Робърт Джордан
Прероденият дракон (22)

Глава 21
Свят на сънища

Егвийн триеше ръцете си с кърпа и бързаше по сумрачния коридор. Беше ги измила два пъти, но още бяха мазни. Никога не бе допускала, че на света може да има толкова много съдове за миене. А и днес беше ден за печене на хляб, така че от фурните трябваше да се изхвърлят стотици кофи пепел. И камините да се почистят. И масите да се изстържат до костна белота с фин пясък, и подовете да се измият на ръце и колене. Пепел и мазнина бяха наклепали бялата й рокля. Гърбът я болеше и ужасно й се искаше да се прибере в стаичката си и да се тръшне на леглото, но Верин бе дошла в кухнята, уж за да поръча храна в покоите си, и й беше прошепнала да намине при нея като й свърши смяната.

Покоите на Верин се намираха над библиотеката, в коридори, използвани само от няколко Кафяви сестри. Въздухът в тях беше прашен, като че ли живеещите тук жени бяха твърде заети с други неща, за да отделят време да накарат слугите да чистят по-често. Проходите правеха странни завои, ту спускайки се, ту най-неочаквано изкачвайки се. По стените рядко се мяркаха пана с помръкнали шарки, явно почиствани толкова рядко, колкото всичко останало тук. Много от светилниците стояха незапалени и по-голямата част от коридора тънеше в сумрак. Егвийн си помисли, че е останала съвсем сама, но пред нея се мярна нещо бяло, сигурно новачка или слугиня, забързана да свърши някоя задача. Тропотът на обувките й отекваше по голите черно-бели плочи на пода. Мястото никак не бе успокояващо за момиче, потънало в мисли за Черната Аджа.

Накрая намери това, което Верин й беше казала да търси. Облицована в черно врата в най-високата част на виещия се коридор, до едно прашно пано, изобразяващо някакъв крал, приемащ поражението на друг крал. Верин й беше споменала имената им — мъже, умрели стотици години преди да се роди Артур Ястребовото крило; Верин, изглежда, помнеше всякакви такива неща, но Егвийн не можа да запомни имената нито отдавна изчезналите държави, които кралете бяха управлявали. Но това беше единственото стенно пано, отговарящо на описанието на Верин.

Като се изключеше шумът от собствените й стъпки, коридорът изглеждаше по-пуст отпреди и по-застрашителен. Тя почука на вратата и щом чу разсеяното: „Кой е? Влез.“, я отвори.

Още на първата крачка тя се спря и зяпна. Стените бяха отрупани с рафтове, с изключение на една врата, която, изглежда, водеше към вътрешните помещения. Имаше и много карти, и нещо, което приличаше на схеми на нощното небе. Тя разпозна някои от съзвездията — Орач и Косач, Стрелец и Пет сестри — но другите й бяха непознати. Книги, купища хартия и свитъци покриваха всички плоскости, с всевъзможни странни предмети, пръснати между купчините и понякога поставени върху тях. Странни неща от стъкло или метал, сфери и тръби, свързани помежду си, и кръгове, намотани в други кръгове, стърчаха сред кости и черепи с всевъзможна форма и вид. Нещо, което й заприлича на препариран кафяв бухал, но голям едва колкото дланта й, бе кацнало върху излъскан череп на някакъв гущер, но черепът едва ли беше на гущер, тъй като беше по-дълъг от цялата й ръка и от пастта му се показваха зъби, големи колкото пръстите й. Свещниците из стаята бяха разхвърляни безразборно, осветявайки силно на места, докато другаде цареше сянка, и като че ли заплашваха да подпалят хартиените свитъци. Бухалът примигна към нея и тя подскочи.

— Ах, да — каза Верин. Беше седнала зад една маса, отрупана като всичко останало наоколо, и внимателно държеше в ръцете си някакъв къс хартия. — Това си ти. Хмм. — Тя забеляза косия поглед, с който Егвийн удостои бухала, и поясни разсеяно: — Той лови мишките. Ядат хартията. — Жестът й обхвана цялата стая и й напомни за листа, който държеше. — Забележително. Розел Есамска твърди, че след Разрушението са останали, над сто страници, и сигурно не греши, защото е писала само двеста години по-късно, но доколкото знам, до днес се е запазило само това късче. И може би само този екземпляр. Розел пише, че то съдържа тайни, пред които светът не би могъл да се изправи, и затова тя самата не би могла да ги изкаже открито. Тази страница съм я чела хиляди пъти, мъчейки се да разгадая какво означава.

Бухалчето отново примигна към Егвийн. Тя се постара да не поглежда повече към него.

— И какво се казва там, Верин Седай?

Верин примигна, досущ като бухала.

— Какво се казва ли? Имай предвид, че преводът е буквален и звучи почти като рецитирането на някой бард на Висок напев. Чуй: „Сърце на Мрака. Баал-замон. Име, скрито в друго име, загърнато в име трето. Тайна, в друга тайна заровена, обгърната в тайна. Излъстител на надеждата. Ишамаел, излъстяващ всяка надежда. Гори и разкъсва истината. Надеждата гасне преди истината. Лъжа е нашият щит. Кой може да застане срещу Сърцето на Мрака? Кой ще се възправи срещу Излъстителя на надеждата? Душа на сянка. Душа на Сянката, той е…“ — Тя спря с въздишка. — Тук свършва. Какво разбра?

— Нищо — отвърна Егвийн. — Но никак не ми хареса.

— Ха, че как би могла, детето ми! Да го харесаш, или да го разбереш? Аз самата го чета и препрочитам от близо четиридесет години и нито ми харесва, нито го разбирам. — Верин грижливо постави късчето хартия в подплатена с коприна твърда кожена папка, след което небрежно пъхна папката в купчината документи. — Но ти не дойде за това. — Тя зарови по масата, като от време на време докосваше по някой куп книги или ръкописи и ги улавяше да ги задържи, преди да паднат. Най-накрая намери няколко страници, увити в тънка като паяжина тъкан и завързани с протрита кожена връв. — Заповядай, дете. Всичко, което е известно за Лиандрин и жените, които са заминали с нея. Имена, години, Аджа, къде са родени. Всичко, което успях да намеря в архивите. Дори как са се представяли в обучението си. И също така какво знаем за тер-ангреалите, които са взели със себе си, макар да не е никак много. Само описания, в повечето случаи. Не знам дали всичко това ще помогне по някакъв начин. Аз лично не срещнах нищо полезно.

— Може би някоя от нас ще намери нещо. — Заля я внезапна вълна на подозрение. „Дали пък не е скрила нещо?“ Амирлин, изглежда, се доверяваше на Верин само защото й се налагаше. А ако самата Верин е от Черната Аджа? Бързо се овладя. Беше пътувала с Верин през целия път от Томанска глава до Тар Валон и не можеше да повярва, че тази пълничка учена жена е Мраколюбка. — Вярвам ви, Верин Седай. — „Наистина ли?“

Айез Седай отново примигна срещу нея, но бързо отхвърли онова, което може би й беше хрумнало, и тръсна глава.

— Списъкът, който ти давам, може да се окаже важен, а може и да излезе чисто прахосване на хартия, но това не е единствената причина, поради която те повиках. — Тя започна да размества нещата по масата, за да направи място. — Разбрах от Аная, че е възможно да се превърнеш в Съновница. Последната е била Корианин Недеал, преди четиристотин седемдесет и три години, и според това, което можах да намеря в архивите, тя едва ли е заслужавала титлата си. Би било твърде интересно, ако ти я заслужиш.

— Аная Седай ме изпитваше, Верин Седай, но не можа да разбере дали някои от сънищата ми предсказват бъдещето.

— Това е само малка част от нещата, които Съновничките правят, дете. Може би най-незначителната част. Аная според мен е убедена, че момичетата трябва да бъдат въвеждани твърде бавно в тези неща. Виж тук. — Верин начерта с пръст няколко успоредни линии по разчистената повърхност на масата, ясно видими в дебелия слой прах върху полировката от пчелен восък. — Да приемем, че тези линии представляват светове, които биха могли да съществуват, ако са направени други избори, ако основните обрати в Шарката са тръгнали по друг път.

— Световете, достижими през Порталните камъни — каза Егвийн, за да покаже, че е слушала внимателно лекциите на Верин по време на пътуването до Тар Валон. Но какво общо можеше да имат те с това дали тя е Съновница, или не е?

— Много добре. Но Шарката може да бъде и много по-сложна от това, детето ми. Колелото заплита нашите житейски нишки, за да оформи Шарката на един Век, но Вековете сами по себе си са втъкани във Вековното везмо, във Великата шарка. Кой обаче може да е сигурен дали това представлява и една десета от цялата тъкан? Някои в Приказния век определено са били убедени, че съществуват и други светове — светове, до които е дори по-трудно да се достигне, отколкото до световете на Порталните камъни, стига това да е достоверно — и те са разположени ето така. — Тя начерта други линии, пресичащи първите. За миг ги огледа замислено. — Основата и вътъкът на тъканта. Може би Колелото на Времето тъче една още по-голяма Шарка от светове. — Тя се изправи и изтупа прашните си длани. — Е, ако е така, то това не е нито тук, нито там. Във всички тези светове, каквито и да са различията помежду им, няколко неща остават постоянни. Едно от тях е, че Тъмния е затворен във всички тях.

Егвийн неволно пристъпи и погледна нарисуваните от Верин черти.

— Във всички тях? Как е възможно това? Да не искате да кажете, че във всеки отделен свят има по един Баща на лъжите? — Мисълта за толкова много Тъмни я накара да потръпне.

— Не, детето ми. Съществува само един Създател, който е навсякъде, веднъж и завинаги, във всички тези светове. По същия начин съществува само един Тъмен, когото също така го има във всички тези светове едновременно. Ако той бъде освободен от затвора, който Създателят е направил в един свят, ще бъде освободен във всички тях. И обратно — докато е затворен в един от тях, ще остане затворен във всички.

— Това ми се струва безсмислено — възрази Егвийн.

— Парадокс, детето ми. Тъмния е въплъщението на парадокса и хаоса, унищожителят на всякакъв разум и логика, рушителят на равновесието, онзи, който пречупва всякакъв ред.

Бухалът внезапно полетя с безшумните си криле и кацна върху някакъв голям бял череп на един от рафтовете зад Айез Седай. После надникна отгоре към двете жени и примигна. Егвийн беше забелязала черепа, още когато влезе, със закривените му рога и муцуна, и смътно се бе зачудила що за овен е могъл да има толкова голяма глава. Сега обаче обърна внимание на неговата закръгленост и високо чело. Тролок.

Тя потръпна и си пое дъх.

— Верин Седай, какво общо има всичко, което ми казвате, с това да си Съновница? Тъмния е окован в Шайол Гул и аз дори не искам да си помисля за неговото възможно освобождаване. — „Но печатите на неговия затвор охлабват. Това дори новачките вече го знаят.“

— С това да си Съновница ли? Ами нищо, детето ми. Освен че всички ние трябва да се изправяме срещу Тъмния по един или друг начин. Сега той е затворен, но Шарката не е довела Ранд ал-Тор на този свят без някаква цел. Прероденият Дракон ще се изправи срещу Владетеля на гроба, това поне е сигурно. Стига Ранд да оцелее дотогава, разбира се. Тъмния ще се опита да изкриви Шарката, ако може. Но ние май отидохме твърде далече, нали?

— Простете, Верин Седай, но ако това — Егвийн посочи линиите, начертани в прахта — няма нищо общо с това да си Съновница, защо ми го разказахте?

Верин я изгледа, сякаш съзнателно се правеше на задръстена.

— Нищо ли? Разбира се, че има нещо общо, дете. Работата е там, че съществува трета постоянна величина освен Създателя и Тъмния. Съществува един свят, който е разположен вътре във всички други, вътре във всички тях едновременно. Или може би ги обкръжава. Някои писатели в Приказния век го наричат Тел-айеран-риод, Невидимия свят. Може би „Светът на сънищата“ е по-добрият превод. На много хора — простолюдие, което не би могло и да си помисли за преливане на Сила — понякога им се мяркат неща от този Тел-айеран-риод в сънищата им и дори улавят проблясъци от другите светове през него. Но една Съновница, детето ми — една истинска Съновница — може да влезе в Тел-айеран-риод.

Егвийн се опита да преглътне, но някаква буца в гърлото й попречи. „Да влезе в него?“

— Аз… не мисля, че съм Съновница, Верин Седай. Проверките на Аная Седай…

Верин я прекъсна.

— … не доказват нито че си, нито че не си. Но Аная въпреки това е убедена, че е възможно да си.

— Предполагам, че все някога ще разбера — промълви глухо Егвийн. „Светлина всемогъща, иска ми се да съм, нали? Как искам да се науча! Искам всичко това.“

— Нямаш много време за чакане, дете. Амирлин е поверила тежка задача на двете ви с Нинив. Трябва да използваш всеки инструмент, който може да ти се окаже подръка. — От бъркотията на масата Верин измъкна някаква червена дървена кутия. Кутията беше достатъчно голяма, за да побере куп документи, но когато Верин отвори съвсем леко капака й, единственото, което извади отвътре, беше пръстен, издялан от камък, със сини, кафяви и червени жилки, прекалено голям, за да бъде предназначен за пръст. — Вземи, дете.

Егвийн премести документите, за да го поеме, и очите й се разшириха от изумление. Пръстенът определено приличаше на каменен, но на допир беше по-твърд от стомана и тежеше повече от олово. А кръгът му беше изкривен. Прекараше ли пръст по ръба му, той го обикаляше на два пъти, както отвътре, така и отвън, макар да вървеше само по едната страна. Тя прекара пръста си да обиколи два пъти, само за да се увери.

— Корианин Недеал — каза Верин — е притежавала този тер-ангреал през по-голямата част от живота си. Сега ще го задържиш ти.

Егвийн замалко да изтърве пръстена. „Тер-ангреал? Аз ще държа тер-ангреал?“

Верин като че ли не забеляза изненадата й.

— Според нея той улеснява преминаването в Тел-айеран-риод. Твърдяла е, че той действа при жени, притежаващи Таланта, както и при Айез Седай, стига да го докосваш, когато спиш. Съществуват опасности, разбира се. Тел-айеран-риод не е като другите сънища. Това, което се случва там, е истинско — ти действително си там, вместо само да го виждаш. — Тя нави ръкава на роклята си и показа един повехнал белег под лакътя си. — Аз самата се опитах веднъж, преди години. Лечителството на Аная не подейства съвсем. Запомни това. — Айез Седай отново свали ръкава и скри белега.

— Ще внимавам, Верин Седай. — „Истинско? Моите сънища са достатъчно лоши и такива, каквито са сега. Нима искам сънища, които ти оставят белези? Ще го прибера това нещо в някоя торба, ще го скрия в някой тъмен ъгъл и ще го оставя там. Ще…“ Но искаше да научи. Искаше да стане Айез Седай, а никоя Айез Седай не беше ставала Съновница от почти петстотин години. — Много ще внимавам.

Тя пусна пръстена в кесийката си и стегна връвта й много здраво, после взе документите, които й беше дала Верин.

— И не забравяй да го пазиш добре скрито, дете. Никоя новачка, дори Посветена, не би трябвало да притежава подобно нещо. Но при теб може да се окаже полезно. Пази го скрито.

— Да, Верин Седай. — Спомни си за белега на Верин и почти й се дощя да се появи някоя друга Айез Седай и да я изведе веднага.

— Добре, дете. Можеш да си тръгваш. Става късно, а утре трябва да станеш рано, за да помогнеш за закуската. Лек сън.

Верин остана да седи загледана към вратата дълго време след като тя се затвори зад Егвийн. Бухалът тихо забуха зад гърба й. Тя придърпа червената кутия към себе си, отвори я и навъсено огледа това, което я изпълваше почти догоре.

Страници и страници, изписани с изряден почерк. Черното мастило беше поизбледняло след петстотин години. Бележките на Корианин Недеал, всичко, което тя бе научила след близо петдесет години проучване на този странен тер-ангреал. Потайна жена е била тази Корианин. Основната част от знанията си бе пазила в пълна тайна от всички и ги бе доверила единствено на тези страници. Единствено случайността и навикът да се рови сред древни документи в библиотеката бяха довели Верин до тях. Доколкото бе успяла да установи, никоя Айез Седай освен нея не бе разбрала за съществуването на този тер-ангреал. Корианин беше съумяла да заличи съществуването му от регистрите.

Тя отново размисли дали да не изгори ръкописа, както бе размисляла дали да не го даде на Егвийн. Но да унищожи знание, каквото и да е то, за нея беше анатема. Колкото до другото… „Не. Най-добре ще е да се оставят нещата такива, каквито са. Каквото има да става, ще стане.“ Тя пусна капака да се затвори. „Сега пък къде изчезна онази страница?“

Намръщена, тя затърси кожената папка из купищата книги и листове. Егвийн вече бе излязла от ума й.