Пол Картлидж
Александър Македонски (15) (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)

Глава 10
Човекът Александър

Сцената с възстановяването на Александър от едва ли не фаталното му раняване в Индия през 325 г. и фанатичните приветствия на неговите войски, когато узнали за изцеляването му, доказва, че той бил приеман едва ли не като необикновено и дори свръхестествено създание. Но що за човек е бил той, ако трябва да се гледа на него именно като такъв, а не като на бог или герой (полубожество) като Херкулес и другите му събратя от древногръцката митология? Дали наистина е бил онзи разумен и разсъдлив Александър, който ни описва Улрих Вилкен? Или изискан кавалер и мечтател, както ни е представен от У. У. Тарн? Или пък титан и фюрер — според визията на Фриц Шахермайер? Или като герой от епоса на Омир — от творбата на Робин Лейн Фокс? Или аморалният и безжалостно прагматичен образ в изследванията на Ернст Бадиан и Брайън Бозуърт? Или никой от гореизброените варианти? Или по нещо от всичките тях? Или нещо съвсем друго? Можете да направите залозите си, дами и господа.

След смъртта на Александър във Вавилон в началото на юни 323 г. пр.Хр. (при донякъде неясните обстоятелства, описани в предишната глава), последвал неизбежният период на объркване и несигурност. Пердика, който се изявявал като маршал на империята и бил сред най-ревностните поддръжници на идеята за укрепване на бойната мощ на македонската войска, съставил документ, който той обявил за сборник от черновите на „последните“ планове на Александър (във всеки случай последните, които владетелят на Азия би могъл да състави преди преждевременната си кончина). Според слуховете тези планове били записани от Александър в неговите „Дневници на експедицията в Азия“ (Хипомнемата), но единственото свидетелство за тях се дава в не много надеждната „Историческа библиотека“ на Диодор. Следователно ние не можем да сме сигурни каква част от тези планове е достоверна и точно пресъздадена, въпреки че нито един план не изглежда като несъмнен фалшификат.

Според Диодор в този документ се споменавало за пет основни проекта. Най-важният от тях, както в политическо, така и във военно отношение, бил посветен на замисъла да се построят около хиляда бойни кораба за предвиждания грандиозен поход по море срещу Картаген (в земите на днешния Тунис), както и срещу другите обитатели на западното Средиземноморие (Либия, Сицилия, Иберия). Разбира се, походът трябвало да се проведе след друг един поход — насочен срещу арабите от Арабския полуостров, за който Александър вече бил започнал сериозни приготовления, преди да умре (или да бъде отровен). Сред останалите четири основни проекта първият бил посветен на издигането на храмове: три в Гърция, три в Македония (включително един посветен на Зевс в Диум — свещен град за македонците, намиращ се в подножието на планината Олимп), както и един изключително пищен храмов комплекс в Илиум (Нова Троя), който пък трябвало да бъде посветен на богинята Атина. Вторият проект предвиждал съоръжаването на гигантска погребална клада във Вавилон, струваща от десет до дванадесет таланта, в чест на починалия в Ектабана през зимата на 324/3 г. Хефестион. Третият проект касаел изграждането на пирамида в памет на бащата на Александър — Филип. Четвъртият план на Александър предвиждал масово преселение на хора между Европа и Азия и основаването на градове и села около тях, за да бъдат заселени там новите преселници (процес, наричан от гърците „синоесизъм“).

Пердика обаче представил предполагаемо достоверния документ на вниманието на войската, за да могат македонски воини да го отхвърлят като онези екстремални проекти на вече бившия си предводител, срещу които те вече се били научили да възразяват, откакто за пръв път (през 325 г.) се противопоставили на заповедта на Александър да продължават с настъплението отвъд индийската река Хифаз. С други думи дори „Дневници на експедицията в Азия“ (Хипомнемата) да не са били съставени или диктувани лично от Александър, те все пак са съдържали проекти, за които неговите войници са вярвали, че са били записани според неговите замисли. Тези планове по един своеобразен начин ни позволяват да се запознаем по-отблизо с Александър като човек, при това в един конкретен етап от неговата кариера, което е особено ценно, след като не разполагаме с достоверна негова автобиография.

Независимо каква точно е била автентичността на тези планове, авторският коментар на Ариан в началото на седмия, последен том от неговия „Анабазис“ звучи като поредното признание за величието на Александър:

Лично аз не мога да определя със сигурност какви планове е имал предвид Александър, нито мога да си позволя да градя някакви предположения или догадки, но мога да кажа само едно, без да се опасявам от изпадане в противоречие: нищо в тези планове не е било дребно или маловажно и че той въобще не е възнамерявал да престане със завоеванията си, дори ако бе прибавил цяла Европа към азиатските си владения, а после да бе завзел и Британските острови, за да ги присъедини към покорената от него Европа. Тъкмо обратното: той се канел да продължи да търси отвъд тях никому непознати земи, защото такава била неговата натура — ако нямал съперници, стремял се да постигне максималното, на което бил способен.

Да „търси… непознати земи“, „да се стреми да постигне максималното“. Ариан ясно ни подсказва, че тук се крие още нещо. Може би ще се окаже възможно да го проумеем, ако изследваме издигането на Александър посредством пристрастията му към неговите кумири. Той започнал с Омировия герой Ахил, продължил с Херкулес като герой от всемирен мащаб (превърнат накрая в бог) и завършил с Дионис като бог на виното, промените и духовното освобождение. Може би всичко това му е помогнало да започне да възприема себе си като бог, господстващ над една световна империя? Това със сигурност олицетворявало „стремежа му да постигне най-възвишеното, на което бил способен“ — една осъвременена версия на древния идеал на Омир за аристократите на духа, които освен това са аристократи по произход и аристократи според способностите си и подвизите си.

През 335 г. Александър бил обзет от копнежа да завладее земите от северния бряг на Дунава. През 333 г. копнеел да посети двореца на отдавна умрелия фригийски цар Гордий и неговия син Мидас, за да развърже Гордиевия възел към ярема на царската колесница. През 332 г. бил обзет от копнежа да основе нов град в делтата на Нил — градът, който се превърнал в най-известния и най-влиятелния от няколкото Александрии, основани от него. През 332/1 г. бил обхванат от копнеж да посети светилището на оракула на Амон в либийския оазис Сива. През зимата на 327/6 г. не можал да устои на копнежа да превземе величествената скала Аорн, надвесена над река Инд. През 326 г. изпитал още по-неотразим копнеж да посети планината Мерус край Ниса, не много далеч от Аорн в южна посока. През 324 г. бил обзет от копнежа да отплава по течението на реките Тигър и Ефрат към Персийския залив. През 323 г. изпитал последния пристъп на неудържим копнеж, този път посветен на изследването на Каспийско море.

Този списък е донякъде ориентировъчен и затова не може да послужи като доказателство, че точно такива копнежи са мотивирали Александър. Наистина никак не е лесно да се устои на изкушението да се идентифицира истинския Александър с образа, познат ни от статуите и бюстовете със замечтан и вперен нейде надалеч взор като естетическа визуализация на тези непреодолими страсти (pothos). Но като че ли е съществувал общ елемент, изразяващ се в търсене, в преследване на шансовете да извърши или поне да бъде свидетел на нещо необичайно, което се намира отвъд нормалния кръгозор от познания за повечето от простосмъртните. В три от цитираните осем случая Ариан изрично свързва мотива от тези копнежи или pothos с мотива за съперничество с Херкулес и/или Дионис. Всичко това ни насочва към извода, че Александър винаги се е стремял изцяло да задоволява поривите си от подобно естество. Или поне се опитвал да се проектира в личност, за която такива копнежи са свързващ компонент. Според мен такава е била рамката, в която Александър искал да попадне и това е очаквал да бъде възприето от съвременниците му — индивид с житейска рамка, далеч надхвърляща обичайното.

Обикновено много се коментира физическото или генетичното наследство на Александър от родителите му Филип и Олимпия. Личната си дързост и смелост, забележителната си дарба като пълководец, бързината при взимане на понякога съдбоносни решения и интелектуалната възприемчивост той несъмнено дължал на баща си. Но на гените на майка му се дължат необузданият му характер, страстната натура и силната воля (в това отношение Александър превъзхожда дори баща си Филип). От майка си Александър наследил и увлечението си по религиозните култове. Но всичко това би могло да се окаже само съвкупност от чисто умозрителни разсъждения, тъй като оцелелите до нас антични източници ни разказват много малко за ранните години от живота на Александър. Всъщност повечето или дори всичко, което знаем по тази тема, е почерпано от първите седем глави от „Животописът на Александър“ от Плутарх, обхващащо първите двадесет години на завоевателя. Все пак в тези няколко глави се прокрадват сведения, получени от очевидци, които могат да ни послужат като насоки за изследването на неговото по-нататъшно развитие:

Александър изглежда се отнасял с презрение към гилдията на професионалните атлети. Много повече смисъл намирал той в други занимания, като представянето на трагедии, в свиренето на арфа и лира, в рецитирането на поезия, в борбите с тояги и в лова, при това във всичките му разновидности.

Мозайка, изобразяваща лов на лъвове, която принадлежи на богат обзаведен дом в Пела, Македония, от елинистичния период. Вероятно Кратер (вдясно) се е притекъл на помощ на Александър (вляво) по време на лов в Сирия. Имитация на бронзовата скулптурна група на Лизип и Леохар. През този елинистичен период (царуването на Птоломеите) е намерен мумифициран лъв в една древна фараонска гробница в Мемфис, свидетелстващ за интереса на македонците към лова на лъвове.

За македонския елит ловът на диви животни, особено на диви мечки и планински лъвове представлявал нещо повече от укрепващи силите занимание или приятно отклонение от по-сериозните задачи. На лова в онези епохи гледали като на напълно сериозна дейност или по-скоро като на предизвикателство. Именно ловът помагал на македонския младеж да бъде признат за мъж и да получи пълноценно социално признание, а не само в чисто физически смисъл. За да бъде един младеж удостоен с правото да носи почетен колан, за да бъде допуснат на някоя от седалките в симпозиума (полуформално мъжко сборище, придружавано с обилно пиене), а не да стои прав като наказан, той трябвало да е убил някой враг или мечка в открита и честна схватка. Александър триумфално преминал през това изпитание за мъжественост, даже толкова успешно, че по всяка вероятност именно той е изобразен като привличащата погледите централна фигура на фреската, украсяваща входа на гробницата във Вергина, за която се предполага, че принадлежала на баща му Филип. Когато са рисували Александър в античността, художниците винаги са се придържали към предпочитаните от него ловни сцени.

Два прочути инцидента по време на лов се превърнали във важни елементи от преданията за ловните подвизи на Александър. При единия от тях (който изглежда по-малко достоверен) в Сирия Кратер спасил живота на Александър от може би фаталното нападение на един лъв. Според археолозите именно тази сцена била изобразена на красивата мозайка от края на IV век пр.Хр., намерена в Пела.

При втория инцидент Александър се разгневил, когато неговият спътник Лизимах (не става дума за споменатия учител със същото име) се намесил неуместно по време на лов край Мараканда (Самарканд в Узбекистан) и прогонил един внушителен лъв, тъкмо когато Александър се готвел да го прониже. Ето как римският историк Курций преразказва тази история:

В тази част на света нямало по-красноречиви признаци за богатството на варварите от стадата животни, които се срещали по просторните пасища, заобиколени от гъсти гори… Александър веднъж попаднал в една такава гора… и заповядал да бъдат прогонени животните от целия участък наоколо. Сред тях обаче, кой знае защо, се скитал един необикновено едър лъв, който се спуснал право към царя. Лизимах се случил най-близо и се приготвил с копието си да прониже звяра в гърдите му. Но Александър дръпнал Лизимах настрани и му извикал да се маха някъде по-надалеч, след като добавил, че той — също като Лизимах — можел сам да се справи с лъва.

От всичките тези свидетелства може да се изгради една убедителна картина за пристрастието на Александър към лова, към съпътстващите всяко ловно преследване трепети и емоции, достигащи до непреодолима обвързаност. Пронизването и изкормването на диви животни в никакъв случай не изглежда неподходящо за човек, посветил кариерата си да укротява „дивите си противници“, често пъти с необуздана жестокост, както примерно с косайените през 324/3 г.

Плутарх ни разказва, че да наглеждат младия Александър били наети няколко учители, но главната отговорност била възложена на Леонидас — роднина на Олимпия от гръцката област Епир. За ревностното престараване на Леонидас на тема „дисциплиниране на юношите“ се разказвали легенди, но именно това му помогнало да бъде признат за най-способния от наставниците на Александър. Дори го наричали „втори баща“ на младия принц, което било напълно подходящо, защото истинският му баща често отсъствал през годините, когато се оформял характерът на Александър, така че малко вероятно е Филип да е имал възможност да проявява бащинска топлота към сина си и да подхранва в него някакви чувства, различни от адмирацията и респекта (освен ако не приемем ревността като някакво топло и сближаващо двама мъже чувство). Друг от по-известните учители от детството на Александър бил любимият му Лизимах, също грък, от Акарния в южен Епир. Плутарх обаче ни го описва като „недостатъчно образован и некултурен“ и се отнася с неодобрение към опитите на Лизимах да представя триото от Филип, Александър и себе си като подобие на омировата света троица: Пелей, Ахил и Хирон (кентавър, обучавал Ахил в Тесалия). Но Лизимах очевидно успял да развие в Александър вкус към символичното и романтичното, след като той в по-късните си години често се увличал по такива неща.

За Александър Ахил бил ненадминат образец за подражание и герой в този смисъл, в който го разбираме ние днес. И макар да е възможно да се е спекулирало, при това прекалено, с тази идея, Александър често постъпвал в съответствие с аристократично-героичните морални ценности, възпявани от Омир. Например прави впечатление, че малко преди да приключи своя жизнен път, в своя „последен план“ Александър предвиждал изграждане на величествен храм на Атина в Илиум. Така той отдавал специално внимание на гръцкото понятие „филотимия“ (търсене на израз за прослава и почит). Самият Омир обаче се оказал неподходящ наставник за един бъдещ цар на Македония, особено когато той бил като Александър — т.е. немного привързан към книгите. Като изключим сведенията, с които разполагаме за обучението, което съвсем младият Александър получил от Леонидас и може би от Лизимах, ние можем само да гадаем как Александър се е обучавал самостоятелно извън учебния кабинет, особено по време на ловните си приключения.

Но дори да се е ограничавал единствено с Омир и лова, все пак това се сторило достатъчно на Филип за възпитанието на един принц, който с навлизането си в юношеската възраст се оказал единственият сериозен кандидат за престолонаследник. И така към 343 г., когато Александър бил на тринадесет години, Филип решил да разшири светогледа на сина си и избрал Аристотел за негов учител. Този избор отразявал доверието на Филип в интелектуалните способности на Аристотел, тъй като все пак той имал възможност да предпочете Спевсип — който като племенник на Платон бил избран за негов наследник с правото да оглави Атинската академия. Или Изократ, основател на собствена риторична школа в Атина и личен приятел на Филип.

Аристотел основно бил учен, а не преподавател, който специализирал в области като зоологията и ботаниката. Няма съмнение, че именно той възбудил у Александър интерес към екзотичната флора и фауна — в подкрепа на това твърдение може да се припомнят случаите, при които Александър изпращал от Азия до Аристотел в Атина по-интересните екземпляри, на които се натъквали македонските войници по време на походите. Към средата на тридесетте години на IV век Аристотел основал специален лицей за тяхното изучаване. Именно Аристотел — според Плутарх — положил повече усилия от всеки друг учител, за да събуди в младия принц интерес към изкуството на лечителите. Но в тази насока Александър по принцип съчетавал научния подход с традиционното благочестие и религиозна вяра в свръхестествените способности на лечителите. Сред местните легенди, чийто брой никой не се наемал да определи, много разпространена била тази, която в средата на II век след Хр. станала достояние на религиозния пътешественик и учен Павзаний по време на посещението му в град Гортис в Аркадия. Местните жители му разказали, че Александър посветил нагръдника си и копието си на Асклепий, древногръцкия герой, почитан и като бог на медицината. Александър, който често страдал от раните си, получени по бойните полета и се нуждаел от лекарски грижи, решил, че си струвало да се погрижи за спечелването на благоволението на бог Асклепий дори и в едно толкова отдалечено светилище.

За Аристотел се разказвало още, че обучавал Александър не само на принципите на политиката и етиката, но и на някакви тайни езотерични доктрини. Според нас обаче е съмнително до каква степен тези сложни политико-философски проповеди на именития учител са проникнали в съзнанието на именития му ученик. Той въобще не се опитвал да разубеждава Александър от преклонението пред епоса на Омир, нито се противопоставял на страстното увлечение на младия си знатен ученик конкретно по „Илиадата“, макар практическата полза от тази страст да била силно ограничена. Аристотел подарил на Александър един екземпляр от епичната поема с нанесени от него коментари — навярно този подарък е представлявал доста дълъг свитък от папирус или по-скоро внушителен набор от свитъци. За Александър се разказвало, че носел със себе си този екземпляр от „Илиадата“ през целия необозримо дълъг маршрут на похода в Азия и така ревностно бдял над него, че спътниците му наричали тези преписи „свитъците от царското ковчеже“. Сред плячката от битката при Ис през 333 г. фигурирало и златното ковчеже на Дарий III — именно в него Александър съхранявал скъпоценния за него екземпляр от „Илиадата“. До такава степен бил привързан към този подарък на Аристотел, че не е изключено да е спял с меча си и някой от свитъците от този препис, скрити под възглавницата. Ала въпреки тази демонстративна привързаност към книгите, съмнително е дали Александър поне за миг е вярвал, че словото може да бъде по-силно от меча и копието.

Педагогическата школа на Аристотел се намирала в Миеза. Този град се намирал на запад от Пела и Егея, вероятно край съвременния гръцки град Левкадия, където археологическите разкопки откриха две пещери, подходящи за укриване от характерните за тази местност дъждове през зимата. Град Миеза бил достатъчно отдалечен от Пела, за да можел Александър да се укрива от прекия контрол, упражняван от Филип, Олимпия и другите му учители, но все пак достатъчно близко, за да бъде повикан при необходимост. През 340 г. наистина се наложило да бъде повикан, тъй като в двора преценили, че вече получил достатъчно образование, така че го призовали да приеме титлата регент, докато Филип бил ангажиран с походите си по източните граници на царството.

Не по-малко интересни са отношенията не само между Александър и Аристотел, но и между Александър и другарите му в забавленията в Миеза, грижливо подбрани сред неговите връстници. Тези контакти в бъдеще изиграли важна роля, защото се оказали забележително дълготрайни и значими. Както вече видяхме, най-важна за Александър била дружбата му с македонеца Хефестион — една по-скоро безцветна личност, светеща с отразената светлина на Александър. Той никога — или поне доколкото ни е известно на нас — не дръзвал да се противопоставя на Александър по някой важен въпрос. Вместо това се явявал като удобен за Александър инструмент при изпълняване на желанието му по такива деликатни задачи като например осъждането (и екзекутирането) на Филота през 330 г., както и неуспешния опит от 327 г. за утвърждаването на ритуала, наричан проскинеза, сред македонските и гръцките придворни в същата степен, както се възприемал от персийските придворни или успешно реализираната масова женитба в Суза през 324 г. Александър гледал на Хефестион и вероятно се отнасял към него като свое алтер его. При изследователите на живота и делата на Александър определенията за Хефестион варират от „кръгла нула“ до „зловещ първи съветник“.

Почти сигурно е, че през един или няколко етапа от живота им (най-вероятно в началото на зрелостта) топлите чувства между Александър и Хефестион са намерили физически израз. Във всеки случай изследователите могат да бъдат сериозно заблудени, тъй като по всяка вероятност са били положени много усилия за заличаване на всички следи, говорещи за хомосексуален елемент в техните отношения. Както отдавна било прието в древна Гърция, хомосексуалните увлечения не се възприемали като позорно явление, нито са били определяни като несъвместими съчетанията на хомосексуални и хетеросексуални връзки. Ако обаче Хефестион наистина е бил пасивен любовен партньор на Александър, както бе изтъкнато от последния биограф на Оскар Уайлд, то Хефестион надали е искал да се разгласява.

Много по-голямо значение от конкретния физически характер на взаимоотношенията между Александър и Хефестион имала емоционалната привързаност на Александър към Хефестион и отраженията й в поведението на двамата мъже. Както споменахме, един от последните планове на Александър бил посветен на издигането на внушителен надгробен паметник на Хефестион във Вавилон или казано по-точно: на героя Хефестион. Когато узнал за смъртта му (причинена от злоупотреба с алкохол) Александър изпаднал в толкова дълбок и разтърсващ пристъп на скръб, че бил достоен да бъде възпят от Омир. Мъката му се поуталожила едва когато получил вестта, че бог Амон одобрявал обявения от него, Александър, посмъртен култ към Хефестион като към герой, равностоен на прочутите герои от древногръцката митология. Макар че Александър очевидно да се надявал да получи признанието на Амон за провъзгласяването на Хефестион за божество, официално той обявил, че бил доволен от решението на Амон. Може би реалната причина за страданието му се обяснявала с това, че единствено Хефестион запълвал празнотата в ежедневието на самотния Александър, въпреки че точно тогава бил на върха на славата си.

Също толкова дълготрайни, макар и без толкова разтърсващи за Александър последици се оказали други приятелства от ученическите години, преминали под надзора на Аристотел. През 337 г. — когато Александър бил на деветнадесет години — се случило едно събитие, което нарушило спокойствие на македонския царски двор. Филип се оженил за седми (и както се оказало — за последен) път, като си избрал за съпруга една жена, която била едва втората поред от всичките му жени с благороден произход. Тази женитба очевидно била скроена според династични съображения, ала била посрещната много хладно от Александър и може би още по-зле от майка му. По време на неизбежния сватбен пир и пищното угощение Александър започнал да спори ожесточено с чичото на младоженката и неговите телохранители. Това провокирало пияния Филип да се нахвърли срещу сина си с меч в ръка, но царят се спънал и паднал, преди да успее да стигне до Александър. Синът благоразумно напуснал Македония заедно с майка си Олимпия, за да изчака времето да излекува огорчението сред членовете на царското семейство.

Това самоизгнание обаче не задоволило разгневения Филип. Той прогонил петима от най-близките приятели на Александър, обаче — което е доста любопитно — не пропъдил Хефестион. Петимата изгнаници — Харпал, Птоломей, Неарх, Еригий и Лаомедон не принадлежали към старата македонска аристокрация. Приятелството на Александър с тях доказва, че отначало той бил възприеман като неудачник и изолиран от двора, както и склонен да се огражда само със собствен кръг от приближени. Трябва още да се отбележи, че Александър по-късно успял да се отблагодари на петимата си другари, като ги удостоил с видни постове в своята имперска администрация.

Възможно е точно преди да навлезе в юношеската си възраст Александър да се е сдобил с друг интимен приятел, само че този път четирикрак, който оставил името си в историята. Донякъде е изкушаващо да се заяви, че и при двата пъти, когато Александър се влюбил от все сърце, в страстите му се долавяло нещо предимно животинско. Хефестион вече обсъждахме. Четирикракият приятел Буцефал отначало бил предложен на Филип от търговец на коне, който поискал за жребеца астрономическата сума от тринадесет сребърни таланта (равняваща се в онази епоха на богатствата на неколцина заможни люде), още повече че силното и буйно животно още не било опитомено. Филип вече се канел да отклони офертата, когато — според легендата — Александър протегнал ръка към гривата му. Той успял да укроти коня, като го обърнал откъм сянката му, хвърляна от слънцето, след което се качил на гърба му. Веднага след първото обяздване младият принц най-дръзко заявил, че бил готов да отдели тринадесет сребърни таланта от личните си средства. Оттогава тази двойка била неразделна. Римският император Калигула заявил няколко столетия по-късно, че ще направи коня си сенатор; прославеният английски крал Ричард III бил готов да размени кралството си срещу един кон. Но Александър и в това отношение стигнал по-далеч от всички. Не само че лично предвождал пищната погребална процесия на своя верен жребец, след като Буцефал умрял на преклонна възраст. Той наистина след известно време основал град, наречен на Буцефал — Александрия Буцефала.

Дотук се занимавахме само с момчета, мъже и коне, а какво да кажем за женското присъствие в жизнения път на Александър? Може би не е класирал много високо в ценностната си скала секса — по-точно сексуалната активност с представителки на противоположния пол. Според едно предание, веднъж Александър споделил: „Само сексът и спането ми припомнят, че съм смъртен.“ Никой не знае какво точно е имал предвид. Можем само да гадаем защо е имал подобно отношение към хетеросексуалното. Но поне си струва да обсъдим хипотезата — доста живописно представена от писателката Мари Рено — че бил отвратен от нормалния полов акт, когато видял как косматият му едноок баща, с белези по лицето от битките, насилил майка му Олимпия против волята й. Алтернативната хипотеза, както вече бе споменато, се свежда до това, че Александър страдал от потиснат едипов комплекс, който го подтиквал да се отъждествява с гръцките герои от митологичното минало. Това, разбира се, няма как да се докаже, макар че оплакванията му от натрапчивото поведение на Олимпия, както и готовността му да бъде символично „осиновен“ от Ада (царицата на Кария), а също и респектът, който проявил към майката на Дарий III, попаднала в плен след битката при Ис, говорят за раздвоението, с което той може би е възприемал майка си.

От друга страна, също така не може да се докаже, че Александър бил импотентен или предимно с хомосексуална ориентация. Все пак не бива да забравяме браковете му. Първият от тях — с Роксана от 327 г. — несъмнено довел до появата на единствения негов син (роден след смъртта му и известен като Александър IV). После той се оженил за една от дъщерите на Дарий III, както и за дъщерята на Артаксеркс III — като по този начин внесъл своя принос към масовата женитба в Суза през 324 г. Обаче последните два брака били за него чиста формалност или държавнически жестове. Ала едва ли е била формалност връзката му с Барсин, вдовица на Мемнон, неговия противник от бойното поле край река Граник. Говорело се още, че той признал бащинството си върху детето й (едва ли е изненада, че го нарекли Херкулес). Дори се предполагало, че имал сексуални отношения с майката на Дарий III, да не говорим за царицата на амазонките.

Най-правдивата хипотеза — с оглед на фактите, с които разполагаме — е да приемем, че той отчасти е бил хетеросексуален, тъй като е бил длъжен да се демонстрира като такъв главно заради политически и/или династически цели (осигуряването на наследник на трона). В една великолепна статия Е. Дж. Бейнхем разглежда този аспект от неговата личност и кариера, като мъдро е озаглавил статията си „Защо Александър не се е оженил за някоя красива македонска девойка, преди да напусне родината си?“ Отговорът на автора — правилен според мен — се свежда до влиянието на дворцовите интриги през периода от 336 до 334 г. Александър рядко си позволявал сантименталните преживявания да доминират над съображенията, продиктувани от здравия разум.

Но ако сексът не вълнувал Александър, то религията със сигурност го вълнувала. Тази страна от характера му наистина може да е наследил от майка си Олимпия. Според представите на древните гърци Александър бил много суеверен и силно религиозен. Може би не е било съвпадение, че с гръцката дума за суеверие — дейсидаймония (букв. страх от демонични или свръхестествени явления) бил белязан целият живот на Александър. Най-способният възпитаник на Аристотел — Теофраст — включил образа на суеверния човек към своята галерия от тридесетте карикатури, с които била попълнена неговата прочута и често имитирана „Галерия“.

За да разбере или изпробва волята на боговете или другите свръхестествени сили, Александър непрекъснато настоявал да го придружава неговия личен гадател или мантис Аристандър. Последният бил роден в Телмис, в една планинска местност в югозападната част на Анадола, където ясновидците винаги се срещали в изобилие. Александър не предприемал нищо сериозно, без да се посъветва предварително с Аристандър. Понякога предупрежденията на гадателя за зли поличби се оказвали решаващи, тъй като пряко влияели върху действията на Александър.

Например през 334/2 г. съобщили на Александър, че се подготвял заговор за покушение срещу него. Той не можел да реши на кого от придворните може да се довери. И докато си почивал един следобед по време на обсадата на Халикарнас, една лястовица кацнала на главата му и не пожелала да помръдне оттам. Аристандър веднага обявил, че това било знамение за измяната на един от приятелите на царя. Александър се разпоредил да убият предателя. Не е изключено при подобни случаи в древна Гърция гадателите предвидливо да са споделяли само това, което техните господари са искали да чуят. Преди решителни промени за владетелите било от съществено значение да получат подкрепа от авторитетен тълкувач на знаменията и поличбите.

Алтернативно Аристандър може би просто се е ограничавал до безобидни предсказания, като е внимавал те да не повлияят съдбоносно върху решенията на Александър по един или друг начин. Например през пролетта на 328 г., когато Александър разположил лагера на войската си край река Окс в северните сатрапии на Централна Азия, край палатката му бликнал един извор с вода и един извор със земно масло (петрол). Аристандър не закъснял да обяви, че изворът с петрол — което вероятно е първото споменаване на петрола в цялата литература на антична Гърция — предсказва трудности, които обаче щели да бъдат последвани от победоносно сражение. В древните хроники се споменават и няколко случая, при които Александър не се съобразявал с предсказанията на Аристандър, но пророчествата на гадателя винаги се сбъдвали. Това е наистина забележително, тъй като дори обикновено доста скептичният Ариан като че ли е бил убеден, че Аристандър се е превърнал в много специален съветник на Александър, въпреки че трудно можело да бъде обяснено рационално докъде се простирало влиянието на гадателя.

Не е достатъчно да се каже, че Александър бил много суеверен. В неговото поведение се забелязвала силна склонност към всичко мистично. Това се доказало особено красноречиво при посещението му в оазиса Сива през 332/1 г. След това пътуване Александър не само гледал на себе си като на наследник на Зевс, но и като на син на Гръмовержеца. Но още по-важно е да се изтъкне, че Александър се увлякъл още повече по негръцкия бог Амон, отколкото по Зевс. Това била „синовна близост“, само че от по-специална разновидност. Когато Александър предприел предизвикващо любопитството ни загадъчно пътуване до светилището на оракула на Амон в оазиса Сива, той задал един въпрос на бога, след което — поне така се разказвало — получил тъкмо онзи отговор, за който сърцето му копнеело. Ала никога не се разкрило какъв точно бил въпросът на Александър. Според Плутарх Александър писал на Олимпия, че след връщането си от оазиса Сива той ще й разкрие някои пророчества, при това единствено на нея, ала това предположение трябва да се приема с известна доза скептицизъм. Но няма съмнение, че оттогава насетне бог Амон имал свое специално запазено място в сърцето на Александър — достатъчно е да припомним, че Черния Клейт загинал от ръката на Александър, защото дръзнал да го обвини, че пренебрегвал паметта на Филип заради преклонението си пред Амон. Заради този укор, както и заради други мрачни предположения на Клейт, Александър веднага убил този, който му бил спасил живота при битката край река Граник.

Сведенията, които ни е оставил Ариан за отношението на Александър към Амон, са много впечатляващи. Той допуска, че завоевателят наистина е вярвал, че е син на бога, обаче не причислява Амон към божествата, на които Александър обикновено принасял жертвоприношения. Така например през ноември 326 г. край река Инд Александър устроил „възлияние в чест на Херкулес (когото считал за свой далечен предтеча), както и на Амон и на други богове, които обикновено не забравял да почете“. По-късно, през 325 г., той „заповядал да се даде жертвоприношение на онези богове, за които вярвал, че Амон го е научил да почита“. Може би това е било закодирано позоваване на указанията, които Александър получил лично (според собственото му признание) от Амон в оракула му в либийския оазис Сива. Най-недвусмисленото доказателство за специалното отношение на царя към този екзотичен бог било приемането на отговора на Амон на въпроса на Александър как да бъде почитан посмъртно Хефестион — египетският бог отвърнал, че следвало да му се отдават почести като на герой, а не като на божество.

За съвременниците си от древността Александър, също както и Хефестион, бил герой в буквалния смисъл на това понятие, защото след смъртта си бил почитан като прославен и неземен герой — особено в Пела, но също и на много други места. Ала доколкото ни е известно, той гледал на себе си като на герой от Омировия епос, като превъплъщение на своя легендарен предшественик Ахил или дори на още по-прославения си предтеча Херкулес. Защото Херкулес съчетава два ореола на слава: той може да бъде възприеман като герой в стила на Омир като свръхсилен завоевател, но в същото време е син на бог (Зевс) и смъртна жена и бил признат за божествено създание, едва след като извършил своите чутовни дванадесет подвизи. Самооценката на Александър като героичен персонаж е предизвиквала най-разнообразни реакции сред историците и анализаторите — както древните, така и съвременните. Във всеки случай днес ние гледаме на героите доста по-различно отколкото завоевателя и неговите съвременници.

Прекомерно силната реакция на Александър спрямо смъртта на най-близкия му другар, приятел и спътник повдига нови въпроси относно неговия характер. В древна Гърция под понятието „характер на личността“ са разбирали нещо като щампа, нещо дадено свише, вродено и присъщо на индивида, а не резултат от социални предпоставки. В повечето случаи унаследеният още с раждането характер на човека можел — поне донякъде — да бъде ограничаван или променян с помощта на образованието и натрупването на жизнен опит. В противен случай всички събития от жизнения път на една личност ще служат единствено за разкриване на изначално зададения характер, нрав, психологически портрет, чиито особености често са скрити дълбоко под повърхността. Античните източници, от които ние черпим сведения за характера на Александър, са единодушни, че ако въобще можело да се говори за настъпване на промени в него, то те се оказвали само отрицателни през единадесетте години, посветени на завоевателни походи и властване в Азия.