Робърт Джордан
Прероденият дракон (32)

Глава 31
„Жената от Танчико“

Общата гостна на хана беше осветена ярко, масите бяха полупразни в този късен час. Няколко прислужнички в бели престилки сновяха между посетителите с халби, пълни с ейл или вино. В дъното подрънкваше лютня, на фона на която се носеше глухо мъжко мърморене. Клиентите приличаха на корабни офицери и дребни търговци: с добре скроени сюртуци от фино тъкана вълна, но без златните и сребърни ширити и везмо, с каквито се отличаваха по-богатите хора. И за щастие, поне тук не се чуваше трополене на зарове. В дългите камини в двата края на помещението пращеше огън, но дори и без него това място щеше да му се стори топло и уютно.

Свирачът се беше изправил на една от масите и декламираше „Мара и тримата крале-глупаци“ под музиката на лютнята. Инструментът му, целият в позлата и сребро, ставаше и за кралски палат. Мат го позна. Този човек веднъж му беше спасил живота.

Музикантът беше слаб мъж и можеше да мине за висок, ако не беше изгърбен, и когато преместеше крак на масата, накуцваше. Дори тук вътре носеше наметалото си, цялото покрито с разноцветни кръпки. Винаги държеше всички да разберат, че е веселчун. Дългите мустаци и гъстите му вежди бяха бели като сняг, също като гъстата му коса, а сините му очи излъчваха тъга. Това изражение бе така неочаквано за Мат, както и самият мъж. Никога не беше допускал, че Том Мерилин може да е тъжен.

Той седна до една от празните маси, струпа вещите си на пода до стола и поръча две чаши вино. Кафявите очи на хубавичката млада прислужница примигваха.

— Две ли, млади господарю? Не ми приличате на чак такъв пияница. — В гласчето й издайнически се прокрадваше смях.

Той порови в джоба си и извади два сребърника. Само единият стигаше за виното, че и оставаше, но Мат пъхна другия в шепата й заради хубавите й очи.

— Приятелят ми ще седне при мен.

Знаеше, че Том го е забелязал. Старият веселчун почти беше секнал разказа си, когато го видя да влиза. Това също беше новост. Малко неща можеха да стреснат Том дотолкова, че да го покаже, а нищо освен тролоци не можеше да го накара да прекъсне разказа си по средата, доколкото Мат знаеше. Когато момичето донесе виното и няколкото медника ресто, Мат остави чашите настрана и се заслуша в края на разказа.

— „Беше тъй, както казахме, че може да бъде“, каза крал Мадел, мъчейки се да измъкне риба от дългата си брада. — Гласът на Том сякаш отекваше в просторна зала, а не в обикновена ханска гостна. Той дръпна струните на лютнята да озвучи последната глупост на тримата крале. — „Беше тъй, както казахме, че е добре да бъде“, обяви Орандър. И шляпайки с крака в калта, цопна в блатото. „Беше тъй, както казахме, че трябва да бъде“, заяви Кадар, ровейки с ръце до лакти да си намери короната. „Жената не знае за кое място говори. Тя е глупачката!“ „Така е“, съгласиха се Мадел и Орандър. На Мара това й стигаше. „Дадох им повече възможности, отколкото заслужават“, промърмори Мара, пъхна короната на Кадар в торбата си при другите две, качи се в колата си, шляпна кобилата и я подкара назад към селото. И след като Мара разказа на всички за случилото се, народът на Хийпе се отказа от всякакви крале. — Той изсвири още веднъж темата за кралската глупост, този път до кресчендо, което прозвуча по-скоро като смях, замахна с наметалото си в поклон и едва не падна от масата.

Мъжете се разсмяха и затупаха с крака, макар че повечето от тях със сигурност бяха чували тази история много пъти, и завикаха, че искат още. Историята за Мара винаги се приемаше добре, освен може би от кралете.

Том отново едва не падна, смъквайки се от масата, и докато се приближаваше към Мат, изглеждаше по-нестабилен в походката, отколкото би допуснал човек за схванат крак. Постави небрежно лютнята си на масата, отпусна се на стола срещу втората чаша и изгледа Мат продължително. Погледът му винаги беше остър като шило, но този път като че ли го фокусира трудно.

— Прост напев — измърмори той. Гласът му си беше все така дълбок, но някак си не екнеше като преди. — Приказката звучи сто пъти по-добре на Разговорен и хиляда пъти по-добре на Висок напев, но те искат Прост. — И без повече думи той надигна виното.

Мат не помнеше да е виждал Том да приключи свирнята си с тази лютня, без грижливо да я прибере в дебелия й кожен калъф. И никога не го беше виждал толкова пиян. Но пък беше истинско облекчение да чуе оплакванията на веселчуна от слушателите — Том винаги беше смятал нивото им за по-долно от своето. Поне нещичко у този човек не беше се променило.

Прислужващото момиче се върна. Този път очите й не блещукаха.

— О, Том! — промълви тя и се обърна към Мат. — Ако знаех, че това е приятелят, когото чакате, нямаше да ви донеса вино за него дори и срещу сто сребърника.

— Не знаех, че е пиян — възрази Мат.

Но вниманието й отново се върна на Том и тя му заговори нежно.

— Том, трябва да си полегнеш. Ще те карат да им разказваш приказки цяла нощ, ако ги оставиш.

От другата страна на Том се приближи втора жена и свали престилката си. Беше по-възрастна от първата, но не по-малко хубава. Двете можеха да са сестри.

— Хубава история, Том. Винаги ми е харесвала, а и ти я разказваш толкова красиво… Хайде, ела, пъхнала съм грейка в леглото ти, тъкмо ще ми разкажеш всичко за кралския двор в Кемлин.

Том заби поглед в чашата, като че ли изненадан, че е празна, а после издуха дългите си мустаци и премести поглед от едната жена на другата.

— Хубавице Мейда. Хубавице Саал. Казвал ли съм ви някога, че две хубави жени са ме обичали в живота? Малцина мъже могат да се похвалят с това.

— Разказвал си ни всичко това, Том — тъжно каза по-възрастната жена. По-младата изгледа Мат сърдито, сякаш той беше виновен за всичко.

— Две — изломоти Том. — Мургейз беше с буен нрав, но аз си мислех, че мога да го пренебрегна, и всичко свърши с това, че тя поиска да ме убие. Дена сам я убих. Все едно че сам. Почти същото. Две възможности имах, повече от мнозина, а пропилях и двете.

— Аз ще се погрижа за него — каза Мат. Сега и двете го изгледаха гневно. Той им отвърна с най-подкупващата си усмивка, но това не подейства. Стомахът му силно изкъркори. — Не ми ли замириса на печено от кухнята? Я ми донесете три-четири порции. — Жените примигнаха и се спогледаха изумени, но той добави: — Искаш ли и ти да хапнеш нещо, Том?

— На мен още малко от това чудесно андорско винце — отвърна Том с надежда.

— Стига ти вино за тази нощ, Том. — По-възрастната щеше да измъкне чашата изпод носа му, ако й беше позволил.

Почти прекъсвайки възрастната, по-младата хубавица каза със смесица от твърдост и молба в гласа:

— Ще хапнеш малко пиле, Том. Много е вкусно.

Нямаше да ги оставят на мира, докато веселчунът не се съгласеше да хапне нещо, а освен това гледаха Мат и сумтяха така изразително, че той чак се присви. „Огън да ме гори, ще си рече човек, че го карам да пие още! Жени! Ама са им хубави очите и на двете.“

— Ранд ми каза, че си жив — обърна се той към Том, след като Мейда и Саал най-после отидоха в кухнята. — Моарейн все твърдеше, че според нея си жив. Но аз чух, че си в Кайриен и се каниш да тръгнеш за Тийр.

— Значи Ранд все още е добре? — Погледът на Том почти си възвърна онази проницателност, която Мат добре помнеше. — Не бих казал, че го очаквах. Моарейн все още е с него, нали? Хубава жена е тя. Хубава жена. Хубава жена, стига да не беше Айез Седай. Забъркаш ли се с такива, пръстите ще си опариш, ако не и по-лошо.

— Защо мислиш, че Ранд може да не е добре? — попита Мат предпазливо. — Да не би да знаеш нещо, което би могло да му навреди?

— Да знам? Аз нищо не знам, момче. Само подозирам повече, отколкото ми е здравословно, но за знаене — нищо не знам.

Мат веднага изостави темата. „Каква полза да усилвам подозренията му. Каква полза да му показвам, че аз самият знам повече, отколкото ми е здравословно.“

По-възрастната жена — Том я беше нарекъл Мейда — се върна с три пилета с хрупкава кафява кожица, погледна загрижено белокосия мъж и предупредително Мат, след което ги остави сами. Мат си отчупи кълка и се залови с яденето. Том изгледа подноса навъсено и повече не обърна внимание на птиците.

— Какво правиш в Тар Валон, Том? Това е последното място, където бих очаквал да те срещна, като знам какво изпитваш към Айез Седай. Чух, че припечелваш в Кайриен.

— Кайриен — измърмори под мустак старият веселчун и очите му помръкнаха. — Голяма беля е да убиеш човек, дори когато заслужава да бъде убит. — Той замахна с ръка и в дланта му се появи нож. — Том винаги криеше разни ножове по себе си. Колкото и да беше пиян, стискаше ножа здраво. — Убиеш някой, който си го заслужава, и веднага някой друг плаща. Въпросът е дали изобщо си заслужава? Нали знаеш, винаги има равновесие. Добро и зло. Светлина и Сянка. Нямаше да сме човеци, ако нямаше равновесие.

— Остави това — изръмжа Мат с пълна уста. — Не ща да говорим за убийства. — „О Светлина, онзи нещастник все още лежи навън на улицата. Огън да ме гори, вече трябваше да съм се качил на някой кораб.“ — Само те попитах защо си в Тар Валон. Ако е трябвало да напускаш Кайриен, защото си убил някого, не искам нищо да знам за това. Кръв и пепел, ако не можеш да си измъкнеш акъла от това вино, така че да говорим направо, веднага ще си тръгна.

Том го изгледа кисело и ножът изчезна от ръката му.

— Защо съм в Тар Валон ли? Тук съм, защото това е най-лошото място, където бих могъл да бъда, освен може би Кемлин. Заслужил съм си го, момче. Някои от Червената Аджа все още ме помнят. Онзи ден видях Елайда на улицата. Ако разбере, че съм тук, жив ще ме одере и чак тогава ще се ядоса истински.

— Не знаех, че можеш да се самосъжаляваш — каза му отвратен Мат. — Да не си решил да се удавиш във вино?

— Какво ли знаеш ти, момченце — озъби му се Том. — Прибави си още няколко години, поразбери това-онова от живота, обикни, да речем, някоя и друга жена, и тогава ще разбереш. Може би ще разбереш, ако имаш достатъчно мозък, за да го проумееш. Ааах! Искал той да знае защо съм бил в Тар Валон! А ти защо си в Тар Валон? Помня, че цял трепереше, когато разбра, че Моарейн е Айез Седай. Едва не се напикаваше всеки път, щом някой спомене за Силата. Ти какво правиш в Тар Валон при толкова Айез Седай под път и над път?

— Аз напускам Тар Валон. Това правя. Напускам! — Лицето на Мат се изкриви. Веселчунът беше спасил живота му, ако не и повече. От Чезнещ. Затова десният крак на Том беше схванат. „Едва ли ще се намери толкова вино на някой кораб, та да го държи толкова пиян.“ — Заминавам за Кемлин, Том. Ако си решил да рискуваш живота ей по някаква причина, защо не тръгнеш с мен?

— За Кемлин? — повтори Том умислено.

— Да, за Кемлин, Том. Елайда сигурно ще се върне там рано или късно, така че ще можеш да се боиш от нея колкото си щеш. А и доколкото си спомням, спипа ли те Мургейз, ще ти се доще да те е опипала Елайда.

— Кемлин. Да, Кемлин ще пасне на настроението ми като ръкавичка. — Веселчунът погледна таблата, на която им бяха донесли пилетата, и се сепна. — А бе момче, ти какво направи? В ръкава ли си ги пъхна? — От трите птици не беше останало нищо освен кокали и едно-две крилца.

— Ами гладен бях — измърмори Мат. Струваше му усилие да не си оближе пръстите. — Идваш ли с мен, или не?

— О, ще дойда, момче. — Том се изправи и този път не изглеждаше толкова нестабилен. — Ти почакай тук… и гледай да не изядеш масата, докато си събера вещите и се сбогувам с този-онзи. — Той закуцука из стаята, без да залитне нито веднъж.

Мат отпи от виното си и оглозга крилцата. Чудеше се дали ще му остане време да си поръча още едно-две пилета, но Том се върна бързо. Лютнята и флейтата му бяха преметнати на гръб, в черните си кожени калъфи, заедно с едно навито на руло и вързано одеяло. Носеше най-обикновена тояга за подпиране, висока колкото самия него. Двете прислужнички го съпровождаха от двете страни. Мат реши, че все пак са сестри. Еднаквите им големи кафяви очи погледнаха веселчуна с еднакви изражения. Том целуна първо Саал, после Мейда, потупа ги по бузите и се запъти към вратата, кимайки на Мат да го последва. Докато Мат успее да вдигне багажа си и си вземе тоягата, вече беше излязъл.

По-младата от двете жени, Саал, го спря на вратата.

— Каквото и да си му казал, прощавам ти за виното, дори то да го отвежда надалеч. От седмици не съм го виждала толкова жизнен. — Тя пъхна нещо в шепата му и когато погледна какво е, очите му се опулиха. Беше му дала сребърна тарвалонска марка! — Заради това, което си му казал. Освен това този, който те храни, не си върши добре работата, въпреки че имаш хубави очи. — Тя погледна смаяното му лице и се засмя.

Мат също се засмя неволно, докато излизаше на улицата. Завъртя сребърната монета между пръстите си. „Хубави очи съм имал, а?“ Смехът му секна като последната капка от буре с вино: Том беше тук, но не и трупът. Прозорците от пивниците по улицата хвърляха достатъчно светлина върху камъните, за да уверят очите му. Градската стража не би отнесла мъртвец от улицата, без да разпита, както в пивниците, така и в „Жената от Танчико“.

— Какво си зяпнал, момче? — попита Том. — Няма тролоци в ония сенки.

— Разбойници — промърмори Мат. — Помислих си за улични разбойници.

— Никакви разбойници и главорези няма в Тар Валон, момко. Когато стражите хванат някой разбойник — не че много се опитват да играят тази игра тук; мълвата плъзва бързо — но когато се случи, откарват го в Кулата и какво му правят там Айез Седай не знам, но на другия ден нещастникът напуска Тар Валон опулен като посрамена девойка. Доколкото знам, с жените, хванати в кражба, били още по-сурови. Не, единственият начин да ти оберат парите тук е ако някой ти пробута излъскан месинг вместо злато или да те изиграе с подправени зарове. Тук разбойници няма.

Мат се завъртя на пети и закрачи край Том към доковете.

— Качваме се на първия отплаващ кораб, какъвто и да е той. На първия, Том.

Тоягата на Том почукваше припряно по камъните.

— По-бавно, момче. Какво си се разбързал? Кораби колкото щеш, тръгват денем и нощем, По-бавно. Разбойници няма.

— На първия проклет кораб. Том! Ако ще да потъва, взимаме го!

„Ако не са били разбойници, какво са били тогава? Разбойници трябва да бяха. Какво друго?“