Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (117)

4

Същия ден обядваха заедно, едно удоволствие, което дон Еваристо си позволяваше понякога. Тя бе споменала, че знае да свари един боб по гостилничарски и сега му предложи това ястие. Фейхо обеща да го опита, защото испанската кухня му харесваше. Фортуната се снабдяваше обилно с продукти, докато за дрехи и парцали харчеше много по-малко пари… Той беше толкова съобразителен и практичен, че без усилие успя да й спести безполезните и разточителни изисквания на модата. За храната не й налагаше ограничения, дори я съветваше да купува винаги от най-хубавото и най-подходящото за сезона, в това отношение тя не се нуждаеше от напътствията на своя приятел, защото бе истинска мадридчанка, и то от „Кава де Сан Мигел“, и знаеше какво трябва да се яде през всеки сезон. Не беше лакома, но находчиво подбираше хранителните продукти и всичко друго, което предлагаше богато снабденият пазар в Мадрид.

От спокойния и умерен, възвишено почтен живот нейното тяло бе станало тъй блестящо, тъй красиво и привлекателно, че бе удоволствие да го съзерцаваш. Съпругата на Рубин винаги се радваше на добро здраве, но никога физическата й красота не се бе изявявала с толкова пищност и прелест, както през това време. Фейхо, наблюдавайки я, не можеше да не се обезсърчи. „С всеки изминат ден тя става все по-красива — мислеше той, — а аз все по-стар.“ Самата тя, когато се гледаше в огледалото, не се насищаше да се възхищава на собствения си образ. Понякога я спохождаше споменът от миналото. „Ако ме видеше сега…“ Но веднага се опитваше да отхвърли тези мисли, които й навяваха само тъга и размисъл.

Живееше на улица „Таберниас“ (Пуерта де Морос), която на мадридчаните от центъра им се струваше на края на света. Този квартал беше толкова отдалечен, че приличаше на село. Свързваше се от едната страна със „Сан Андрес“, а от другата с „Росарио“. Повечето от жителите бяха кротки и средно заможни: зидари, бакали, амбулантни търговци. Тук нямаше чиновници, тъй като този квартал бе отдалечен от всякакви учреждения. Предградието бе весело и много слънчево и по посока на Портийо де Хил Имон се виждаше долината на Мансанарес и планинските вериги „Сан Исидро“ и „Каса де Кампо“.

С нищо не се отличаваха и живеещите по склоновете на Росарио, а и изгледът не беше много хубав, защото именно в тази част бяха разположени военните затвори и на всяка крачка се срещаха самотни жени и войници, които желаеха да бъдат на свобода. Не заслужаваха внимание и жителите в края на улица „Агила“, тъй като на площад „Хил Имон“, залят от слънце по всяко време на деня, често се случваше да се видят картини, достойни за Потро от Кордова и за Албански от Гранада. По улица „Солана“, където цареше голяма беднотия, Фортуната отиваше на литургия в църквата „Палома“ и се учудваше, че не вижда по пътя си нито едно познато лице. Разбира се, когато един жител от центъра или от северната част на града посещаваше тези квартали, нито къщите, нито лицата му напомняха за Мадрид. За един месец Фортуната не отиде по-далече от „Пуерта де Марос“ и единствения път, когато стори това, се спря на „Пуерта Серада“. Уловила тътена на столицата в нейните централни части, тя се завърна уплашена на своята мирна и тиха улица „Таберниас“.

Дон Еваристо живееше, откакто се пенсионира, на втория етаж в една голяма аристократична къща на улица „Дон Педро“. Беше един от тези много големи и красиви палати, построени от благородниците. На първия етаж се помещаваше някакво посолство и когато в него се уреждаше тържество, украсяваха стълбата със саксии и постилаха килими. Фейхо беше привикнал с голата широта на стаите си, с големите прозорци и високите тавани и не можеше да живее в къщите от картон в съвременен Мадрид. Жилището му малко напомняше манастир. Негов съсед на втория етаж вляво беше един археолог, притежател на прекрасни колекции. Самотен човек беше и пълномощният министър от първия етаж и в цялата къща не се чуваше дори муха да бръмчи. Като се изключеха вечерите приеми, които бяха много редки, можеше да предположи човек, че през останалото време там не живеят хора.

По безлюдната уличка „Лас Агуас“ Фейхо най-бързо отиваше при своя идол. Не се връщам назад, за да обяснявам значението на този израз, тъй като добрият сеньор започна да изпитва към своето протеже нежна любов, примесена не само с треската на любовника, а и с известна бащинска обич, която с всеки изминат ден все повече се засилваше. „Колко жалко, приятелю — мислеше той, — че не си с двадесет години по-млад…! Наистина жалко. Ако тази жена я бях подхванал по-рано… Така както други са опорочили с несръчните си ръце това прелестно създание, аз щях да му придам възхитителен облик. Каква испанка е тя и колко се вдетинявам аз.“

След месец Фейхо вече не можеше да живее, без да увеличава безкрайно часовете, които прекарваше с нея. Много пъти се хранеха заедно и понеже двамата възлюбени се бяха условили да възхваляват и да изпробват в действителност испанската кухня, ендивидът готвеше някои лоши яхнии и мазнотии, чийто мирис стигаше отвъд Сан Франциско ел Гранде. След ядене, ако не играеха на карти, добрият сеньор разказваше на любимата си забавни истории от своя напрегнат военен живот. Беше посетил Куба по време на експедицията на Нарсисо Лопес^[1] и бе участвувал активно в преследването на прочутия бунтовник. Фортуната, очарована, го слушаше с лакти на масата, с лице между ръцете, с очи, впити в разказвача, който под влияние на наивното внимание на любимата си ставаше по-красноречив, с по-свежа памет, с по-ясни мисли.

— Ти не можеш да си представиш онези лунни нощи в Куба, онзи сияещ сребърен свод, онези горички от… мангларес^[2], които са истински градини по средата на огледалното море… Тази нощ, за която ти разправям, бяхме устроили засада близо до една река, защото знаехме, че бунтовниците ще минат оттам. Чухме плясък във водата, помислихме, че е кайман, който се плъзга между гъстите тръстики. Изведнъж „бум!“ — изстрел. Те са!… В миг всички наши хора се прицелиха. Та-та-та… Един огромен негър се хвърли върху мен и аз мушнах мачетето през пъпа му и го изкарах през кръста… Не съм виждал подобно нещо, дете.

Беше участвувал и в експедицията в Рим през 43-та. О, Рим!… Да, онова действително беше велико нещо… Колко хубава беше походката на папа Пий IX, който благослови войските… И гладкият разговор, кой знае как, от папската благословия преминаваше към любовните приключения на разказвача. За това той можеше да говори безспир и от общия брой излизаха по седем приключения на година, с тази особеност, че бяха от петте части на света, защото Фейхо, който беше ходил и на Филипините, бе имал връзки с китайки, хавайки, какви ли не азиатки… Една дивачка му беше размътила главата, доказвайки, че на Полинезийските острови разбират не по-малко от изтънчено кокетство, отколкото в европейските салони.

— Ах, колко е хубаво! — възкликваше Фортуната и се смееше от душа, като слушаше. — Ако всичко това стане тук… Но каква хитруша… Видя ли? А после казват!…

За европейките нямаше какво повече да говори. Бившият полковник разказа такива приключения с девойки и с омъжени жени, които на неговата приятелка се струваха лъжа и нямаше да ги вярва, ако не ги слушаше от толкова правдива и сериозна личност.

— Видя ли? Когато го разказваш, не ти вярват… Ако го напишеш, биха го приели за лошо измислена случка. Какви неща вършат жените! С право ни наричат демони.

Трябва да отбележа, че Фейхо не разказваше нищо, което не бе истина и дори не преувеличаваше своите случки и портрети от живота. Фортуната правеше същото, когато идваше нейният ред да разказва, подтиквана от своя покровител да опише някоя страница от своя живот. За кратко време тя излагаше събития, достойни да бъдат не само разказвани, но дори и написани. Не караше да я молят и тъй като притежаваше добродетелта да бъде искрена и не преценяваше добре поради недодялаността на моралния си вкус доброто или лошото значение на някои факти, разказваше всичко. Понякога дон Еваристо усещаше голяма радост, като я слушаше, понякога истински ужас, но след всичките тези разговори излизаше с чувство на тъга и си мислеше: „Ако беше попаднала по-рано в ръцете ми, ако аз я бях взел преди това, целият този позор нямаше да я сполети. Колко жалко, приятелю, колко жалко!… И най-странното е, че след такова изхабяване са останали недокоснати някои морални качества: искреността, която в края на краищата е нещо ценно, и постоянството в любовта към един-единствен човек.“

И двамата се стараеха в разговорите да избягват някои имена, но една вечер заговориха, не знам защо, за Хуанито Санта Крус.

— Говори се — каза Фортуната, — че се е отегчил пак от глупавата си жена. Сега пък тя добре ще му го върне.

— Не вярвам.

— Аз пък да… — потвърди проститутката с убедителен тон. — О, няма омъжена жена, която да не прегрешава… Добре умеят да се прикриват тези богати госпожи.

— Не ми харесва, дете, че говориш така, още повече за тази жена. Давам си сметка, че не я обичаш, но, забележи, тя не е виновна за глупавите постъпки на мъжа си спрямо теб.

Фейхо познаваше някои членове от семейството на Санта Крус. Хасинта и Хуан не бе срещал никога, но беше разговарял с дон Балдомеро и малко с Барбарита. Общуваше с дебелия Арнайс и с други хора, твърде приближени на семейството, като маркиз де Каса-Муньос и Вилялонга; а и самият Пласидо Еступиня не му беше непознат.

— Необходимо е да привикнеш — продължи той с известна строгост — да не правиш необмислени преценки, като се стараеш винаги, когато можеш, да не нараняваш или оскърбяваш това уважавано семейство. Разсейвай се и си мисли, че този човек е отишъл в задморски страни или че е умрял.

— Ще ти кажа нещо, което ще те изуми — уведоми го Фортуната със сериозно изражение на лицето, което придобиваше винаги, когато правеше изявление с прекалена и невероятна прямота. — Впрочем в деня, в който за първи път видях Хасинта, тя ми хареса… без това да ми попречи да я ненавиждам. Една нощ си легнах с толкова почерняло от ревност сърце, че бях способна да… да я убия… знаеш ли?

— Ха, не говори такива глупости. Не ми е приятно да си такава… Това, че искаш да убиеш съперницата си, говори за лош вкус.

— Но аз още не съм свършила… Остави ме да ти кажа най-важното. Мразя я и ми доставя наслада да я гледам, искам да кажа, че би ми харесвало да приличам на нея и да се промени цялата ми природа, за да стана такава, каквато е тя.

— Това вече не го разбирам — каза Фейхо, потъвайки в море от размишления. — Капризи на сърцето.

И като стана, опирайки ръце на креслото, забеляза, че тялото му тежеше все повече, много повече отпреди.