Робърт Джордан
Прероденият дракон (46)

Глава 45
Кемлин

Мат имаше смътни спомени за Кемлин и когато го приближиха в ранните часове след изгрев слънце, му се стори, че никога досега не го е виждал. Още с първите лъчи на утрото престанаха да бъдат сами по пътя, сега вече ги обкръжаваха други конници, както и търговски кервани и пешеходци — всички те се стичаха към величествения град.

Издигнат стъпаловидно, той със сигурност беше голям колкото Тар Валон, а извън огромните му стени — високи петдесет стъпки и построени от бледосив камък, прошарен с бели и сребристи жилки, бляскащи на слънцето, по които на равни интервали се издигаха високи кръгли кули с веещи се на върховете им знамена на Андор — та извън тези стени сякаш бе разположен друг огромен град, изграден от червени тухли и бял камък с ханове, прилепени до къщи на по два-три ката, с толкова изкусен градеж, че сигурно принадлежаха на заможни търговци, дюкяни, чиито стоки бяха изложени на сергии под навеси, струпани около тумбести складове без прозорци по фасадите. Покрити с яркочервени керемиди пазари обграждаха пътя и от двете страни, мъже и жени вече се деряха в ранната утрин, хвалейки с пълно гърло стоката си, пазарейки се оживено с ранобудни купувачи. Оградени в кошари телета, овце и кози, гъски, пилета и патици в кафези усилваха още повече невероятната врява. Мат си спомняше, че Кемлин е твърде шумен град; сега му заприлича на огромно сърце, пулсиращо до пръсване от изобилие.

Пътят отвеждаше до сводести порти, високи двадесет стъпки, стоящи широко разтворени под бдителните погледи на гвардейци в червени камизоли и блестящи ризници — стражите изгледаха Том и него с не повече внимание, отколкото всеки друг; дори бойната тояга, преметната на седлото пред него, не им направи впечатление — и после двамата се озоваха зад портите. Тук стройни кули се издигаха дори по-високо от стражевите по крепостната стена и лъскави куполи блестяха в сребристо и златно над улици, гъмжащи от хора. Шосето се разделяше на две успоредни улици, отделени с широка ивица трева и дървета. Хълмовете на града постепенно се извисяваха към висок връх, обграден с втора стена, блестяща досущ като стените на Тар Валон, с още куполи и кули отвътре. Това беше Вътрешният град, припомни си Мат, а на билото на онези, най-високите хълмове, се намираше Кралският палат.

— Няма смисъл да се чака — каза той на Том. — Ще занеса писмото още сега. — Той огледа ръчните носилки с балдахини и екипажите на каретите, пробиващи си път сред тълпите, магазините с пищната им стока, изложена за продан. — Човек може да припечели доста злато в този град. Том, намери ли къде се играе на зарове или карти. — Късметът му на карти не беше толкова добър, колкото на зарове, но пък малцина освен благородници и богаташи играеха такива игри. „А точно с такива ще гледам да поиграя.“

Том го изгледа с прозявка и се загърна зиморничаво във веселчунския си плащ, сякаш беше просто одеяло.

— Цяла нощ сме яздили, момче. Нека поне да намерим най-напред нещо за хапване. В „Кралски благослов“ храната е добра. — Отново се прозя. — И леглата са добри.

— Помня — отвърна замислено Мат. Наистина имаше известни спомени. Ханджията беше един дебел мъж с посивяваща коса, господин Джил. Там Моарейн ги беше намерила с Ранд, когато вече смятаха, че са се отървали от нея. „Сега тя си играе играта с Ранд. Няма нищо общо с мен. Вече не.“ — Ще се срещнем там, Том. Казах, че държа да се отърва от това проклето писмо час по-скоро след като влезем в Кемлин, и ще го направя. Ти върви.

Том кимна и свърна с коня си настрани, прозя се и му извика през рамо:

— Гледай да не се изгубиш, момче. Кемлин е голям град.

„И богат.“ Мат сръга коня си по многолюдната улица. „Да не съм се изгубел! Ще се оправя аз, проклет да съм.“ Болестта, изглежда, бе заличила части от паметта му. Случваше се да погледне към някой хан, чийто горен кат се издаваше над приземния и над портата с табелата, и веднага си спомняше, че го е виждал по-рано, но нищо от това, което виждаше, не му се струваше познато. Стотина крачки по улицата и изведнъж смътен спомен проблясваше в ума му, но всичко преди и след тях тънеше в мъгла.

Дори при тези дупки в паметта си си спомняше със сигурност, че никога не беше прониквал нито във Вътрешния град, нито в Кралския палат — „Такова нещо не бих могъл да забравя!“ — но въпреки това не му се налагаше да си спомня пътя. Улиците на Новия град — това име си го спомни внезапно; беше на частта от Кемлин, която е на по-малко от две хиляди години — водеха във всички посоки, но всички главни булеварди отвеждаха към Вътрешния град. Стражите край портите не спираха никого.

Зад тези бели стени имаше сгради, които можеха да съперничат по хубост и величие с онези в Тар Валон. Виещите се улици се изкачваха по хълмовете и пред очите му изникваха стройни кули, чиито облицовани с плочи стени блестяха със стотици цветове под лъчите на слънцето, или можеше да погледне надолу към паркове с растителност, засадена и обработена грижливо на фигури, предназначени да радват окото отгоре, или пък човек можеше да зарее поглед в умопомрачителните пейзажи на целия голям, проснал се в краката му град, чак до гънещите се поля и просторните лесове в далечината. Всъщност тук нямаше особено значение по коя от улиците е поел човек. Всички те се виеха на спирали към онова, което търсеше той, Кралския палат на Андор.

Много скоро Мат вече пресичаше огромния овален площад пред Двореца, запътил се право към високите му позлатени порти. Чисто белият Дворец на Андор със сигурност нямаше да бъде не на място сред тарвалонските чудеса със своите изящни кули и златни куполи, блестящи на слънцето, с високите тераси и изкусни каменни изваяния. Златният варак само на един от тези куполи можеше да му осигури луксозен живот за цяла година.

По площада се мяркаха по-малко хора, отколкото другаде, сякаш беше запазен за велики събития. Пред затворените порти стояха на стража дузина гвардейци с наклонени под един и същи ъгъл копия. Лицата им бяха скрити зад решетките на лъскавите шлемове. Един офицер със снажно телосложение, чийто отметнат назад пурпурен плащ разкриваше златен пискюл, крачеше нагоре-надолу пред редицата и оглеждаше бдително всеки от мъжете, сякаш търсеше по тях ръжда или прашинка.

Мат дръпна юздите и се усмихна подкупващо.

— Добро утро, капитане.

Офицерът се обърна и го изгледа с бляскавите си като мъниста очи — като на тлъст плъх в клетка. Оказа се по-стар, отколкото беше очаквал — със сигурност достатъчно стар, за да има повече от един пискюл — и по-скоро дебел, отколкото набит.

— Какво искаш, селянино? — попита той грубо.

Мат вдиша дълбоко. „Постарай се да го направиш добре. Да впечатлиш този глупак, за да не те накара да чакаш цял ден. Няма всеки път да размахвам хартийката на Амирлин, за да не ме карат да тъпча на едно място.“

— Ида от Тар Валон, от Бялата кула, и нося писмо от…

— Ти ли идваш от Тар Валон, селянино? — Коремът на дебелия офицер се разтресе от смях, но после смехът секна, като срязан с нож, и той го изгледа свирепо. — Не щем никакви писма от Тар Валон, мошенико, ако наистина имаш такова! Нашата добра кралица — Светлината да я освети дано! — няма да приеме и една дума от Тар Валон, докато не й върнат щерката-наследница. Не съм чувал някой вестоносец от Кулата досега да е бил облечен в селско палто и гамаши. Напълно ми е ясно, че кроиш някаква хитрост, сигурно си мислиш, че ще получиш някой и друг петак, като кажеш, че носиш писмо, но ще имаш късмет, ако не завършиш в килията на тъмницата! Ако наистина идеш от Тар Валон, връщай се веднага и кажи на Кулата да ни върнат щерката-наследница преди ние да сме отишли да си я вземем! А ако си някой хитрец, който се кани да отмъкне сребърник, махай се от очите ми, докато не съм заповядал да те пребият до смърт! И в двата случая, марш оттук, малоумен дръвнико!

През цялото словоизлияние на дебелия воин Мат се опитваше да го засече в пауза, за да го прекъсне, и сега бързо извика:

— Писмото е от нея бе, човек. То е от…

— Не ти ли казах да се махаш оттук, разбойнико неден? — изрева дебелакът. Лицето му почервеня почти колкото плаща му. — Махай се от очите ми, гнида такава! Ако не си се махнал оттук, докато преброя до десет, ще те арестувам затова, че цапаш площада, утайка скапана! Едно! Две!

— Ти можеш ли да броиш до десет бе, тъп дебелак такъв? — сопна се Мат. — Казвам ти, Елейн изпрати на…

— Стражи! — Лицето на офицера вече преливаше от червено към виолетово. — Дръжте го тоя Мраколюбец!

Мат се поколеба за миг, сигурен, че никой не би приел такова обвинение на сериозно, но гвардейците-червенодрешковци се затичаха към него — цялата дузина мъже с брони и шлемове — и той обърна коня си и препусна в галоп пред тях, последван от разпенените ругатни на дебелия. Конят му не беше кой знае какъв бегач, но лесно изпревари спешените войници.

„Глупак — помисли си той и го повтори, този път по свой адрес. — Трябваше да кажа проклетото й име още отначало. Елейн, щерката-наследница на Андор, изпраща това писмо на майка си, кралица Мургейз. Светлина, как да предположи човек, че отношението им към Тар Валон е такова?“ От това, което си спомняше от последното си посещение тук, на второ място след кралица Мургейз, гвардейците обичаха Айез Седай и Бялата кула. „Елейн можеше да ми го каже.“ Неохотно си призна: „Ама и аз, тъпакът, трябваше да я поразпитам малко.“

Преди да стигне до сводестите порти, отвеждащи към Новия град, забави ход. Не мислеше, че дворцовите стражи ще го преследват повече, а нямаше защо да привлича вниманието на охраната на портите, профучавайки покрай тях в галоп. Ала те го погледнаха също толкова бегло, колкото и на идване.

След като мина през портите, се засмя и почти се обърна да погледне назад. Беше си спомнил нещо и му хрумна една идея, много по-добра, отколкото да влиза през портите на Двореца. Дори да не ги пазеше дебелият офицер.

На два пъти се изгуби, докато намери „Кралски благослов“, но най-сетне видя табелата с нарисуван на нея мъж, коленичил пред жена с червеникаво-златиста коса и корона със златни рози, положила ръка на главата му. Беше голяма каменна сграда на три етажа, с високи прозорци, чак до червените керемиди на покрива. Той отиде до двора на конюшнята, където един мъж с конска физиономия и с кожена престилка, която едва ли беше по-дебела от собствената му кожа, пое юздите на коня му. Стори му се, че си спомня името му. „Ами да. Рами.“

— Колко време мина, Рами, — Мат му подхвърли сребърник. — Помниш ме, нали?

— Не мога да кажа, че… — започна Рами, а после забеляза блесналото сребро наместо очакваната мед, окашля се и лекото му кимане премина в нещо средно между почукване по челото с пестник и слисан поклон. — Ха, амче да, млади ми господарю. Прошка моля. Изплъзнало се е от ума ми. Този мой ум, за хора не става. Става за коне. Ама виж, конете ги познавам. Хубав кон, млади господарю. Добре ще се грижа за него, можете да сте сигурен. — Всичко това го изрече така бързо, че не остави Мат да каже и една дума, а после бързо поведе коня към конюшнята, за да не проличи, че не се е сетил за името на Мат.

С кисела гримаса Мат взе рулото с фойерверките под мишница, а останалите си вещи нахвърля на рамо. „Тоя не би ме познал и под пръстите на Ястребовото крило.“ На едно изправено буре до вратата откъм кухнята седеше едър мускулест мъж и леко почесваше ухото на черно-бяла котка, сгушена на коляното му. Мъжът изгледа Мат с полусклопени очи, особено тоягата на рамото му, но не престана да чеше котката. На Мат му се стори, че си го спомня, но не можеше да се сети за името. „Как така няма да ме помнят! Да не би тук всеки ден да идват проклети Айез Седай и да откарват хора със себе си?“

В кухнята две помощник-готвачки и няколко прислужнички шетаха около печки и шишове за печене под указанията на добре закръглена жена с увита като кифла зад тила й коса и дълга дървена лъжица в ръка, с която посочваше натам, където искаше да се свърши нещо. Мат беше убеден, че си спомня закръглената. „Колийн. Какво име само за толкова дебела жена, но всички я наричаха просто Готвачката.“

— Е, готвачке — обяви той, — ето че се върнах, а няма и година, откак се разделихме.

Тя го погледна и кимна.

— Помня те. — Усмивката й се разшири. — Ти беше с оня млад принц, нали? — продължи жената. — Онзи, който толкова приличаше на Тигрейн, Светлината дано освети паметта й. Ти си му слугата, нали? Значи и той се е върнал, младият принц?

— Не — отвърна той учтиво. „Принц! О, Светлина!“ — Не мисля, че ще се появи тук скоро и не вярвам, че ще ти хареса, ако се появи. — Тя възрази енергично колко строен и хубав младеж бил принцът — „Да ме изгори дано, дали има жена на този свят, която да не се зазяпва по Ранд и очите й да не се навлажняват като на крава, щом му спомене човек името? Как ще ми запищи проклетницата, само ако й кажа какви ги върши той напоследък.“ Но не я изчака да довърши. — Тук ли е господин Джил? И Том Мерилин?

— В библиотеката са — изсумтя тя. — И кажи на Бейзъл Джил като го видиш, че съм поръчала онези канали да се почистят. Още днес, да не забравиш! — Тя погледна към онова, което вършеше една от помощничките й с печеното телешко, и се понесе към нея. — Не чак толкова, дете. Много ще го подсладиш, ако го заливаш с толкова аррад. — Като че ли вече бе забравила за Мат.

Той поклати глава и тръгна да търси библиотеката, чието място не помнеше. Не можеше да си спомни и дали Колийн бе омъжена за господин Джил, но ако изобщо бе чувал някога стопанка да нарежда на мъжа си какво да прави, то случаят беше точно такъв. Едно засукано слугинче с големи очи се изкикоти и го упъти по един коридор покрай общата дневна.

Когато пристъпи в библиотеката, Мат се спря и зяпна. Вътре сигурно имаше над триста книги, подредени по лавиците на стените, и други, разтворени по масите. Никога в живота си не беше виждал толкова много книги на едно място. Забеляза един подвързан с кожа том на „Пътешествията на Джейин Бродяжника“ на една малка масичка до вратата. От много време се канеше да я прочете — Ранд и Перин много пъти му бяха разказвали разни неща от нея, — но така и не му оставаше време да прочете книгите, които се канеше.

Розоволикият Бейзъл Джил и Том Мерилин бяха седнали до една от масите един срещу друг над табла за игра на камъчета, стиснали в зъби дългостволи лули, от чиито чашки се виеше дим. Шарена котка клечеше на масата до дървена чаша за зарове, загърнала лапи с опашка, и ги гледаше как играят. Плаща на веселчуна го нямаше наоколо и Мат предположи, че вече е получил стая.

— Справи се по-бързо, отколкото предполагах, момче — каза Том, без да вади лулата от устата си. Подръпна белия си мустак, замислен къде да постави поредното камъче върху кръстосаните линии на таблата. — Бейзъл, сигурно помниш Мат Каутон.

— А, помня го — каза дебелият ханджия, без да откъсва очи от дъската. — Беше нещо болнав последния път, доколкото си спомням. Надявам се, че сега си по-добре, момко.

— По-добре съм — отвърна Мат. — И само това ли помните? Че съм бил болен?

Господин Джил присви очи при следващия ход на Том и извади лулата от устата си.

— Предвид това с кого си замина тогава оттук, момко, и предвид това, което става тук напоследък, може би е най-добре да не си спомням нищо друго.

— Айез Седай не ги обичат много напоследък, нали? — Мат запоставя вещите си върху едно голямо кресло, като изправи тоягата зад гърба му, след което сам седна на съседното и преметна крак върху облегалката. — Стражите при Двореца, изглежда, смятат, че Бялата кула е отвлякла Елейн. — Том погледна притеснено рулото с фойерверки, погледна пушещата си лула, измърмори нещо под нос и отново заоглежда таблата.

— Чак дотам едва ли — каза Джил. — Но целият град знае, че тя е изчезнала от Кулата. Том твърди, че се била върнала, но това тук не сме го чували. Мургейз може би го знае, но всички до последното конярче пристъпват на пръсти, за да не им отреже главите. Лорд Гебрил едва я сдържа да не прати някого на палача, но не бих казал, че няма да го направи. А и той ни най-малко не е смирил гнева й към Тар Валон. Напротив, бих казал, че влошава още повече нещата.

— Мургейз си има нов съветник — каза сухо Том. — Гарет Брин не го е харесал, затова Брин се е оттеглил в имението да си наглежда овцете, как им расте вълната. Бейзъл, ще сложиш ли най-после камъче, или не?

— Сегичка, Том. Сегичка. Чакай да помислим малко. — Джил захапа със зъби лулата и изгледа дъската навъсено, пуфкайки облачета дим.

— Значи кралицата си има съветник, който не обича Тар Валон — промълви Мат. — Е, това обяснява поведението на стражите, когато казах, че ида оттам.

— Ако си им казал това — отвърна Джил, — пак имаш късмет, че си се отървал без счупени ребра. Всеки случай, ако старшият е бил някой от новите. Гебрил подмени половината гвардейци в Кемлин с хора по свой избор и това безспорно е голям подвиг, като се вземе предвид колко отскоро е тук. Според някои Мургейз може и да се омъжи за него. — Той понечи да сложи камъче върху дъската, но си го дръпна и поклати глава. — Менят се времената. Хората се менят. Твърде много промени за човек като мен. Май остарявам.

— Ама ти май смяташ да чакаш и двамата да остареем преди да сложиш камъче — измърмори Том. Котката се протегна и пристъпи по масата към него, за да я почеше. — Цял ден да говориш, пак няма да измислиш добър ход. Що не се признаеш за победен, Бейзъл?

— Никога не се признавам за победен — избоботи убедено Бейзъл. — Ей сега ще те бия, Том. — Той постави едно камъче на пресечката на две линии. — Сега ще видиш ти. — Том изсумтя презрително.

От това, което Мат виждаше на дъската, Джил нямаше никакви шансове.

— Ще трябва просто да избегна стражите и да връча писмото на Елейн в ръцете на самата Мургейз. — „Особено ако всички са като онзи шишкав тъпанар. Светлина, дали не е казал на всички, че съм Мраколюбец?“

— Ама ти не си го дал? — изджафка Том. — Аз пък си мислех, че бързаш да се отървеш от това нещо.

— Носиш писмо от щерката-наследница? — възкликна Джил. — Том, ти защо не ми каза?

— Извинявай, Бейзъл — изломоти веселчунът. Изгледа сърдито Мат изпод гъстите си като храсти вежди и изпухтя под мустаците си. — Момчето си въобразява, че някой иска да го убие заради него, затова реших да го оставя той да разправя, каквото реши, и нищо повече. Ама изглежда вече не го притеснява.

— Какво е това писмо? — попита Джил. — Тя да не се връща у дома? А лорд Гавин? Дано да се връщат. Всъщност чух приказки за война с Тар Валон, като че може да има толкова глупави хора, че да тръгнат на война срещу Айез Седай. Ако ме питате мен, всичко това е като онези шантави приказки, че Айез Седай, видите ли, подкрепяли някакъв Лъжедракон някъде на запад и че използвали Силата за оръжие. Не че разбирам как точно това ще накара някой да тръгне на война срещу Айез Седай. Тъкмо напротив.

— Ти женен ли си за Колийн? — попита Мат и господин Джил подскочи като ужилен.

— Светлината дано ме опази от такова нещо! Човек и сега би си помислил, че ханът е неин. Ако ми беше и жена!… Какво общо има това с писмото на щерката-наследница?

— Нищо — каза Мат. — Но ти толкова се разпростря, че си помислих да не си забравил собствените си въпроси. — Джил се изкашля задавено, а Том се изсмя. Мат продължи, без да остави ханджията да заговори: — Писмото е запечатано; Елейн не ми каза какво пише в него. — Том го гледаше накриво и подръпваше мустаците си. „Той да не мисли, че ще призная, че сме отворили писмото?“ — но не мисля, че се връща у дома. Решила е да става Айез Седай, ако питаш мен. — После им разказа за опита си да предаде писмото, пропускайки някои по-остри моменти, за които не държеше да знаят.

— Това са новите — каза Джил. — Офицерът поне ще да е от тях. Обзалагам се. Същински разбойници са, до един, с изключение на ония, с потайните очи. Ти, момко, най-добре изчакай да мине пладне, когато стражите пред двореца се сменят. Веднага спомени името на щерката-наследница и за да не би случайно новият им старши да е някой от хората на Гебрил, наведи си малко главицата. Най-добре удари чело в камъка, и ще мине от гладко по-гладко.

— Огън да ме гори, ако го направя. Вълна не дърпам и в чакъл не дращя пред никого. Дори и да е самата Мургейз. А, не. Този път изобщо няма да се доближавам до гвардейците. — „Каква ли мълва ще пръсне сега тоя дебелак, по-добре да не мисля.“

Двамата го зяпнаха така, сякаш се е побъркал.

— Как, в името на Светлината — каза Джил, — смяташ да влезеш в Кралския палат, без да минеш през стражите? — Очите му се разшириха, сякаш си спомни нещо. — Светлина, ама ти да не мислиш да… Момко, за да се измъкнеш жив от такова нещо, ще ти трябва късмета на Тъмния!

— Какви ги приказваш пък сега, Бейзъл? Мат, каква е тази глупост, дето се каниш да извършиш?

— Аз съм късметлия, господин Джил — каза Мат. — Ти само поръчай хубаво ядене да ме чака щом се върна. — Той се изправи, вдигна чашата със зарове, разклати я и изсипа за късмет заровете до таблата с камъчета. Шарената котка скочи от масата, изви се в дъга и му изсъска свирепо. Петте зара се укротиха и всеки показа по една точка. „Очите на Тъмния“.

— Това е най-доброто хвърляне, или най-лошото — каза Джил. — Зависи в каква игра играеш, нали така. Момко, струва ми се, че си решил да заиграеш опасна игра. Що не вземеш тази чаша в дневната и не изхарчиш няколко медника? Струва ми се, че си падаш по комара. Аз ще се погрижа това писмо да стигне безопасно в Двореца.

— Колийн каза да изчистиш каналите — уведоми го Мат и се обърна към Том, докато ханджията още примигваше и си мърмореше нещо сам. — Едва ли си струва да се обзалагаш дали ще ме порази стрела, докато се опитвам да дам това писмо, или някой нож ще се забие в гърба ми, докато чакам. Ти само се погрижи това ядене да ме чака, Том. — После хвърли жълтица на масата пред Джил. — Прибери нещата ми в някоя стая, ханджийо. Ако струва повече, ще го получиш. И внимавай с ей онова руло. Не знам защо, но Том нещо много се плаши от него.

Докато излизаше, чу Джил да казва на Том:

— Винаги съм смятал този момък за голям негодник. Откъде има това злато?

„Винаги печеля, оттам — помисли си той мрачно. — Трябва само да спечеля още веднъж и приключвам веднъж завинаги с Елейн, а заедно с нея и с Бялата кула. Само още веднъж.“