Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (38)

6

Каза „щото са умерени“ точно шест пъти, като постепенно повишаваше тон и последното повторение сигурно се е чуло чак на „Пуерта де Толедо“. Другият Хосе беше съвсем слисан от неграмотния брътвеж на великия човек, най-несретният сред героите и най-известният сред мъчениците. Маската му на мизантроп и оная неудовлетвореност на преследван гений бяха естествена последица от това, че бе доживял половинвековна възраст, без да намери мястото си, защото тридесет години опити и несполуки могат да сломят и най-здравия дух. Искиердо бе опитал да бъде джамбазин, търговец на жито, революционер, главатар на чети, индустриалец, производител на свещи, фигурант в един игрален дом и собственик на комарджийница: два пъти се беше женил за богати жени и нито веднъж в тези различни положения и случаи непостоянното щастие не бе му се усмихнало. Тъй или иначе, женен или ерген, работейки за своя или чужда сметка, винаги бе зле, винаги зле, мамка му!

Неспокойният живот, внезапните му прояви и изчезвания и това, че е бил общински стражар в пандиза известно време, обвиха с тайнственост живота му, като му създадоха печална слава. За него се разказваха ужасии. Разправяха, че бил убил Деметрия, втората си жена, и бил извършил и други гнусни престъпления, насилия и провинения. Всичко беше лъжа. Трябва да заявим, че част от лошата си слава дължеше на своето самохвалство и на цялата оная революционна пушилка, която се тълпеше в главата му. Повечето от политическите му прояви бяха сън и малцина слушатели им вярваха вече, като най-лековерният сред тях беше Идо дел Саграрио. За да допълним портрета му, редно е да кажем, че никога не е бил в Картахена. От толкова мисли за пустата Картахенска околия стигна без съмнение до това, че започна да си въобразява, че е бил там, като дрънкаше за ония страшни дандании и даваше подробности, които подвеждаха мнозина глупаци. Това за отряда на Кальоса наистина изглеждаше вярно.

Също тъй може да се потвърди без страх, че някой исторически факт ще докаже обратното, че Копанко, т.е. Платон, не беше смел, и че въпреки безкрайните му хвалби, репутацията му на храбрец започваше да запада както всяка слава с несигурни устои. По времето, за което разказвам, престижът му беше толкова паднал, че дори и самата му „платонова“ гордост вече се въргаляше в прахта. Започваше да се смята за кръгла нула и в отчаяните си монолози, произнесени, когато някоя от низостите му, чрез които се сдобиваше с пари, не сполучеше, той искрено се подиграваше на себе си с думите: „По-зле съм от добиче, по-глупав съм от мандало и въобще не ме бива за нищо.“ Като си помислеше, че бе стигнал петдесетте, без да се е научил да си служи с перото, а и едва срича, той си съставяше най-неблагоприятно мнение за собствения си ендивид. Не криеше мъката си от това положение на нещата и този ден я изрази пред своя адаш с прочувствена наивност:

— Загубена работа е туй да не можеш да пишеш… Мамка му! Ако знаех… Вярвайте, затуй Пи не можа да ме трае.

Дон Хосе не му отговори. Беше се превил надве, тъй като не бе лесна работа да се смелят двата огромни котлета, които бе погълнал. Искиердо не забеляза, че клепачът на приятеля му трепкаше ужасно и че пъпките по врата и брадавиците по лицето му, налети с кръв и издути, сякаш всеки миг щяха да се спукат. Не забеляза и неспокойството на дон Хосе, който се въртеше на стола като на тръни, а продължи да се оплаква от съдбата си:

— Щото въобще не ценят истинските мъже със заслуги. Толкоз празноглавци са назначени, а нас, адаш, нас, дето сме мъже с качества, никой не ни бръсне за нищо. На бас, че не ние, те губят, щото вие, мамка му, щяхте да бъдете една хала за общественото опустошение^[1], а аз… аз…

Издигнало се най-високо, самочувствието на Платон падна изведнъж — и се разби в съзнанието за собствената му тъпота.

„Аз… аз съм да тегля двуколка“, помисли си той, оброни мъжествената си и красива глава и мисли известно време върху причините за кучешката си орисия. Идо седеше напълно безчувствен към ласкателството, което му бе подхвърлил неговият приятел. Въображението му се беше потопило в мрачно езеро от тъги, съмнения, страхове и подозрения. Песимизмът гризеше Искиердо. Тежестта, която усети в стомаха си от изпития алкохол, също допринесе за това ужасно униние и той видя да минават пред погледа му трийсетте години на поражения, съставляващи активния му живот… Най-странното бе, че в тъгата си усещаше един сладък глас, нашепващ в ухото му: „Бива те за нещо… не се ядосвай.“ Ала той не се поддаваше, не. „Тоя, дето ми каже — мислеше си той — кое е пустото му нещо, за което ме бива, ще го обичам повече от баща си, стига да стане това.“ Несретникът беше като много други същества, които прекарват по-голямата част от съществуването си далеч от своето място в живота и кръжат, кръжат и не могат да заемат квадратчето, което им е отредила съдбата. Някои и умират, без да успеят; Искиердо трябваше да заеме мястото, което провидението му бе отредило на този свят и което бихме могли да наречем славно, на петдесет и първата си година. Една година след това, което сега разказваме, тая блуждаеща планета вече се носеше, мога да твърдя това, в собствената си орбита. Най-сетне Платон откри закона на своята съдба, онова, за което абсолютно и изключително го биваше. И се сдоби с хляб и спокойствие, стана полезен и изигра голяма роля, дори се прочу, спореха за него и го носеха на ръце. Няма човешко същество, колкото и презряно да изглежда, което да не може да не изпъкне в нещо; така и тоя непрокопсаник след половин век недоразумения успя да стане с прекрасивата си външност великият модел на съвременната историческа живопис. Би трябвало да видите благородството и внушителността на осанката му, когато му нахлузеха тънка броня, старинни атлазени одежди и му отредяха ролята на херцог Ганди́а^[2], в момента, в който той предчувствува, че ще стане светец; или на маркиз Ведмар пред съвета на Венеция, или на Хуан де Лануса^[3] на ешафода, или на великия Алба^[4], поставящ натясно фламандците. Най-странното е, че туй добиче, самото невежество и недодяланост, притежаваше несъмнен усет за поза, чувствуваше дълбоко мимиката на персонажа и умееше да я предаде чрез жестове и с изражението на красивото си лице.

Ала по времето, за което става дума, всичко това беше още бъдеще и се явяваше в затъпялото съзнание на Платон само като неясно предчувствие за слава и сполуки. Героят въздъхна, на което поетът отвърна с друга, по-бурна въздишка. Гледайки в очите своя приятел, Идо се изкашля два-три пъти с гласец, в който прозвучаха метални нотки, и каза, като сложи ръка върху рамото му:

— Вие сте нещастен, защото не ви дават дължимото, но аз съм още по-нещастен, адаш, защото няма по-голяма горест от безчестието.

— Свинска репоблика, прасешка репоблика! — изрева Платон, като стовари ръката си върху масата така, че цялата пивница се разтресе.

— Защото всичко може да се понесе — каза Идо, мрачно понижавайки глас — освен съпружеската изневяра. Ужасно е да се говори за това, скъпи адаш, и моята безчестна уста да разтръбява собствения ми позор… Но, откровено казано, естествено има и моменти, когато не можеш да мълчиш. Мълчанието е престъпление, да, господине… Защо обществото трябва да се гаври с мен, без да съм виновен? Не съм ли образец на съпруг и глава на семейство? Ами че кога съм бил прелюбодеец? Кога?… Нека ми кажат.

Изведнъж отскачайки, сякаш беше гумен, електрическият човек стана. Изпитваше безпокойство, което го задушаваше, ярост, от която косите му настръхваха. Колкото и разстроен да бе, не забрави да плати и като даде дурото си на Тартера, прибра рестото.

— Благородни приятелю — прошепна той на ухото на Искиердо, — не идвайте с мен… Оценявам по достойнство предложението ви за помощ. Ала трябва да отида сам, напълно сам, да, господине, ще ги хвана in fraganti… Тихо!… Шт!… Законът ми дава право да им дам урок… но страшен, ужасен урок… Тихо, казвам!

И той изскочи внезапно като стрела. Искиердо и Тартера гледаха как тича и се смееха. Нещастният Идо се носеше право към целта, без да обръща внимание на препятствията. Едва не повали някакъв слепец и разсипа на една жена кошницата с фъстъци и борови ядки. Пресече „Ронда“, „Мундо Нуево“ и тръгна по улица „Мира ел Рио Баха“, чието нанагорнище взе на един дъх. Приличаше на луд, жестикулираше, очите му бяха мътни, долната му устна — силно издадена напред. Без да забелязва нищо и никого, влезе в сградата, изкачи стълбите и като мина от един коридор в друг, бързо стигна до своята врата. Беше само затворена. Застана нащрек, долепи ухо до ключалката и като блъсна изведнъж, отвори я с трясък и нададе страхотен вик: „Прелюбодейка!“

— Христе! Пак го е прихванало! — изпищя Никанора, но за миг се съвзе от уплахата. — Бедничкият ми, днес е съвсем зле…

Дон Хосе влезе с широка и отмерена крачка, също като странствуващ комедиант, с очи, изскочили от орбитите, и повтаряше със сподавен глас ужасяващата дума: „Прелюбодейка!“

— Човече божи — каза клетата жена, като остави настрана работата си; този ден не боядисваше, а шиеше. — Ял си, нали? Добре я наредихме.

Тя го гледаше повече със съжаление, отколкото с раздразнение, и относително спокойно, както се гледа на вече стари и добре познати беди.

— Доста силна е кризата… Боже мой, колко зле си днес! Някой подлец те е почерпил… Ако ми падне… Слушай, Хосе, трябва да си легнеш…

— За бога, татко — рече Росита, която бе влязла след баща си, — недей ни плаши… Избий си от главата тия засади.

Той я отстрани с енергично движение далеч от себе си и продължи да снове трагикомично, без цел и посока. Сякаш претърсваше жилището; надничаше в смрадливите спални, въртеше се на пети, чукаше по стените, гледаше под столовете, въртеше свирепо очи и правеше такива физиономии, че човек би избухнал в смях, ако не го спира състраданието. Съседите, които се забавляваха много с пристъпите на добрия Идо, започнаха да се тълпят в коридора. Никанора излезе на вратата.

— Днес е отвратителен… Ако ми падне никаквецът, дето го е поканил на блажно…

— Елате тук, невярна дамо! — каза й обезумелият съпруг, като я хвана за ръка.

Трябва да отбележим, че не проявяваше грубост и при най-силния пристъп. Или защото беше много слаб, или защото меката му природа никога не бе обхващана докрай от треската на голямото вътрешно безпокойство, ръцете му едва оказваха съпротива. Никанора го хвана за двете ръце, а той, като се отърсваше и риташе, изливаше гнева си с думи, изричани с дрезгав глас:

— Сега няма да отречеш… Видях го, видях го.

— Кого видя, скъпи?… Ах, да, херцога. Да, тука е… Бях забравила… Лъжовният херцог иска да отнеме проклетата ти изгора!

Като се отскубна от ръцете на жена си, които го стискаха като клещи, Идо пак почна да гримасничи, а Никанора, която знаеше, че за да мине по-скоро кризата, няма друг изход, освен да го остави да даде воля на болното си въображение, пъхна в ръката му една палка за барабан, забравена от децата, и го заблъска по гърба…

— Вече можеш да ни пречукаш — рече му тя. — Хайде, хайде. Ние сме там, в килера, хубаво сме се сгушили… Силно удряй, силно, изтърбуши ни…

Препъвайки се, Идо влезе в една от спалните и като опря коляно в мизерното легло, започна да удря с палката, произнасяйки: „Прелюбодейци, изкупете престъплението си!“ Тия, които го слушаха от коридора, се превиваха от смях, а Никанора разпалено говореше на зяпачите:

— Скоро ще му мине. Колкото по-силно, толкоз по-малко трае. „Така, така… И двамата са мъртви… локва от кръв… Аз съм отмъстен, моята чест е из… из… мита“, мърмореше той, като удряше все по-слабо, докато накрая се строполи по очи върху сламеника. Краката му висяха извън леглото, лицето му се притискаше във възглавницата и в тая поза брътвеше неясни думи, които глъхнеха и преминаваха в хрипове. Никанора го обърна по гръб, за да диша по-добре; вдигна краката му върху леглото, сякаш бе мъртвец и взе палката от ръката му. Оправи възглавниците и му разхлаби дрехите. Навлезе във втората фаза, прилична на кома, и макар че продължаваше да бълнува, не помръдваше дори с пръст и силно стискаше клепачи, страхувайки се от светлината. Потъна в тежкия си сън след яденето на месо.

Когато Венера Медичи излезе от леговището, видя, че сред хората, които гледаха през прозореца, беше и Хасинта, придружена от прислужницата си.