Николай Хайтов
Дяволският огън

Огънят се появи на шестия ден от месец август — помня датата, защото през тоя ден си посякох крака и едва докуцах до лесничейската хижа. Представете си вековна борова гора — в Родопите има такива непристъпни и диви места, където все още царуват мечките и орлите: та сред тази гора, която нощем става катраненочерна, изведнъж се появи странното сияние.

На друго място това не би направило впечатление, но появяването на огън във вековната гора ни разтревожи. Горският Божин Врагов грабна карабината и отиде да разгони контрабандистите (както си мислеше). Но се върна посърнал: на мястото, където трябвало да има огън, било непрогледна тъмнина. Нямало ни хора, ни следа от жар. А ние от лесничейската хижа през цялото време гледахме и огънят не угасна нито за миг.

Горският продължи търсенето на другия ден. Върна се към обед още по-разтревожен от снощи: със секачите претърсили целия участък, огледали дърво по дърво, ала ни жива душа, ни пепел, нито огън забелязали.

Не беше ми разказал още горският всичко, както трябва, и ето — секачите си дойдоха разтревожени заедно с трионите и брадвите. Жегнал ги тайнственият огън и повече не искаха да останат в гората.

Опитах се да им обясня, че е срамно да се плашат от нищо и никакъв огън, но те мълчаха, мрачни и посърнали. Само един от тях се обади:

— Щом е нищо и никакъв, угасете го!

Не знаех какъв е тоя огън, но за да спечеля поне двайсет и четири часа, обещах. Секачите се съгласиха да останат до вечерта на другия ден. Те отидоха в готварницата да вечерят, пък аз останах с горския, за да обмислим трудното положение, в което неочаквано бяхме изпаднали. С наранения си крак не можех да мръдна от хижата. Какво ни оставаше да правим? Как да угасим огъня и да успокоим разколебаните секачи?

Докато обмисляхме, в стаята дойде Сашко, синът на готвача. Чипоносото момче всяко лято прекарваше ваканцията с баща си и сега, докато бях прикован в стаята, то ми носеше вечерята. Аз хубаво бях огладнял, но тоя път не се и докоснах до печените гъби, защото в същия миг Божин Врагов ме дръпна за ръкава и посочи през прозореца към гората: там, в тъмната планинска нощ, отново се появяваше възсинкавото загадъчно сияние — кротко и спокойно като луната. Имаше нещо красиво в тази гледка, в неясните и могъщи очертания на персенските гори, в загадъчния блясък на дяволския огън сред горската бездна. Стори ми се, че духне ли вятър, той се леко поклаща, сякаш някой разлюлява фенер.

— Може пък да е наистина таласъм? — пошепна горският, обхванат и той от суеверния ужас на секачите, в по-голямата си част българомохамедани от съседното Лясково.

— Може да е шпионско скривалище — обади се малкият.

— А като е скривалище, за какъв дявол ще светят? — Гласът на горския издаваше недоверие и яд.

— Сигнализират… Да не мислиш, че не може?

Можеше, разбира се, и още как. Границата не беше далече, а близо до границата всичко можеше да се случи…

— Тогава — да стреляме в огъня? — предложи горският и свали карабината.

Сега виждам, това със стрелбата е било истинска глупост, но в оная тъмна и зловеща нощ, когато хората се тъкмяха да бягат и работата висеше на косъм, нямах време спокойно да размислям и разреших на Врагов да стреля.

Горският вдигна пушката, но завладян от нетърпение, аз му я грабнах от ръцете и гръмнах право в огъня. Тъмнината се стъписа пред малката светкавица. Израснаха боровете — мълчаливи и могъщи — само за миг, после мракът отново се сгъсти, а огънят насреща още по-силно и сякаш по-предизвикателно заблестя.

Прицелих се и гръмнах отново. Откъм готварницата долетя сподавена тревожна глъчка и — както ми се стори — кикот. Секачите наблюдаваха двубоя с таласъма и се подсмиваха. Бяхме безпомощни, а навярно и смешни.

Канех се да сваля пушката от перваза на прозореца, когато чух гласа на момчето:

— Нека да си остане пушката на прозореца!

— Таласъма ли да плашим, а? — засмя се горският.

Сашко не обърна внимание на закачката и тихо, сякаш се страхуваше да не ни подслушва някой, ми обясни, че както си е прицелена, пушката сочи право в огъня. Ако на светло погледнем в мерника и ако единият от нас отиде в гората с кърпа, този, който е зад пушката, ще го насочи къде точно да сложи кърпата. Там ще бъде огънят…

Идеше ми да прегърна малкия и да го вдигна до тавана от радост, че се беше сетил за нещо, което никому не идваше на ума, но Врагов се обади:

— А как тоя, зад пушката, ще насочва другия с байрачето, когато има повече от три километра между тях и няма да се чуят?

— Ще взема портативния телефон!

Телефонната линия прекосяваше гората около мястото, където светеше огънят. С портативния телефон малкият наистина можеше да се свърже с хижата и да приеме командите. Той няколко дни бе работил с телефонистите и знаеше как да си служи с него.

На заранта Сашко замина. Зад пушката застана Врагов. За първи път една пушка очакваше целта сама да кацне на нейния мерник. Гледах през прозореца и наблюдавах, затаил дъх. Най-сетне знаменцето изплава по тъмнозелените вълни на иглолистната гора, телефонът иззвъня и започнаха поправките: „Назад… Напред!… По-наляво, още…“ Те не ставаха бързо, защото Сашко трябваше да се катери по дърветата и да развява оттам бяла кърпа, завързана на един прът. Все пак към обяд знакът беше поставен и Врагов хукна към гората.

Не ми оставаше друго, освен да чакам. Всяка минутка се надявах да чуя гласовете на горския и неговия чудесен помощник, но тия минути се проточиха, станаха часове и най-сетне, чак привечер, Врагов се върна: с драскотини по челото и без фуражка. Откри запотеното си чело, заби очи в пода, сконфузен, отчаян. И разказа, че претърсили със Сашко дървото, на което привързал той своето знаме, че разровили около дървото, пребъркали и птичите гнезда, и хралупите, обърнали дори камъните, но нищо, нищо не намерили!

Значи… огънят пак ще блесне през нощта и тогава? Като премислях какво щеше да стане, идваше ми да заплача.

Секачите се върнаха от гората, когато слънцето се беше вече скрило зад настръхналия хребет на Чернатица. Насядаха на поляната под моя прозорец, запушиха и мълчешком зачакаха дяволския огън.

Никоя вечер не ми се е сторвала по-зловеща… Точно в осем часа и трийсет и две минути сиянието започна да изгрява на същото място и по същия начин — постепенно, плахо, за да засвятка със сгъстяването на мрака като същински пламък. Този огън започна да ме ужасява. Трябваше веднага на същото място да се провери още веднъж има ли огън, или няма. Обърнах се към Врагов. Той разбра и пипна пушката.

— Чувайте, хей! — обърна се той към секачите. — Може ли да дойде един с мене да отидем при дървото?

Секачите мълчаха, като да не бяха чули нищо — скупчени, занемели под прозореца на хижата.

— Няма ли желаещи? — повтори Врагов.

— Слушай, аз ще дойда — дръпна го за ръкава момчето на готвача. — Зная пътя до дървото.

— Добре — неохотно рече Врагов.

Чу се щракане на затвор. Стъпки закънтяха по нанадолнището и заглъхнаха. Една искра, всечена в камънака от подкованите обуща на горския, блесна и угасна. Две сенки — малката и голямата — се изгубиха в нощта.

До знамението имаше час и десет минути път. Час и десет минути чаках на прозореца, втренчен в светлината, която ставаше все по-ясна и бистра и като че ли по-зловеща и загадъчна.

Телефонът звънна:

— Другарю лесничей — чух гласа на Врагов, — намираме се точно под знамето. Няма огън! Вие виждате ли нещо?

— Свети-и-и! — викнах аз отчаяно. — Огледайте се, да ви вземат дяволите!

— Свети, а там не виждали огън! — обади се някой под прозореца, където в тъмното цигарите блещукаха и откриваха от време на време някое изплашено, мустакато лице.

Една фигура се изправи и чух гласа на готвача, Сашковия баща — приглушен и търпелив:

— Нека се прибере момчето ми, другарю лесничей!

— Върнете се! — заповядах по телефона. — Върни детето!

— Добре — долетя гласът отсреща отчаяно и тихо, — но детето не ще. Ще се качи на дървото, за да си вземе кърпата.

— По дяволите кърпата, нека се връща! — закрещях с пълно гърло.

— Не иска! — натърти Врагов.

Почувствувах, че краката ми се подкосяват. Оставих слушалката и легнах отчаян и смазан от умора. Трябва да съм лежал около пет минути. Стресна ме дружен вик:

— Угасна-а-а-а, угасна, лесничей, угас-на-а-а-а! — викаха секачите.

Скочих. Светлината наистина бе угаснала. Попремигах, за да видя по-добре, но… огънят светна пак. Грабнах телефона.

— Враго-о-ов, светна и угасна, защо така?

— Не знам — чух обнадеждения глас на горския.

— Къде си?

— Под дървото.

— А момчето?

— На дървото… Прибира си кърпата.

— Нека слиза!

Мъжете под прозореца заговориха, но млъкнаха изведнъж, защото сиянието угасна отново, затулено сякаш с ръка. Чу се вик на ликуване, но… огънят отново заблестя.

— Слушай, Врагов — поколебах се аз, осенен от една идея, — нека Сашко се качи пак на върха! И да е готов да спре, когато ти кажа.

Настъпи тишина. След три-четири минути отброени от ударите на сърцето ми, светлината пак угасна.

— Спри-и! — ревнах в слушалката, но така, че в гората са ме чули и без портативен телефон.

— Спряхме! — доложи горският и чух тежкото му дишане.

Минутка… две… три — светлината не се появи. Минаха четири, пет — тъмнината си оставаше пълна. Предположението ми се потвърждаваше: при слизането и качването си на дървото Сашко затуляше навярно тайния прожектор. Реших да проверя.

— Нека малкият се придвижи нагоре! — наредих по телефона.

След минутка сиянието се яви.

— Да слиза!

Светлината се изгуби.

— Спри!

Светлината повече не се яви.

Наведох се през прозореца и викнах:

— Угасихме ли дяволския огън, момчета?

— Чакай де, може да светне! — обади се някой.

— Ще ти светна аз един по тиквата! — викна му друг и се вдигна страшна врява.

Наредих по телефона, преди Сашко да слезе от дървото, където се е прилепил до смърча, да сложи кърпата. След това нареждане си легнах изнемощял, но вече спокоен.

На сутринта се отправих за гората, качен на едно муле, съпроводен от Сашко, Врагов и секачите. Врагов беше присукал мустаците си на „бурма“. Козирката му закриваше лявото ухо и око, но затова пък дясното победоносно святкаше с ятагански блясък. А Сашко? Той се държеше, като че не е ходил в гората снощи, а си е писал домашното. Само краката му бяха издраскани повече отвсякога.

Малкият ни заведе право при дървото — едно засъхнало, като попарено от слана, обикновено смърчово дърво. Необикновено беше само палтенцето на Сашко, привързано малко под върха, и кърпата му — на върха. Сашко бързо се покатери. Затаихме дъх и очаквахме да развърже палтенцето, за да ни открие най-сетне тайната на дяволския огън.

Секундите, които минаха, докато развърже канапа, ни се сториха минути, а минутите — часове. Врагов държеше карабината за стрелба. Секачите се държаха на три-четири крачки зад него, готови да хукнат, ако от дървото скокнеше — не дай си боже — рогатият таласъм. Само клепоухото муле, на което яздех, кротко примигваше и не взимаше никакво участие в нашите вълнения и тревоги.

Но ето, най-сетне Сашко развърза канапите и палтенцето му бавно се смъкна от дървото, за да ни открие… за да ни открие съжулената кора на смърча и нищо друго, нищо друго!

От ярост и разочарование горският бе готов да стреля дори по невинното дърво; аз предпочитах да се появи истинският таласъм; секачите многозначително се споглеждаха и тези погледи съвсем ясно говореха: „Ето, виждате ли, я нека да си вървим, докато не е станало твърде късно!“ И наистина щяхме да си тръгваме, когато момчето повика от дървото:

— Ехе-ей, я гледайте! — Отчупи нещо и го подхвърли към нас.

Помислих, че е подхвърлил кора, но когато Врагов го взе от земята и ми го подаде, забелязах, че е гъба — голяма, колкото свинско ухо, повяхнала и потъмняла пънчушка. Светкавица като че блесна, разсече мрака на догадките и тогава си припомних изведнъж, че пънчушката е опасен паразит, който напада горските дървета, умъртвява дървесината им и тя започва да свети с една невидима отблизо химическа светлина. И тая светлина — ярка и ясна отдалече — причинява понякога, както в нашия случай — трагически недоразумения. Разбира се, виновен за всичко бях аз — за пънчушката бях учил, но както съм учил, така и забравил, и ето че това насмалко не стана причина да си имам сериозни главоболия.

Няма да говоря как секачите се радваха на Сашко и го друсаха в яките си ръчища, как му бях страшно благодарен аз и как Божин Врагов тупаше с приклад по земята и викаше с пълно гърло:

— Таласъми, а… да ви вземат дяволите!

Пънчушката се намира сега в малкото музейче на горското стопанство до Сашковата кърпа, вързана на пръта. Пънчушката и „знамението“ оставихме там, за да наумяват на всички минувачи, секачи, туристи и любопитни хора как се раждат таласъмите.