Пиер Гримал
Приказки и легенди от древен Шумер (7)

Прокълнатият ловец

Имало едно време в планините на Аман един млад мъж, наречен Кеси. Той бил най-ловкият ловец, който някога се е раждал. Загубил баща си още като дете и за да изхранва обичната си майка, от малък се научил да преследва дивеча в планината. Не помнел някога да се е връщал с празни ръце вкъщи. Дивечът не само стигал, за да са сити той и майка му. Често оставало и за продан на хората от съседното село, а понеже младежът бил много благочестив, носел от него в храмовете на боговете. Заради това те закриляли всяко негово начинание.

Но се случило така, че Кеси се влюбил в едно момиче, малката Шинталимени (дали й това име, защото била най-малката от седем сестри, а на езика на тази страна „седем“ се произнася Шинт). Шинталимени била толкова нежна, толкова очарователна и жизнерадостна, че той съвсем загубил ума си по нея. Докато били само сгодени, ходел на лов, за да й поднесе всякакви скъпи животни и редки птици. Но когато се оженили и тя по цял ден била в къщата му, той спрял да излиза. Не се отправял вече на дълъг път с угасването на звездите, не се завръщал в тъмна нощ, когато уморените кучета едва се влачат, превит под тежестта на някоя сърна или глиган. Кеси вече не ловувал, олтарите на боговете останали без приношения, семейният килер за храна бил празен. Кеси часове наред съзерцавал жена си и не мислел за нищо друго освен за хубостта й.

След няколко дни майката на Кеси го извикала настрани и му рекла:

— Кеси, женитбата те промени. Някога не минаваше ден без да отидеш на лов и бяхме щастливи. А сега от ловец ти се превърна в дивеч. Хвана се в капана, ти, момчето ми. Майка ти е гладна, боговете — непочетени, а ти се занимаваш само с тая малка никаквица!

Кеси силно се засегнал от тези упреци. Още на другия ден тръгнал на лов, но несполуката го преследвала цял ден. Не срещнал нищо, дори един-единствен заек, даже и най-малкото стадо диви кози. „Ех, — рекъл си той — утре ще потръгне по-добре!“ Но на другия ден се повторило същото и бедният Кеси толкова се засрамил, че не посмял вечерта да се прибере вкъщи. Продължил да скита през хълмове и долища в търсене на невидимия дивеч. Три месеца бродил така, едва хапвал по някой див плод и пиел изворна вода. Отслабнал и почернял, кучетата му станали на дръгливи псета. Късметът така и не му се усмихнал. Кеси не срещнал никакъв дивеч — изглежда боговете не можели да му простят, че ги е пренебрегнал и го били проклели.

Една вечер, по-уморен от когато и да било, той заспал под едно дърво, без да знае, че това било любимото място на гномите. Гномите били стопани на Планината и врагове на хората. Най-обичали да погаждат злобни шегички на непредпазливците, престъпили границите на владенията им. Един гном забелязал заспалия Кеси и извикал братята си. Около ловеца се извил буен танц. Дребните създания много се забавлявали, докато се чудели какво наказание да измислят за бедния Кеси. Надделяла идеята да го разкъсат.

— Хи-хи! — рекли те — Ловецът се обърна на дивеч! Той е изял толкова зайци, яребици, диви кози! Нека сега него да изядат!

Те вече затягали обръча около Кеси… Тогава от ствола на дървото, под което спял ловецът, се разнесъл ужасен вик и ги стреснал. Това бил мъртвият баща на Кеси, който бродел наоколо. Защото трябва да знаете, че душите на мъртвите бродят на воля из планините, по същите места, където живеят гномите. Като забелязал опасността, дебнеща сина му, бащата бил решил да се намеси.

— Гноми — изрекъл гласът, — защо искате да разкъсате този ловец? Какво ще спечелите от смъртта му? Не е ли по-добре да го съблечете — да му вземете наметката, например? Тогава той ще студува и ще разбере, че сте искали да го накажете. И скоро ще се прибере у дома си и ще ви остави на мира.

Идеята страшно се харесала на гномите. Те са непоправими крадци, винаги готови да грабят каквото им попадне, а една мъжка наметка за тях била неочакван дар. Защото гномите са ниски — около четирима един върху друг се приближават до човешки ръст — и с една мъжка наметка, особено широка като тази на Кеси, можели да се облекат пет-шест от тях. И така, след дълго дърпане и боричкане, смях и караници, гномите най-сетне успели да отмъкнат наметката и да изчезнат, досущ като крадци, каквито всъщност били. А Кеси все така си спял.

Най-сетне мъглата се вдигнала и студът го пронизал. Той посегнал за наметката си, но нея я нямало. Поровил в тревата. Напразно. Тогава разбрал, че е станал жертва на гномите и се уплашил. Набързо събрал оръжията си, подсвирнал на кучетата и се прибрал у дома.

Вкъщи майка му и жена му го чакали и били смъртно уплашени от тримесечното му отсъствие. Като го видели, място не могли да си намерят от радост, макар да ги смущавал окаяният му вид. А по това, че не носел дивеч, а и наметката му я нямало, двете познали, че му се е случило някакво необикновено приключение.

Понеже били мъдри жени, те не му задавали никакви въпроси. Кеси заживял отново в дома си. Но никога вече не споменал за лов.

Една нощ Кеси сънувал сън. Отначало му се сторило, че стои пред яка дъбова порта, обкована с желязо и обсипана с остри шипове. Приискало му се да влезе и почукал, но вратата си оставала затворена. После се озовал в двора на някаква ферма, където се суетели слугини. Изведнаж гигантска птица се спуснала върху една от тях и я отнесла в ноктите си. Всичко изчезнало, а Кеси се озовал сред поле, където се трудели мъже. Огнена стрела паднала от небето точно върху един от работниците. Най-сетне Кеси се видял сред едно странно събрание: около лагерния огън, в полумрака били насядали всички негови предци и мълчаливо го наблюдавали.

На сутринта Кеси се събудил разтреперен. Той веднага отишъл да разкаже съня на майка си и й доверил безпокойството си. Старата жена се помъчила да го успокои.

— Това са само сънища, малкия ми, нищо повече, кой знае какво означават те! Най-тъжните обикновено крият някакво радостно предзнаменование. Най-много трябва да се притесняваш, когато сънищата са хубави, тогава носят лоши предизвествия!

Тя май не вярвала съвсем на всичко, което наговорила, но Кеси се оставил да го убедят и поуспокоен се прибрал вкъщи. За всеки случай майка му му връчила едно кълбо от синя вълна като талисман, за да го предпазва и същия ден Кеси тръгнал на лов.

Ловът му не бил по-удачен от предишните. Дивечът все така се криел от него и той не успявал да го издебне. Прекосил същите долини и хълмове като предния път и отново страшно се изморил. И когато вече бил смазан от умора и почти припадал от изтощение, изведнъж се озовал пред портата от съня си. Всичко било същото: железният обков, разположението на шиповете, каменните стълбове, В които били зазидани крилата. В един миг помислил, че сънят му продължава и че без да усети, пак е заспал. Но напразно се щипел, дърпал за косите, повдигал клепачите си: видението не изчезнало и той се убедил, че наистина е буден.

Тогава погледнал по-внимателно и видял, че две чудовища пазят ватата. От едната страна стоял огромен навит дракон, а от другата — харпия с разперени криле, която изглеждала заспала. Кеси се изплашил, но тъй като никое от чудовищата не помръдвало, той се приближил на пръсти, като да възнамерявал да изненада заек в бърлогата му. Хванал дръжката на вратата и се опитал да я отвори, но тя била заключена и не поддала. Почукал тихичко: нищо не помръднало. Драконът останал неподвижен, харпията все така дремела. Кеси решил да почака някой да дойде и да му отвори.

Кеси бил стигнал пред портата на свечеряване. Малко преди разсъмване, в далечината заблещукала светлинка. Тя започнала да се приближава, докато се превърнала в непоносимо сияние. Заслепен, Кеси затворил очи и когато отново ги отворил, пред него стояло младо същество с невиждана красота, искрящо от светлина и с една глава по-високо от него. То държало в ръката си златен ключ.

— Господарю — рекъл Кеси (който веднага разбрал, че пред него стои безсмъртен), — вече цяла нощ бдя пред тази порта, не би ли я отворил и да ме пуснеш да вляза вътре?

— Не — отвърнало съществото, — ти си човек. Никой смъртен не може да прекрачи тази порта, тъй като отвъд нея се простира страната на Мъртвите. Който прекрачи този праг, не може повече да се върне на Земята.

— А ти, Господарю — попитал Кеси, — не можеш ли да отвориш тази порта?

— Аз — отвърнал странникът — съм Слънцето.

И като завъртял ключа в ключалката, той отворил вратата и влязъл. Вратата се захлопнала след него и разочарованият Кеси останал отвън.

От другата страна душите на мъртвите се събрали да приветствуват Слънцето при неговото завръщане в имението му. Сред тях бил и Удипшари, собственият тъст на Кеси, бащата на младата невеста, заради чиято любов бедният ловец си бил навлякъл проклятието на боговете. Удипшари чул словата, които зет му отправил към Слънцето от другата страна на вратата и не можел повече да сдържа нетърпението си. Приживе Удипшари бил най-непоправимият бърборко в цялата област. Той умрял в доста напреднала възраст. Всички го помнели как стои с тоягата си под голямото дърво на селския площад, заговаря всеки минувач и го разпитва за новините от областта. След смъртта си бил все същият любопитко. Едно от най-големите неудобства на смъртта за него било, че нямало как да научи какво става в селото му. Като чул гласа на зет си, той си рекъл, че най-сетне ще може да се осведоми за всичко и когато вратата се затворила, той паднал на колене пред Слънцето:

— Добри ми господарю, боже Слънце — рекъл той, — не се ли намира в този миг зад тази врата Кеси, ловецът?

— Така е — отвърнало Слънцето — той е.

— Не поиска ли той да влезе с теб и да ни погостува?

— Тъкмо това ме помоли — отвърнал богът.

— И ти не пожела да удовлетвориш желанието му?

— Много добре знаеш, че никой смъртен не може да проникне тук, без да загине.

— Добри ми Господарю, нима не можеш да направиш едно изключение, едно мъничко изключение за Кеси, за да ми доставиш удоволствие?

— Удипшари, законите на боговете са неотменими и аз не мога да направя никакво изключение. Ако Кеси влезе тук, той не ще излезе жив.

Добрият Удипшари не искал смъртта на Кеси. Рекъл си, че дъщеря му има нужда от мъжа си — особено ако имали вече дете. Дали наистина имат дете? Този въпрос го тормозел и той отново се замолил:

— Господарю Слънце, само минутчица, само да му задам един-два въпроса. Ще се опитам да не го пускам вътре. Само ще открехна вратата, за да мога да му говоря и той да ме чува.

На Слънцето вече ужасно му било омръзнало от молбите на стареца, пък и хич не го интересувало дали Кеси ще влезе в царството на Мъртвите: той така или иначе щял да се постарае да не го пусне навън.

— Е, добре. Така да бъде! — рекъл най-сетне богът на Слънцето. — Нека Влезе и мине по подземния коридор до Източната порта — там ще го чакам. Но да не го задържаш много с проклетото си бърборене. И внимавай да не ти се изплъзне! За по-сигурно му вържи китките и глезените и за миг не го изпускай от очи. Покажи му каквото искаш, заведи го навсякъде, сякаш вече е един от вас. И когато задоволиш своето и неговото любопитство, върни ми го, за да го убия.

Удипшари с радост чул тези слова, при все че те означавали смъртна присъда за неговия зет. Любопитството стояло над всичко, над всякакви други чувства и му се струвало, че би могъл да се съживи като чуе новините от село. Той приел условията на бога и тогава вратата сама се отворила пред Кеси, който доверчиво влязъл във Владенията на Мъртвите. Намирал се пред дълъг и тесен коридор, а входът му бил много по-тъмен от нощния мрак отвън, в царството на Живите. Удипшари се възползвал от този момент и се хвърлил към него, завързал му китките и краката и го отрупал с въпроси:

— Как се чувства този и този, ами онзи? Ами старата съседка, почина ли или е още жива?

И така Кеси бил принуден да му разкаже с най-малки подробности всичко, което се било случило на хиляди километри наоколо след неговата смърт. А когато не бил съвсем сигурен за точните имена, старецът бързо му ги прошушвал. Слънцето вече се било отдалечило към дъното на тунела и едва се забелязвала една светеща точица, която бързо гаснела. Скоро настанал пълен мрак, но старецът увличал Кеси, който едва вървял, влачейки вързаните си крака и се спъвал във всяко камъче.

Внезапно на един завой в тунела блеснала светлина, идваща от една странична пещера. Кеси видял абсолютно същата сцена, която бил наблюдавал в съня си: голяма група души се суетели около пламтящ огън и се грижели за поддържането му в пълна тишина. Кеси се обърнал към своя водач и го попитал какво означава това.

— Това са — отвърнал Удипшари — ковачите на Урагана, които приготвят гръмотевиците и светкавиците за своя господар.

И старецът се опитал да го повлече нататък. Но Кеси се възпротивил и спрял. Той усетил допир от нещо мъхесто и влажно, сякаш огромни прилепи го докосвали, летейки около него. В същото време дочул плясък на криле, който го ужасил.

— Няма страшно — рекъл старецът. — Това, което чуваш, са птиците на Смъртта — те отнасят душите на мъртвите. Минал съм оттук, ще минеш и ти.

И той така зловещо се закикотил, че кръвта на Кеси се смразила. Тогава си спомнил съня, в който птица отнасяла слугиня в ноктите си. Изведнъж му просветнало: боговете му били изпратили няколко предупреждения, разкривайки в съня му съдбата, която го очаквала. Но той не пожелал нищо да чуе, не се опитал да разбере смисъла на съновиденията, не обърнал внимание на проклятието, което го било настигнало — поискал да живее както някога и по този начин предизвикал съдбата. И сега бил жестоко наказан. Все пак малко се поуспокоил като притиснал силно до себе си синьото вълнено кълбо — талисмана, който майка му му била дала. Но дали това кълбо имало силата да го спаси от Смъртта? Нима не била майка му тази, която го изпратила на лов въпреки неблагоприятните знамения? Кеси се мятал между ужаса и бледата надеждица.

Вървели, вървели… На Кеси започнало да му се струва, че никога няма да спрат. Накрая стигнали до една врата. Там ги очаквал богът на Слънцето. Той се обърнал към ловеца:

— Това, Кеси, е краят на тунела на Мъртвите. Тук е прагът на Зората — през тази врата излизам всяка сутрин и тръгвам по Небесния път, за да светя на Света. Отвъд е светът на Живите, но ти вече не можеш да се върнеш там, защото премина прага на Залеза и позна тайните на Отвъдното. Мигът на твоята смърт настъпи.

Като чул смъртната присъда, Кеси бил обзет от ужас, проснал се по очи пред бога и зацелувал коленете му.

— Господарю Слънце, аз съм млад, имам жена, която обичам и която ме обича. Тя ме очаква в нашата къща. Как ще живее ако не се върна? Не е честно да умра! Невинен съм, не съм извършил никакво престъпление. Колко пъти, Господарю Слънце, съм оставял на твоя олтар ритуалните приношения, колко пъти съм давал на боговете най-добрата част от лова си, като се задоволявах с по-оскъдните парчета и не толкова вкусните меса! Първо гномите от планината ме измъчваха и ми отнеха наметката. Трябва ли сега и да умра, без дори да зная какво е престъплението ми, в какво съм прегрешил?

При тези думи Слънцето усетило как в него се прокрадва нещо като съжаление към този нещастен ловец, замесен без да подозира в едно приключение, което нито можел да предвиди, нито да предотврати. Замислил се богът колко несправедлива е понякога Съдбата.

— Кеси — казал накрая, — знам, че си невинен. Но благоразположението на боговете е като тяхното проклятие: то прилича на гръмотевицата — пада, където си иска и никой смъртен не може да разбере защо точно там. Дълго време ти си бил щастлив и си се връщал натоварен с дивеч от всеки лов. После времената са се променили и ти си загубил късмета, с който толкова си се гордеел. И вместо да останеш в мир при жена си, за да те дари със син, комуто да предадеш изкуството си, си последвал съвета на майка си и си пожелал отново да тръгнеш на лов. Ти не си извършил престъпление наистина, но си се опитал да насилиш Съдбата. Отминал си предупреждението на гномите. А трябваше да разбереш, че в Планината те дебне твоята смърт. Не, Кеси, не обвинявай Съдбата, тя прояви великодушие към теб като на няколко пъти те предупреди. Виновна е единствено гордостта и упоритостта ти. Но — какво да се прави — не всеки в този свят е дарен с проницателност и мъдрост. Това малко кълбо вълна, което стискаш като най-скъпо съкровище, доказва, че любовта към майка ти те е водела и е крепяла упорството ти. В сърцето ти няма злина, при все че разумът ти е заслепен. Никой смъртен, видял тайните, които ти откри, не може да се върне на Земята, но аз ще проявя милост. Вместо да останеш затворен в тъмния тунел на Нощта, ще можеш вечно да живееш на Небето сред звездите, с онази, която обичаш.

И Слънцето повело със себе си ловеца Кеси и го оставило сред звездите заедно с неговата възлюблена. Това е съзвездието, което ние наричаме Орион и което до ден-днешен блещука в небето. Що се отнася до Удипшари, любопитния старец, той и до сега е безутешен, че не може да открие дъщеря си в Ада, за да научи пресни клюки от селото.