Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (184)

7

Докато Фортуната отсъствуваше, първа в жилището на улица „Кава“ пристигна Гилермина. След като позвъни два пъти, през дупките на шпионката се разнесе гласът на Енкарнасион:

— Младата госпожа излезе. Остави ме заключена.

— Излезе? Бог да ни е на помощ! Истина ли е или не иска да ме приеме?

— Не, госпожо, няма я. Каза, че ще се върне скоро. Превъртя ключа два пъти.

— А детето?

— Спинка.

— Ще почакам малко — въздъхна светицата и уморена да стои права, седна на най-горното стъпало на площадката. Приличаше на просякиня, която чака да се отвори вратата, за да получи милостиня. „Къде ли е отишла лудата? Ясно е, няма кой да удържи тая жена. Няма да може да отгледа детето си. Понякога се държи добре, но когато най-малко очакваш, пак почва… Някой хубав ден ще изостави детето си или ще го даде в сиропиталище… Не, това няма да й позволим. Ако майката на клетото дете не е достатъчно привързана, ще се намери кой да се грижи за него.“

Докато си мислеше всичко това, дочу някой да се качва по стълбите. Беше Балестер, който се посмути, като я видя.

— В този дом ли идвате? — запита го дамата. — Имайте търпение тогава, птичката отлетя. Госпожата излязла на улицата. Вътре са момченцето и слугинята, но понеже взела ключа със себе си, не можем да влезем. Последвайте примера ми и ако не бързате, почакайте с мен, сигурно няма да закъснее.

— Но бяхме й забранили да излиза! — беше много изплашен и огорчен. — Дон Франсиско де Кеведо ми каза, че снощи била нещо неспокойна. Затова идвам да я видя… Какви глупости върши!

— И аз мисля, че са глупости. Имате ли представа къде може да е отишла?

— Аз? Не. Няма как, ще чакаме.

Управителят седна две стъпала по-надолу и светицата го загледа с присвити очи. Тъй като нямаше задръжки, щом сметнеше за необходимо да разпита някого, тя се обърна към Балестер по следния начин:

— Извинете любопитството ми, господине, но кажете, вие ли сте човекът, който сега… има най-голямо влияние над тази жена?

— Аз? Не вярвам да имам влияние, госпожо… Познавам я отскоро. Неин приятел съм, интересувам се малко от нея.

— Не е нужно да ми казвате какво е това приятелство.

— Най-чисти отношения… Какво, не вярвате ли?

— Аз на всичко вярвам. Тъкмо вярата ми е голяма — засмя се любезно тя. — Но сега не става дума за това. Какво ме засяга мен? Искам да кажа, че ако имате някакво влияние над нея, трябва да я посъветвате да… Защото някой хубав ден тая жена ще се умори да гледа детенцето си и ще се върне към скитането. Най-добре би било да го даде на дойка, да го предостави на хора, които ще се грижат по-добре за него. Посъветвайте я в този смисъл.

— Аз?… Какво искате да й кажа? Мисля, че няма да го изостави. Много го обича.

— Да, хубава обич. Вижте само какво е сторила. Да излезе на разходка! Какво влечение към улицата. Представа си нямам как това ангелче издържа без кърма…

Едва бе свършила думите си, когато се разнесе плачът на клетото детенце. Не можейки да се сдържа, Гилермина се приближи до вратата и извика пламенно през дупките на шпионката:

— Сине мой, тази луда не идва! Имаш право… Безделница! Потърпи още мъничко, още мъничко.

Извика на слугинчето да се приближи и му каза:

— Слушай, момиче, гледай да го укротиш, за малко, господарката ти няма да се забави. Полюлей го в люлчицата, изпей му нещо.

Върна се на стъпалото и се обърна към другаря си по чакане:

— Какво сърце има тая жена! Толкова съм ядосана, че ще строша вратата, ще грабна детето и ще го отнеса да го накърмят… Лекар ли сте?

— Не, госпожо, аптекар съм.

Замълчаха, защото доловиха съвсем наблизо нечии стъпки, сякаш някой се качваше предпазливо, и погледнаха към долната площадка, за да видят кой ще се покаже от завоя. Появата му изненада и двамата. Беше Максимилиано, който направи следното умозаключение, като видя Гилермина и Сехисмундо на стъпалата: „Двама души, които са приседнали от умора и чакат. Следователно чакат отдавна и жилището е заключено.“

Постоя известно време неподвижно, чудейки се дали да продължи, или да се обърне и тръгне надолу. Управителят се смееше, а Гилермина го наблюдаваше с лукав поглед.

— Нищо — рече му тя, — и вие ще трябва да почакате. Имате ли ключ?

— Какъв ключ?

— Тоя от полето — свъси вежди Балестер, питайки се какво, по дяволите, търсеше тук Макси. — По-добре е да си идете и да се върнете по-късно, приятелю Рубин, тая работа ще се проточи.

— И аз ще почакам — отвърна Макси и седна на стъпалото под него.

Отново се разнесоха отчаяните викове на Питусо и Гилермина не можа да скрие обзелото я нетърпение и тревога.

— Ясно е, клетото създание е гладно. Да стане по никое време и да се измъкне на улицата! Казвам ви, ще я набия…

Максимилиано мълчеше и не сваляше очи от светицата, която за първи път виждаше толкова отблизо.

— Добре се наредихме — добави тя. — Вече сме трима. Започвам да се дразня. Дочувам стъпки. Дано най-сетне да е тая вятърничава жена…

Стъпките като че не бяха на жена. Кой ли беше? Пред погледа на тримата се появи Хосе Искиердо, който, щом видя доня Гилермина, подскочи като ужилен и погледна надолу, сякаш възнамеряваше да се хвърли с главата напред. Би дал всичко да можеше да се свре някъде. Светицата се подсмиваше.

— Не се страхувайте от мен, господин Платон. Защо се изплашихте така? Не ям хора. Та ние сме приятели с вас…

— Госпожо — изгрухтя моделът, — когато ендивидът е в нужда, не можи да бъде кавалер и върши к’во ли не.

— Да, човече, знам, онази голяма шмекерия, която сторихте, вече е забравена… Да знаете само колко е красив Питусо!

— Вярно ли? Бедната ми буболечка!

— Да, расте отлично. И е толкова жив и дяволит, че е обърнал целия приют нагоре с краката.

— Как само си личи светата кръв на майка му, дето побъркваше половината свят! Туй момче ще има мъжки характер! Понеже…

— Сега най-сетне постигнахте своето, господин Платон. Чух, че печелите добри пари от живописта.

— Вадим си хляба, госпожо.

— Радвам се по много причини, защото няма да ви хрумне да мамите хората, след като сте толкова добре…

Искиердо се чешеше по едното ухо и беше готов да му го отрежат, стига само светицата да сменеше темата.

— Ако госпожата няма нищо против, нека не гледаме назаде.

— Това не означава да гледаме назаде… Хайде, че ако сега бяхте зле с парите, сигурно пак щяхте да предприемете някоя търговия като онази. И не с фалшива монета, а с истинска.

Балестер се смееше, а Максимилиано седеше с много сериозен вид, нещо, което госпожата забеляза и побърза да каже:

— Как ли щяхме да понесем това ужасно чакане, без шеги? Измъчвам се, когато трябва да чакам, а когато чакам глупаво, заради безразсъдството на някой друг, губя цялото си търпение…

Отново се разнесе жалният плач на Хуан Еваристо и Гилермина дръпна звънчето, за да каже на слугинята:

— Бави го, момиче, говори му. Държиш се като глупачка… Сине мой, вече идва, вече идва! Ще видиш как ще я подредя, загдето те е оставила толкова самичко, толкова гладничко… Господа — върна се на стъпалото, — ще ме извините, но ако някой се чувствува отегчен, нека не стои само за да ми прави компания. Сигурно се е случило нещо с тая жена, щом толкова закъснява. Предлагам някой да излезе на улицата и да разбере къде може да е отишла.

Гледаше към Макси, докато говореше, давайки да се разбере, че той трябва да изпълни поръчението. Младият човек не показа с нищо, че има намерение да стане и без да променя ленивата си поза, огледа крадешком другарите си по чакане и каза:

— Преди около час и петнайсет минути пътуваше с кола по улица „Аточа“… Тръгна по „Канисарес“… Преди около три четвърти час видях същата кола да пресича площад „Санта Крус“ в посока към улица „Еспартерос“…

Балестер и Гилермина се спогледаха разтревожено.

— Предлагам — повтори тя — някой да отиде на улица „Еспартерос“… Не видяхте ли колата да спира някъде?

— Не, госпожо… Въпреки че най-прекият път от улица „Аточа“ дотук е през „Пласа Майор“, „Сиудад Родриго“ и „Кава“, помислих, че колата идва насам, тъй като на площада в началото на улица „Аточа“ поставят павета и не може да се мине, и си казах: „Кочияшът сигурно ще хване по улица «Майор». Но очевидно не е дошла тук. Значи е другаде. Може би е отишла да посети някоя приятелка, Аурора например…“

Балестер и светицата отново се спогледаха с безпокойство.

— Думите на това момче — забеляза аптекарят, предавайки страховете си на дамата — ми изглеждат толкова логични, че съм почти склонен да повярвам.

Отново се чуха стъпки, но те бяха много тежки и се придружаваха от хриповете и сумтенето на възрастен човек, ето защо никой не помисли, че това е Фортуната.

— Това е Сигунда — каза Искиердо, преди още да я види.

И не сбърка. Като видя групата, продавачката от площада сложи ръцете си на кръста, а като си даде сметка кой седи на най-горното стъпало, зина с уста и изрази удивлението си така:

— Боже господи! Господарката на къщата седнала на стълбите като някоя беднячка, дето чака за остатъците от яденето! Ама какво, няма ли я оная проклетница! Измъкнала се е на улицата! Страх ме беше от това. Виж й ума! Снощи беше доста ядосана… Ама, госпожо, що не влезете при дон Пласидо? Там поне има столове и госпожата и господата ще могат да седнат удобно…

— Позвънете, ако обичате, на третия етаж, за да разберете дали дон Пласидо си е в къщи. Сигурна съм, че той ще я открие.

Сегунда позвъни, но Пласидо го нямаше.

— Иска ли госпожата да ида да я потърся? Ама къде?

— Аз ще отида — рече Балестер, който не можеше да се освободи от мисълта, че в ателието на Саманиего ще дадат сведения за бегълката.

Но докато си разменяха нещо тайно с Гилермина, Сегунда, която беше слязла да потърси ключ или шперц, за да отвори вратата, извика от първия етаж:

— Идва си, идва си!…

— Слава тебе господи! — най-искрено възкликна Гилермина. — Блудната дъщеря се завръща. Да видим какво носи.

— Едно от двете — въздъхна Балестер: — или се връща с издраскано лице, или под ноктите й има кръв, а може би и парчета човешка кожа.

— Тя е прекалено много жена.

Всички се изправиха с изключение на Макси, който продължи да седи апатично, докато не видя жена си. Тя се изкачваше, като дишаше тежко, триеше с кърпа потта от лицето си и повдигаше полите си, за да не ги настъпи. В ръката си държеше ключа от жилището.

— Какво, закъснях ли? Изобщо не се бавих. Веднага си тръгнах… Ах, и доня Гилермина е тук! Вярвах, че ще свърша по-бързо… Моят крал сигурно е гладен. Вече го чувам как плаче… Идвам, идвам, рожбо!… Мислех, че няма да ме оставят да си тръгна. Ако ме бяха отвели в затвора, не знам… Бедничкото ми.

— Отворете, по-скоро отворете — каза й Гилермина, като я бутна към вратата, — уличница, дива коза. Ясно е, не ви бива за майка. Божието ангелче от два часа се мъчи! Ако не се поправите, ще трябва да поемем грижата над него.