Робърт Джордан
Прероденият дракон (27)

Глава 26
Зад една ключалка

Клатейки глава, Егвийн се върна при вратите, които беше пропуснала. „Скрила се е някъде.“ В първото помещение имаше някакви стари мебели, покрити с прашни дрипи, и въздухът бе застоял, като че тази врата не беше отваряна от дълго време. Тя се намръщи; по праха на пода имаше стъпки, но от мишки. Никакви други. Още две врати, които отвори припряно, не разкриха нищо. Това не я изненада. В галериите на Посветените празните стаи бяха много повече от заетите.

Когато затвори третата врата, видя, че Нинив и Елейн слизат по рампата, без много да бързат.

— Крие ли се? — попита Нинив. — Зад тази врата?

— Изтървах я. — Егвийн отново огледа виещата се галерия. „Ама къде се дяна?“ Нямаше предвид Елз.

— Ако можех да допусна, че Елз ще те надбяга — каза с усмивка Елейн, — щях и аз да я подгоня, но тя винаги ми се е струвала твърде дебела за бягане. — Усмивката й обаче беше угрижена.

— Ще я подирим по-късно — каза Нинив. — И ще се погрижим да си държи езика зад зъбите. Как е могла Амирлин да се довери на това момиче?

— Смятах, че вече съм я хванала — каза бавно Егвийн, — но се оказа друга. Нинив, обърнах гръб само за миг и тя изчезна. Не Елз — нея изобщо не я видях повече! — а жената, която отначало взех за Елз. Тя просто… изчезна и не знам къде.

Дъхът на Елейн секна.

— Някоя от Бездушните? — Огледа се припряно, но галерията беше все така пуста, с изключение на тях трите.

— Не — отвърна уверено Егвийн. — Тя… — „Какво, да им кажа, че ме накара да се чувствам като шестгодишна хлапачка със скъсана рокля и сополив нос? Ха!“ — Тази не беше Сива, Беше висока и поразително красива, с черни очи и черна коса. Човек би я забелязал и сред хиляда души. — Никога досега не съм я виждала, но мисля, че е Айез Седай. Би трябвало.

Нинив изчака, сякаш очакваше да чуе още нещо, след което нетърпеливо каза:

— Ако я видиш пак, покажи ми я. Ако смяташ, че има причина. Нямаме време да стърчим тук и да си бъбрим. Смятам да проверим какво има в онзи склад преди Елз да има време да го каже на някоя неподходяща личност. Може би просто са проявили немарливост. Да не им даваме възможност да се поправят, ако е така.

Егвийн се сети, че продължава да стиска каменния пръстен — тер-ангреала на Корианин Недеал — в шепата си. Неохотно го пъхна в кесийката си и стегна връзката. „Дано да не се налага да спя с това проклето… Но нали тъкмо това се канех да правя?“

Но това беше чак за през нощта и нямаше защо да се тревожи отсега. Докато вървяха през Кулата, продължаваше да се оглежда за жената в сребро и бяла коприна. Не беше сигурна защо, но изпита облекчение, че не я вижда и че нито една от жените, които срещнаха, няма и смътна прилика с нея. Колкото повече си мислеше за тази жена, толкова повече усещаше, че има нещо… нещо не наред, свързано с нея. „Светлина, започват да ми се привиждат Черни Аджи и под леглото ми. Само дето наистина може да има някоя под леглото ми.“

Библиотеката се намираше близо до масивната основа на Бялата кула. Белезникавият й мрамор беше обилно нашарен със синкави жилки и напомняше на огромни разбиващи се вълни, замръзнали в най-високата си точка. Вълните се извисяваха, големи като палат, под утринния светлик и Егвийн знаеше, че със сигурност вътре има помещения колкото в палат и че всички тези помещения — като онези в странните коридори, където се намираха покоите на Верин — са запълнени с рафтове, а пък рафтовете са запълнени с книги, ръкописи, хартии, свитъци, карти и рисунки, събирани от всички държави вече три хиляди години. Дори и в най-големите библиотеки на Тийр и Кайриен нямаше толкова.

Библиотекарките — все Кафяви сестри — пазеха бдително рафтовете, както и вратите към тях, за да са сигурни, че нито къс хартия няма да излезе навън, без те да знаят кой го е взел и защо. Но Нинив не поведе Егвийн и Елейн към някой от пазените входове.

Около основите на библиотеката, на самата земя, лежаха други врати, малки и по-големи, скрити в сянката на орехови дървета. Работници понякога трябваше да получат достъп до складовете долу, а библиотекарките никак не одобряваха потните мъже, минаващи през техните потайнини. Нинив дръпна една от тях, не по-голяма от входната врата на селска къща, и даде знак на другите две девойки да я последват по стръмното стълбище, спускащо се надолу в непрогледен мрак. Когато я затвори, изчезна всякакъв светлик.

Егвийн се разтвори за сайдар — стана така неусетно, че тя едва осъзна какво прави — и преля струйка от Силата, която протече през нея. За миг самото усещане за потока, вливащ се в нея, заплаши да потуши всичките й сетива. Във въздуха над дланта й се появи топчица синкавобяла светлина. Тя вдиша дълбоко и си напомни защо крачи така вдървено: това беше връзката й с останалата част от света. Възвърна се докосването на лена до кожата й, на вълнените чорапи и на роклята. С тръпка на съжаление потисна порива да притегли повече, да остави сайдар да я погълне.

Елейн също си направи светеща сфера и двете осигуриха по-ярка светлина от два светилника.

— Толкова е… чудесно, нали? — промълви тя.

— Внимавай — каза й Егвийн.

— Внимавам — въздъхна Елейн. — Но усещането е просто… да, ще внимавам.

— Насам — рязко каза Нинив и се забърза да ги поведе, но не се отдалечи много. Самата тя не беше ядосана и трябваше да използва светлината, която осигуряваха другите две.

Прашният страничен проход, през който бяха влезли, продължи близо сто крачки, преди да ги изведе в много по-широкия главен коридор, минаващ по дължината на библиотеката. Светлините показваха стъпки върху други стъпки в прахта, предимно от големи мъжки ботуши. Тук таванът беше по-висок, а вратите в стените изглеждаха широки почти като на конюшня. Главното стълбище в края, наполовина на ширината на коридора, беше предназначено да се свалят големи и тежки неща. До него имаше друго стълбище, което водеше надолу. Нинив заслиза по него без никакво колебание.

Егвийн бързо я последва. Синкавата светлина размиваше лицето на Елейн, но на Егвийн и се стори, че изглежда по-бледо от обикновено. „Тук можем да се скъсаме от викане и никой горе няма да чуе и вопъл.“

Усети как оформя кълбовидна мълния, или по-скоро готовност за нея, и едва не се препъна. Досега не беше преливала два потока едновременно. Но изобщо не й се стори трудно.

Главният коридор на второто подземие беше почти като на първото ниво, широк и прашен, но с по-нисък таван. Нинив забърза към третата врата и спря.

Вратата не беше голяма, но грубите дървени талпи, от които беше скована, създаваха впечатление за масивност. Кръгъл железен катинар висеше от яката верига, изпъната здраво между двете дебели халки, едната във вратата, а другата циментирана в стената. Катинарът и веригата изглеждаха нови — по тях почти не личеше прах.

— Катинар! — Нинив го дръпна, но той не поддаде. — Да видяхте друг на някоя врата? — Дръпна отново, след което блъсна вратата; трясъкът отекна по коридора. — Друга заключена врата не видях! — Тя удари с юмрук по грубото дърво. — Нито една!

— Успокой се! — каза Елейн. — Няма защо да се ядосваме. Мога сама да отворя катинара, ако разбера как действа. Все някак ще влезем.

— Не искам да се успокоявам — сряза я Нинив. — Искам да се ядосам! Искам да…!

Егвийн докосна веригата. След като бе напуснала Тар Валон беше научила много други неща, освен да мята мълнии. Едно от тях беше усетът към метала. Това идваше от Земята, една от Петте сили, която малко жени можеха да владеят — другата беше Огънят — но тя можеше, можеше да усети веригата, да я усети отвътре, да долови най-малките частици на студения метал, съчетанието им. Силата в нея тръпнеше в ритъм с вибрациите на тези съчетания.

— Дръпни се от пътя ми, Егвийн.

Тя се обърна и видя Нинив, обвита в сиянието на сайдар и стиснала клин, толкова близък на цвят до техните синкавобели светлини, че изглеждаше почти невидим. Нинив изгледа намръщено веригата, промърмори нещо за лост и клинът изведнъж стана два пъти по-дълъг.

— Дръпни се, Егвийн!

Егвийн се дръпна.

Нинив провря острието на клина през веригата и напъна с всички сили. Веригата се скъса като конец, тя ахна и изумена залитна, а клинът издрънча на пода. Нинив зяпна удивена първо него, после и скъсаната верига. Клинът изчезна.

— Мисля, че направих нещо на веригата — каза Егвийн. „Жалко, че не разбрах какво.“

— Каза ли нещо? — измърмори Нинив, измъкна веригата от халките и отвори вратата. — Е? Цял ден ли ще стърчим тук?

Прашната стая беше почти десет крачки надлъж и шир и вътре имаше само куп големи торби от дебел кафяв плат, всички натъпкани, вързани и подпечатани с Пламъка на Тар Валон. На Егвийн не й се наложи да ги брои, за да разбере, че са тринадесет.

Пренесе кълбото от светлина до стената и го остави да виси там; не разбра как го направи, но щом отдръпна дланта си, светликът остана прилепнал до стената. „Непрекъснато се научавам да правя разни неща, без дори да разбирам как“ — помисли си тя боязливо.

Елейн я изгледа навъсено, сякаш премисляйки, а после също увеси светлината си на стената. Като я гледаше, на Егвийн й се стори, че разбра какво бе направила. „Тя го научи от мен, а аз пък го разбрах от нея.“ Потръпна. Нинив направо се зае да размества торбите и да чете написаното на етикетите.

— Рианна. Джоя Байир. Точно това търсим. — Огледа печата на една от торбите, а после счупи восъка и я заразвързва. — Поне знаем, че никой не е бил тук преди нас.

Егвийн избра една от торбите и счупи печата, без да чете името на етикета. Не искаше изобщо да знае в чии вещи се рови. Изсипа ги върху прашния под, Оказаха се предимно стари дрехи и обувки, както и няколко раздърпани и намачкали листа, все едно че бяха стояли напъхани под гардероба на някоя жена, която не държи много на чистотата в стаите си.

— Не забелязвам нищо полезно тук. Някаква пелерина, дето и за парцали не става. Скъсана част от карта на някакъв град. Тийр, така пише в ъгъла. Три чорапа за кърпене. — Напъха пръст в дупката на една кадифена пантофка, която си нямаше другар, и я разклати. — От това нищо не може да се заключи.

— Амико също не е оставила нищо — каза глухо Елейн, разхвърляйки настрана някакви стари дрехи. — Може наистина да са просто дрипи. Чакай, тук има някаква книга. „Обичаи и церемонии в Тайренския двор“, Корицата е откъсната, но библиотекарките сигурно ще я поискат. — Библиотекарките непременно щяха да я поискат. Никой не изхвърляше книги, колкото и повредени да са.

— Тийр — рече Нинив замислено. Коленичила сред купчината вещи от изпразнената от нея торба, тя измъкна къс хартия, който преди малко беше изхвърлила настрана. — Списък на товарни кораби по Еринин, с датите, на които потеглят от Тар Валон, и датите, на които се очаква да пристигнат в Тийр.

— Може да е чисто съвпадение — отвърна колебливо Егвийн.

— Вероятно — каза Нинив, сгъна листа и го напъха в ръкава си, а после счупи печата на друга торба.

Когато най-сетне приключиха, претърсили по два пъти вещите във всяка торба и преместили боклука по ъглите на стаята, Егвийн приседна върху една от изпразнените торби, така погълната от находките, че едва забеляза собствения си трепет. Прегърнала колене, огледа малката им колекция, подредена на пода.

— Твърде много е — каза Елейн.

— Доста — съгласи се Нинив.

Бяха намерили втора книга — раздърпан, подвързан с кожа том, озаглавен „Наблюдения от едно гостуване в Тийр“. Под хастара на едно старо наметало в торбата на Чезмал Емри — сигурно бе попаднал там през дупката в скъсания джоб на наметалото — имаше друг списък на търговски кораби. Не съдържаше нищо повече от имената им, но ги имаше и в първия списък, и всички тези кораби бяха отплавали рано на заранта след онази нощ, в която Лиандрин и другите с нея бяха напуснали Тар Валон. Имаше и някакъв набързо нахвърлян план на голяма сграда със само едно помещение, отбелязана бледо с името „Сърцето на Камъка“, както и страница с имената на пет странноприемници, с думата „Тийр“ в началото на списъка, доста зацапан, но все пак четлив. Имаше и…

— От всяка една има по нещо — измърмори Егвийн. — Всяка е оставила по нещо, указващо за пътуване до Тийр. Как са могли да го пропуснат, ако са проверявали? Защо Амирлин нищо не ни каза за това?

— Амирлин си трае — каза с горчивина Нинив. — Хич не я интересува, че ние може да изгорим заради това! — Пое си дъх и кихна от прахоляка, който бяха вдигнали. — Това, което ме тревожи, е, че съзирам тук стръв.

— Стръв ли? — попита Егвийн. Но още щом го изрече, разбра.

Нинив кимна.

— Стръв. Клопка. Или може би отвличане. Но клопка или отвличане, повече от ясно е, че никой не би могъл да се хване на него.

— Освен ако изобщо не ги е интересувало дали този, който го намери, ще види клопката, или не. — В гласа на Елейн се прокрадна колебание. — Или може би са смятали да го направят толкова очевидно, че който го намери, веднага да отхвърли Тийр като възможност.

На Егвийн никак не й се искаше да повярва, че Черната Аджа може да са така уверени в себе си. Осъзна, че стиска кесийката си и че палецът й гали усуканата извивка на каменния пръстен вътре.

— Сигурно са искали просто да се подиграят с този, който го открие — рече тя тихо. — Може би са смятали, че този, който го открие, ще хукне презглава след тях, обзет от гняв и гордост. — „Дали са знаели, че тъкмо ние ще го намерим? Така ли си мислят за нас?“

— Огън да ме гори! — изръмжа Нинив. Поразително — Нинив никога не използваше такъв език.

За известно време продължиха да гледат мълчаливо редицата находки.

— Сега какво да правим? — попита най-сетне Елейн.

Егвийн стисна здраво пръстена. Сънуването беше тясно свързано с Прорицателството; бъдещето, както и събития по други места, можеха да се появят в сънищата на една Съновница.

— Може би ще разберем след тази нощ.

Нинив я погледна, смълчана и безизразна, а после избра някаква черна пола, по която като че нямаше толкова много дупки, и започна да прибира находките в нея.

— Засега — рече тя — ще отнесем всичко това в моята стая и ще го скрием. Струва ми се, че тъкмо ще ни стигне време, ако не искаме да закъснеем за кухните.

„Закъсняваме — прецени Егвийн. Колкото повече стискаше странния пръстен в кесийката, толкова по-голямо желание изпитваше. — Вече сме закъснели, но може би няма да закъснеем много.“