Пол Картлидж
Александър Македонски (7) (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)

Глава 2
Светът на Александър

Александър се родил в царски палат на 20 юли 356 г. пр.Хр. Само три години по-рано баща му Филип се възкачил на трона на македонското царство, макар че — формално погледнато — той трябвало да властва само като регент на сина на по-големия си брат, т.е. до навършването на пълнолетие на племенника си. Светът, в който Александър се родил и израснал, се отличавал с три основни политически и културни измерения. Първо, съществувало самото македонско царство, състоящо се от истинската Македония, чиято територия Филип значително разширил и над която господствал по времето на своето бляскаво двадесет и три годишно царуване (359–336 г.). Второ, на юг и изток от Македония съществувал гръцкият свят, обхващащ както континентална (европейска) Гърция, така и егейските острови и елинистичните поселища (градове и колонии) по източното крайбрежие на Средиземно море. И трето — Персийската империя, чиито най-важни административни центрове се намирали в земите на днешен Иран, но се простирала до Хиндукуш на изток и до Егейско море на запад, като периодически окупирала или заплашвала да окупира земите на гърците, които живеели в най-западните части на Азия.

Никой не успял по-ясно от самия Александър да обобщи наследството, което той, Александър III Македонски, получил от баща си Филип. Това станало в една великолепна реч, която според Ариан той произнесъл в Опи през 324 г., когато за втори път трябвало да се справя с броженията и недоволството на неговите македонски войници. Ето как започнал своето гневно обръщение Александър:

Филип ви получи като част от наследството си, когато всички вие бяхте бедняци и негодници. Повечето от вас се обличаха само в кожи и пасяха малобройните си стада по планините, докато се съпротивляваха колебливо и отчаяно се бореха за оцеляването си срещу нашествията на илирите, трибалите и траките, застрашаващи вашите граници. Вместо кожи той ви даде мантии. Той ви смъкна от планините долу, в равнините. Той ви превърна във воини, способни да се сражават успешно срещу съседите ви варвари, така че повече да не разчитате единствено на планините като убежища, а по-скоро на вашите собствени способности. Той ви превърна в граждани. Той ви цивилизова чрез въвеждането на справедливи закони и съдебен ред.

Този откъс от майсторски построената реч описва нагледно приноса на Филип за икономическия, военния, политическия и културния напредък на Македония и македонците. Обрисуваната от Александър картина на македонското стопанство като изцяло пасторално по времето, когато Филип получил престола, е донякъде преувеличено, въпреки че в нея има доста истини. По всяка вероятност в онази епоха стопанството на Македония било пасторално в преобладаващата си част, т.е. изостанало в сравнение с по-развития и по-урбанизиран гръцки свят, простиращ се на юг от Македония. Това се дължало отчасти на географските особености на Македония, но не по-малко на разпокъсаността на страната, на която именно Филип успял да сложи край. Да се говори обобщено за Македония (като географски регион) или за македонците (като политическо-държавна общност) в онези времена означавало да се прикрива фундаменталната двойственост на тази страна, приблизително поравно поделена между планините и равнините. Казано с други думи, винаги е съществувало ясно разграничение между Горна Македония (разположена на запад) и Долна или Източна Македония.

Основното политическо и военно постижение на Филип се свеждало до обединението на тези две зони както чрез политически, така и чрез дипломатически средства, с което той целял да се сдобие с неорганичен достъп до целия спектър от щедрите природни ресурси на Македония. Сред най-важните източници на благосъстояние се причислявали добиваните от горите дървен материал и смола, както и дивечът от планинските райони (и до днес една пета от Македония е покрита с гори), овците и козите от тучните пасища в планините и предпланините, както и плодородните равнини и речни долини. Особено ценна за земеделието била Ематийската низина, където се намирал град Пела — столица на Македония още от края на V век пр.Хр. Благодарение на значителните си завоевания по северното крайбрежие на Егейско море (чиято кулминация била разрушаването през 348 г. на крепостните стени около гръцкия град Олинт — столица на федералната държава Халкидики) македонското царство при Филип се сдобило с много нови земи, повечето от които той обявил за своя лична собственост. По-късно значителен дял от тези земи той раздал на македонски велможи, както и на някои от по-изтъкнатите гърци, като в замяна изисквал от тях пълна лоялност (особено при набирането на войската). Но част от земите той разпределил на по-малки парцели за хората от простолюдието, чиито претенции били значително по-скромни — така започнала да се създава по-широка прослойка от средни по богатство земеделци. Поне в икономическо отношение те вече не се различавали много от съседите си, гръцките градове-държави, в които от средите на свободни граждани се набирали попълнения за тежко въоръжените военни отреди. Именно до това се свеждал този процес на създаване на дребно дворянство от заможни земевладелци, на който — според Ариан — Александър се позовавал, когато заявил, че Филип бил този, който „смъкнал македонците от планините долу в равнините“.

Обаче в знаменитата си реч Александър пропуснал да спомене, че Филип, в процеса на ускореното разрастване на македонското царство, успял да сложи ръка върху значителните минерални ресурси в региона, сред които особено ценни се оказали златните и сребърните рудници в планината Пангея в Халкидийска Тракия. Според някои източници там се добивали годишно толкова, колкото приходите на всемогъщата Атина по време на нейния разцвет през V век пр.Хр. или на спартанското царство, което достигнало кулминацията на своето могъщество в началото на IV век пр.Хр.

Александър бил напълно прав, като наблегнал в речта си на връзката между приноса на Филип за икономическия напредък на страната и усъвършенстването на македонската войска, макар по-късно да се опитал да омаловажи колко много дължал на Филип и създадената от него непобедима армия за своите бляскави победи по бойните полета. Гръцкият историк Теопомпус от остров Хиос, съвременник на Александър, бил първият, който се опитал да състави история на Гърция въз основа на подвизите и постиженията само на една личност (Филип, затова съчинението на Теопомпус се нарича „Филипика“). В него гръцкият историк подчертавал, че Европа дотогава не познавала толкова могъщ владетел като Филип II Македонски. Естествено, новата и напълно преустроена армия на Филип отразявала социалната структура на Македония. В едно общество, често определяно като „омировско“, ядрото на войската се състояло от царя и неговите благородни съветници. За тях в Македония използвали термина „хетайрои“ (приближени или спътници), като това название се употребявало в Македония в по-широк смисъл. На нас са ни известни имената на около 75 македонци, 15 гърци и двама ориенталци, които през различни моменти от царуването на Александър са били удостоени с това почетно звание. А през 324 г. — по време на прочутото масово и доста оспорвано бракосъчетание в Суза — деветдесет от тези висши придворни и пълководци взели за свои жени представителки на местната иранска аристокрация.

Но най-важното около тази елитна върхушка не е нейната малочисленост, а нейният състав. Може да се допусне, че преди Филип приближените на царя са били набирани изключително само от представителите на най-знатните родове в Долна Македония. Но Филип, за да обедини страната по политически признак и същевременно за да отслаби влиянието на древните аристократични кланове, започнал да раздава тази почест и на значителен брой велможи от Горна Македония. Сред тях се числели такива видни личности като неговия пръв по влияние военачалник Парменион, както и членове на фамилии, които се считали за „царствени“, въпреки че царстващата династия на Аргеадите отначало установила своя двор първо в Егея, а по-късно — в новата столица Пела. Освен това Филип въвел друга много полезна за трона институция, наричана „царски пажове“. Към тях се причислявали само непълнолетните синове на най-знатните и най-могъщите благородници от провинциите. Тези младежи били натоварени официално с функциите по церемониалните дворцови ритуали и донякъде — без толкова показност — със задачите на царски телохранители. Но пажовете били изключително полезни на царя и с още нещо: преди да заслужат (след продължителен дворцов „стаж“) да бъдат признати за царски приближени, те се явявали своеобразни заложници в двора, гаранти за послушанието на техните бащи, повечето от които притежавали значителни богатства, власт и влияние в своите провинциални владения.

Ако трябва да се потърси аналогия с цел изясняването на тази дворцова институция, то може да се приеме, че ситуацията при династията на Аргеадите напомняла повече за английската монархия от XV век, отколкото на Уиндзорската династия в наши дни, т.е. в началото на XXI век. Нещо повече: усилията на Филип за геополитическо обединение донякъде напомняли за борбите на Луи XIV през XVII век срещу нежелаещите да се подчиняват на краля френски аристократи (предимно барони). Политиката на Филип била ориентирана към предпазливо разширяване и „отваряне“ на кръга от неговите приближени с оглед допускането на малкото на брой гърци, както и онези македонци, които подкрепяли неговия курс към елинизация на македонското царство. Една от амбициите на Филип била обвързана със стремежа му да докаже, че македонците по нищо не отстъпвали на гърците — най-вече в своята култура. Филип мечтаел — но съвсем не се ограничавал само с мечтите си — да се утвърди не само като македонски, но и като общогръцки властелин, затова ентусиазирано приемал високите постижения на гръцката култура, особено тези на атиняните.

За съвременните наблюдатели може да прозвучи донякъде смущаващо, обаче терминът „царски приближени“ в двора на Филип не се ограничавал единствено до стеснения кръг, непристъпен за личностите без знатен произход, възлизащ приблизително само на стотина от най-изтъкнатите съветници на монарха. С това наименование в античната Македония наричали и гвардейската кавалерия — най-елитното ядро в македонската войска, чийто състав непрекъснато бил разширяван от Филип (също като кръга на привилегированите дворцови съветници). Теопомпус например посочва източници, според чиито сведения Филип одобрил приемането на още осемстотин конници в гвардейската кавалерия — както македонци, така и гърци, като им раздал толкова много земи, че в съседна Гърция те биха стигнали за изхранването на десет хиляди души от простолюдието. Икономическата база на тези осемстотин елитни конници се градяла върху повече или по-малко принудителния труд на завоюваните и поробени селяни, чийто етнически произход бил предимно тракийски. Към 334 г. в македонското царство общо около 3500 конници били в състава на „царските приближени“, формиращи осемте ескадрона на гвардейската кавалерия. Първият, най-елитният ескадрон бил наричан „Царския ескадрон“ и по време на битките изпълнявал ролята на отряд от елитни царски телохранители.

Разтварянето — или по-скоро размиването — на титлата „царски приближен“ не приключило с това. Гръбнакът на пехотинските фаланги в македонската армия на Филип била така наречената гвардейската пехота или „пеши приближени“ („пезетайрои“). Това почетно воинско звание може би е било измислено от някой от непосредствените предшественици на Филип на македонския трон. Те били свиквани по териториален принцип и разпределяни в шест полка, приблизително по 1500 гвардейци във всеки полк. По този начин титлата „хетайрои“, считана някога като измислица на Омир за означаването на избрана прослойка от най-знатни благородници, удостоявани с привилегията да бъдат царски съветници, постепенно се превърнала в съставна част от структурата на македонската армия. Надали би могло да се измисли по-красноречив символ за изтъкване на значението, което царят придавал на войската. Точно на тази йерархия, съществено важна за оцеляването на всяка монархия, Александър придавал особено голямо значение, като при това той внесъл в нейното разрастване подчертано ориенталски насоки.

За да приключим с описанието на истинските македонски войски, остава да споменем и за хипаспите или щитоносците. Те представлявали друг елитен корпус, изпълняващ ролята на някакво подобие на днешните морски пехотинци или невоенни формирования за специални задачи. С оглед постигането на максимална подвижност и гъвкавост в бойни условия те били по-леко въоръжени в сравнение с фалангите от редовата пехота. Разпределени били в три полка, приблизително по хиляда воини във всеки полк, като един от тези три полка носел почетното название „Царският полк“. Именно той бил натоварван с отговорността да пази царя, когато царят решавал да използва хипаспите за специални операции. Всичките тези различни видове войски често били обединявани от Филип в един мощен ударен юмрук, комбинирани с различни спомагателни бойни формации от не-македонци, като в резултат на това се получава единна и могъща нападателна сила. Именно тази стройна организация на македонската армия спомогнала извънредно много за успехите на Александър по бойните полета в Азия.

Не е възможно да се изчисли точно числеността на македонската войска по време на царуването на Филип, нито по време на това на Александър. Когато Александър поел върховното командване на антиперсийския експедиционен корпус през 334 г., обща численост от порядъка на 35 000 до 50 000 воини изглежда напълно приемлив брой. Това означава, че македонската войска се е увеличила петкратно в сравнение с войската, която Филип заварил преди четвърт век — при възкачването си на македонския престол. Данните, с които разполагаме за въстанието, избухнало в Гърция срещу македонското потисничество през 323 г. (т.е. непосредствено след смъртта на Александър), ни подсказват, че царуването на Филип било ознаменувано със значително увеличение на числеността на населението на Македония. Това било логично следствие от политическата стабилност и икономическия просперитет на страната, постигната от баща му. При Филип общата численост на населението на македонското царство (включително и покорените племена, предимно от тракийски произход) може би е достигнала половин милион души — вероятно двойно повече от броя на атиняните и жителите на Атика по време на разцвета на атинската демокрация в края на V век пр.Хр. А при царуването на Александър, както може да се допусне с почти пълна сигурност, прирастът на македонското население бил още по-значителен.

Освен очевидно присъщите си военни задачи, македонската армия изпълнявала и други функции, които в най-общ смисъл бихме могли да окачествим като политически. Филип несъмнено гледал на военщината като на ключов фактор за постигане на новопоявилото се единение на нацията, към което той се стремял упорито чрез разкъсване или отслабване на обвързаностите и лоялността към местните велможи и земевладелци. До нас не са достигнали сведения за междуособици или конфликти между офицери и войници, от Долна и Горна Македония, макар че все още попълненията за гвардейската пехота и за хипаспите (щитоносците) се набирали по териториален принцип. Обаче ще бъде груба грешка да се твърди, че при Филип държавата всъщност била армията — освен в един много по-широк и по-свободен смисъл на думата: бойното поле и военният лагер, а не толкова някакъв съвещателен орган или събрание на старейшините, били сцената на обществения живот в антична Македония. По-скоро би било по-правдиво да се очаква, че именно царят олицетворявал държавността (както при Луи XIV, прочут с девиза си: „Държавата — това съм аз“). Защото именно царят обединявал чрез своята личност почти монополното право за упражняване на изпълнителната власт и привилегиите в религиозната, правосъдната, политическата и военната сфера.

Казано съвсем накратко, македонската монархия била изцяло автократична. В общества без писани закони, каквато била тогава Македония, само царят решавал какво да се предприема и какво да не се предприема. Опитите за определяне или обвързване на неговата власт в стеснени правни рамки са неуместни и могат да ни доведат до сериозни заблуждения. Също като царете от Омировата епоха, македонският цар представлявал това, което римляните наричали „primus inter pares“ (пръв между равни — обаче само в някои аспекти). И доколкото той успявал да се придържа към определението на Омир „управляващ по силата на могъществото си“, той фактически се превръщал в абсолютен монарх. Все пак — можем да бъдем сигурни в това — са съществували известни ограничения върху правата като владетел. Важна роля в онази епоха играело правото на войската да утвърждава новия владетел преди признаването му за престолонаследник чрез официалното му провъзгласяване за достоен да заеме мястото на починалия си предшественик. Обаче този избор всъщност не се осъществявал по инициатива на армията, а по-скоро от водещите личности сред кръга на „царските приближени“, от които почти всичките били висши военачалници. Само когато изборът на наследника на престола се оказвал спорен, войската можела да се намесва по-активно и да играе не само формална роля при коронясването на новия цар.

Освен това армията имала друга всеобщо призната роля — в процесите за държавна измяна (феномен, който в никакъв случай не може да се окачестви като непознат за нас). В подобни случаи самият цар, по дефиниция, се явявал в ролята на заинтересуваната страна, а присъдата обявявал някой друг от името на монарха. И в негова полза, разбира се. Накрая именно на военните се отреждала последната роля — по осъждането, потвърждаването и изпълнението на присъдата. Ала ще бъде погрешно да се преувеличава степента на независимост на военните съдии при подобни казуси. Разбира се, тяхното решение се влияело решително от известните на всички желания на такива могъщи царе, каквито били Филип и Александър. И накрая трябва да споменем за ограниченията върху свободата на действие на царете, налагани от отделните клики сред македонската аристокрация, които може би са се опитвали да им диктуват своята политика, да ги възпрепятстват или да подриват авторитета им. За да изпревари подобни нежелани реакции, царят можел — както Александър например — да се опитва да изгражда покорни нему клики или да търси подкрепата на нисшите офицери и редовите войници при смазването или прогонването на противниците си. Казано съвсем накратко, когато Александър в речта си (според Ариан) заявил, че Филип „ви цивилизова чрез въвеждането на справедливи закони и съдебен ред“, ние би трябвало да разбираме, че строго автократичното управление на Филип помогнало за преодоляването на междуособиците между знатните македонци, а раздаваното от него правосъдие по отношение на редовите жители на Македония в общи линии било посрещано с респект.

Важно е също да не се тълкува неправилно следното заявление на Александър (от цитираната по-горе реч): „Той ви превърна в граждани.“ За гърците един град или „полис“ (откъдето произлизат думите „политика“ и „политически“) винаги е символизирал пълна независимост, а за хората казвали „граждани на Атина“ или „атиняни“ (примерно). Но в Македония градовете са били общини, в повечето случаи притежаващи известна степен на самоуправление от местен характер. Македонците не казвали: „този е гражданин, примерно, на Пела“ (съответно пелеец, пеланин или нещо от този род), а само: „той е македонец от Пела“. Според тази формулировка Пела представлявала чисто географско понятие, като определящо било означението „македонец“. Разбира се, в Македония съществували градове много преди Филип, така че не е вярно да се каже, че именно Филип II положил основите на македонското общество като предимно урбанизирано.

От друга страна, доколкото се касае до македонската цивилизация или култура, напълно правилно е да се твърди, че Филип съзнателно се стремял към елинизация на страната (поне сред аристократичните родове) и се стараел да покровителства гръцките интелектуалци и хора на изкуството. Този процес обаче не засягал македонското население като цяло. А дори и македонските аристократи, с тяхната склонност към злоупотреби с пиенето, надали са успели да усвоят всичките тънкости в гръцката култура. В този аспект дори поведението на самия Александър е достатъчно показателно. Обаче ще бъде неуместно да отричаме, че Филип не е бил възприемчив към елинската култура (както обичал да го представя заклетият му враг — атинският оратор Демостен).

Демостен (384–322 г. пр.Хр.) го наричал „варварин“, неспособен да говори на гръцки, след което бързал да добави презрително, че Македония не била достойна да доставя дори роби за висококултурната Гърция. Обаче дори в най-стриктното лингвистично разбиране на гръцката култура това не е вярно. Филип отлично се справял с ползването на стандартния говорим гръцки и четял гръцка литература, макар че неговият македонски диалект си оставал до такава степен наситен с негръцки (особено илирийски) лингвистични форми, че често се оказвал неразбираем за обикновените гърци. Но което е по-важно: дори митологията потвърждава гръцкия произход на македонската царствена династия. Например през 333 г. Александър освободил гръцкия град Малус в Киликия от данъка, който дотогава бил заплащан на персийския цар въз основа на това, че (според Ариан) „Малус бил основан от Аргос, който твърдял, че бил потомък на аргоските Хераклиди“ (Хераклидите според общоприетия мит били потомци на Херкулес, който обитавал няколко града в Пелопонес, включително и Аргос. Царуващата в Македония династия на Аргеадите била основана от Македон, за който вече споменахме, че се обявил за потомък на Темений — един от Хераклидите. Именно този Темений се преселил от Аргос в Македония.).

Претенции за гръцки произход били предявявани от града-държава Елис, където се организирали панелински олимпийски игри (за всички гърци и единствено за тях). Религиозната принадлежност също се използвала в древна Гърция като неподлежаща на съмнение идентичност, а в македонската религия се застъпвало преклонението пред целия пантеон от гръцки богове. Например при археологическите изследвания на основания от Александър град Калиндея са намерени списъци на жреци, служещи на култа към Асклепий и Аполон. От друга страна си заслужава да се отбележи, че само царуващите в Македония монарси и никой друг в страната не се считал за грък в достатъчна степен, за да му бъде позволено да се яви на свещените олимпийски игри като участник в състезанията.

През първата половина на IV век пр.Хр., т.е. по време на Филип и на Александър, в Гърция съществували три основни военни и политически сили: Спарта, Атина и Тива. Този съдбоносен триъгълник, разтърсван от непрестанни противопоставяния и борби, накрая се превърнал в плячка за Филип, докато той се опитвал да разпростре властта си над цяла Гърция. Спарта се оказала първата от тези три държави, която се опитала да разшири своето влияние далеч извън пределите си, като завоювала обширни територии в южен Пелопонес (общо около 8000 кв.км.). Тази експанзия Спарта постигнала с помощта на Пелопонеския съюз, обединяващ повечето от градовете в полуостров Пелопонес (но без Аргос), както и няколко външни градове-държави като Мегара и Тива. Като велика сила Атина се появила сравнително по-късно на тази сцена. Атина изиграла ключова роля при отблъскване на персийското нашествие от 480/79 г., като изградила морска империя, доминираща през следващия век и половина в Егейско море и вероятно в цялото източно Средиземноморие. През 431 г. двата влиятелни военни блока, доминирани съответно от Спарта и Атина, стигнали до решителен сблъсък, известен в историята на античността като Пелопонеските войни. Този взаимно опустошителен конфликт погълнал живота на цяло едно поколение (от 431 до 404 г.) и имал множество последици, при това не само военни.

Крайната победа била спечелена от Спарта, обаче благодарение на щедрата финансова помощ от Персия. Ала тогава Спарта се заела да се стреми към завладяването — напълно погрешна стъпка — на повечето от това, което в онази епоха било владение на морската империя на Атина, за да прибави тези земи към покровителствания от нея (от Спарта) Пелопонески съюз. В резултат се стигнало до сериозно претоварване на спартанските войски и отчуждаването на такива ценни съюзници като Тива, които побързали да се присъединят към Атина, за да се противопоставят на амбициите на Спарта да завладее северните части на Пелопонес. Тогава Спарта се принудила да поднови съюза си с Персия. Упоритият цар на Спарта Агесилай II се обърнал за помощ към Великия цар на Персия Артаксеркс II и през 386 г. сключил с него първото от поредицата споразумения за всеобщ мир (вж. Глава 5). Според Агесилай обаче най-важната последица от този мирен договор било още по-силното подчиняване на гръцките градове от Мала Азия от Персийската империя. Това се комбинирало със засилването на противоборството между гръцките градове-държави, при това не само в Пелопонес, но и на север до Олинт (разположен в непосредствена близост до югоизточната граница на Македония).

Ала както се оказало по-късно, Спарта допуснала фатална грешка, като окупирала Тива през 382 г. и поставила свой гарнизон в тиванския акропол. Това насърчило Атина да потърси помощта на тиванските изгнаници, за да нападне спартанците през 379 г. На следващата година (378 г.) Тива възстановила федералната държава в Беотия, която била ликвидирана от спартанците през 386 г., но с нови и по-демократични принципи, след което сформирала силна армия, включително и Свещения тивански отряд от 150 хомосексуални двойки. Тази елитна ударна сила, под командата на Пелопидас — един от изгнаниците в Атина и освободители на Тива, несъмнено била силно повлияна от демократичните идеи и свободомислещата идеология на атиняните. Но организационният, политическият и стратегическият мозък на този замисъл бил Епаминонд — философ, държавник, дипломат и много талантлив стратег. Не след дълго той доказал способностите си като освободител на другите гръцки прослойки, като например илотите от Месения.

Накрая тиванците съумели да се затвърдят като внушителна военна сила в Централна Гърция и били поддържани от не по-малко внушителни съюзници (включително Атина), което им позволило да разгромят дотогава непобедимите в сухопътните битки спартанци. През 371 г. край Левктра в Беотия спартанците най-после били сразени окончателно от тиванците, „с един-единствен съкрушителен удар“, както писал Аристотел. Удар, от който спартанците никога не се съвзели. На следващата година на територията на спартанското царство за пръв път от столетия нахлула вражеска армия — внушителната по численост армия на тиванците, предвождани от Епаминонд. Само за едно десетилетие Спарта трябвало да се лиши както от основната си икономическа база (илотите или държавните роби) в Месения, така и от съюзниците си от Пелопонеския съюз. Град Мегаполис в Аркадия — новата столица на елинската федерация — се оказал като рибена кост, забучена завинаги в гърлото на Спарта; като символ за упадъка на Спарта въпреки някогашното й бляскаво величие.

Тива, макар и за кратко, отново преживяла години на възход: като красноречива илюстрация за този временен подем може да се посочи периодът от 368 до 365 г. — когато младият Филип бил заставен да чака края на заточението си като затворник в Тива или по-скоро знатен заложник, служещ за гаранция за доброто поведение на все още слабото македонско царство. Обаче през 362 г. възходът на Тива бил прекратен след неясния изход на битката при Мантинея в Аркадия. В резултат на това сражение, според оценката на историка Ксенофонт, съвременник на тези събития „в цяла Гърция упадъкът и катаклизмите се засилили още повече, отколкото дотогава“. Естествено, Филип старателно запомнял всички полезни уроци — както от успехите, така и от неуспехите на отделните елински войски — още повече че се намирал не къде да е, а в Тива, града на великия Епаминонд (който загинал в битката при Мантинея през 362 г.) и Пелопидас (умрял през 364 г. в Тесалия). По-късно Филип съумял да се възползва отлично от наученото в младите си години, постигайки бляскави победи като цар на Македония, а след това като хегемон на Коринтския съюз.

През 378 г. атиняните най-после се затвърдили като наследник на Морския съюз, на който се крепяла тяхната империя през V век пр.Хр., преди да бъдат победени от спартанците в Пелопонеската война. Тази организация по същество била изцяло насочена срещу Спарта, макар че официално се твърдяло, че била създадена според изискванията на споразумението за всеобщ мир. Сред държавите основателки на Морския съюз фигурирала и Тива, която въобще не притежавала традиции в корабоплаването и корабостроенето. Само за няколко години броят на членовете на този съюз нараснал до 75 държави. Но след като спартанците победили в Пелопонеската война, атиняните решили да използват Втория морски съюз повече за свои цели, отколкото за укрепване на съюза. Те се опитвали многократно да си върнат град Амфиполис в тракийската провинция Халкидики (градът бил основан от атиняните през 437 г., но разрушен от спартанците през 424 г. и оттогава водел независима политика). Към поражението през 357 г. се прибавило и огорчението от обсадата, превземането и разрушаването на крепостта от Филип II Македонски, който се възползвал от упадъка на Морския съюз^[1] начело с Атина (от средата на IV век пр.Хр.). Загубата на Амфиполис повече от всички останали събития подхранвала недоверието на атиняните спрямо Филип. Именно от това недоверие се възползвал Демостен — най-известният политик в демократичната Атина след великия Перикъл.

Атина била полисът с най-значителни културни постижения от всички останали гръцки градове-държави, а освен това била родно място на прочути държавници, философи и творци от всички области на изкуството. Достатъчно е да споменем само двама от тях — Платон и Демостен. Но Атина си оставала само един от хиляда и петстотинте гръцки града, простиращи се от Испания на запад до земите на днешна Грузия по източното крайбрежие на Черно море. В прочутата си творба „Федон“ Платон представя гърците като „жаби, струпани около локвата“, тъй като повечето гръцки градове се намирали по бреговете на Средиземно или Черно море. Тази внушителна диаспора била резултат от политиката на „колонизация“: масовата имиграция, започнала към 750 г. пр.Хр., при която хиляди гърци напускали родните си места и се устремявали отначало на запад, после на североизток и накрая на юг, за да търсят по-подходящи условия за живот и преуспяване. Комбинацията от икономически и политически фактори били главните движещи сили на тази масова миграция. Няколко от основаните по този начин гръцки градове се намирали по македонското крайбрежие — градове като Пидна и Метон, които Филип завзел през петдесетте години на IV век пр.Хр. Това още повече засилило различията в концепциите на гръцките полиси за независимо съществуване и сепаратизъм в сравнение с градовете и селата в Македония, които според племенния принцип оставали лоялни към местните аристократи. До царуването на Филип македонските царе трудно успявали да преодолеят традиционната привързаност на населението към местните феодали.

Бюст на Аристотел от елинистичния период, за който се допуска, че е копие от оригинала, притежаван от Александър и изваян от скулптора Лизип.

След 340 г. синът и наследникът на Филип — Александър — в продължение на няколко години се обучавал в Миеза (разположена западно от Пела) при най-изтъкнатия гръцки учен в онази епоха: Аристотел, ученик на философа Платон. Не знаем доколко Аристотел успял да промени разбиранията на гърците по отношение на политиката, но след едно десетилетие той публикувал първата версия на своя трактат, озаглавен „Политика“ или „Какво да се прави с полисите“. В него той извеждал аксиомата, че човекът бил „политическо животно“ и като такъв той можел най-цялостно да постига осъществяването на стремежите си само в рамките на един всеобхватен полис, организиран като политическа структура. Според неговата преценка македонците живеели в много по-съвършена държава от гръцките градове-държави. От друга страна, според напълно правилните възгледи на Аристотел, през IV век пр.Хр. гръцкият полис притежавал два основни дефекта. Първо той бил твърде уязвим поради вътрешните разногласия, достигащи до ожесточени граждански войни (наричани от гърците „статис“). Аристотел посветил цяла книга от осемте тома на своя труд „Политика“ на анализа на причините за този „статис“, като предписал превантивни и лечебни мерки. Един от най-ужасяващите примери за „статис“ била трагедията в Аргос в Пелопонес през 370 г., когато самият Аристотел бил съвсем млад. Повече от хиляда от най-богатите граждани били пребити до смърт от разярена тълпа бедняци.

Вторият основен дефект на склонния към сепаратизъм и упорита борба за повече привилегии гръцки полис била хроничната му неспособност да създава стабилни политически съюзи на нива над племенните или етническите. Херодот в края на своите „Истории“ дава прочутото определение за „всичко гръцко“: сплав от обща кръв, общ език, обща религия, общи обичаи, нрави и разбирания. Но по тази логика македонците би трябвало да се признаят за превъзхождащи гърците, включително и федералните държави като тази на Тива в Беотия. Наистина в Пела се случвало да убият поредния македонски цар, обаче македонските общини, градове и села почти винаги оставали сплотени. Огорченият от безутешната действителност Аристотел бил принуден да заяви в своя труд „Политика“: „Ако гърците успеят да постигнат учредяването на единна «политея» [политическа организация или обща конституция], те ще владеят света.“ Може би, когато е писал тези редове, той е имал предвид какво вече е бил постигнал в Азия някогашният му ученик Александър. Или може би се е надявал Александър да създаде някакво своеобразно глобално елинистично единство за сметка на негръцките „варвари“, които поради тяхната природа Аристотел определя като неизменно по-нисши спрямо гърците. Но интересното тук е в това, че самият Александър не споделял възгледите на своя забележителен учител по отношение на „варварите“. Дори се увличал в противоположната крайност: неговата империя се оказала доста благосклонна към тези „варвари“, включително — и особено — към бившите врагове, на които Александър отреждал основна, дори доминираща роля в своята нова имперска администрация.

За повечето гърци персите били най-очебийното, най-недвусмисленото олицетворение на понятието „варвари“. Още повече че в епохите преди Александър Персия неведнъж се е намесвала критично в делата на гърците. Обаче археологическите свидетелства за първата персийска империя — тази на Ахеменидите — са твърде оскъдни. Не са открити дворцови хроники (ако въобще са съществували) в някоя от трите имперски столици — нито в Пасаргада (издигната от основателя на империята Кир II Велики), нито в Суза или Персеполис (последните две били изградени от Дарий I, съоснователя на империята), нито в летния дворец в Ектабана в Мидия (съвременния ирански град Хамадан). Днес ние разполагаме единствено с откъслечни официални текстове като надписа на Кир II върху една тухла от древния град Ур във Вавилония (изложена сега в Британския музей):

Аз, Кир, цар на света, цар на Аншан, син на Камбиз, цар на Аншан. Великите богове ми връчиха в ръцете всичките тези земи и аз направих тази земя да живее в мир.

Но най-забележителен от всички паметници, запазени от тази древна епоха до наши дни, си остава прочутият Бехистунски (или Биситунски) надпис, изсечен високо в отвесните скали край Ектабана. Там Дарий I заповядал да изпишат на три езика (древноперсийски, еламски и вавилонски) своята официална версия за възшествието си на персийския трон през 522 г. и за възстановяването на реда в империята. Този текст послужил като основа за усилията на френския лингвист Жан-Франсоа Шамполион през XIX век да дешифрира древноперсийския език.^[2] Но подобни текстове не предоставят материал за историците, тъй като по същество представляват официалната версия за историческите събития според разбиранията на владетелите на Персийската империя.

Бехистунски релеф и надпис. В стратегическия Бехистунски проход Дарий I (ок. 520–486 г. пр.Хр.) заповядал да изсекат сцената на коронацията му под божествената закрила на великия зороастрийски бог на светлината Ахура Мазда (персийско име за добрия бог Ормузд, вечен съперник на бога на злото Ариман — Б.пр.). Триезичният текст (на еламски, вавилонски и древноперсийски) представя версията на Дарий I — как спасил Персия от узурпатора и възстановил управлението над населението. Царят е представен пред главния си съперник, докато другите бунтовници, с вързани ръце и с клупове около вратовете, очакват своя ред.

Съвсем наскоро обаче бе постигнат забележителен напредък в нашите познания и разбирания, когато се откриха възможности за публикуване на официалните текстове от Персеполис, написани на местния еламски език. Те ни показват, че империята при Ахеменидската династия вероятно е представлявала бюрократична монархия, изцяло структурирана според древните традиции, спазвани в Близкия изток. Но все пак тези документи са по-скоро изолирани свидетелства, ограничени хронологично само до половин столетие (приблизително от 525 до 475 г. пр.Хр.). Формалните и неформалните надписи (т.е. изписаните по заповед на двореца и придружаващите ги текстове, съставени по усмотрението на древните писари) демонстрират многонационалния произход на материалите и занаятчиите, впрегнати да градят величествения палат на Ахеменидите, в изцяло хибриден архитектурен стил. Сред тези майстори е имало и гърци (които древните перси, както и древните евреи, наричали „йонийци“). Ето един красноречив образец от Хартата на Дарий I за основаването на империята под формата на официален отчет за изграждането на огромния дворцов комплекс в Суза:

Аз, Дарий, великият цар, цар на царете, цар на всички земи, цар на цялата тази земя, син на Хистасп, Ахеменид…

Този палат, който съградих в Суза: тези материали бяха донесени от далеч…

Гредите от кедрово дърво бяха донесени от планината, наричана Ливан. Асирийските хора ги довлякоха във Вавилон. А от Вавилон карийците и йонийците ги пренесоха в Суза. Гредите от сисово дърво бяха донесени от Гандара и от Кармания. Златото, което беше обработено тук, бе донесено от Сарди и от Бактрия. Скъпоценните камъни от лапис лазули и червен халцедон, които бяха обработени тук, бяха донесени от Согдиана. Скъпоценният камък тюркоаз, който беше обработен тук, беше донесен от Хорезм. Среброто и ебонитът бяха донесени от Египет. Орнаментите, с които бяха украсени стените, бяха донесени от Йония. Слоновата кост, която бе обработена тук, беше донесена от Етиопия, от Индия и от Аракозия. Камъкът за колоните, който бе обработен тук, беше донесен от селото, наричано Абираду, в Елам. Каменоделците, които обработваха този камък, бяха йонийци и сардианци. Златарите, които обработваха златото, бяха мидийци и египтяни. Мъжете, които работеха по изпичането на тухлите, бяха вавилонци. Мъжете, които направиха украсата на стените, бяха мидийци и египтяни…

И тук само по себе си това историческо свидетелство не обяснява как е действала системата за управление на монархията, нито разкрива подробности по нейното функциониране. Но много повече светлина върху икономическите и военните аспекти в организацията на имперските структури хвърлят записите от архивите на двете финансови къщи във Вавилон и от официалната кореспонденция, написана на арамейски (официалния език на персийската империя), открити върху един египетски папирус. Обаче тук става дума само за две от провинциите в Персийската империя (чийто общ брой надхвърлял двадесет) и макар че са изключително важни за археолозите, тези документи се различават значително един от друг и не могат да бъдат използвани за обобщаващи изводи относно Персийската империя като цяло. Преди всичко трябва да се припомни, че всъщност цялата тази документация се отнася само до края на VI век и началото на V век пр.Хр., а не за периода на относителния упадък от IV век пр.Хр., т.е. по времето на Филип и Александър.

Заради това сме принудени да разчитаме предимно на историческите свидетелства от гръцки произход. С други думи: на документите, завещани на поколенията от победителите в продължилата повече от две столетия борба между Елада и Персия. За тях персите били само „варвари“, а населението на империята „роби“ (с изключение на великия цар и неговото обкръжение). Елинската гледна точка може да се илюстрира превъзходно чрез един цитат от Страбон (гръцки географ, от Мала Азия, живял няколко века след Александър): „От всички варвари на земята гърците знаят най-много за персите, защото нито един от тези варвари, които владееха Азия, не е властвал над гърците“!

Персийската империя била основана в средата на VI век пр.Хр. от Кир II Велики, син на баща персиец и майка мидийка, който водел произхода си от един от Ахемените (така гърците произнасяли името „Ахемениди“). На практика Кир успял да промени кардинално политически отношения между персите от южен Иран и техните далечни родственици — мидийците от северен Иран. В края на VII век пр.Хр. мидийците победили асирийците — единствената дотогава велика сила в региона, поделен днес от Иран и Ирак. Сред техните васали се оказали и персите („парса“ на техния език). Кир се наложил на мидийците, но не посегнал на институциите, занимаващи се с тяхното вътрешно управление. Освен това той бил отговорен за прекратяването на вавилонския плен на евреите, но неговите наследници претендирали за правото да оставят евреите под контрола на империята. Например Дарий I насилствено прехвърлял гърци от Милет и Еретрия към вътрешните провинции на Иран и към бреговете на Персийския залив.

Началото на управлението на Персийската империя от Ахеменидската династия било поставено от Кир (вж. Таблицата на владетелите от Ахеменидската династия, дадена след Приложението). През този период империята се проявила като достоен наследник на бюрократичните и монархическите традиции на Близкия изток. Но Кир и неговите преки наследници напредвали по-бързо и по-устремено от асирийците или мидийците по пътя на утвърждаването на империята. По времето, когато синът на Дарий I — Ксеркс — се опитвал да погълне древна Гърция (480 г.) Ахеменидската империя се простирала от р. Инд на изток до Егейско море на запад, от р. Джаксарта (Сърдаря) на североизток (течаща през териториите на днешните Узбекистан и Казахстан) до първите прагове на Нил на юг. Най-значителната фигура от тази епоха бил Дарий I (авторът на цитираните по-горе Бехистунски надпис и надписите от Суза), защото именно той въвел забележителна и много добре работеща имперска администрация. Все пак сме длъжни да отбележим, че единственото оцеляло до наши дни историческо свидетелство за този период, съдържащо обяснения за административните промени под скиптъра на Дарий I, е историята на гърка Херодот. Самият той се родил на територията на Персийската империя (в Халикарнас или съвременния град Бодрум на брега на Егейско море в днешна Турция) малко преди нашествието на гърците, за което разказва в томовете си, като едновременно с това възхвалява „великите и удивителните дела както на гърците, така и на не-гърците“.

Според Херодот империята след Дарий I била поделена между двадесет сатрапии или провинции, като всяка от тях трябвало да плаща годишен данък или в натура, или в брой, според еквивалентната стойност в сребърни монети. Но в описанието на Херодот не се споменава нищо за онези сатрапии, които предпочитали да заплащат данъците си в натура. Ако се вземат и те предвид, ще се получат всичко към двадесет и шест сатрапии. Всяка от тях била управлявана от сатрап — тази дума гърците заимствали от мидийците, което доказвало, че системата първоначално била прилагана именно в Мидия. Сатрапите били високопоставени царски служители, които често били избирани сред членовете на царстващата династия (принадлежащи към нея по рождение или по силата на династичните бракове), като до IV век пр.Хр. те без изключение били иранци. Наблюдавала се тенденцията за превръщане на сатрапиите в наследствени феодални владения. Нещо повече: Великият цар, който на теория притежавал всичките земи в царството си (също като английската корона), дарявал със земи най-изтъкнатите персийски аристократи и други знатни личности от неперсийски произход, включително и гърци. Ние разполагаме със свидетелства за подобна практика благодарение на находките от Мала Азия, Египет и Вавилония.

Най-важната задача на всеки сатрап била да осигурява събирането на дължимите данъци и да ги доставя в едно от централните седалища на имперската хазна. По време на царуването на противника на Александър — Дарий III — най-богатото имперско съкровище се намирало в Персеполис в днешната иранска провинция Фарс (името произлиза от древното название Парсия), т.е. в най-отдалечения и поради това най-труден за превземане регион в Иран. За да се облекчи безпрепятственото събиране на данъците, на сатрапите били поверени местни военни отреди. А за да се ускори доставянето на приходите от данъците до Иран, Персийската империя полагала доста грижи — векове преди Римската империя — за поддържането на пътна мрежа, подходяща за колесниците на имперските сановници. Най-известната магистрала в древна Персия бил Царският път, простиращ се от имперската столица Суза до Ефес в Йония. Общото разстояние възлизало на повече от три хиляди километра. Според някои оценки на антични автори чрез използване на системата от станции за смяна на конете (тези станции били общо 111), един пратеник можел да измине цялото това трасе за десет дни, докато за същото разстояние на войската — при пеши преход, натоварена с оръжия, обози и припаси, обременена от движещите се с нея стада — били необходими цели три месеца. В някои от намерените в Персеполис глинени таблици се описва изключително сложната бюрократична система за снабдяване на препускащите по Царския път имперски пратеници и вестоносци.

Съществуват няколко свидетелства, според които първите монарси от Ахеменидската династия се опитвали да ограничават мощта на сатрапите чрез изпращането на имперски гарнизони, чиито командири и пътуващите с тях бирници били подчинени пряко на короната, както и други официални представители на двореца, наричани „ушите на царя“. Но през IV век пр.Хр. се поставило началото на тенденцията за изземване от сатрапите на всички граждански, военни и финансови функции. Това явление, в съчетание с тенденцията за превръщане на сатрапиите в практически наследствени владения, било показателно за упадъка на централната власт и нарастване на независимостта на периферията. Разбира се, в случая от голямо значение е да не се преувеличава значимостта на източниците от епохите преди Александър, когато става дума за преувеличаване на слабостта на персийската корона, особено по-късно — при царуването на Дарий III. Това било на практика ловък пропаганден ход за насърчаване на гърците да се присъединяват към войската на Александър и за убеждаването им да се въздържат да служат като наемници за Дарий III. Но независимо от това съществуват достатъчно свидетелства, потвърждаващи, че управлението на империята отслабнало при Дарий III в сравнение с Дарий II (царувал от 424 до 404 г. пр.Хр.), да не говорим за епохата на възход на Персийската империя при Дарий I. Слабостта на империята в онези епохи много зависела от персоналните недостатъци на владетеля, тъй като могъществото на Великия цар било обвързано пряко с авторитета му пред воините и сановниците.

Според официалната персийска терминология (оживено коментирана от гърците) дори сатрапите били „роби“ на Великия цар, макар и само формално. Но това също не бива да се тълкува превратно, понеже империята на Ахеменидската династия никога не е представлявала само абсолютно владение на един всемогъщ господар, а по-скоро класическа форма на ориенталски деспотизъм. Великият цар бил избиран от воините в царствения дом на Ахеменидите и поне теоретично наследяването на престола се предавало от бащата към сина. Но тази верига на унаследяване се прекъснала още при третия (легитимен) цар Дарий I, тъй като той бил само далечен роднина на своя предшественик Камбиз. Друг допълнително усложняващ фактор било изобилието от синове, винаги налични като потенциални наследници на трона заради системата на харемите, развита от Ксеркс. Дворцовите интриги, последвани от убийствата на принцовете, се разраснали до размерите на ендемично заболяване — което още не означавало, че ситуацията в македонския двор била по-различна. И с това не се изчерпвали всичките сходства между двете династии и царства. Така например Дарий III бил съвсем далечен родственик на предшестващите го персийски царе и дължал трона си по-скоро на убийствените машинации и заговори, организирани от евнуха Багоаз, който успял да отстрани Артаксеркс IV (през 336 г.), както и много от претендентите за трона.

Въпреки това дори един слаб цар, какъвто се очертавал Дарий III, можел да разчита на огромна институционална и символична подкрепа. Той, ако цитираме една формула от надписа на Дарий II, бил „Великият цар, цар на царете (шахиншах), цар на хората от много народи и племена, цар на цялата земя, простираща се нашир и надлъж“. Неговата особа била свещена и макар че не бил бог, той управлявал по милостта на великия зороастрийски бог на светлината (огъня) Ахура Мазда, чието символично присъствие доминира, примерно, в надписа, оставен от Дарий I насред отвесната и непристъпна скала край Бехистун. В хартата на Дарий I за основаването на империята се намира открито обръщение към този бог:

Ахура Мазда е велик бог, който създаде тази земя, който създаде небето, който създаде човека, който създаде щастието за хората, който направи Дарий цар, един-единствен цар сред многото, безкрайно многото хора.

Великият цар царувал в своя царствен двор, където сред официалните му сановници фигурирали царският виночерпец (така например библейският пророк Езра бил царски виночерпец в двора на Артаксеркс I), царският копиеносец, царският лъконосец, предводителят на царската стража, великият везир (на гръцки „хилиарх“ или господар на хиляда воини, хилядник). Не на последно място в дворцовата йерархия се нареждали евнусите. Именно сред тях изпъквал онзи евнух Багоаз, с когото Александър се сближил толкова много — същият, за когото ни разказва така увлекателно Мари Рено^[3] в своя превъзходен роман „Персийското момче“ — не бива обаче да се бърка с неговия едноименен предшественик, замислил и ръководил убийствата, довели Дарий III на трона.

Сред най-важните функции на придворните евнуси били задълженията им да надзирават харема, попълван както с персийки, така и с девойки от друг произход. Една от тях се оказала библейската Естер — в преданието за Естер се дава описание (разбира се, от еврейска гледна точка) на процеса на търсене на заместница на първата жена на царя по време на царуването на Артаксеркс (т.е. Ксеркс I, царувал от 486 до 465 г.):

Кога идеше време на всяка девойка да влезе при цар Артаксеркса, след като дванайсет месеца наред биваше извършвано над нея всичко, определено за жените, — защото толкова време се продължаваха дните на мазането им: шест месеца със смирново масло и шест месеца с благовония и други женски мазила, — тогава девойката влизаше при царя. Каквото и да поискаше, даваха й всичко, кога излизаше от женския дом в дома на царя.

Вечерта тя влизаше и сутринта се връщаше в други женски дом под надзор на царския скопец Шаазгаза, пазач на наложниците; вече не влизаше при царя, — освен ако царят я пожелаеше, и биха я повикали по име. (Естер, 2:12-14)

Решенията на царя по всичките политически въпроси били окончателни, но за целта той бил съветван от седмината специални върховни съветници, от царските съдии и от неопределена група други приближени, избирани сред така наречените почетни равни, царски приятели и царствени роднини. Някои от тези титли не били премахнати от Александър — като част от мерките, предвиждани в неговата политика за ориентализация на империята му. Тези съветници били до един перси или в по-широк смисъл — иранци, чрез които и в чийто интерес в крайна сметка съществувала империята. Освен това царят бил върховен главнокомандващ на всички имперски армии и по време на битка символично заемал позиция в центъра на персийската войска. Там той бил охраняван от специална дворцова гвардия от хиляди внимателно подбирани воини. Кандидатите за тази елитна част от царски телохранители се набирали от ударната пехота, известна като „гръцката“ и „десетте хиляди безсмъртни“ — наричани така според някои автори (макар че това по-късно да се оказва погрешно заключение), защото загубите незабавно били попълвани от свежите резерви, специално поддържани в пълна готовност за тази цел. Именно „десетте хиляди безсмъртни“ осигурили възкачването на трона на Дарий I. А той не закъснял да им се отблагодари, като наредил да бъдат изобразени като стрелци от неговата свита върху цветните тухли, с които били украсени стените на неговия дворец в Суза. Самият Дарий бил изобразен като стрелец с лък на монетите, изсечени от злато и сребро за негова прослава и съответно наречени на него: „дарик“. Обаче първостепенната ударна сила в персийската войска била кавалерията от западните ирански провинции. Колкото до персийската пехота през IV век пр.Хр., за да попълни нейните редици, Великият цар предпочел да се лиши от внушителните си запаси в злато и сребро, за да наеме гръцки наемници, с които да подсили пехотата си. Царската хазна към 331 г. съхранявала около 235 000 сребърни таланта, което обяснява защо около 50 000 гръцки наемници се сражавали срещу Александър през периода 334–331 г.

Златна монета с образа на Великия цар Дарий I, изсечена в разцвета на могъществото на династията на Ахеменидите, наречена на него с името „дарик“. Ловът със стрели според гърците не бил благородно занимание, но в Персия с него се занимавали както благородници, така и войници. В Бехистунския надпис лъкът на Дарий I се носи от шестима придворни, помагащи на царя да възстанови контрола над страната.

След напрегнатите вътрешни династични междуособици през 401/400 г. за спечелването на персийския трон, известен брой от тези гръцки наемници започнали да се съмняват, че могъществото на Великия цар ще остане все така непоклатимо. Кир, по-младият брат на царуващия Артаксеркс II, според слуховете бил насърчаван от майка им Паризатис да се пребори с него за короната. За да успее да узурпира трона, Кир наел повече от десет хиляди гръцки наемници. Решителната битка се състояла при Гунакса в Месопотамия, но въпреки помощта на тези гръцки наемници Артаксеркс II победил брат си Кир и заповядал да го обезглавят. Оцелелите се опитали да се измъкнат от центъра на Персийската империя и да се върнат в лоното на гръцката цивилизация по южните брегове на Черно море. Те преживявали там, без се намесват във военните походи на Великия цар, но за сметка на това страдали заради планинския характер на терена и лошите атмосферни условия.

Тази история била обезсмъртена от историка Ксенофонт от Атина. Но още преди да се появят неговите творби, неуморният атински памфлетист Изократ по време на олимпийските игри от 380 г. провъзгласил, че трябва да се предприеме панелински военен поход срещу персите, защото тогава те били най-слаби. По-късно той повторил своя призив пред бащата на Александър — Филип, който поради свои съображения се заел с организирането именно на такъв поход, ала бил принуден да остави завършването му на Александър.

Тези удивителни перипетии или поврати на съдбата (като победите на Александър над персите) били коментирани много точно в Атина през 330 г. от прочутия атински оратор Есхин:

Не е ли персийският цар този, който искаше да отнеме на гърците земята и водата само защото бил господар на цялото човечество от земите, където слънцето изгрява, до земите, където слънцето залязва? Не е ли той монархът, който сега се бори не да владее света, а да спаси своя живот?

Както се оказало впоследствие, Дарий III загубил не само царството си, но и живота си. И оттогава насетне светът — вече светът на Александър — никога не бил същият.