Робърт Джордан
Прероденият дракон (53)

Глава 52
В търсене на цяр

Отпуснат на столчето в стаята на веселчуна, Мат се намръщи при поредната кашлица на Том. „Как ще продължим да търсим, щом той е така скапано болен, че почти не може да ходи?“ Засрами се веднага, щом си го помисли. Том беше също толкова усърден в търсенето, колкото и той самият, обикаляше с него ден и нощ, чак докато не разбра, че се разболява сериозно. Мат беше толкова погълнат от издирването, че не бе обърнал сериозно внимание на кашлицата му. Промяната от непрестанен дъжд в прогизнала от изпаренията жега с нищо не бе облекчила болестта.

— Хайде бе, Том — примоли се той за пореден път. — Лопар казва, че наблизо живеела Мъдра. Така наричат тук Премъдрата — Мъдра. Не мислиш ли, че на Нинив това би й харесало?

— Нямам аз нужда от… разни гадни… бълвочи… да ми ги наливат в гърлото, момче. — Том затисна с пестник гъстите си мустаци в напразно усилие да прикрие хриповете. — Ти отивай да търсиш. Само ми дай… няколко часа… да полежа в леглото… и идвам с теб. — Разкъсващите хрипове го превиха на две.

— Значи аз да свърша цялата работа, докато ти си почиваш? — възкликна пискливо Мат. — Как ще ги намеря без теб? Ти научи повечето от нещата, които чухме. — Което не беше съвсем вярно: хората говореха пред заровете почти толкова охотно, колкото докато черпеха веселчуна с чаша вино. Дори по-свободно, отколкото с един веселчун, кашлящ толкова силно, че се бояха да не прихванат болестта му. Но Мат беше започнал да мисли, че кашлицата на Том няма да мине сама. „Ако старият пръч вземе че ми умре, с кого ще играя на камъчета“ каза си той грубо. — Все едно, проклетата ти кашлица ме държи буден даже когато съм в съседната стая.

Без да обръща повече внимание на протестите на белокосия мъж, той го изправи на крака и се изненада колко тежък се оказа отпуснатият от настинката веселчун. Въпреки влажната жега Том настоя да си вземе пъстроцветния плащ. Наметалото на Мат беше наполовина разкопчано и яката на ризата разгърдена, но той остави стария пръч да ходи облечен както си иска. Никой в гостилницата не им обърна внимание, докато той почти влачеше стареца навън в късния следобед.

Ханджията ги беше упътил ясно, но когато стигнаха портата на крепостта и се озоваха пред калните улици на Блатото, Мат за малко щеше да се обърне и да потърси друга Мъдра. В град с такива размери сигурно имаше и други. Но бухането на Том го накара да продължи. Младежът направи гримаса и запристъпва в калта, почти мъкнейки веселчуна на гръб.

След описанията на ханджията си беше помислил, че трябва да са минали покрай дома на Мъдрата на път от пристанището първата нощ, когато пристигнаха. И щом зърна продълговатата тясна къща с китките сушени билки по прозорците, точно до грънчарския дюкян, си я спомни. Лопар му бе споменал нещо за влизане през задната врата, но от калта му беше дошло до гуша.

„И от рибешката воня“ — помисли си той и погледна навъсено босоногите мъже, които се влачеха край тях с кошове риба на гръб. По улицата имаше и стъпки от коне, вече започнали да се заличават от колелетата на волските впрягове. Коне, теглили фургон или може би карета.

Той примъкна Том до предната врата и почука. След малко почука отново. И пак.

Тъкмо се канеше да се откаже и да се върне в „Белия полумесец“ въпреки бухащия на раменете му Том, когато чу отвътре забързани стъпки.

Вратата се открехна съвсем леко и през процепа надникна дебела сивокоса жена.

— Какво искате? — попита тя с уморен глас.

Мат докара най-сърдечната си усмивка. „Светлина, аз самият започвам да се поболявам от тези хора, дето все ми говорят така, сякаш всичко е безнадеждно.“

— Мама Гуенна? Казвам се Мат Каутон. Каван Лопар ми каза, че можете да направите нещо за кашлицата на приятеля ми. Мога добре да платя.

Тя ги изгледа за миг, вслуша се като че ли в кашлицата на Том и въздъхна.

— Е, предполагам, че това поне все още мога да направя. Можете да влезете. — Разтвори вратата и беше готова да се затътри навътре в къщата преди Мат да е успял да направи и крачка.

Говорът й толкова напомняше този на Амирлин, че Мат потръпна, но веднага я последва, почти понесъл Том на гърба си.

— Нямам… нужда от това — изхриптя веселчунът. — Проклетите им… отвари… Всички вонят… на тор!

— Млъкни, Том.

След като ги заведе в кухнята в дъното на къщата, дебелата жена зарови в един от шкафовете и извади оттам няколко малки каменни чаши и пликчета с билки, без да престава да мърмори под носа си.

Мат сложи Том на един от високите столове и надникна през най-близкия прозорец. В задния двор се виждаха вързани три породисти коня. Изненада го, че една Мъдра тук може да притежава цели три коня. И един й беше много. Не беше виждал никой в Тийр да язди освен благородниците и богатите, а тези животни, изглежда, струваха много повече от един сребърник. „Пак коне. Сега не ме интересуват никакви проклети коне!“

Мама Гуенна запари някакъв силен чай с гадна миризма и насила го изля в гърлото на Том, стискайки с една ръка носа му, когато той се опита да й се опъне. Мат бързо реши, че жената има по-малко тлъстини по себе си, отколкото му се бе сторило отначало, ако се съдеше по силата, с която беше стиснала главата на веселчуна под едната си мишница, докато изливаше вонящата течност в устата му въпреки яростната му съпротива.

Когато тя остави празната чаша, Том се изкашля и енергично отри уста.

— Уф! Жено… не знам… ти… да ме удавиш ли искаше… или да ме убиеш… с този вкус! Трябва да станеш… проклет ковач, толкова си яка.

— Ей от това ще взимаш по два пъти на ден, докато се махнат тези хрипове — разпореди се тя твърдо. — И ще ти дам един мехлем, дето ще го разтриваш на гърдите си всяка нощ. — Умората й беше изчезнала, докато го поучаваше, опряла пестници на хълбоците си. — Този мехлем вони повече и от чая, ама ще го разтриваш — здраво, че инак ще те завлека кат, умрял шаран горе и ще та овържа на леглото с това твое наметало! Досега веселчун не ми е идвал и няма да оставя първия да ми пукне от една кашлица.

Том я изгледа гневно и издуха с кашлица мустаците си, но изглежда, прие заплахата й на сериозно. Поне не отвърна нищо, макар да имаше вид на човек, който се кани да хвърли и чая, и мехлема по главата й.

Колкото повече говореше Мама Гуенна, толкова повече звучеше на Мат също като Амирлин. И като гледаше киселата физиономия на Том и твърдия поглед на жената, реши, че няма да е зле да смекчи малко обстановката преди веселчунът изобщо да откаже церовете. А тя пък сякаш бе решила непременно да го накара да го направи.

— Познавах една жена, която говореше като вас — рече той. — Все за риба, мрежи и разни такива. И говорът й беше досущ като вашия. Предполагам, че е тайренка.

— Може би. — Гласът на сивокосата жена отново прозвуча уморено и тя заби поглед в пода. — И аз познавах едни момичета с говор като твоя. Двете от тях поне. — Жената тежко въздъхна.

Мат усети, че косата му настръхва. „Късметът ми не може да е чак толкова добър.“ Но не можеше да заложи и един медник, че други две жени от Две реки биха могли да се окажат ей така тук, в Тийр.

— Три момичета ли? Млади жени? На име Егвийн, Нинив и Елейн? Тази, последната, е с коса като слънце и сини очи.

Тя го изгледа навъсено.

— Не ми казаха тия имена — отвърна тя замислено, — но подозирах, че са скрили истинските си. Помислих, че си имат причини. Едната беше хубавичка, със светлосини очи и червеникаво-златиста коса до раменете. — После му описа Нинив с плитката й до кръста и Егвийн също, с нейните големи тъмни очи и широка усмивка. — Разбирам, че тъкмо те са онези, които познаваш — завърши старицата. — Съжалявам, момче.

— Но защо да съжалявате? Та аз ги търся от толкова време! — „Светлина небесна, първата нощ минах точно покрай това място! Точно покрай тях! Търсех случайността. Та какво може да е по-случайно от това един кораб да пристане сред дъждовна нощ и да зърнеш билките под блясъка на проклетата мълния? Да ме изгори дано! Да ме изгори дано!“ — Кажете ми къде са?

Сивокосата жена се загледа уморено към печката, върху която къкреше котлето й със супа. Устните й се размърдаха, но не каза нищо.

— Къде са те? — настоя Мат. — Това е важно! Те са застрашени, ако не ги намеря!

— Нищо не разбираш — отвърна тя тихо. — Ти си чужденец. Върховните лордове…

— Не ме интересуват никакви… — Мат спря и погледна към Том. Веселчунът сякаш се бе намръщил, но кашляше така здраво, че Мат не можеше да е сигурен. — Какво общо могат да имат Върховните лордове с моите приятелки?

— Ти просто не…

— Не ми казвайте, че не разбирам! Ще си платя.

Мама Гуенна го изгледа сърдито.

— Не взимам пари за… — Лицето й се изкриви в яростна гримаса. — Молиш ме да ти кажа неща, за които ми наредиха да не казвам на никого. Знаеш ли какво ще ме сполети, ако го сторя и ти изтървеш името ми? Езика ще ми отрежат най-напред. А после и други части поред преди Върховните лордове да овесят това, което е останало от мен, за да изпищя последните си часове за назидание на другите, че трябва да се подчиняват. А и така няма с нищо да помогна на девойчетата, нито като го кажа, нито като умра!

— Обещавам никога да не споменавам името ви пред никого. Заклевам се. — „И ще си спазя клетвата, старице, само ми кажи, да му се не види, къде са те!“ — Моля ви! Те са в опасност.

Тя го изгледа продължително. Мат имаше чувството, че изучава всяка частица от него.

— При тази клетва ще ти кажа. Аз… ги харесвах. Но ти не можеш да направиш нищо. Твърде много си закъснял, Матрим Каутон. Твърде много, с близо три часа. Отведоха ги в Камъка. Върховният лорд Самон изпрати за тях. — Тя поклати глава, загрижена и смутена. — Той изпрати… жени, които могат да… преливат. Аз лично нямам нищо против Айез Седай, но това е против закона. А законът е създаден от самите Върховни лордове. Дори да нарушават всеки друг закон, този не биха нарушили. Защо един Върховен лорд ще праща Айез Седай да хващат прегрешилите пред него? И защо изобщо ще му трябват тези момичета?

Мат едва не избухна в смях.

— Айез Седай ли? Мама Гуенна, сърцето ми замалко да изскочи, че и черният дроб с него. Ако за тях са дошли Айез Седай, няма за какво да се безпокоите. Та те и трите ще стават Айез Седай. Не че на мен това ми харесва, но тъкмо това те… — Широката му усмивка изведнъж се стопи, защото тя поклати тежко глава.

— Момче, момче, тези момичета се биха като лъвориби в мрежа. Дали ще стават Айез Седай, или не, не знам, но ония, дето дойдоха да ги отведат, ги блъскаха като кофи в продънен трюм. Приятели не оставят такива синини по тялото ти.

„Айез Седай са ги били? Но какво става, в името на Светлината? Проклетият Камък. В сравнение с него дворецът в Кемлин бе като двор на конюшня! Огън да ме гори! А аз стърчах ей там отвън и зяпах към тая къща! Да ме изгори дано, проклет, заслепен от Светлината тъпак!“

— Ако си счупиш ръката — ревна Мама Гуенна, — ще ти я наместя и ще я намажа с мехлем, ама ако ми строшиш стената, кожата ще ти одера като на червеноперка!

Той примигна и погледна свития си пестник. Кокалчетата му бяха ожулени. Дори не бе усетил, че удря в стената.

Едрата жена стисна здраво ръката му, но пръстите й я опипаха учудващо нежно.

— Няма нищо счупено — изпъшка тя след малко. И огледа лицето му. Очите й също бяха нежни. — Изглежда, наистина си загрижен за тях. Поне за една от тях, предполагам. Съжалявам, Мат Каутон.

— Недей — отвърна й той. — Сега поне знам къде са. Трябва само да ги измъкна оттам. Измъкна последните две останали му андорски жълтици я ги пусна в шепата й. — За церовете на Том и затова, че ми каза къде са момичетата. — Обзет от внезапен порив, той се наведе, бързо целуна старата жена по бузата и се ухили. — А това е от мен.

Сепната, тя докосна бузата си, разколебана дали да гледа монетите, или него.

— Ще ги измъкнеш, казваш. Просто ей тъй. От Камъка. — Изведнъж тя го сръга в ребрата с пръст, твърд като остен. — На моя мъж приличаш, Мат Каутон. И той беше един твърдоглав тъпак, готов да се набута сред зъбите на урагана, и с усмивка при това. За малко да повярвам, че наистина можеш да го направиш. — Тя изведнъж забеляза калните му ботуши, явно за първи път. — Шест месеца ми трябваха, докато го науча да не ми мъкне кал в къщата. Ако наистина измъкнеш момичетата, на която и от тях да си хвърлил око, много зор ще види, докато те научи как се влиза в къща.

— Вие сте единствената жена, която би могла да го направи — отвърна й той ухилен, а гневният й поглед само разшири усмивката му. — „Да ги измъкна. Това е всичко, което трябва да направя. Просто да ги измъкна от Камъка на проклетия му Тийр.“ Том отново се закашля. „Той не може да влезе в Камъка така. Но как да го опра?“ — Мамо Гуенна, мога ли да оставя приятеля си тук? Твърде е болен, за да го връщам в хана.

— Какво? — избоботи Том и се опита да се надигне от стола. Кашляше така силно, че едва успяваше да говори. — Ти за… какво ме взимаш бе, момче? Да не мислиш, че… влизането в Камъка… ще е като… да влезеш в килера на майка си? Да не мислиш, че… ще се оправиш… дори до портите… без мен?

Мама Гуенна постави тежката си ръка на рамото му и го натисна да седне като малко дете. Веселчунът я изгледа стреснато.

— Ще се погрижа за него, Мат Каутон — рече тя.

— Не! — изрева Том. — Не можеш… да ми направиш това! Не можеш… да ме оставиш… с тази стара… — Само ръката й на рамото му попречи отново да се превие на две.

Мат се ухили на сивокосата жена.

— Приятно ми беше с теб, Том.

А когато излезе на улицата, се зачуди защо бе казал точно това. „Той няма да умре, да опустее дано. Тази жена ще го опази жив дори да се наложи да го дърпа за мустаците с ритници от гроба. Да, но мен кой ще ме опази жив?“

Пред него, над града се извисяваше Камъкът на Тийр. Несъкрушимата твърд, обсаждана стотици пъти, скалата, която стотици армии бяха трошили зъбите си. А сега той трябваше някак да проникне вътре. И да измъкне оттам три жени. Някак.

Със смях, който накара дори помръкналите минувачи да извърнат глави към него. Мат закрачи обратно към „Белия полумесец“, без да го е грижа за калта и влажния зной. Усети търкалящите се в главата му зарове.