Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (62)

6

Максимилиано, доволен, че леля му не се занимава с него в тая голяма бъркотия, застана на нейна страна срещу Папитос. Да, да, беше много лоша, много безочлива и трябваше изкъсо да се държи. Насъскваше гнева на доня Лупе, за да не се обърне тя срещу него за промяната в навиците му и за онова, което върши извън къщи.

Същата вечер доня Лупе отиде у Каня и остана там след вечеря. Максимилиано се върна в единадесет часа. Оставил беше Фортуната в леглото полузаспала и си тръгна, решен да се противопостави на язвителните шеги на леля си и да се обясни с нея. Защото след случая с наследството вече не се съмняваше, че провидението го облагодетелствува, като му проправя път. Той никога не е бил много религиозен, но тая нощ му се струваше, че ще бъде неуважение и неблагодарност, ако не посвети на бога поне една дума, ако не цяла молитва. Беше като безумен. По пътя гледаше звездите и ги намираше по-красиви от всякога, много любопитни и бъбриви. На Фортуната — без да споменава за наследството от уважение към покойната — каза нещо за имотите си в Молина де Арагон и че ипотекираните пари са най-хубавото нещо на света. Понякога неговото въображение увеличаваше сумата от наследството, добавяйки й още нули, „защото тия хора от село не харчат нито едно куарто^[1], а само трупат ли, трупат“…

Уличните фенери му приличаха на звезди; минувачите бяха великолепни хора, движени от най-добри желания и от най-благородни чувства. Прибра се в къщи, решен да се изповяда пред леля си.

„Ще посмея ли? — мислеше си той. — Ако можех да го сторя… И какво лошо има в това? И най-сетне, какво може да ми направи леля? Нима ще ме изяде? Ако не ми разреши да се оженя, за която искам, ще й покажа кой съм. Не се познава характерът на хората, докато не дойде удобен случай да го проявят.“

Въпреки тази военна готовност, когато Папитос му каза, че госпожата не се е върнала още, голяма тежест се смъкна от гърба му, защото наистина разкриването на тайната и врявата, която щеше да я последва, можеха да обезсърчат и най-смелия. Не го плашеше това, че ще бъде победен, защото неговата любов и неговата мисия щяха да му дадат навярно кураж; но трябваше да се действува с такт и дипломация, да обмисля добре какво да казва, за да не обиди леля си, и ако беше възможно, да я привлече на своя страна в това огромно дело.

Тръгна към кухнята след Папитос, воден от стария навик да си побъбрят и да се позабавляват с приятни разговори, когато бяха сами. Преди година слугинчето и студентът прекарваха свободните часове на деня в кухнята, като си разказваха клюки или си задаваха гатанки. Тук момичето беше силно. Неговият висок смях се чуваше на улицата, когато повтаряше гатанката, без той да може да я отгатне. Максимилиано почесваше главата си, за да изостри ума си, ала отговорът не идваше. Папитос го наричаше дръвник, глупак и други още по-лоши неща, без той да се обижда. Той получаваше реванш в приказките, защото знаеше много, а тя го слушаше с възхищение, с широко отворени уста и с приковани в разказвача очи. Тая вечер Папитос беше в много лошо настроение заради боя, който беше отнесла, и беше враждебно настроена срещу господарчето, защото не я беше защитило както друг път в спора.

— Грозник, глупак — каза му тя със свита уста, когато го видя да сяда на боровата масичка в кухнята. — Доносчик, досадник… глупак.

Максимилиано търсеше начин да й се извини, без да накърни господарското си достойнство. Чувствуваше се обхванат от желанието да я покровителствува. Наистина те бяха играли заедно миналата година, въпреки разликата в годините, бяха такива деца и двамата, че се забавляваха с невинни клюки. Но нещата се бяха променили вече. Той беше мъж и то какъв! А Папитос — едно игриво момиче без капка мозък. То беше с добър нрав, но когато му уври главата и поотрасне още, ще бъда неоценима прислужница. Девойчето, след като му каза всички тия обиди, започна да кърпи един чорап, в който беше напъхало лявата си ръка като в ръкавица. Върху масата, в кутия за пури, стояха шевните й принадлежности. Вътре имаше макари, ширити, много замърсена кутийка за игли, едно парче от бяла свещ, копчета и други неща, необходими за шиваческото изкуство. Букварът, от който Папитос се учеше да чете, също беше там, с мръсни и подгънати листа. Кухненската газена лампа, с опушено шише и без абажур, осветяваше огромното лице на прислужницата, придавайки му червеникавобронзов цвят, и бледото и сериозно лице на господаря с неговите тъмновиолетови кръгове около очите и пъпки около устата.

— Искаш ли да си вземеш урока? — каза й Рубин, като хвана буквара.

— Не ми трябва… слабак такъв, гърчав си като кука… Не искам да си взема урока — отвърна момичето, като имитираше гласа и тона му.

— Не ставай дивачка… Трябва да се научиш да четеш, за да бъдеш съвършена жена — каза Рубин, мъчейки се да бъде разумен. — Днес ти беше поизлязла малко от пътя, но това вече мина. Ако си умна, винаги ще се отнасят с теб като член от семейството.

— Глей го па тоя!… Пикая аз на семейството — изпищя тя, като подражаваше и правеше вечните си дяволски гримаси.

— Никога няма да те изоставям — заяви младежът, обхванат от желание за покровителство. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Да знаеш момиче, да знаеш, имай пред вид, че когато се оженя… когато се оженя, ще те взема за помощница на моята госпожа.

Като прихна да се смее, Папитос се отпусна назад толкова рязко, че облегалката на стола изскърца, сякаш щеше да се счупи.

— Да се оженел той! Чухте ли? Глупак над глупаците, да се оженел! — извика тя. — Нали госпожата казва, че вий не можете да се ожените… Да, казваше го на доня Силвия оназ вечер.

Негодуванието, което обхвана Максимилиано, като чу това, бе толкова силно, че ако се проявеше в дела, щеше да стане нещастие. Защото на такова оскърбление можеше да се отговори само като се сграбчи Папитос за шията и се удуши. Неудобното беше, че Папитос беше много по-силна от него.

— Ти си най-голямото говедо и най-голямата простачка… — измънка Рубин, — които съм виждал през живота си. Ако не се излекуваш от тия глупости, нищо няма да излезе от теб.

Папитос протегна лявата си ръка, в която държеше чорапа, и показвайки пръстите си през дупките, хвана носа на господарчето и му го издърпа.

— Я стой мирна!… Ама де! Ти никога не си яла хубав бой, ама от мен ще го изядеш… И защо тоя глупав смях?… Защото казах, че ще се оженя ли? Но така е, ще се оженя, защото искам.

На Максимилиано отдавна му се искаше да говори по тоя начин с някого и да изяви своето мнение свободно и без смущение. Доверието, толкова трудно с друг човек, се оказа лесно с малката готвачка и той се насърчи, след като каза първите думи.

— Ти си наивница — и каза той, като сложи ръка на рамото й; — ти не познаваш света, нито пък знаеш какво е истинска страст.

Тук Папитос не разбра нито дума от туй, което господарят й казваше… Това беше нов език, както бяха нови изражението му и сериозната физиономия, която той направи. Не, не правеше същата физиономия, когато разказваше приказки.

— Защото ти ще видиш — продължи Рубин, говорейки от цялата си душа — любовта е законът на законите; любовта управлява света. Ако аз открия жената, която ми харесва, това е половината, ако не и целият ми живот. Една жена, която да ме преобрази, като ме вдъхновява за благородни деяния и ми придава качества, които преди съм нямал, защо да не се оженя за нея? Хайде де, да кажат защо; да ми обяснят, макар и наполовина… Защото ти недей ми излиза с глупави доводи; недей да се присъединяваш към тези предубеждения, заради които…

Като стигна дотук, ораторът малко се забърка, не, разбира се, защото се страхуваше от диалектиката на своя противник. Папитос, след като се учуди много на тържествеността, с която господарят говореше, и на неразбираемите неща, които й казваше, започна да се отегчава. Максимилиано продължи да излива сърцето си, че друг такъв случай за излияние нямаше вече да му се представи. Накрая момичето простря лявата си ръка върху масата и тъй като беше много изтощено от шетането през деня и от боя, направи от ръката си възглавница и склони глава върху нея. В този момент Максимилиано захласнат от собственото си красноречие, си позволи да каже:

„Единственото, което ми обясняват, е дали е било или не това или онова. Отговарям, че е лъжа, голяма лъжа. Ако има в нейния живот позорни дни и не бих казал толкова позорни, колкото бурни дни, несретни дни, то е било от нужда и нищета, а не от порок… Мъжете, господарите, тая Каинова раса, корумпирана и жалка, те са виновни… Казвам го и го повтарям. Отговорността, че толкова жени се погубват, пада върху мъжа. Ако се накажат съблазнителите и контетата… обществото…“

Папитос спеше като ангелче, опряла буза на опънатата си ръка, държейки в нея чорапа, през чиито дупки се подаваха пръстите й. Спеше в невъзмутим покой, със сериозно лице, сякаш несъзнателно одобряваше ругатните, които той насочваше към прелъстителите, и приемаше урока, за когато му дойде времето. Разгорещен от собствените си думи, Максимилиано изпадна в нездрава възбуда. Не можеше да стои кротко, нито да мълчи. Стана и тръгна по коридорите, като сам тихо си говореше и ръкомахаше. Коридорът беше тъмен; но той познаваше тук тъй добре всички кътчета, че вървеше, без да се колебае и без да се блъска. Влезе в гостната, която също беше тъмна; проникна в будоара на леля си, където беше тъмно като в рог и там многословието му се удвои, а силата на декламациите му граничеше с безумие. Подсилваше изреченията с надути жестове, хрумваха му фрази с възхитителен и неоспорим ефект, фрази, способни да тръшнат по гръб всеки член от семейството, ако ги чуе. Колко жалко, че я нямаше тук леля му! Сякаш я виждаше, той й тръсва тези дръзки слова:

„И да разберете веднъж завинаги, аз няма да отстъпя, нито пък мога да отстъпя, защото следвам порива на моята съвест, а пред съвестта не важат никакви глупости, нито тия купища, да, госпожо, купища от стари предубеждения, които вие ми излагате. Аз се женя, женя се, женя се, защото съм господар на постъпките си, защото съм пълнолетен, защото ми го диктува моята съвест, защото бог тъй ми повелява; и ако вие го одобрите, тя и аз ще разтворим влюбените си обятия и вие ще бъдете наша майка, наша съветничка, наша наставничка…“

Да, той наистина съжаляваше, че пред него в мушаменото кресло не беше самата вдовица на Хауреги от плът и кръв, защото на вярно в този миг би й казал същото, което говореше пред нейния въображаем и предполагаем образ. След това пак излезе в коридора, където продължи скучната си реч, разхождайки се от единия край до другия, ръкомахайки в тъмнината. Самотата, нощната тишина и тъмнината улесняват плахите хора в смешната им роля на дръзки и решителни, които нямат друга публика освен себе си, и се насърчават с лекия си успех. Максимилиано говореше тихо; неговите енергични ръкомахания не отговаряха на ниския диапазон на думите му, чиято задъхана пламенност ги превръщаше сякаш в есе.

Когато доня Лупе почука на вратата, племенникът й й отвори и тя се смая, че той още е на крак.

— Я колко сме бодри! — каза госпожата с известна подигравка, от което младежът трепна, като освободи тутакси духа си от всякаква мисъл за независимост, както се освобождава фенерът от тъмнината, когато вътре в него се появи пламъкът на газта. Доня Лупе каза само:

— Всички в леглото.

Беше много късно, а Папитос трябваше да става рано. Племенникът и готвачката влязоха безшумно в съответните си леговища, като зайци, дочули стъпките на ловец.