Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (2)

1

Най-отдавнашните сведения, които имам за лицето, носещо това име, получих от Хасинто Мария Вилялонга и те се отнасят за времето, когато този и другите мои приятели — Саламеро, Хоакинито Пес, Алехандро Микис — ходеха на лекции в университета. Те не следваха всички в един и същи курс и макар че се събираха в часа на Камус^[1], разделяха се по римско право — малкият Санта Крус беше студент на Новар, а Вилялонга — на Коронадо. Не бяха и еднакво прилежни всички — Саламеро, разумен и предпазлив като малцина, беше от ония, дето седят на първия ред, като гледат професора угоднически, докато той чете лекцията си, и дискретно кимат с глава в знак, че одобряват всичко, което казва. Обратно, Санта Крус и Вилялонга сядаха винаги на най-горния ред, увити в наметалата си, и приличаха повече на заговорници, отколкото на студенти. Там прекарваха времето в тихо бъбрене, четене на романи, рисуване на карикатури или взаимно си подсказваха, когато професорът ги запитваше нещо. Хуанито Санта Крус и Микис занесоха веднъж тиган (не помня дали в часа на Новар, или в тоя на Уриве, който четеше по метафизика) и изпържиха две яйца. Вилялонга описва много други лудории от този род, които не привеждам тук, за да не разтеглям разказа. Всички те с изключение на Микис, който умря през 1864 година, бленувайки за славата на Шилер, вдигнаха адска врява по време на прочутото брожение през нощта на Свети Даниел^[2]. Дори примерният Саламеро не беше на себе си при онази шумотевица, свиреше и крещеше като дивак, с което си спечели две плесници от един стражар-ветеран без други последици. Ала Вилялонга и Санта Крус си изпатиха по-зле, защото първият беше ударен със сабя по рамото, което го държа изкривен в продължение на цели два месеца, а вторият бе хванат на ъгъла на театър „Реал“^[3] и отведен в предварителния арест с една дузина задържани, съставена от няколко почтени студенти и неколцина мошеници в окаян вид. Държаха го „на сянка“ двадесет и няколко часа и затворничеството му щеше да продължи дори повече, ако на единадесети баща му — човек, предостоен за уважение и с много добри връзки — не беше го измъкнал оттам.

Уви! Страхът, който браха дон Балдомеро Санта Крус и Барбарита, не е за разправяне. Колко мъчителна беше онази нощ на десети срещу единадесети! И двамата мислеха, че няма да видят повече своето обожавано дете, на което поради това, че беше едничко, не можеха да се нагледат и му се радваха с неизразима наслада на вдетинени от обич родители, макар да не бяха стари. Когато въпросният Хуанито влезе у дома си бледен и изгладнял, с изтерзано миловидно лице, с изпокъсани и миришещи на тълпа дрешки, майка му се колебаеше дали да му се скара, или да го нацелува. Известният Санта Крус, който беше забогатял честно с търговия на платове, скромно се числеше към старата прогресистка партия; ала не беше член на размирната „Тертулиа“^[4], защото антидинастичните наклонности на Олосага^[5] и Прим^[6] никак не му допадаха. Неговият клуб беше салонът на един приятел и родственик, където ходеха почти всяка вечер дон Мануел Кантеро, дон Сирило Алварес^[7] и дон Хоакин Агире^[8], а понякога — дон Паскуал Мадос^[9]. Но заради личните си симпатии дон Балдомеро не можеше да бъде подозрителен за властта. Мисля, че Кантеро го бе придружил до Министерството на вътрешните работи, за да види Гонсалес Браво^[10], който веднага даде заповед да бъде пуснат на свобода революционерът, анархистът, голтакът Хуанито.

Когато момчето бе в последния курс на следването си, с него стана една от ония критични промени, които са така обичайни в младежката възраст. От буен и припрян той стана толкова кротичък, че надминаваше и самия Саламеро. Започна да изпълнява благоговейно учебните си задължения и дори да се образова самостоятелно с прекомерно четене и с упражнения в спорене и надуто бъбрене сред приятелчета. Не само ходеше на лекции съвсем навреме и натоварен със записки, а сядаше и на първия ред, за да гледа професора с израз на прилежание, без да откъсва очи от него, сякаш му е годеница, и да одобрява с кимане лекцията, като че казва: „И аз го зная това и дори повече.“ Като свършеше лекцията, той беше един от ония, които пресрещат професора, за да им изясни някое неясно място от текста или да разсее някое тяхно съмнение. Така те изявяваха яростното си прилежание. Вън от университета треската по науката му носеше много тревоги. Тогава още нямаше обичай мъдреците, които бозаят млякото на познанието, да ходят в „Ел Атенео“^[11]. Хуанито се събираше с други младежи у малкия Тейериа (Густавито) и там те подхващаха безкрайни препирни. Най-сложните теми по философия на историята и правото, по метафизика и други отвлечени науки (понеже не бяха на мода още експерименталните учения, нито трансформизмът, нито Дарвин, нито Хекел^[12]) станаха за тях това, което за други бе пумпалът или хвърчилото например. Какъв голям напредък в детските развлечения! Като си помисли човек, че ако бяха живели в отдавна минали епохи, същите тези мили момченца щяха да прекарват времето си в смучене на пръста си или във вършене и приказване на глупости!…

Всички пари, които му даваше баща му, Хаунито оставяше у Баий-Байер за сметка на книгите, които вземаше. Вилялонга разказва, че един ден Барбарита, „пръскайки се“ от доволство и надутост, отишла в книжарницата и след като изплатила дълговете на момчето, се разпоредила да му предоставят всички „тухли“, които поиска, дори да са скъпи и дебели колкото молитвеници. Добродушната и целомъдрена сеньора искаше да сложи една спирачка на скромност пред изблика си на майчина суета. Въобразяваше си, че обижда останалите, като изтъква превъзходството на своя син над всички родени, а и още неродени синове. Не искаше и да оскверни, като го разтръбява, онова интимно очарование, онзи химн на съвестта, който можем да наречем „радостните тайни“ на Барбарита. Издаваше се само понякога, като изтърваваше сякаш небрежно тези пресекливи разсъждения: „Ах, какво момче!… Колко много чете! Аз казвам, че в такива глави има нещо, да, господине, нещо, което няма в останалите… Най-сетне, по-добре е да го избие натам.“

Санта Крус завърши право, а като добавка — философия и литература. Родителите му бяха много богати и не искаха момчето да стане търговец, нито имаше за какво, понеже и те вече не бяха такива. Едва завършил академичното следване, у Хуанито настъпи нова рязка промяна, повторна криза на растежа, една от тия, дето бележат тайнственото преминаване от една възраст в друга при развитието на индивида. Изведнъж изгуби склонността си към яростните реторични караници за едно „повече“ или едно „по-малко“ по който и да е въпрос на философията или на историята; взе да намира за смешно, че се е горещил толкова много, за да доказва, че „в цивилизациите на Изтока властта на жреческите касти е била мъничко по-неограничена, отколкото тази на царете“, в противовес на мнението на Густавито Тейериа, който твърдеше, удряйки с юмруци по масата, че била „мъничко по-малко неограничена“. Взе и упорито да си мисли, че никак не го интересува, че „съвестта е пълната интимност на разумното същество със самото себе си“ или нещо подобно, както искаше да докаже, надувайки се от яростна убеденост, Хоакинито Пес. Тъй че не закъсня да се прости с манията за четене, докато стигна дотам да не чете абсолютно нищо. Барбарита вярваше чистосърдечно, че синът й вече не чете, защото е изчерпал кладенеца на познанието.

Тогава Хуанито беше на двадесет и четири години. Запознах се с него един ден у Федерико Симара на обед, който той даде на приятеля си. Забравих точната дата, но сигурно е било към 1869-а, защото си спомням, че се говори много за Фигерола^[13], за данъците и за събарянето на камбанарията на черквата „Санта Крус“. Синът на дон Балдомеро беше много хубав наглед и освен това много приятен — от тези мъже, които се налагат с фигурата си, преди да запленят с обноските си, от тези, които за един час разговор печелят повече приятели, отколкото някои други, които наистина правят услуги. С това, че хубаво обясняваше нещата и с остроумните си преценки той създаваше впечатление, че знае повече, отколкото знаеше, и в неговата уста парадоксите звучаха по-хубаво от истините. Обличаше се елегантно и беше толкова добре възпитан, че лесно му се прощаваше прекаленото говорене. Неговото образование и острият му ум позволяваха той да изпъква над всички останали младоци в компанията. И макар че на пръв поглед имаше известна прилика с Хоакинито Пес, като ги заговореше човек, проличаваха съществените разлики между двамата — момчето на Пес беше истински перко поради лекомисления си характер и празнословието си.

Барбарита беше луда по сина си, но беше толкова дискретна и деликатна, че не се решаваше да го възхвалява пред приятелките си, подозирайки, че всички останали госпожи ще я ревнуват. Ако тази майчина страст носеше на Барбарита неизразими радости, тя беше причина и за тревоги и размисли. Боеше се, че бог ще я накаже за гордостта й: боеше се, че обожаваният и син ще се разболее внезапно и ще умре, както толкова други с по-малко физически и морални достойнства. Защото не биваше да си мисли, че достойнството означава неуязвимост. Напротив, най-тъпите и извратените се уморяват от дълъг живот и сякаш самата смърт не иска нищо от тях. Барбарита се бранеше с горещата си религиозност от тормоза, който тези мисли й причиняваха. Докато се молеше, един вътрешен глас — сладък като клюка, донесена от ангела-хранител, й казваше, че синът й няма да умре преди нея. Тя обсипваше момчето с най-старателни грижи, но тая добра жена нямаше предвзетата глупост на някои майки, дето правят от обичта си мания, непоносима за околните, и развращават създанията, които са обект на тази обич. Не се отнасяше към сина си гальовно. Нежността й успяваше да бъде разумна и да се изразява понякога с нежна суровост.

А защо всички го наричаха и почти единодушно още го наричат Хуанито Санта Крус? Това вече не зная. В Мадрид има много случаи на тази употреба на умалителното име или на фамилиарната форма на името дори когато става реч за хора, които са навлезли в зрелостта на живота. Допреди няколко години сто пъти прославеният автор на „Пепита Хименес“^[14] беше наричан от своите приятели и от ония, които не му бяха такива, Хуанито Валера^[15]. В мадридското общество, най-приятното на света, защото съумя да съчетае вежливостта с доверието, има някои Пепевци, Манолитовци и Паковци, които, дори след като са завоювали известност в различни области, продължават да бъдат наричани така с тази демократична фамилиарност, доказваща чистата непринуденост на испанския характер. Коренът на това трябва да се търси навярно в домашните ласки или в навика да се раболепничи, който се разпростира незнайно как върху обществения живот. У някои хора умалителното име може да се свърже със съдбата. И наистина има хора с името Мануел, които са се родили, предопределени да се казват Маноло през целия си живот. Както и да е, честитият син на дон Балдомеро Санта Крус и на доня Барбара Арнайс се казваше Хуанито и Хуанито се казва и ще се казва навярно, докато белите му коси и смъртта на ония, които го познаваха като малък, променят полека-лека простодушния навик.

След като познаваме вече човека и безгрижното му обкръжение, лесно ще се разбере насоката, която взеха идеите на младия Санта Крус, застанал на прага на живота с толкова вероятности за успех. Пък и никого не би учудило, че едно хубаво момче, владеещо изкуството да се харесва и изкуството да се облича, едничък син на богати родители, умно, образовано, с пленителен начин на изразяване в разговор, бързо в отговорите си, изтънчено и находчиво в преценките си, най-сетне едно момче, на което би могло да се сложи светският етикет блестящо, намира за безсмислено и дори смешно да се захваща с проучвания дали е имало, или не един-единствен първоначален език, дали Египет е бил браминска колония, дали Китай е напълно независим от тая или оная азиатска цивилизация, и с други неща, които преди години не му даваха да заспи, ала които вече не го интересуваха, още повече, че като си помислеше, че каквото той не проучи, друг ще го стори… „И накрая — казваше той, — да допуснем, че не се узнае никога. Какво от това?“ Осезаемият и вкусим свят го съблазняваше повече, отколкото непълните познания за живота, които прозираха в мимолетния отблясък на идеите, извлечени насила, искри, получени в нашия мозък от пулсирането на волята, на това, което представлява учението. Накрая Хуанито заяви на самия себе си, че повече знае оня, който живее „без да иска да знае“, отколкото оня, който „иска да знае, без да живее“, тоест като се учи от книгите и аудиториите. Да живееш, значи да общуваш, да се наслаждаваш и да страдаш, да желаеш, да мразиш и да обичаш. Четенето е изкуствен и даден назаем живот; ползуването на чужди мисли и усещания посредством една дейност на мозъка; придобиване на съкровищата на човешката правда чрез покупка или чрез злоупотреба, не чрез труд. Философиите на Хуанито не спираха дотук и той правеше едно сравнение, което не е лишено от точност. Казваше, че между тези два начина на живот той виждал такава разлика, каквато има между това човек сам да изяде една пържола, и това да му разправят как и кога друг я е изял, като го вършат много сполучливо, разбира се, и като описват каква физиономия правел, с каква наслада дъвчел, с какъв ищах гълтал и в какъв покой храносмилал.