Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Contes et Légendes de Babylone et de Perse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
exilarch (2013 г.)
Разпознаване и корекция
Triam505 (2013 г.)

Издание:

Пиер Гримал. Приказки и легенди от древни времена: Приказки и легенди от древен Шумер

Първо издание

Превод: Мария Груева

Редактор: Сибила Влайкова

Худ. оформление на корицата: Веселин Павлов

Издава „АБАНОС“ ООД, София, 1998

Печат „ПОЛИПРИНТ“ ЕАД, Враца

ISBN: 954–9511–02–2

История

  1. — Добавяне

Приказка за чудовището Уликуми, което стигнало с главата си Небето

По времето, когато господарят Мардук разделил Земята и Небето, имало един бог, наречен Алалу, който управлявал средните части на Вселената, тези между Небето и Земята. Той бил назначен на тази служба от Мардук и девет години управлявал в мир, подпомаган от верния си министър Ану, който винаги стоял в подножието на трона му и изпълнявал всяка негова повеля. Но на десетата година Ану се разбунтувал, свалил от трона Алалу и зацарувал на негово място.

Ану царувал в мир девет години. Верен министър му бил Кумарби, който му служел така предано, както той бил служил на Алалу и който, като самия него, на десетата година се разбунтувал. Но Ану, който не бил забравил миналото си, не бил изненадан от метежа на своя министър и между двамата се завързала ожесточена битка. Те се биели с всички сили, стремели се да се наранят най-жестоко и накрая Кумарби взел надмощие като отхапал долната част на ухото на Ану и я погълнал.

— Аха! — рекъл той — Цар без ухо, виждал ли е някой някога подобно нещо! Вече няма да те уважават, защото сега приличаш на крадлив роб, наказан от своя господар!

— Ти си много горд, Кумарби, че ми откъсна ухото. Но знай, че тази част от моята плът ще нараства в теб и от нея ще се родят две яростни чудовища, които в края на краищата ще ти отмъстят за обидата, която ми нанесе.

Кумарби бил ужасен от това предсказание. Всячески се опитвал да изплюе частта от ухото, но нищо не помогнало. В опиянението от победата той я бил глътнал без да я сдъвче и сега усилията му били напразни. Изпълнен с ярост и срам, той побягнал да се скрие в града Нипур. Защото усещал как в него набъбва парчето от ухото на Ану. Скоро то се разрастнало страховито.

Един ден, когато децата вече били оформени, той чул гласа на Ану, който високо от Небето викал синовете си и ги подканвал да напуснат тялото на Кумарби.

— Излезте от устата — нареждал гласът.

Но чудовищата отговорили, че това им е невъзможно, че сега били вече големи и нямало как да минат през тесния канал на гърлото.

— Тогава излезте през ухото! — предложил Ану.

— Това пък съвсем няма да стане — отвърнали чудовищата, — пътят е още по-тесен.

— Тогава измислете някакъв друг начин — заповядал им Ану. — Излезте както ви е възможно, но излезте! Имам нужда от вас, за да си отмъстя.

Чудовищата се залутали на всички страни като търсели изход, но напразно. Останали си затворени в тялото на Кумарби.

Ану разтревожен си помислил, че в края на краищата може би неговото отмъщение не ще се осъществи, ако двете деца, които той смятал да натовари с изпълнението му, не успеят да излязат. Отишъл при бог Еа, най-мъдрия и знаещия измежду боговете. Разказал му подробно цялата история и го помолил за помощ. Еа, който се чувствал поласкан винаги, когато се допитвали до него, прикрил смущението си като си придал много сериозен вид и с благосклонен тон рекъл:

— Това не е кой знае какъв проблем, сине мой, съвсем не е. Ние сме преодолявали далеч по-сериозни трудности. Непременно ще намеря начин да оправя работата.

И като успокоил по този начин Ану, той отишъл при Кумарби и тихичко извикал чудовищата. Те обаче му отговорили същото, което вече били казали на Ану и му показали, че тялото на Кумарби не притежава отвор, през който да излязат на свобода.

Тогава Еа се разгневил. Взел големия си нож, приспал с някаква магическа формула Кумарби и му разрязал корема, както се разрязва тиква. Едното от двете чудовища се измъкнало, но другото останало вътре и Еа се завърнал у дома с наполовина изпълнена мисия.

След известно време, един ден Кумарби се разхождал в полето, малко поолекнал и видял срещу него да се задава бог Еа. Той си рекъл, че случаят е удобен, за да се отърве от второто чудовище, което продължавало да расте и много го притеснявало. Смирено помолил Еа да му помогне, но той отминал без да му отвърне. Всъщност Мъдрият доста се срамувал от неуспеха си и прикривал това, като се усмихвал загадъчно.

Кумарби бил отчаян. Може би отмъщението на Ану се състояло именно в това — да го измъчва с този проклет товар, от който вече никога нямало да се отърве. Обзет от паника, той се втурнал към богинята на Растенията, която господства над всички билки и познава мощта на тревите.

— Могъща богиньо — рекъл той, — идвам при теб с една молба. Работата е такава: в тялото ми живее ужасно чудовище, което от ден на ден става все по-тежко. Научи ме, умолявам те, как да открия лек, който да ме освободи от този мъчителен товар.

Богинята откъснала една билка от градината си и я подала на Кумарби:

— Смучи тази билка — рекла му тя — и всичко ще се оправи.

Кумарби налапал билката и внезапно се превил от силни болки, така че едва стигнал до дома си и се загърчил на леглото. Повикал жените, които обикновено помагат при раждане. При него се стекли акушерки, магьосници, музиканти, гадатели и заклинатели. Седем дни и седем нощи те припявали магически формули за лесно раждане, горили билки и обезболяващи треви. Там-тамите бумтели бясно, флейтистите извивали своите задъхани мелодии, но Кумарби все така се превивал и стенел в леглото си. Жените натискали корема му, докато най-сетне от слабините му се измъкнало чудовището. Така се родил духът на Ветровете.

Ану с радост узнал за раждането на своя втори син, онзи, на когото разчитал да отмъсти на Кумарби. И ето как намислил да се справи със своя враг.

Една вечер, когато спокойно се разхождал из полето, духът на Ветровете видял край пътя прегърбен старец, който седял и си мърморел несвързано. Духът спрял и се заслушал, защото на няколко пъти доловил името на Кумарби. Най-сетне той се обърнал към самотния старец:

— Дядо, защо си тук и на кого си толкова сърдит?

— Синко — отвърнал старецът, — аз съм бог Ану. Виж до къде ме докара лукавият Кумарби, който някога бе мой министър. Девет години той ми служи, но на десетата се разбунтува, отхапа ми едното ухо и ме изгони от двореца. Млади юначе, пожали ме! Отмъсти за мен, защото страдам несправедливо.

Духът, който имал добро сърце и бил винаги готов за подвизи, решил да угоди на стареца. Върнал, се в къщи, запрегнал колесницата си с крилатия бик и тръгнал да се бие с Кумарби. И понеже Съдбата от памтивека била предопределила, че Кумарби ще бъде сразен от онзи, който излезе от него, духът без всякакво усилие успял да го изгони от Небето и да върне Ану на царския трон. Но насилието винаги поражда насилие. Изгоненият от Небето Кумарби започнал на свой ред да мисли за отмъщение. Най-сетне му хрумнало нещо. Той пратил един слуга при бога на Морето да го помоли веднага да се яви при него.

Богът на Морето, който бил в течение на цялата история на Ану и Кумарби, много се разтревожил. „Може би, рекъл си той, Кумарби си въобразява, че съм взел страната на Ану и иска да ме привлече в дома си и да ми стори зло. По-добре да взема предпазни мерки.“ И той отвърнал на пратеника на Кумарби, че много съжалява, задето не може да приеме поканата му, но децата и внуците му щели съвсем скоро да му дойдат на гости, за да чествуват заедно техен семеен празник. Затова най-добре било Кумарби като приятел да се присъедини към тях. Пратеникът предал поканата на Кумарби, който я приел и заел мястото си на пира, който богът на Морето набързо бил организирал. Празнували дълго, много пили и всеки бил изпълнен с благоразположение към сътрапезника си, а и към целия свят въобще. Кумарби се възползвал от царящото добро настроение и рекъл на бога на Морето:

— Господарю, пред теб стои един нещастник. Духът на Ветровете ме изгони от трона, който бях завладял и ето ме днес бездомен и нищ. Имам нужда от помощта ти, за да си възвърна царството. Какво би ме посъветвал?

— Кумарби — отвърнал му богът на Морето, — поставяш ме в много трудно положение. Нямам никакво основание да се изправям срещу Ану. Освен това ти добре знаеш какво огромно разстояние дели Небето от Морето. Как бих могъл аз да се боря успешно с бога на Небето?

Кумарби не се отказвал и настоявал с такава жар, че най-сетне богът на Морето рекъл:

— Всичко, което мога да ти кажа, Кумарби, е това: иди сега при Планината и я прегърни. Моли я, умолявай я да ти роди син и тя ще се съгласи. Когато детето се роди, то ще бъде от камък. Донеси това дете в дълбините на Морето и го постави върху дясното рамо на гиганта Упелури, който поддържа върху гърба си Земята и Небето. Детето ще расте, докато достигне небосвода и разруши Града на боговете. Небесните обитатели ще се разбягат и ти спокойно ще се възкачиш на трона си.

Кумарби благодарил на бога на Морето за мъдрите съвети, отрупал го с вежливости и подаръци и се върнал в убежището си. Още на другия ден отишъл при Планината и започнал да я моли за син. И Планината изпълнила молбата му. След няколко месеца тя го дарила със син от камък. Кумарби бил на седмото небе от радост. Богът на Морето не го бил измамил и всичко ставало точно както му бил обещал. Той взел детето на коленете си и му запял нежна люлчина песен, която бил съчинил:

Ще станеш, детко мой, голям —

като баща си, като мама.

Ех, сине, сладка като мед е

омразата ми към Небето.

Небето със юмруци ти

заблъскай и го разруши.

Внезапно, с рязък жест, детето бутнало една ваза, която стояла на съседната маса. Вазата паднала и станала на прах. Това се сторило добро предзнаменование на Кумарби, който подел песента си:

Детенцето ще порасте,

ще стигне синьото Небе.

И Куми кански ще пищи,

че детко ще го разруши.

Тъй отмъщението сладко

ще радва неговия татко.

И за да увековечи своите добри намерения, той решил да го нарече Уликуми, което означава приблизително „Рушителят на града Куми“.

Трябва да знаете, че Куми бил любимият град на духа на Ветровете. След това Кумарби повикал богините, отговарящи за възпитанието на децата и ги помолил да отнесат малкия Уликуми в дълбините на Морето и да го поставят на дясното рамо на гиганта Упелури. Младите момичета си тръгнали с детето на ръце, съпроводени от пожеланията на Кумарби синът му да расте и да расте и ръста му да се измерва не с лакти, а с километри.

Дойките на Уликуми били много затруднени, защото никога не били се грижили за каменно дете. Те решили да се обърнат за съвет към Енлил, който живеел в Нипур и бил много могъщ и мъдър бог. Енлил взел детето в ръце, погледнал го отдясно, погледнал го отляво, подушил го и после го върнал на дойките, поклащайки глава.

— Това дете никак не ми харесва — рекъл той. — Горко на дойките му. Това не е божествено дете, а чудовище, заченато в гняв. Възжелавайки това дете, Кумарби е пожелал инструмент за отмъщение на врага си, а не син. Да, истината е, че цялата тази работа много ме безпокои, нищо добро няма да излезе.

Дойките още повече се притеснили, но тъй като се боели да пренебрегнат заповедта на Кумарби, побързали да отнесат детето в дълбините на Морето и го поставили върху дясното рамо на гиганта Упелури. После, като не знаели как да нахранят едно каменно създание, което нямало уста, те го изоставили там.

При все че не поемало никаква храна, детето започнало да расте, отначало бавно, после по-бързо — след няколко дни главата му се подала над водата, после раменете. Скоро се появили и гърдите му, а след два месеца водата стигала едва до кръста му.

Веднъж по обяд, когато Слънцето за миг спряло да си почине високо в небето и да огледа своите владения, то забелязало каменното дете. От високата планина Ливан Слънцето погледнало далеч на запад и видяло как от Морето се подава гигантски каменен стълб, който вече бил преполовил пътя до Небето. Той растял с всеки миг и скоро щял да достигне небосвода.

Без да губи време, богът на Слънцето се отправило към град Куми, където живеел духът на Ветровете, за да му разкаже какво е видял. Духът на Ветровете разбрал, че Кумарби ще си отмъсти и горко заплакал. После, придружен от сестра си Ищар, богинята на красотата, тръгнал за Ливан, за да види със собствените си очи врага. Те пътували цяла нощ и на сутринта стигнали до върха на Ливан. Онова, което видели, ги вцепенило. Слънцето не било преувеличило нищо, от вечерта чудовището било пораснало още повече. Оставало съвсем малко и главата му щяла да достигне Небосвода. Духът на Ветровете бил по-отчаян от всякога.

— Всяко друго чудовище — казал той — бих могъл да победя с обичайните оръжия. Кой не се страхува от бурята, урагана, гръмотевицата? Но кой би могъл да срази каменен стълб?

Ищар изобщо не се стреснала. Тя уверила брат си, че лесно ще победи чудовището. Взела една тамбурина и тимбали, грациозно съблякла копринената си дреха, спуснала се от върха на Ливан и се плъзнала в гъвкав танц по гребена на вълните. Рибите наизлезли от дълбините, тюлените примрели от удоволствие, а вълните сякаш задържали дъха си, за да не изпуснат нищо от тази божествена гледка.

Но вълшебният стълб не обърнал глава към нея. Изглеждал погълнат от единствената си задача да расте безспир и да достигне Небето, за да го разруши. След като танцувала цял час без отдих, Ищар се почувствала уморена и разбрала, че не е постигнала нищо. Отчаяла се и се върнала при брат си, който я чакал на брега. Духът на Ветровете нямало какво да направи, освен да поведе битка с обичайните си оръжия, при все че знаел какъв ще бъде изходът от нея. Той извикал седемдесетте бога, които живеели в Небесния палат, запрегнал колесницата си с най-силните крилати бикове и се хвърлил срещу чудовището Уликуми, което все така растяло и растяло.

Богините и най-вече изящната Хеба, жената на духа на Ветровете, очаквали края на битката, изправени по крепостните стени на двореца. Те видели отдалеч как облаци покриват небето и как светкавици раздират небесните висини. Чували стенанието на вятъра и бесните удари на крилете на божествените бикове. Но малко по малко пристъпите на бурята се укротили, светкавиците помръкнали, ветровете се усмирили. За миг Хеба помислила, че те са победили, но дори не успяла да се зарадва, защото чула поредица от тъпи удари, които сякаш разтърсвали основите на Небесния дворец. Богинята разбрала, че чудовището не е победено. То се мъчело да пробие Небето с главата си като с таран.

Тя изтичала панически в най-високата кула и изкачила всичките стъпала, за да повика вестоносеца Такити и да го прати за новини на бойното поле. Такити тъкмо се канел да тръгва, когато пред него изникнала огромната глава на Уликуми. Той бил успял да си пробие път. В този миг отекнал ужасен вик. Духът на Ветровете оплаквал поражението си.

— Ние сме загубени! — извикал той. — Ние сме загубени!

Нощта се била спуснала още докато траела битката. Сега приближавало утрото. Но как унило щяло да огрее Слънцето руините на Небесния дворец! Духът на Ветровете бил отчаян. Тогава на неговият съветник Тасмису му хрумнала великолепна идея:

— Преди да се признаем за победени, нека да поискаме съвет от бог Еа. Той е мъдър, познава всички хитрости, а и ще загуби не по-малко от нас ако дворецът на Безсмъртните бъде разрушен.

Духът на Ветровете веднага напуснал полесражението и като размахал с все сила криле, се насочил към Еа. Еа вече знаел всичко. Не се и наложило го молят да се намеси. Първо се отправил към бог Енлил, за да се опита да го привлече на тяхна страна. Но Енлил си спомнил странното бебе Уликуми, което някога му били донесли и отказал да се бие с него.

Тогава Еа се спуснал в глъбините на Океана при Упелури.

— Упелури — рекъл му той, — не осъзнаваш ли на какво престъпление ставаш съучастник? Това каменно дете, което стои върху рамото ти, се е превърнало в гигант, чиято глава в този момент руши дома на Небесните богове. Ако не ни помогнеш, целият Свят ще пострада. Моля те за едно единствено нещо: само малко да се поразкършиш, за да загуби равновесие Уликуми и да се сгромоляса в бездната.

— Господарю Еа — отвърнал гигантът, — много мъдър си ти и приказките ти са прекалено учени като за мен. Пък и бързо говориш. Откак се помня, стоя тук да поддържам Вселената и никой не се е сетил да дойде поне за малко да ми прави компания, та почти съм забравил как се употребяват думите и мисълта. Никога не съм бил особено интелигентен, но напоследък съвсем оглупях. Впрочем, дори и да исках, не бих могъл да помръдна рамото си, понеже е схванато. А и какво ме интересува мен онова, което става горе, в Света, чиято светлина дори не достига до мен? Толкова отдавна поставиха Небето и Земята върху раменете ми, че едва си спомням кога беше то. Когато господарят Мардук взе магическия нож, за да раздели Водите от Земята и от Небето, аз нищо не подозирах. Откъде-накъде да се занимавам сега с работи, които не ме интересуват!

И като обърнал глава настрани, той потънал в сън.

Но враждебните слова на бога свършили добра работа на Еа. Те разбудили в него един спомен и в главата му изведнъж се родила идея. Възможно най-бързо той се изкачил на Небето и събрал най-старите богове, които успял да открие — съюзниците на господаря Мардук от времето на Сътворението.

— Бързо — наредил той, — заведете ме на мястото, където Мардук пази съкровищата си и произнесете вълшебните думи, за да се отворят вратите.

Боговете били малко учудени, но понеже съзнавали колко е опасен Уликуми, се подчинили на Еа и го завели в подземните бездни, пред пещерата на Небесното съкровище. Не без усилие те си припомнили вълшебните думи, произнесли ги и каменната врата се отворила и открила входа. Тогава Еа, по-бърз от светкавица, се втурнал в пещерата и веднага излязъл, държейки в ръка легендарния магически нож, който някога бил послужил на Мардук, за да раздели Водите на Небето и тези на Земята. И като оставил боговете да се дивят на бързината му, той се спуснал в дълбините на Океана при Упелури, който бил заспал. Много предпазливо Еа се промъкнал зад гърба на великана, надигнал се до рамото му и с един-единствен удар на вълшебния нож отсякъл глезените на Уликуми, който се сгромолясал в морето.

Нетърпеливи да се насладят на победата си, духът на Ветровете и неговите помощници се нахвърлили върху падналото чудовище и разтрошили с огромните си боздугани каменното му тяло. Знамението със счупената ваза се оказало вярно, но нито Ану, нито духът на Ветровете, нито градът Куми били на парчета. На прах станал синът на Кумарби и на Планината; предсказанието се обърнало срещу него, злите помисли и желания на Кумарби предизвикали единствено собственото му крушение.

Редът в света бил възстановен. Боговете запълнили дупката, която Уликуми бил пробил в Небесната крепостна стена и всичко тръгнало постарому.