Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (166)

5

Струва ми се, че бе празникът на непорочното зачатие, когато Рубин изскочи след Папитос от стаята си с нож в ръка, заплашвайки я, че ще я убие. Лелята и Фортуната страшно се изплашиха и с голяма мъка успяха да изтръгнат смъртоносното оръжие, един нож за ядене, с който не бе лесно да убиеш когото и да било. Но постъпката бе ужасна, а виковете на Папитос се чуваха из цялата улица. Изплашена, тя изхвърча от стаята на младия господин, той след нея, обзет от решителност, сякаш му предстоеше да извърши най-естественото нещо на света. Момичето се мушна в полите на господарката си, не преставайки да пищи:

— Ще ме убие, иска да ме убие!

Фортуната се втурна да го задържи, но въпреки физическото й превъзходство това се оказа възможно едва след намесата на доня Лупе. Той се мяташе конвулсивно в двата чифта ръце, които се мъчеха да го усмирят и да му отнемат ножа, и повтаряше с дрезгав глас:

— Главата й ще отрежа!…

По-късно се разбра, че виновна бе Папитос, която го бе раздразнила, оспорвайки думите му по най-глупав начин. Тъй предположи доня Лупе и когато Фортуната пак го поведе към стаята му, опитвайки се да го успокои, госпожата строи малката и с убедителността на три-четири плесника я накара да си признае, че вината за случилото се бе нейна.

— Ама, госпожо — отвърна тя, като преглъщаше сълзите си, — той пръв почна. Аз нищо не съм казвала. Шетах в стаята и по едно време почна да ми ги разправя едни такива… Нищо не разбирах и се смеех… Ама посленка взе да дрънка страшни глупости. Знаете ли какво рече, госпожо? Че госпожа Фортуната щяла да има дете и ей такива едни. Та не можах да не се разсмея и тогаз той пипна ножа и ме подгони. На две щеше да ме среже, ако не бях хукнала.

— Добре, върви в кухнята и за друг път да знаеш. Каквото и да каже, каквато и глупост да е, ще викаш амин и само амин.

Нищо чудно това произшествие да беше признак за ново проявление на лудостта, поради което госпожите не можеха да си намерят място от страх и безпокойство. Не минаха и осем дни и случаят се повтори. Макси се докопа до един нож и тръгна към леля си заявявайки, че иска да я освободи. Хубаво, че там се случи господин Торкемада, та не бе трудно да го обезоръжат, но страхът, който обзе доня Лупе, бе непреодолим и се наложи да изпие чаша липов чай. Съвсем естествено госпожата смяташе, че е най-нещастната сред всички госпожи и дами на света поради множеството неприятности които притискаха душата й. Твърде печалното състояние на най-любимия от племенниците й не бе единствената причина, други неща също я тормозеха неописуемо и сломяваха силния й дух. Думите, които си бяха разменили с Фортуната, правеха съвършено невъзможно всяко разбирателство.

— Слушай — рече доня Лупе една вечер, — защо са тия потайности, след като ми засвидетелствува доверието си? Как тъй Максимилиано, който е душевно болен, научи преди мен, която съм с всичкия си? Какви са тия криеници от мен?

Фортуната дълго мълча, преди да се реши да отговори.

— Нищо не съм му казвала. Сам го отгатна. Това аз не можех да го кажа никому и най-малко на него…

— И най-малко на него! — повтори доня Лупе и заби в престъпницата пронизващите си очи.

— Да, защото той никога не биваше да го узнае — продължи другата с върховно усилие. — Мислех на вас да кажа, но не посмях от срам. Сега, след като го знаете, не ми остава нищо друго, освен да ви помоля да ми простите, да си събера дрехите и да си ида оттук. И този път завинаги.

Доста време мина, докато вдовицата на Хауреги отвърне на тия тъй сериозни думи. В главата й нахлуха безброй мисли, които я зашеметиха, и тя не знаеше за коя да се хване. Сърцето й се раздираше от мъка, защото окончателното скъсване означаваше да се прости с парите, които й бе поверила Фортуната. Разтегливостта на съвестта й никога не стигаше до присвояване на чуждото нито пряко, нито косвено. Чуждото за нея бе свещено и макар да увеличаваше, когато можеше своето за сметка на ближния, никога не би посегнала на нещо, което са й поверили. Следователно щеше да върне парите заедно с лихвите, които се дължаха на умелите й операции. Вярно е, че този акт бе за нея мъчително изпитание, нещо като раздяла със син, който тръгва на война, за да бъде убит, знаеше, че паричките, връчени на собственика им, скоро щяха да се разпилеят сред безпорядък и пороци.

Ако тези терзания я тласкаха към ново помирение, гордостта и най-вече самолюбието й се бунтуваха неудържимо срещу безчестницата, която мъкнеше в семейното огнище чужди деца. Да понесе това, значи да си лепне петно на челото. Доня Лупе нямаше да го допусне, дори ако трябваше да върне не само чуждите пари, но и собствените си… Е, чак собствените не, но по тоя красноречив начин искаше да изрази огромното си раздразнение.

Какво ще кажат хората? Какво ще кажат приятелките, в чиито очи доня Лупе изпълняваше службата на пазител на морала и добрите нрави? Вярно е, че докато Макси, болен и затворен по това време в лудницата, нямаше да знае нищо за изневярата, за външния свят майчинството щеше да изглежда напълно законно. Но в този случай, като се прибавеше към позора и лъжата, той ставаше още по-голям. Всички щяха да сметнат доня Лупе за укривателка и здравата щяха да я одумват. Сякаш ги чуваше: „Вижте я, уж горда и със строги нрави, а крие незаконната стока, която другата негодница е донесла в къщи. Заради парите й го е направила. Бащата на рожбата е богат човек и сигурно е платил добре за контрабандата.“ Мисълта, че можеха да кажат подобно нещо, оросяваше челото на августейшата вдовица с капки пот, едри като зърна нахут.

„Тя самата — рече си — не скри, че бедният Макси е толкова невинен в тая работа, колкото и аз. Ще го изпее пред всички, понеже си е такава, голямо плямпало… Но за предпочитане е да каже истината, отколкото хората да ни одумват и да се питат чие ли е това дете…“

От всичко ставаше ясно, че мошеничката носи проклятие на къщата. Тя бе виновна за лудостта на Макси. Доня Лупе го бе предсказала: Фортуната бе твърде много жена за този никакъв мъж. Естествено бедното момче сигурно щеше да умре или да се побърка. Сега вече трябваше да желае уличницата да се махне от очите им; между нея и семейството да зейнат непреодолими пропасти; да може да каже на приятелите си: „За мен тая жена е мъртва.“ Сянката на Хауреги сякаш й помогна да вземе решението, прославената му вдовица като че го видя да слиза от портрета, да оживява и да казва: „Ако не изхвърлиш от къщата тая птичка, си отивам. Ще се изтрия от платното и повече няма да ме видиш. Или тя, или аз.“ И когато птичката повтори, че си отива, доня Лупе отвърна остро:

— Какво правиш, че още не си тръгнала? Откровено казано, чудя се защо още се бавиш. Не съм срещала по-голяма нахалница.

Отведе я в стаята си и там обяви намерението си да й върне парите. С голяма студенина и спокойствие Фортуната каза, че ще вземе само рентата от тях.

Доня Лупе така зяпна, че малко остана да глътне някоя муха. Първият й порив бе да откаже да бъде администратор и пълномощник на подобна личност, но това доказателство за доверието към нея я разколеба. Настоя да върне парите, другата настояваше още повече те да не излизат от ръцете на човека, който тъй добре умееше да борави с тях, и въпросът остана висящ. Доня Лупе се боеше, че отношенията с племенницата няма да прекъснат, че ще остане този телеграфен кабел, по който ще влизат в съприкосновение безнравствеността и най-чистата почтеност. Да съхранява парите означаваше своего рода роднинство… О, не, никакво примирение с обидата! Но в същото време да връчиш свещените песети на собственицата им бе все едно да ги хвърлиш на улицата. Любовниците й щяха да ги изхарчат, докато мигнеш… Жалко би било да се разпилее такъв прекрасен капитал.

Дълго спориха, демонстрирайки деликатност, но в края на краищата парите останаха при доня Лупе. Сумата възлизаше на тридесет хиляди реала — двайсет хиляди от Фейхо и над десет хиляди от лихвите, получени от двайсетте, които Торкемада бе вложил в заеми за войската. Тъкмо в последните дни на годината, когато се развиха описваните събития, почти цялата сума не бе вложена и госпожата я съхраняваше в скрина, очаквайки предложение от страна на коменданта, с когото преговаряше дон Франсиско. Сумата, която Фортуната притежаваше в банкови акции, се съхраняваше по същия начин, защото тъй бе разпоредил дон Еваристо. Лелята на Макси пазеше извлечението от документа за банковите акции в писалището си и го изваждаше само в края на тримесечието, за да отиде и да прибере дивидентите. Относно тия пари между двете жени не възникна спор, тъй като Фортуната бе решила да прибере сумата, а другата не искаше да пази фондове, с които не може да разполага за находчивите си финансови комбинации. Съхраняването на документа й причиняваше неудобство и я държеше в такова напрежение, без да получава каквито и да било облаги, че не съжали, като видя, че тя напуска нейния дом. Тридесетте хиляди реала бяха прибрани на сигурно място в скрина. За доня Лупе те бяха като осиновено дете, което обичаше както своите собствени.