Джеймс Редфийлд
Тайната на Шамбала (12)

11
ТАЙНАТА НА ШАМБАЛА

Четири часа се лутахме сред храмовете и търсехме бабата на Таши, бързайки да изпреварим китайските военни и наблюдавайки дейността на живеещите в храмовете. Във всеки храм откривахме хора, които разглеждаха дадена ситуация във външните култури, която, както изглежда, беше критична.

Друг храм бе концентриран върху още един проблем, свързан с младежката алиенация — разпространението на насилие, предизвикано от филми, основани на насилие и видеоигри с убийства, които създават заблудата, че в момент на гняв човек може да извърши насилие и след това да го изтрие като с гума, без то да бъде фатално. Това създава фалшиви представи, които са в основата на агресията в училищата, която се наблюдава напоследък.

В тези случаи наблюдавахме как към създателите на тези игри се излъчваше енергия, която издигаше съзнанието им в перспективата на по-висши интуитивни проникновения, които да им позволят да преосмислят въздействието, което имаха тези игри върху децата. В същото време към родителите също се излъчваше молитвена енергия за издигането им на по-високи нива на интуитивно прозрение, за да си дадат сметка какво вършат техните деца и да намерят време да им създадат една по-различна реалност.

Един от храмовете се бе концентрирал върху текущия спор в системата на медицината върху алтернативни, превантивни подходи — подходи, които да спомогнат за отстраняването на болестите и повишаване на дълголетието. Решаващите фактори в медицината — медицинските организации в различните страни, директорите на изследователски клиники, правителствените здравни институции, които разпределят големи субсидии, фармацевтичните компании — всички действат от позициите на една парадигма от осемнайсети век, която се бори срещу симптомите на заболяванията, без много да се замисля върху предпазването от тях.

Всички усилия са насочени към различни микроби, генетични разстройства и ракови образувания — и повечето проблеми се приписват на възрастта. При такъв мироглед основното количество от субсидиите се предоставяше за изследвания на големи изследователски групи, които се занимаваха с модерни теми: фармацевтични средства, които могат да се продават и да унищожават микробите, да разрушават болните клетки или да препрограмират гените. Почти никакви пари не се отпускаха за изследвания, които да открият начини за укрепване на имунната система и предпазване от заболявания.

В една от сцените, които наблюдавахме, на конференция, в която се включваха представители на много медицински области, някои от учените доказваха, че цялата медицина трябва да промени своята гледна точка, ако искаме да разкрием загадката на човешките болести, в това число сърдечните заболявания, рака и някои дегенеративни заболявания като артрит, кожна туберкулоза и множествена склероза.

Тези учени твърдяха — както Ханх твърдеше преди — че същинската причина за всякакъв вид болести е замърсяването на телесната среда чрез храните, които консумираме, и други токсини, които трансформират тялото от неговото здраво, високо вибриращо, алкално състояние на младост в киселинно състояние с ниска енергия, което създава климат за микробите да се развият и да започнат системно да разлагат тялото. Всяко заболяване, твърдяха те, е резултат на това бавно разложение на нашите клетки от микробите, но те не ни нападат безпричинно. Храните, които консумираме, ни правят податливи на тези опасности.

Други от присъстващите не приемаха тези постановки. Те твърдяха, че тук има някаква грешка. Нима бе възможно човешките заболявания да имат толкова проста основа? Те се занимаваха със здравна индустрия, която се грижеше купувачите да харчат билиони долари за сложни медикаменти и скъпо струващи хирургически операции. Официалните здравни представители трябваше да бъдат убедени, че всичко това е напълно необходимо. Някои искаха да наложат предложение, което бе на път да се приеме в много страни, у всеки човек да бъде имплантирай чип за отчитане на здравословното му състояние и консумацията на лекарства. А разузнавателните служби също искаха такива чипове да бъдат имплантирани за осъществяване на идентификация и контрол. Те изцяло се бяха посветили на разработването на такава програма. Тяхната силна позиция и власт зависеха от нея. Самото им съществуване бе поставено на карта.

А и като хора, те обичаха храната, която консумираха. Как биха могли да препоръчат на хората да променят храненето си така, както те самите дори не си представяха? Не, не биха могли да направят това.

Но въпреки всичко лекарите с новаторски изследвания настояваха да се обърне внимание на изводите им, защото знаеха, че климатът е подходящ, за да се проме-ни парадигмата. Погледнете само как се унищожават и изсичат дъждовните гори, за да се отглеждат говеда за Западните страни, настояваха те — един проблем, за който все повече хора си даваха сметка.

Спомагаше и фактът, че сърдитите млади хора от всички страни бяха достигнали вече възраст, когато се появяват болестите, а те вече бяха наблюдавали как медицината изневерява на техните родители. Търсеха нови алтернативи.

Постепенно станахме свидетели на това, че конфликтът на конференцията започва да стихва. Гласът на онези, които настояваха за алтернативни подходи, започна да се чува.

В друг от храмовете наблюдавахме аналогичен дебат сред юристите. Група адвокати настояваха, че в професионалните им среди трябва да се сложи ред. В продължение на години адвокати с висока репутация стояха и наблюдаваха как мнозина от колегите им произвеждат фалшиви дела, търсят свидетели, които да прикриват истината, създават фалшива защита и оказват различни въздействия върху съдиите. Сега имаше раздвижване за по-високи критерии. Някои адвокати настояваха, че адвокатската професия трябва да се издигне до по-висока визия за това, което трябва да прави, че трябва да се осъзнае истинската роля на юристите: да намаляват конфликтите, а не да ги пораждат.

Аналогично, няколко от храмовете, които видяхме, бяха съсредоточени върху ситуации на политическа корупция в различни страни. Наблюдавахме сцени на избрани политици във Вашингтон, които обсъждаха при закрити врати дали да подкрепят реформата във финансирането на изборните кампании. На преден план по-специално бе възможността политическите партии да получават неограничени количества субсидии от специално заинтересованите страни и да ги използват за телевизионни политически клипове, които изопачаваха истината така, както им харесва. Тази зависимост от големите корпорации за тези фондове очевидно задължава политиците от дадена партия да ги облагодетелства по определен начин. И това беше известно на всички.

Тези политици се противопоставяха на твърденията на реформаторите, че демокрацията никога не може да се постигне, докато не бъде основана не върху изопачени телевизионни клипове, а на публичен дебат — при който гражданите получаваха възможност да преценяват поведението, изражението и истинността на думите на даден кандидат и да се позоват на интуицията си, за да изберат най-добрия.

Докато минавахме през храмовете, ни стана ясно, че всички те са съсредоточени върху определена сфера от човешкия живот. Наблюдавахме мнозина световни лидери, ръководени от страха — включително онези в китайското правителство, които получаваха помощ, за да се присъединят към световната общност и да въведат икономически и социални реформи.

Във всеки един от случаите, пространството зад участниците в ситуацията просветляваше и обзетите от страх, които действаха с цел да контролират или манипулират, за да си осигурят лична власт, постепенно започваха да отстъпват от своите упорито поддържани позиции.

Докато бягахме сред лабиринта от храмове, търсейки бабата на Таши, все си задавах едни и същи въпроси. Какво точно ставаше тук? Каква бе връзката между дакините или ангелите и молитвените проникновения, които се осъществяваха? Какво знаеха живеещите в храмовете, което бе неизвестно за нас?

Дойдохме до място, откъдето се виждаха храмове на цели мили разстояние, докъдето погледът ни стигаше. Пътечки вървяха във всички посоки. В далечината още се чуваха хеликоптери. Както си стояхме, още един голям храм на петстотин фута зад нас се срина с трясък.

— Какво става с хората, които са в тези храмове? — попитах аз Таши.

Той гледаше втренчено облака прах, който се издигаше от камънаците.

— Не се тревожи, нищо им няма. Те могат да се преместят на друго място без да бъдат видени. Проблемът е, че ролята им като проводници на енергия е нарушена.

Той ни изгледа и двамата.

— Ако те не успеят да помогнат в тези ситуации, то кой друг?

Уил приближи до Таши.

— Трябва да решим накъде да вървим. Не разполагаме с много време.

— Баба ми е някъде тук — каза той. — Баща ми ми каза, че се намира в един от централните храмове.

Загледах се към лабиринта от каменни постройки.

— Не виждам никакъв физически център.

— Баща ми нямаше предвид това — каза Таши. — Искаше да каже, че баба ми е в храм, който е концентриран върху централните финални проблеми на човешката еволюция.

Таши оглеждаше храмовете в далечината, докато казваше тези думи.

— Ти можеш да видиш хората тук по-добре от нас. Не можеш ли да поговориш с тях и да ги попиташ накъде да вървим?

— Опитах се да поговоря — отвърна той, — но енергията ми не е достатъчно силна. Сигурно щях да мога, ако останех тук още известно време.

Таши не бе довършил изречението си, когато и друг храм се събори на земята, този път много по-близо.

— Трябва да изпреварим войниците в енергийно отношение — каза Уил.

— Почакайте за момент — спомена Таши. — Струва ми се, че виждам нещо.

Той се бе загледал към лабиринта от храмове. Аз също погледнах нататък, но не забелязах нищо особено. Обърнах се към Уил, но той само сви рамене.

— Къде? — попитах Таши.

Той вече бе поел по пътеката вдясно и ни направи знак да го последваме.

Като вървяхме забързано двайсет минути, спряхме пред храм, чиято архитектура много приличаше на тази на всички останали, с тази разлика, че беше по-голям и тъмнокафявият камък, от който бе изграден, имаше светлосинкав отенък.

Таши стоеше неподвижен и гледаше право към масивната каменна врата.

— Какво има, Таши? — попитах.

Далеч зад нас чухме трясък на още един храм, който рухваше.

Таши погледна към мен.

— Храмът от съня ти, за който каза, че в него намираме някого, не беше ли син?

Аз отново погледнах към храма.

— Да — отвърнах. — Такъв беше.

Уил тръгна към вратата и обърна поглед към нас.

Таши кимна и Уил отмести огромния каменен блок.

Храмът бе пълен с хора. Както и преди, успявах да видя само леките очертания на множество силуети. Те всички, изглежда, бяха в движение, събраха се наоколо ни и аз се почувствах обзет от определено чувство на радост. Те се движеха така, че оставах с впечатлението, че отиват към средата на храма. Аз се обърнах в тази посока и видях да се отваря пространствен прозорец. Започнахме да наблюдаваме редица сцени от Средния Изток, последвани от Ватикана, след това Азия, като всички сцени създаваха впечатление за разрастващ се диалог между отделните институционални религии.

Наблюдавахме сцени, които показваха как се развива все по-голяма толерантност. В рамките на християнството, както католическо, така и протестантско, започва да става ясно, че същинското християнско преживяване и преживяването на посвещение и просветление в Източните религии, юдаизма и исляма — самото преживяване — е съвършено еднакво. Всяка религия поставя акцент върху различни аспекти на това мистично взаимоотношение с Бога.

Източните религии наблягат на самия ефект над съзнанието, преживяването на светлина, на чувство за единение с вселената, освобождаване от желанията на егото и специфично отстранение. Ислямът подчертава чувството на единство, което е резултат от съпреживяване с всички останали и силата на груповото действо. Юдаизмът набляга на значимостта на традицията, основаваща се върху такова единство, върху преживяването на избранничество и на това, че всеки жив човек е отговорен за еволюцията на човешката духовност.

Християнството набляга върху идеята, че духът се изявява в човешките същества не само като все по-ясно осъзнаване за единение с Бога, но и като висше Аз — че ние можем да разгърнем своята същност по-цялостно и можем при едно вътрешно водителство и мъдрост да постъпваме така, сякаш човешката личност на Бога, Христос, сега гледа през нашите очи.

В сцената пред погледа ни ние виждахме резултатите от тази нова толерантност и единство. Все повече и повече фокусът се насочваше върху самото преживяване на свързаност с Божественото, а не върху различните акценти. Появяваше се воля за разрешаване на етническите и религиозни конфликти, по-голямо разбирателство между религиозните лидери и едно ново разбиране за това каква сила се крие в молитвата, ако всички разгърнат своите полета в религиозно единство.

Докато наблюдавах, разбрах напълно какво лама Ригден и Ани ми бяха казали по отношение обединението на религиите — че това ще бъде знакът, че тайните на Шамбала започват да се опознават.

В този момент сцената на прозореца пред нас се промени. Видяхме група хора, които разговаряха и радостно празнуваха раждането на едно дете. Всички се смееха и детето преминаваше от ръка на ръка. Хората изглеждаха различни едни от други, представяйки различни националности. Докато ги наблюдавах, останах с впечатлението, че са представители на различни религии също така. Вгледах се отблизо и можах да видя родителите на бебето. Изглеждаха ми познати. Знаех, че не са те, но чертите на лицата им бяха много сходни с тези на Пема и нейния съпруг.

Напрегнах се с всички сили, за да видя, защото имах чувството, че ставам свидетел на нещо, което е от изключително значение. Какво ли бе то?

Сцената отново се смени и ние вече гледахме тропически район, който изглеждаше в югоизточна Азия или може би Китай. Както и преди, действието се пренесе в къща, където редица хора, различни по външен вид, вземаха на ръце едно бебе и поздравяваха родителите му.

— Не разбираш ли какво ни се показва? — попита Та-ши. — Ето къде отиват изчезналите заченати деца. Преминават в различни семейства по целия свят. Това е процес на предаване. Децата получават по-висшата генетична енергия на Шамбала, преди да преминат на друго ниво.

Уил гледаше надолу замислен, после отново погледна към нас.

— Това означава преходът — каза той. — За това се говори в легендите. Шамбала няма да се премести на едно място. Нейната енергия ще се пренесе на много различни места по цялото земно кълбо.

— Какво? — попитах. Таши ме погледна.

— Нали знаеш легендата, в която се казва, че воините на Шамбала ще се устремят от изток и ще поразят силите на злото и ще създадат ново идеално общество. Това не става с коне и мечове. То става като резултат от нашето разгърнато поле, когато познанието за Шамбала премине в света. Ако всички хора от всички религии, които силно вярват в нашата връзка с Божественото, избягват негативни молитви и работят заедно, ние можем да използваме молитвените проникновения, които ще поемат функциите на Шамбала.

— Но ние не познаваме всичко, което правят те — казах аз. — Не знаем останалата част на тайната!

Още щом произнесох тези думи, сцената през прозореца в пространството се смени отново. Сега пред нас се разкриваше огромна шир от заснежени планини и група китайски военни хеликоптери, които се насочваха към нас. Видяхме как още храмове се срутваха, докато онези приближаваха. Добиваха вид на древни развалини, а подир туй напълно се превръщаха на прах. Сцената се пренесе от външната страна на сградата, където бяхме сега, а след това от вътрешната.

Наблюдавахме самите себе си, застанали сред помещението, а наоколо ни имаше не смътни силуети на хора, а съвсем ясното им присъствие. Мнозина носеха отличителните одежди на тибетски монаси, но също така мнозина носеха различно облекло. Някои бяха в одеждите на представители на Източните религии, други в традиционните носии на евреите хасиди, а други пък носеха раса и разпятия, типични за християнството. Също така мнозина бяха облечени в характерните дрехи за ислямските молли.

Интересното бе, че между тях имаше жена, която много напомняше една от моите съседки от долината. Не откъсвах поглед от нея. Яви ми се образът на дома. В представите ми всичко изпъкна пред мен съвсем ясно: планините, които се виждаха от моя прозорец и потокът в далечината. Спомних си вкуса на водата му. Представих си как се навеждам и пия от него.

Отново се чу тътен на хеликоптери, много близо до нас и един от близките храмове се срути.

Таши се бе обърнал и вървеше от дясната ни страна. В сцената през пространствения прозорец го виждахме какво прави. Беше се обърнал към една от тибетските монахини.

— Коя е тя? — попитах Уил.

— Сигурно е неговата баба — отвърна ми той.

Те разговаряха помежду си, но думите им не стигаха отчетливо до мене. Накрая двамата се прегърнаха и Таши се завтече към нас.

Продължавах да го съзерцавам през прозореца в пространството, но когато той стигна до мене, сцената изчезна. Прозорецът си остана, но образите бяха смътни като телевизионен екран, включен на несъществуващ канал.

Таши целият сияеше.

— Разбирате ли? — възкликна той. — Това е храмът, от който са ви наблюдавали двамата с Уил през целия път, докато сте се опитвали да достигнете Шамбала. Тези хора със своето молитвено поле са ви помагали. Без тях никой от нас нямаше да бъде тук.

Погледнах и осъзнах, че вече не виждам силуетите на никой наоколо.

— Къде отидоха? — извиках аз.

— Налагаше се да напуснат — отвърна Таши, загледан в празния пространствен прозорец, който остана в средата на стаята. — Сега е наш ред.

В този момент храмът бе разтърсен из основи и от външната му страна изпопадаха ред камъни.

Без предварителен знак пространственият прозорец се проясни и ние видяхме как китайците слизат от хеликоптерите си непосредствено пред храма. Полковник Чанг вървеше напред и издаваше заповеди на своите войници. Лицето му се виждаше съвсем ясно.

— Налага се да издигнем енергията му с нашите полета — каза Уил.

Таши кимна в знак на съгласие и бързо ни преведе през всички степени на енергийно разгръщане и проникновение. Представихме си визуално как нашите енергийни полета се излъчват от нас и проникват в полетата на китайските военни, особено на Чанг, и ги издигат на ново ниво на осъзнаване на висшите им интуитивни прозрения.

Наблюдавах лицето му. Той се спря и погледна нагоре, сякаш почувства по-високата енергия.

Аз внимателно се загледах, за да забележа някаква следа от висшето му Аз, изписана на лицето му и забелязах лека промяна на погледа, дори някаква полуус-мивка. Той оглеждаше войниците си.

— Съсредоточете цялото си внимание върху лицето му — казах аз. — Върху лицето.

Докато правехме това, той отново спря. Един от военните, очевидно помощник-командирът, приближи до него и го запита нещо. В продължение на няколко мига Чанг не обърна внимание на младшия офицер. Но постепенно подчиненият му привлече вниманието му, сочейки към храма, където се намирахме. Чанг като че ли се взе в ръце и си върна гневното изражение на лицето. Даде знак на всички войници да го последват и се насочи към нас.

— Не успяваме — казах аз. Уил ме изгледа.

— Дакините ги няма.

— Трябва да се махаме оттук — извика Таши.

— Но как? — запита Уил. Таши се обърна с лице към нас.

— Трябва да преминем през пространствения прозорец. Баба ми каза, че през този прозорец можем да излезем сред културите извън Шамбала. Но само ако имаме помощта на това място, за да издигнем енергията от другата страна.

— Какво е имала предвид под помощ? — попитах. — Кой ще ни помогне?

Таши поклати глава.

— Не зная.

— Трябва все пак да опитаме — извика Уил. — И то веднага!

Таши изглеждаше объркан.

— Как преди си преминавал през пространствените прозорци, когато си бил във външните пръстени? — попитах Таши.

— Имахме усилватели на енергията — отвърна ми той. — Не съм сигурен, че мога да го направя без тях.

Докоснах рамото на Таши.

— Ани каза, че всеки, живеещ сред пръстените е на път да успява да прави тези преходи без усилвател. Помисли. Ти как премина?

Таши все още не знаеше какво да прави.

— Наистина не зная. Стана някак си от само себе си. — Той замълча. — Струва ми се, че просто се изпълвах с очакването да стане и то ставаше мигновено.

— Направи това, Таши — каза Уил и посочи с глава към пространствения прозорец. — Постъпи така и сега.

Видях как Таши концентрира цялата си енергия, след което погледна към мен.

— Трябва да зная къде искам да отида, за да си го представя визуално. Къде отиваме?

— Почакай за минута — отвърнах. — Спомни си съня, който ти се е явил. Нали беше видял вода?

Таши се замисли и каза:

— Беше място с изглед към извираща вода. Или може би кладенец…

— А може би ручей? — извиках. — Ручей с каменен вир?

Той широко отвори очи насреща ми.

— Да, мисля че беше това. Погледнах Уил.

— Зная къде е това. Извор откъм северната страна на склона край долината, където живея. Там трябва да идем.

В този момент храмът бе отново силно разтърсен. В главата ми изникнаха представи как храмът се срутва и ние сме разтърсени от експлозии. Отърсих се от тях. Представих си вместо това, че успяваме да избягаме. Започнах да се чувствам въвлечен в битка също като баща ми — битка, която не бях искал, но която не можех да избегна поради опасността, в която се намирах. Но този път това беше битка на съзнания.

— Съсредоточи се — извиках. — Какво трябва да правим?

— Първо да си представим визуално къде отиваме — отвърна Таши. — Опиши ни го.

Аз бързо им предадох всичко в подробности: планинската пътека, дърветата, течението на извора, цвета на листата в този момент на годината. После ние двамата помогнахме на Таши да се концентрира върху този образ. Докато наблюдавах, прозорецът се отмести тъкмо към това пространство. Видяхме извора съвсем ясно.

— Ето го! — извиках аз.

Уил се обърна към Таши.

— Ами сега какво трябва да правим? Баба ти е казала, че ще имаме нужда от помощ.

През прозореца зърнахме някакъв човек в далечината и насочихме цялото си внимание към смътния му силует. Опитвах се да разбера кой е и забелязах, че е млад, някъде на възрастта на Таши.

Накрая образът се проясни и аз разпознах кой е.

— Това е Натали, дъщерята на съседа ми — извиках аз, като си спомних първото си интуитивно усещане във връзка с нея. То беше буквално тази сцена.

Таши бе усмихнат широко.

— Това е сестра ми!

В този момент друг огромен отломък от храма се срути на земята извън храма.

— Тя ни помага — викна Уил и ни изтласка към прозореца. — Да вървим!

Таши с лек шум се промъкна през пространствения прозорец, последван от Уил. Когато аз приближих до прозореца, задната стена на храма се срути и там, от другата страна застана полковник Чанг.

Обърнах се и му хвърлих един поглед, след което преминах през прозореца.

Лицето му продължаваше да бъде изпълнено с твърда решителност и той сграбчи едно късовълново радио от колана си.

— Зная къде отивате! — изкрещя той, а останалата част от храма започна да се събаря. — Зная!

Когато преминах през прозореца в пространството, кракът ми стъпи на позната земя и аз почувствах топлия полъх на лицето си. Бях отново у дома.

Огледах се и забелязах, че Таши и Натали бяха застанали един до друг и се гледаха в очите, като бързо говореха нещо. Лицата им бяха въодушевени, сякаш току-що нещо бяха открили. Уил застана до тях.

До тях стояха бащата на Натали, Бил, няколко съседи от общината, сред които отец Браниган и Шри Дево, както и протестантският пастор Джули Кармишел. Всички изглеждаха леко объркани.

Бил приближи до мен.

— Не зная от къде се завръщаш, но, слава Богу, ето че си тук отново.

Аз посочих към духовниците.

— Какво правят всички тези хора тук?

— Натали ги помоли да дойдат. Говори за легенди и за това как да се създават молитвени полета и подобни неща. Очевидно току-що са й хрумнали подобни идеи. Каза, че знае какво става с вас, а ние забелязахме човек, който държеше къщата ти под наблюдение.

Вдигнах Поглед към склона и се канех да кажа нещо, но Бил ме изпревари.

— Натали каза и още нещо странно. Каза, че има брат. Кое е това момче, с което говори?

— По-късно ще ти обясня — отвърнах му. — Кой е държал къщата ми под наблюдение?

Бил не отговори. Обърна погледа си към Уил и останалите, които идваха към нас.

В това време чухме някакви коли, които приближаваха към нас по склона. Синя камионетка беше спряла пред къщата ми. Двама мъже излязоха, видяха ни и тръгнаха към една скала на стотина фута над нас.

— От китайските разузнавателни служби са — каза Уил. — Сигурно Чанг ги е изпратил. Трябва да изградим поле.

Очаквах духовниците да ни запитат какво е това, но те само кимнаха в знак на съгласие. Натали започна да ни води през нивата на разгръщане и проникновение на енергията заедно с Таши.

— Започнете с енергията на Твореца — каза тя. — Нека тя премине по цялото ви тяло и го изпълни. Нека се излъчи от върха на главата и през погледа. Нека се излъчи към света в неизменно молитвено поле, докато започнете да виждате само красота и да чувствате само любов. В повишено състояние на будност, очаквайте, че това поле ще се разгърне и издигне духовните полета на хората над нас, издигайки ги на нивото на техните висши интуитивни проникновения.

Мъжете горе на хълма гледаха сурово и тръгнаха надолу по пътеката към нас.

Таши погледна към Натали и й кимна.

— Сега — започна Натали, — ние можем да вдъхнем енергия на ангелите.

Аз се обърнах към Уил.

— Какво?

— Първо — продължаваше Натали, — трябва да сме сигурни, че полетата ни са напълно настроени така, че да проникнат в полетата на мъжете горе. Представете си го как става. Те не са врагове, те са хора, души, обладани от страх. Тогава трябва напълно да признаем ангелите и много решително да си ги представим визуално как идват при тези хора.

— Тогава с всяко свое очакване си представете визуално, че те усилват нашите молитвени полета. Вдъхновете ангелите, за да изпратят енергия на висшите души на тези мъже, освен енергията, която ние им изпращаме, като издигнем съзнанието им така, че то да е неспособно за зло.

Гледах нагоре към двамата мъже на хълма и се опитвах да съзра просветляващото пространство, което свидетелстваше за присъствието на дакини, опитвах се да се концентрирам, но нищо не виждах.

— Не се получава — казах на Уил.

— Погледни! — извика той. — Там вдясно.

Наблюдавах как една светлина приближава и след това обгръща човек, който вървеше към двамата. Мъжът, обгърнат от светлина, носеше униформа на замес-тник-шериф.

— Кой е този служител? — попитах Бил. — Изглежда ми познат.

— Почакай — отвърна Уил. — Не е човек. Погледнах отново, докато заместникът разговаряше с двамата мъже. Светлината ги обгърна и те най-сетне тръгнаха към колата. Въпреки че заместникът остана на мястото си, светлината се разгърна и ги съпътстваше, обгръщайки и камионетката. Те бързо напуснаха.

— Енергийното проникновение беше успешно — каза Уил.

Аз не го чувах. Погледът ми бе насочен към помощника, който се бе обърнал към нас. Беше висок, с черна коса. Къде ли го бях виждал преди?

Спомних си, когато се обърна, за да се отдалечи. Беше същият, когото бях видял край езерото в Катманду и който пръв ми бе споменал за изследванията на молитвата, онзи, който се бе появявал още няколко пъти и когото Уил бе нарекъл мой ангел-хранител.

— Те винаги се явяват като хора, когато е необходимо — каза Таши и приближи към нас двамата с Натали.

— Ето че осъзнахме цялостно проникновението — добави Таши. — Най-сетне знаем тайната на Шамбала. Можем вече да действаме както живеещите в Шамбала. Те са се съсредоточавали върху ситуациите в света и са влияели върху тях не само със силата на своето молитвено поле, но и със силата на ангелските сфери. Такава е ролята на ангелите, да помагат.

— Не разбирам — казах аз. — Защо това не стана, когато се опитвахме да спрем Чанг още преди да минем през пространствения прозорец?

— Не знаех последната стъпка — отвърна Таши. — Не осъзнавах напълно какво правеха живеещите в храмовете, преди да поговоря с Натали. Ние повдигахме енергийното ниво на Чанг, което бе необходимо, но не знаехме как да повикаме ангелските сили да се присъединят към нас и да се намесят. Трябва да започнем с признаване на ангелското присъствие, но после, на това ниво на енергия, трябва да ги вдъхновим да действат. Трябва да извършим това съвсем съзнателно. Трябва да ги помолим да се явят. Таши замълча и замислено погледна към хоризонта. На лицето му се появи усмивка.

— Какво има, Таши? — попитах.

— Това са Ани и другите от Шамбала — отвърна той. — Свързват се с нас. Усещам ги.

Той помоли за внимание.

— Има още нещо, което можем да сторим. Можем да отправим молитва към всички ангели за закрила над тази долина.

Под ръководството на Натали изградихме специално поле, което да се излъчи към върховете на гористите склонове във всички посоки, заобикалящи долината и да отправим молитвена енергия към ангелите да ни закрилят.

— Представете си един ангел, застанал на склона — каза тя. — Шамбала е била винаги под закрила. Ние също можем да бъдем под закрила.

Всички продължихме да съсредоточаваме цялото си внимание към планините още няколко минути, след което двамата младежи започнаха друг оживен разговор помежду си, а ние ги слушахме.

Разговаряха за другите деца, които бяха дошли на Земята, минавайки през Шамбала и за това, че те трябва да се пробудят, където и да се намират. Казаха, че децата, които се раждат в този момент, притежават по-силна енергия от когато и да било преди. Те са по-високи, по-силни и по-интелигентни напълно по новому. Участват в повече извънучилищни дейности, отколкото когато и да било преди. Те пеят, танцуват, участват в много и различни спортове, създават музика, пишат. Повечето от тях развиват таланта си в по-ранна възраст, отколкото това се наблюдава в поколението преди тях.

— Съществува само един проблем. Силата на техните очаквания е много по-голяма, но те не са се научили да проследяват ефекта от мислите си все още. Могат да научат как действа молитвеното поле. Ние бихме им помогнали.

Всички духовници се отправиха към къщата на Натали и Таши, които бяха дълбоко погълнати от разговора си.

В един миг ме обхвана скептицизъм. Дори след всичко, на което бях станал свидетел, все още се съмнявах, че хората могат наистина да отправят молитвената си енергия и да призовават ангелите.

— Наистина ли си убеден, че можем да призовем ангелите на помощ на себе си и останалите? — попитах Уил. — Нима ще ни бъде дадена такава способност?

— Не е толкова лесно — отвърна той. — Всъщност за човек с негативни намерения дори е невъзможно да направи такъв опит. Нищо не става, ако нямаме вътрешна връзка с енергията на Твореца и не излъчваме съзнателно енергия, която да въздейства върху останалите хора. Ако в нас има дори и следа от егоистични намерения или гняв, цялата ни енергия се срива и ангелите не могат да откликнат. Разбираш ли ме? Ние сме Божии пратеници на тази планета. Можем да утвърдим и поддържаме визията за Божията воля и ако наистина се настроим в съзвучие с това позитивно бъдеще, ще имаме достатъчно молитвена енергия, която да призове ангелите да се намесят.

Аз кимнах. Съзнавах, че е прав.

— Разбираш ли какво е всичко това? — попита той. — Цялата информация представлява Единадесетото откровение. Познаването на молитвените полета позволява на културата да направи крачка напред. Когато опознахме Десетото откровение — което разкрива, че човешкото предназначение на тази планета е да създаде духовна култура, която да съответства на един висок идеал, като утвърди тази визия — все още имаше известна незавършеност. Не знаехме как по-точно трябва да утвърдим тази духовна визия и да я задържим. Не знаехме в подробности как да прилагаме вярата си и очакванията си енергийно.

— Сега вече знаем това. Реалността на Шамбала, тайната на енергийните полета ни даде това познание. Сега можем трайно в умовете си да носим представата, виждането на един духовен свят и да работим, за да го постигнем чрез творческата си сила. Човешката култура не може да осъществи по-голям прогрес, докато съзнателно не използваме тази сила в служба на духовната еволюция. Трябва да правим онова, което вършеха живеещите в храмовете — методично да насочваме молитвеното си поле към онези ключови ситуации, които са от значение. Същинската роля на медиите, особено на телевизията, е да посочва именно тези проблемни сфери. Трябва да обръщаме внимание на всяка дискусия, на всеки научен спор, на битките, които се водят между светлината и мрака и да отделим време да им въздействаме с молитвените си полета.

Той хвърли поглед наоколо.

— Можем да вършим това в малки общности, църкви, приятелски кръгове по целия свят. Но какво ще стане, ако молитвената енергия на всички религии се съедини в едно гигантско, единно молитвено поле? В момента полето е накъсано, дори премахнато по силата на негативните молитви и омразата. Добрите хора допринасят със своите мисли за разгръщане на злото, представяйки си, че мислите им нямат значение.

— Но какво би станало, ако тази ситуация се промени? Какво ще стане, ако изградим енергийно поле, по-мащабно от всичко, познато досега, което да обхване цялата планета и да издигне нивото на мислене на всички, които са с тъмни намерения да съсредоточат цялата власт в ръцете си и да упражняват контрол над всички останали? Какво ли би станало, ако всяка реформаторска групировка от всяка професия и занятие знае как да прави това? Какво ще стане, ако осмислянето и осъзнаването на това енергийно поле се разпространи в такива мащаби?

Уил замълча за момент.

— И какво би станало, ако всички ние вярвахме в ангелските сфери — продължи той, — и знаехме, че е наше рождено право да ги призоваваме? Няма такава ситуация, върху която да не можем да окажем въздействие. Новото хилядолетие сигурно ще изглежда много различно от настоящето. Ние наистина можем да се окажем воините на Шамбала, които ще спечелят битката за нашето бъдеще.

Той спря да говори и ме погледна сериозно.

— Това е истинското предизвикателство, пред което е изправено това поколение. Ако не успеем, всички жертви на миналите поколения ще бъдат напразни. Бихме могли да преодолеем унищожението на околната среда, което се извършва… и жестоките действия на онези, които се стремят към пълен контрол.

— Важното е — продължи Уил, — да започнем да градим съзнателно една „мисловна“ мрежа. Да обединим всички воини… Всеки човек, който знае това, трябва да се свърже с всички останали в живота, които искат да живеят с пълно съзнание.

Аз мълчах. Думите на Уил ме накараха да си спомня за Ин и всички останали под китайската тирания. Какво ли бе станало с него? Нямаше да се справя без неговата помощ. Споменах на Уил за това.

— Все още сме в състояние да го открием — каза той. — Телевизията е само предшественик на съвършеното състояние на вътрешното ни зрение, запомни това. Опитай се да откриеш мислено къде би могъл да се намира.

Кимнах и се опитах да изпразня съзнанието си от мисли, запазвайки само мисълта за Ин. Вместо неговият образ, в съзнанието ми изплува образа на полковник Чанг и аз изпитах ужас. Казах на Уил какво стана.

— Спомни си израза, който е имал, в момента, когато се осъзна, и открий този израз в представата си за него.

Намерих това изражение с вътрешното си зрение и тогава внезапно ме връхлетя представата за Ин, който се намираше в затворническа килия, заобиколен от стражи.

— Видях Ин — казах аз, разгръщайки молитвената си енергия и призовавайки висшите сфери, докато в представата ми образа му бе обгърнат от светлина. После си представих образно как светлината озарява и онези, които го държаха затворен.

— Виж един ангел до Ин — каза Уил, — … и до полковника.

Аз кимнах, мислейки си с любов за завета на Тибет.

Уил вдигна вежди и се усмихна, а аз отново се съсредоточих над вътрешните образи. Ин ще бъде свободен. Тибет също ще се освободи.

Този път нямах никакво съмнение.