командата на тия два съда, как ги нарекохте… каравели ли, но видите ли…

И млъкнал и навел засрамено глава.

— Говори, говори, мили приятелю — насърчил го принцът — не се стеснявай! Човекът, който откри за Португалия, за краля и за мене Мадейра, може да си позволи да ми каже всичко, дори и то да не ми е съвсем приятно.

— Ами, видите ли — добил смелост баронът, — моята благоверна съпруга баронеса Бранка очаква, с извинение, в най-скоро време да се появи на бял свят нашето четвърто баронче. Та… ваше височество…

— Разбирам, разбирам, мои стари верни Триштан — понамръщил се малко Мореплавателя. — Е, тогава ще изпратим с каравелите нашия приятел Жил Еаниш. Той е по-млад, ерген е, слава богу… Да имаш някакво друго желание?

— А бе как да ви кажа, ваше височество — престрашил се барон Триштан Тершейра и Боавишта (иначе как щял да се върне в имението край Сетубал, нали оная тигрица Бранка щяла да му издере очите), то е малко неудобно, ама…

— Говори, говори, мой верни Триштан!

— А бе то не че аз особено държа, ама… гледам, наоколо край Сетубал всички благородници кой маркиз, кой граф, един дори е херцог, а само аз вече десет години си седя барон. В края на краищата заслужили сме, жертвували сме си здравето и кръвта. Пък и на баронесата вече ѝ е неудобно някак си пред останалите маркизи и графини. Носът не смее да си покаже от къщи, ще ми се смеят, вика, с моите три барончета. Та ако може нещо…

— Ще може, ще може, мой верни Триштан — прегърнал го през кръста принцът. — Умеем да ценим ние нашите верни кадри, защото, ако се наложи, ние имаме грандиозни планове относно това западно африканско крайбрежие — към кого ще се обърнем, ако не пак към тях… Алфонсу — обърнал се той към личния си секретар, който го следвал по петите, — изготви, моля ти се, за утре един указ за удостояване на нашия приятел барон Триштан Тершейра и Боавишта с титлата маркиз за особените му заслуги в развитието на португалското мореходно дело. Пък аз ще имам грижата указът да се подпише от краля, моя баща…

Новоизлюпеният маркиз се свлякъл в краката на своя благодетел и зацелувал щедрата му ръка.

След това банкетът продължил и най-щастливият човек, който стоял на празничната трапеза, бил бившият барон (и то не толкова от радост за собственото си повишение, колкото от това, че сега най-после маркиза Бранка щяла да го остави на мира нощем).

Изминали още пет години. В това време бившият контрабандист и крадец на роби Жил Еаниш начело на двете скороходни каравели проникнал далеч на юг от нос Бохадор и доказал, че светът не свършва дотук. Последвал го Алфонсу Гонсалвиш Балдая, същият оня секретар на принц Енрике, който написал указа за удостояването на барон Тершейра с титлата маркиз. Омръзнал му придворният живот, помолил принца да го освободи от преките му секретарски задължения и застанал начело на нова експедиция, която първа преминала Тропика на рака и достигнала залива Рио ди Оро.

През същите тези пет години на маркиз Тершейра и Боавишта се родил още един син, та му се закръглили на пет. Той станал най-големият и най-богатият феодален владетел на юг от Сетубал. Но напоследък маркиза Бранка отново започнала да недоволствува, да го върти на шиш и да му шепне нощем в ухото неща от рода на: „Само пък ти ли си будалата на тоя свят. Хората се наредиха, а ти, зяпльо, само зяпаш. Аслъ на какво друго си способен…“ И така нататък, и така нататък.

Нямало какво да се прави. Маркизът поискал аудиенция при принц Енрике и бил приет извънредно радушно от него. Принцът се готвел да изпраща на юг нова, пета поред експедиция за окончателното изследване и присъединяване към майката отечество на страната, известна под името Рио де Оро. И поисканата аудиенция му била добре дошла. Все пак Триштан Тершейра бил един от първите му капитани и все още не бил за окончателно пенсиониране. След първоначалните любезности Мореплавателя заговорил за великото бъдеще на Португалия, за нейното морско могъщество и за ролята ѝ на първооткривател на нови земи и светове. За петата експедиция не споменал ни думи, но подтекстът на разговора можел съвсем лесно да се разбере: „Хайде, старче, остави вече маркизата сама да си гледа синовете, стига си се въртял из полите ѝ, препасвай меча, развей кралското знаме и потегляй с вдигнати платна на юг, където те чакат нова слава и нови почести!“

Добре, ама такива подтекстове Триштан Тершейра вече бил престанал да разбира, а може би не желаел да разбира. Той изчакал една пауза в дългата тирада на принца и хъката-мъката успял да сподели колко зле се чувствува напоследък и как го сковава всяка година придобитото на Порту Санту и на Мадейра лумбаго. Мореплавателя, разбира се, се понамръщил, като изслушал цялото това хленчене, но не било много политично да кори и обижда един от първите си капитани, особено пък в настоящия момент. Малко разсеяно той попитал каква е в края на краищата истинската цел на исканата аудиенция.

Хъката-мъката маркизът изложил и целта на посещението си.

— Видите ли, ваше кралско височество — рекъл, — аз съм вече от пет години маркиз, а само с едно голо маркизство никак не може да се живее. Другите маркизи наоколо са все с по два, че и по три замъка, а аз си стояяяя в старата Боавишта, дето само бухалите и кукумявките се гонят из нея и която скоро ще се срути от влага и от мухъл. Многодетен съм в края на краищата, пет сина ми са на главата. Маркизата я срам гости да покани…

— Бъди по-конкретен, Триштан! — прекъснал го доста рязко принцът. — Кажи какво искаш и ако е в кръга на нашите възможности…

— В кръга е, в кръга е, ваше кралско височество — оживил се маркизът. — Вие сега имате такава власт, че само едно драсване с перото…

— Кажи да видим!

— Ами, както ви е известно, наскоро умря нашият много уважаван херцог Илха душ Галиняк, оня, дето не беше много съгласен с вашата западноафриканска политика.

— Зная го много добре — казал принцът. — Е?

— И след смъртта му херцогството Илха душ Галиняк остана свободно. Тя, съпругата му де, херцогинята, и приживе на негова светлост си беше една курва, дето еша ѝ няма, а сега пък вече съвсем си е разпасала пояса. Просто в интерес на запазване морала в югозападна Португалия — знаем как ваше кралско височество държи за чистотата на нравите — не би ли могло херцогинята да се изпрати на специализация в някоя далечна страна, примерно Франция, и там да си усъвършенствува пороците, а пък нас да ни остави на мира. А херцогството да се даде на тия, дето повече го заслужават, жертвували са си някога и здравето, и живота.

Принц Енрике се позамислил. От една страна, не му било много приятно, че маркизът така нахално се възползува от миналите си заслуги, а, от друга страна, в направеното предложение имало известна практическа изгода. Покойният херцог и разпътната му съпруга принадлежали към новообразувалата се партия, която все по-яростно критикувала принца за уж безразсъдната му морска и западноафриканска политика, за огромните средства, изразходвани за начинания и завоевания, съвсем нерентабилни засега, та не било зле на тази партия да се даде един добър урок и с един замах да се запушат устите на многознайковците и консерваторите.

— Е, добре Триштан, — казал принцът и издал заповед за командироването за три години без право на пътни и дневни на херцогиня Жуана д’Илха душ Галиняк в далечна и порочна Франция, в която тъкмо по това време (царуването на Людовик IX Свети) била избухнала поредната сексуална революция.

Бил подписан и указ за отдаването в безвъзмездно ползуване на замъка Илха душ Галиняк от най-близкия съсед, а именно маркиз Тершейра и Боавишта. В случай на незавръщане на херцогинята, което било напълно вероятно, пак той наследявал и вакантната титла херцог.

Маркизът целунал пеша на принцовата камизола (този път Енрике не му подал ръката си), метнал се в каляската си и хукнал да зарадва новата херцогиня с радостната вест — стига му е опявала сутрин и вечер, че жилищната им площ е маломерна, че другите се ширят в по два и по три замъка, а само той, глупакът, не си търси правата.

За ръководители на петата експедиция към западните брегове на Африка били назначени Антониу Гонсалвиш и Нуньо Триштан (на паметника край крепостта Белем те са изобразени прегърнати, обичали са се като братя и дружбата им не била нарушена от никаква алиенация до самата им смърт). Двамата през 1441 година достигнали нос Бланко (кабо Бранко по португалски) и докарали в Лисабон първите товари злато, слонова кост и чернокожи роби. Всичко това ускорило организирането на още нови и нови експедиции, начело на които заставали както старите опитни капитани, така и жадни за слава и богатство младоци (всички те до един са изсечени от бял камък на паметника край Белем, защото благодарение на тях и на тяхната дързост малката бедна Португалия се покрила с неувяхващите лаври на първооткривател).

А в това време отношенията между принц Енрике и херцог Тершейра и Боавишта д’Илха душ Галиняк се развивали, като съдим по намерените в архива на принца документи, горе-долу в такъв аспект:

В датираното на 8 май 1443 година (годината, в която Антониу Гонсалвиш и Нуньо Триштан откриват на юг от кабо Бранко островите Аргин) лично писмо до принца херцогът моли първородният му син Жуан Тершейра и Боавишта да бъде приет във Висшата школа за подготовка на посланици и дипломатически представители, открита в манастира Сао Батиста де Ахуда. Той отново подчертава заслугите си по откриването на остров Мадейра и изказва надеждата, че молбата му ще бъде чута и удовлетворена в най-скоро време. Върху това писмо принц Енрике (който в това време почти напълно замества в управлението на държавата престарелия си баща) е написал с твърде нервен почерк следната резолюция: „Да се изпълни искането, но повече такива писма да не ми се поднасят за подпис!!!“

Следващият документ е една заповед на принца, датирана на 5 август 1444 година (тъкмо по това време Лансароти начело на шест каравели се отправя наново към кабо Бранко). В заповедта е казано дословно: „Да се удовлетвори и този път молбата на херцог Тершейра д’Илха душ Галиняк вторият му син да бъде приет във Висшата духовна академия в Санта Круз до Биспо въз основа на заслугите му по откриването на остров Мадейра, но повече този херцог да не ми се мярка пред очите! Да не се кани вече на банкети в замъка Сагриш!“

Но изглежда, сърцето на принца не било от камък. Защото през следващата 1445 година, когато Нуньо Триштан и Диниш Диаш (капитани от експедицията на Лансероти) достигат най-западния край на Африка, наречен от тях кабо Верде (Зелени нос), принцът издава следната твърде лаконична заповед: „Съгласно молбата на херцог Тершейра от 5 юли т.г. да се назначи Алвару Тершейра и Боавишта (изглежда третият син на херцога — б.н.) за полковник в гарнизона на Порту, като му се требват полагаемите му се коне, каляски, служебни дрехи, бойни ризници и всички останали доволствия. Същия да се награди с ордена Санта Чечилия първа степен заради заслугите на баща му по откриването на остров Мадейра. А самият баща да не се допуска вече в замъка Сагриш под никакъв предлог!“

Следващата си заповед принцът издава вече от кулата Сао Кристобал, която е построена на непристъпната скала над замъка Сагриш. Тя гласи: „Да се нареди на херцог Тарахал да даде своята дъщеря Франсишка за жена на дон Диниш де Тершейра, пети син на херцога под същото име. А ако този херцог се опита още веднъж да проникне в кулата Сао Кристобал да се стреля по него без предупреждение!!!“

Тези строги мерки, изглежда, са дали известни резултати. Принц Енрике е бил оставен на мира цели десет години. През това време Антониу Гонсалвиш, Нуньо Триштан и Диниш Диаш открили устието на река Сенегал и по течението ѝ проникнали далеч на изток в тайнствената вътрешност на Африка. Алвару Фернандиш открил на юг от кабо Верде устието на река Гамбия, а Диегу Диаш проникнал чак до горното течение на „Великата река Емиу“ (Нигер).

Изглежда, че всички тези открития и свързаният с тях бърз икономически подем на Португалия отново са смекчили сърцето на престарелия вече принц.

През 1456 година той издава още една заповед, с която зачислява, въз основа на молбата на херцог Тейшейра, дон Триштан де Тейшейра (вероятно внук на херцога — б.н.) в кралската пажеска гвардия. И отново е дадено разрешение херцогът да се кани на княжеската трапеза поради това, че все пак някога на млади години е допринесъл с нещичко за морското могъщество на майката отечество.

По всичко личи, че скоро принцът вече жестоко е съжалявал за това дадено разрешение. Защото се оказало, че синовете на херцог Тершейра са също така плодовити като него. Всеки от тях имал най-малко по четири или пет синове и дъщери и за да се настанят те на подходящи за ранга им места и да им се осигурят подходящи битови условия, принцът трябвало да се откъсне от пряката си работа на организатор на португалската колониална империя и да се занимава само с херцогските изтърсаци.

И затова по същото време, когато генуезците на португалска служба Алвизе да Кадамосто и Антонио Узодимаре откриват островите на Зеления нос и ги поднасят като личен подарък на принца, последният издава следната яростна заповед: „Да се постави начиная от днес, 12 септември 1458 година, херцог Тершейра под най-строг домашен арест в замъка му Илха душ Галиняк! Да му се отнемат всички писмени принадлежности и под страх на най-строго наказание да не му се дава да пише молби, донесения и лични писма нито до нашата особа, нито до кой и да е от нашите секретари и приближени. Горната заповед да се прочете пред целия персонал на замъка Сагриш и на кулата Сао Кристобал, включително и кочиашите, готвачите и градинарите от парка и да се изпълнява безпрекословно!!!“

А само няколко дни преди смъртта си, както е казано в намерения от нас секретен дневник на личния му секретар Витор Гаршия Мету, принцът, вече с отпаднал глас, помолил да му донесат пазения в най-строга секретност, изготвен от самия него списък на португалските морски капитани. Той взел с трепереща ръка поднесеното му паче перо и прехапвайки от усилие езика си, задраскал името на Триштан Тершейра и Боавишта от този списък.

Вече поуспокоен, принцът се оттеглил в кулата Сао Кристобал, наредил да поставят на върха ѝ съгледвачи, които да следят цялата околност и незабавно да вдигнат тревога, ако по някой от пътищата, водещи към кулата, се зададе каляска с герба на херцозите Тершейра. След това легнал в тясното си и твърдо моряшко легло, обърнал се към стената, на която бил изобразен целият открит под негово ръководство бряг на Африка и на 6 март 1460 година затворил завинаги неспокойните си, вечно търсещи очи. Малко след това съгледвачите от кулата дали тревога. Но ушите на принца не чули зловещите тръбни сигнали. Душата му вече се била отделила от тялото и летяла към един по-съвършен свят.

Впрочем кой знае дали е така, не сме били още там.