Пол Картлидж
Александър Македонски (18) (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)

Приложение
Парадоксите около историческите източници

1. Английската дума за източници — „sources“ — е производна от френската метафора за извори, примерно извори на реки^[1]. Понякога източниците или изворите на сведения за Александър не само че ни заливат с пресолена вода, но са пристрастно оцветени или просто замърсени още от самото дъно на всеки извор. Мълниеносно бляскавият и ускореният като полет на метеорит възход на Александър провокирал прииждането на такъв потоп от писания (като се започне от писаното за него приживе), че всичко това едва ли може да се нарече „исторически източници“. Постиженията на Александър до такава степен са вълнували умовете на хората, че от античността до днес хиляди средства за писане — от гъши пера до компютърни клавиатури — се занимават само с тази тема. Самият Александър е предприел необичайни мерки — които обаче не са били безпрецедентни според мащабите на Близкия изток — в опитите си да се подсигури, че единствено неговата версия за събитията ще се окаже най-широко и най-авторитетно разпространяваната. Ала днес се оказва, че дори най-ранните от оцелелите и по-сериозни описания не само че са доста постни, но и са били съставени много столетия след смъртта му. Освен това са били създавани при доста по-различен културен и исторически контекст в сравнение с този по времето на Александър и неговата смърт. Ето един пример:

2. „Това е един от парадоксите на историята (и историографията). Този цар, който взел необичайни за неговото време мерки да бъдат записани събитията около неговото царуване и чиято кариера била до такава степен сензационна, че било невъзможно да не привлече вниманието на историците, които са били негови съвременници, а някои от тях дори негови съратници, нищо не може да разкаже на стотиците бъдещи историци от по-късните епохи, които веднага могат да разпознаят един интересен сюжет още щом се запознаят с него и след това не могат му устоят, защото за тези историци всичко свързано с Александър се оказва само една енигма.“

3. Задачата на тази книга е да разнищи цялото това кълбо от парадокси и енигми, заплитани както в античността, така и в наши дни — процес, за който не е изключено да се окаже, че ще продължи и в бъдещето. В това Приложение интересуващите се читатели могат да намерят по-задълбочено третиране на източниците — както писмени, така и неписмени; документални и плодове на писателско въображение, археологически или творби на изкуствата — на които се основава моето изследване.

4. Преобладаващата част от материалите, завещани ни от източниците, по принцип са в писмена форма. Те се състоят от литературни описания — независимо дали става дума за истории или биографии — на стремежите и постиженията на Александър, записани много по-късно, както и от документи от неговата съвременност като официални държавни декрети или частни религиозни посвещения. Но съществуват и множество съвременни (т.е. от Александровата епоха) и несъвременни материални доказателства, разпръснати по огромната територия, обхваната от полето на дейност на Александър — от Епир в северозападна Гърция до делтата на Инд, от Дунав до Нил. Важен компонент на тези свидетелства са многобройните образи на Александър в картини, статуи или монети, които ни представят различни версии за неговите черти. Тези артефакти са били предназначени да привличат вниманието на значителната част от населението, която не е можела да чете гръцки или въобще е била неграмотна. Тези артефакти в никакъв случай не са по-маловажни като източници на сведения за Александър.

5. Често се повтаря, че търсенето на историческата истина за Александър напомня на търсенето на историческата истина за Христос. Много от съвременниците на Александър са били заинтересувани да представят свои версии за това, което той е изрекъл или сторил, обаче на никой от тях истинските слова не са били запазени буквално. Онези писатели, чиито писания са оцелели чак до нас, са имали интерес в записването или пресъздаването на конкретен образ на техния герой — или грабител — с цел обучение на съвременниците им или на потомците им, като в резултат на това плодовете от труда на привържениците и на двете тенденции (представящи Александър като герой или като грабител) са крайно противоречиви поне в преобладаващата си част. За да се добие представа (според модерните разбирания) за противоречивостта на античните източници, ще бъде достатъчно да се каже, че напомнят на поглъщащата страст на холивудския актьор и продуцент Мел Гибсън към филмите на евангелска тематика.^[2] В крайна сметка Мел Гибсън успя да постигне дълбокото разграничаване в оценките на представителите на различните религиозни общности, които имат запазени права и интереси в изобразяването на Христос като историческа личност.

6. С други думи, въпреки че оцелелите свидетелства са изобилни в количествено отношение, те са много бедни откъм качество, противоречиви, тенденциозни и в преобладаващата си част не са от епохата на Александър. В това отношение ние още отсега можем да отхвърлим всичко, което ни предлага така наречената „Александрова романтика“, чието алтернативно название е „Псевдо-Калистен“ (причината за възникването на това наименование ще бъде обяснена по-долу). В тази съвкупност от източници наистина се съдържа обилен фактологичен материал, но той е попаднал там само по случайност. В тези писания и предания подборът на фактите се е основавал на хрумванията и фантазиите на авторите, които са били толкова много — или по-скоро толкова малко — свързани с истинския Александър, колкото „Песен за Роланд“ с истинския Карл Велики^[3]. Ала както вече се убедихме в Глава 12, тази „Александрова романтика“ е била неотменна част или по-скоро основният вдъхновител за поколенията.

7. Ситуацията, пред която сме изправени, може да бъде обобщена приблизително така: вдъхновени от примера на Теопомпус и неговия труд „Филипика“ (история на Гърция, пречупена през основната тема за кариерата на Филип II Македонски, бащата на Александър), повече от двадесетина съвременника са записали истории или други описания за живота и делата на Александър. Обаче нито един от тези трудове не е оцелял до днес в оригинал. От многото писма, приписвани на Александър, само за една малка част може да се допусне, че по-вероятно е да се окажат автентични, отколкото обратното. Най-ранното оцеляло свидетелство, съдържащо описание на походите на Александър, датира от I век пр.Хр., т.е. около триста години след събитията, за които се разказва в него. Освен това този материал е запазен само частично. Така че единственото цялостно запазено описание е епитомията или резюмето от III век сл.Хр. на една творба, написана на латински от един романизиран гал от I век сл.Хр. И накрая трябва да се повтори, че днес за най-меродавен източник сред множеството повече или по-малко запазени истории за Александър се приема написаната от един гръцки философ и държавник от II век сл.Хр., вероятно по времето на император Адриан, известен като благосклонно настроен към гърците (philhellenic). Накратко всичко това, според Робин Лейн Фокс, наподобява на опитите да се опише Англия от епохата на Тюдорите, като се ползват романите на Макъли и историческите трактати на философа Хюм.

8. Все пак е редно да се признае, че сред тази преобладаващо мрачна картина се долавят някои проблясъци. Може би най-голям е приносът в тази насока на филологическия подход, възприет през XIX век в областта на античната история на Гърция и Рим, отличаващ се с прецизиране на концепциите и техниките за проучване на източниците (Quellenforschung) и за критицизъм по отношение на същите тези източници (Quellenkritik). Тези рационални методи са били разработени за пръв път към края на XVIII век, по-специално в Гьотинген в Германия. И може би най-ценните плодове, за наше щастие, от мащабното изследване на източниците и критицизма спрямо тези източници, е огромният труд, вложен в знаменития проблем около сортирането на писмените свидетелства, касаещи епохата на Александър. Като представа за класическата теза от научните изследвания, извършени в Германия през XIX век, може да послужи понятието, обобщаващо в едно семейство, наречено „Вулгата“ (Vulgate), класификациите на мнозинството от основните оцелели до днес описания, посветени на Александър.

9. Според тази класификация всичко в тази „Вулгата“: т.е. историите на Диодор, Трогий (споменатия по-горе романизиран гал, като оцелялото резюме на неговото описание било съставено от Юстин) и Курций могат да бъдат в общи линии проследени в крайна сметка до един общ първоизточник: писанията на Клейтарх от Александрия, съвременник на Александър, макар и да не е бил очевидец на войните му. Тази теза наскоро бе подложена на сериозни критики, ала не бе разклатена значително (вж. по-долу). Ариан, от друга страна, като гръцки философ и държавник, често споменаван в тази книга, по принцип е изтъкнат представител на алтернативната традиция в описанията на Александър. Но той е избрал да базира сведенията си от тримата привилегировани очевидци на събитията: Птоломей, Аристобул и Нерах. Тъй като и тримата са били сред най-приближения антураж на Александър и освен това докрай са останали лоялни към него, тази традиция за удобство е прието да се нарича „Официалната традиция“.

10. Позицията на Плутарх (ок. 46–120 г. сл.Хр.) е както извън „Вулгатата“, така и извън „Официалната традиция“. При съставянето на своя труд „Животописът на Александър“ той се ползвал отчасти както от двата вида източници („Вулгатата“ и „Официалната традиция“), така и от източници от трети вид. Неговата романизирана биография изобилства и с примери, олицетворяващи един друг урок, който бе усвоен докрай едва в края на XX век и в началото на XXI век: фактите никога не достигат до нас „направо, директно и точно“, а са „опаковани“ или „излети в калъпа“ на индивидуалния хроникьор според неговите собствени предпочитания или цели. Например самият Плутарх писал биографии, изпъстрени с морализаторски поучения, така че когато се ползва за целите на историческите реконструкции, тези морални излияния трябва да бъдат пренебрегвани. И накрая: всички сведения — както от очевидците на събитията, така и от останалите автори; както от съвременници на епохата на Александър, така и от по-късните историци; както от „Вулгатата“, така и от „Официалната традиция“ или от трети категории — понякога са прибягвали към оригиналното описание на официалния историк на Александър — Калистен, на когото все пак може да се разчита поне за събитията до 331 г. или може би до 329 пр.Хр.

11. Ала все още пред нас остават грандиозни проблеми и картината, разбира се, не е така спретната и подредена, както я представям тук. Но мненията на учените по този въпрос клонят към консенсус, така че сега ще се опитам да обобщя това, което във всеки случай е много по-нюансирано и усложнено в сравнение познанията на учените от XIX век, преди всичко благодарение на вниманието и респекта на учените към литературната маниерност, описателните и други метафори и иносказателни похвати, както и чисто риторичните хитрости. В края на това приложение се дискутира възможността за съзнателно внасяне на детайли, които усложняват нашето разбиране на два особено затрудняващи проблеми с нашите източници, подбрани заради това, че те имат критично значение за нашата главна цел — по-доброто разбиране на Александър и неговото време.

12. Логично, хронологично и конспектуално трябва да се започне с Калистен, родом от гръцкия град Олинт. Но тук може да се подстави под съмнение както дали наистина е бил „грък“, така и дали е бил роден в Олинт. През 348 г. бащата на Александър — Филип — за назидание разрушил стените на Олинт — най-могъщия тогава град в гръцката федерация Халкидики, разположена заплашително близо до границата с Македония. Запустелият град все още тънел в руини към средата на тридесетте години на IV век пр.Хр., когато Александър наел Калистен за свой официален историк. Този избор се дължал отчасти на доказания опит на Калистен като историограф — именно той написал история на Гърция за периода от 387/6 до 357/6 г., а в сътрудничество със своя роднина (чичо или прачичо) Аристотел компилирал списък на победителите на провежданите през 4 години панелински игри в Делфи, наричани Питийски в чест на Аполон. Но това, че бил грък, както и роднинството му с Аристотел изиграли решаваща роля при избора му. Бащата на Аристотел бил придворен лекар на дядото на Александър — македонския цар Аминт III. Както вече знаем, Филип поканил Аристотел да обучава младия Александър малко след като Александър навършил десет години.

13. Като избрал Калистен за свой официален (придворен) историк, Александър продължил да поддържа близки отношения с Аристотел и може би му се отплатил за някаква лична услуга. Същевременно с този жест Александър затвърдил мнението за себе си като почитател на гръцката култура. На този етап това било жизнено важно за авторитета му, тъй като той представял предстоящия поход към Азия като панелинска мисия за отмъщение срещу ориенталските „варвари“. За да приеме поканата на Александър, Калистен може би е имал свои мотиви освен чисто личните. Независимо как ще се отнасяме към неговото донякъде прекалено самоуверено твърдение, че Александър щял да бъде запомнен единствено благодарение на неговите (Калистеновите) описания, напълно възможно е да се окаже, че е достоверна историята за увенчалите се с успех опити на Калистен да убеди Александър да възстанови сринатия до земята Олинт (родния град на самия Калистен). Ала това въобще не попречило жизненият път на Калистен да завърши трагично — със смъртното му наказание през 327 г. — наложено със заповедта на Александър (вж. края на Глава 4 и т. 50–55 по-долу в Приложението). Тази екзекуция може би повече от всеки друг отделно взет епизод е оказала влияние върху нашето традиционно възприемане на македонския завоевател. И тъй като нашите традиционни източници са предимно гръцки, а не македонски, то е напълно логично в по-голямата си част те да изразяват враждебни позиции спрямо делата на Александър.

14. Съставените от Калистен „Подвизи на Александър“ (Praxeis Alexandrou) може би са били изпратени в Гърция за преписване и обединяване на ръкописните свитъци. От тях обаче са оцелели само около дузина „фрагментарни“ писания (под формата на цитати в творби на други по-късни и „оцелели“ автори, макар че никога не може да има гаранции, че тези цитати са буквално преписвани дума по дума). Следователно тези откъси не могат да бъдат приети от съвременните историци с неподправен възторг. Вероятно основната задача на летописеца от Олинт била да продава образа на Александър сред скептично, ако и не и враждебно настроените към него гърци (вж. Глава 5). С оглед на всичко това далеч не е изненадващо, че на творбите на Калистен се гледало по-скоро като на риторични възхвали в чест на победоносния завоевател. Няма съмнение, че Калистен целял на всяка цена да представи Александър като герой, макар че ние, разбира се, не можем да кажем до каква степен тази идея била негова или внушена от самия цар, особено когато става дума за възвеличаването му до мащаба на герой от Омировия епос — примерно като някакъв нов Агамемнон или по-скоро като чутовния Ахил.

15. Прозвището „ласкател“, с което в древността наричали Калистен (както и други като него), несъмнено било оправдано. Логичната последица от подобно възхваляване била създаването около образа на Александър на нещо като божествен ореол и индикации за власт свише, особено когато Калистен изтъквал как дори морските води по югозападното крайбрежие на Анадола се покорявали пред Александър като че ли бил бог. (Важно е тук да се отбележи, че всичко това е ставало много преди самият Александър да се провъзгласи за божествено създание.) Освен това няма спор, че именно Калистен бил този, който след посещението на Александър при оракула на Амон в оазиса Сива (вж. края на Глава 10) се заел да разпространява легендата, че Александър бил син на Зевс. Днес не може да бъде установена степента, до която той разчитал на документния материал от своята епоха — по-точно дневниците на експедицията, но това сега не е най-важният проблем. Много по-тревожни и неясни са обстоятелствата около преждевременната смърт на Калистен през 327 г. Вероятно последните събития, които той регистрирал преди насилственото прекратяване на дейността му, са се отнасяли към периода до 329 г.

16. Калистен е най-ранният хроникьор за делата на Александър от всичките автори, чиито творби са достигнали до нас във вид на отделни фрагменти. Относителната и абсолютната хронология на другите автори от епохата на Александър не може да бъде установена с достатъчна сигурност. Според мен разпространението на записаното от Калистен (чиито писания, както ще се убедим по-късно, не попадат в класификацията за „Вулгатата“) започнало преди публикуването на трудовете на най-известните представители на „Официалната традиция“ като Птоломей и Аристобул (които са публикували в тази последователност). Но за целите на това изложение аз няма да използвам хронологията, а ще наблегна на друг метод за диференциация. Следвайки стила на Херодот, ще разделя източниците според това дали техните съставители са били или не очевидци на описваните от тях събития: т.е. ще разграничавам онези автори, които са взели участие в азиатската експедиция на Александър и онези, които не са присъствали, към които трябва да причислим и Клейтарх.

17. Вторият от източниците, съставени от очевидци, е македонският аристократ Птоломейос, син на Лагос, чието име на английски обикновено се съкращава на Птоломей. Ако временно се абстрахираме от неговите занимания като писател, остава ни да наблегнем на факта, че той бил също и основател на гръко-македонската династия на Птоломеите, владяла Египет няколко столетия след смъртта на Александър (с името Птоломей I Сотер или „Спасител“). Царуването на неговата династия се проточило от края на IV век пр.Хр. до самоубийството през 30 г. пр.Хр. на последната и най-прочутата представителка на Птоломеите — Клеопатра или формално Клеопатра VII. Тъй като бил един от най-близките приятели на Александър още от ранно юношество (т.е. от тридесетте години на IV век пр.Хр.), после посветил четири години на персийската експедиция, съвсем естествено било Птоломей да бъде допуснат до кръга от най-издигнатите военачалници във войската на Александър. Следователно той заемал отлична позиция, позволяваща му да знае отвътре много подробности за делата на Александър и развитието на неговата азиатска експедиция. Трудността обаче при Птоломей е свързана с това, че толкова отблизо познаване може да доведе и до превишаване на пълномощията, особено когато става дума за похитителя на саркофага на Александър край Дамаск в Сирия — при връщането му в Македония през 321 г. С небивали почести Птоломей погребал наново Александър в град Александрия, която била основана от завоевателя през 332 г., а по-късно Птоломей я превърнал в своя царствена резиденция. След това той се опитал да представи тази особена връзка между него и Александър като основа за неговата легитимност и дори като основание за претенциите му да бъде признат за пряк наследник на империята.

18. Ариан избрал Птоломей за един от своите първостепенни източници на сведения въз основа на това, че „знаел много тайни за царуването на Александър, въпреки че да лъже, за един цар било по-позорно отколкото за хората от простолюдието“. Това откровено смехотворно изявление подтикнало някои учени да обявят Ариан за прекалено наивен в преценките си и повече да не разчитат на неговите хроники. Но той вероятно е имал предвид, че Птоломей като цар (несъмнено самопровъзгласил се за такъв) по-малко от всеки друг трябвало да си позволява да спекулира с истината. От друга страна Ариан изглежда е забравил старото правило, че в сравнение с другите един цар може да се окаже много по-силно изкушен да лъже, още повече че него по-трудно биха го уличили в машинации с истината.

19. Днес ние само в отделни случаи можем да обвиняваме Птоломей в опити да изопачава истината: така например той твърдял, че две говорещи змии насочвали пътя на Александър към оазиса Сива (вж. по-долу). Но той наистина не е злоупотребявал с истината само за да спечели слава за себе си (ако цитираме Курций) и се увличал както по suppressio veri (подтискане на част от истината), така и по suggestio falsi (внушаване на неверни тълкувания), ако използваме технически изтънчения начин на изразяване на римските ритори, които също били отлични познавачи на това полезно изкуство. Като цяло увлеченията на Птоломей по разкрасяване на събитията можело да бъдат преглътнати, а солидните му предимства на познавач на военни въпроси и терминологичната му компетентност допринасяли много изследователи, включително и Ариан, да гледат на спомените му като на ценен източник. Обаче историците все пак се принудили да престанат с ползването на измислиците на този древен предтеча на романиста Валерио Масимо Манфреди. В своята трилогия този италиански писател използва предимно Птоломей като водещ източник за съчиняването на своята версия за приключенията на Александър (вж. Глава 12).

20. Трети очевидец от писателите от тази епоха е Аристобул. За разлика от Птоломей, той бил грък (също като Калистен), но станал гражданин на град Касандрея в Халкидики, основан скоро след смъртта на Александър (недалеч от Олинт). Той страдал от два недостатъка: бил на 84 г., когато започнал да пише (както казва шекспировия Хамлет: „Старите хора имат склонност да забравят“), а освен това си спечелил известност като „ласкател“. Докато Птоломей в спомените си посвещавал усилията си за постигане на подбрана и целесъобразна цел, Аристобул пък се стремял да докаже противната теза — понякога дори само заради старческата си бъбривост. Така например той ненужно акцентувал вниманието на читателите си на кавалерското отношение на Александър към пленените жени от семейство на персийския цар след битката при Ис през 333 г. Оправдавал някои от по-нашумелите убийства и екзекуции на видни македонски военачалници, за които имало твърде противоречиви версии. Той записал най-ласкателната за Александър версия за смъртта на Калистен (вж. по-долу). Пак той поддържал твърдението, че завоевателят внимателно и целенасочено развързал Гордиевия възел, а не че гневно и грубо го е разсякъл с меча си в пристъп на отчаяние от невъзможността да се справи с трудната задача. Може би като класическа илюстрация за опитите на Аристобул да оправдае това, което не подлежи на оправдание, е мнението му, че Александър не бил пияница (което се подкрепя поне от един съвременен историк — Дж. М. Брайън), а само обичал да пие по малко в компания.

21. Обяснението за подобен нелеп евфемизъм е в това, че Аристобул по-скоро бил грък, ориентиран промакедонски, а не чист македонец. Както и в това, че бил по-чувствителен от Птоломей спрямо сурова критика, на която някои гърци подложили неговия бивш работодател, т.е. Александър. Това обаче не попречило на Ариан да го използва като втори от своите основни източници, предимно заради това, че като инженер и архитект с интереси към географията и естествената история Аристобул предлагал доста по-разширена и съвсем различна перспектива към делата на Александър, особено касаещите азиатската експедиция. Една от най-интересните негови инициативи била възстановяването на гробницата на Кир, основателят на Ахеменидската династия в Пасаргада през 324 г. Според мен Аристобул е писал след 290 г., т.е. може би двадесет години след Птоломей.

22. Другите двама очевидци от нашите източници — Онезикрит и Неарх — най-добре ще бъде да се разглеждат заедно. И двамата са служили във флота, който Александър изпратил от територията на съвременен Пакистан до Иран през зимата на 325/4 г.: първият като главен кърмчия, а вторият като адмирал на тази флотилия. В описанията си Неарх като че ли е „по-коректен“ от Онезикрит. И двамата са гърци, по произход от островите в Егейско море, като Онезикрит е родом от малкия остров Астигпалея в Егейско море, а Неарх е от Крит (критянин). Обаче с това се изчерпва аналогията между техните спомени.

23. Онезикрит бил привърженик на някаква версия на философията на циниците, практикувана най-ярко от Диоген в епохата на Александър. (Срещата в Коринт между Александър и Диоген в средата на тридесетте години на IV век пр.Хр. станала легендарна. Александър се опитал да предразположи Диоген — който както винаги живеел в бъчвата си край пътя — към откровен разговор. Когато Александър попитал необщителния философ какво би поискал от него, Диоген само пожелал да не му засенчва слънцето.) Апаратът за възхваляване на достойнствата на владетеля веднага заработил, като съчинил историята, че той споделил, че ако не бил Александър, би искал да бъде Диоген. Онезикрит съзнателно имитирал откъс от „Киропедия“ на Ксенофонт (творческо описание, вероятно посветено за обучението на Кир Велики) и се опитал да представи Александър като велик мислител и мъдрец. Но това той сторил толкова тенденциозно, неприемливо дори и за един писател, изцяло служещ на каузата на Александър, че в пълния смисъл на думата заслужил да бъде упрекван като „ласкател“.

24. Неарх, като и Птоломей, бил близък приятел на Александър още от ученическите години в Миеза. Обаче за разлика от Птоломей той изгубил цялото си влияние и статут след смъртта на Александър и намерил поле за изява на амбициите си и огорчението си в съставянето на мемоари, в които изтъквал преди всичко своите заслуги. Разказите на Неарх за авантюрата на Александър в Индия все пак били доста интригуващи и като живо описание на очевидец послужили на Ариан като основа за втората половина от неговия самостоятелен труд „Индийските приключения“ (Indica), съставен отделно от общата му история на живота на Александър. Неарх бил възприеман дори още по-сериозно от по-съвременните изследователи, докато накрая Ернст Бадиан — най-суровия и най-скептичния критик сред съвременните историци на Александър — се видял принуден да започне да отстранява измислиците. Той до такава степен орязал размерите на съчиненията му, като наблегнал на литературните претенции на Неарх, на пристрастието му към чудесата и на изкривеното представяне на собствената си личност, че накрая окачествил целия труд на Неарх като Tendenzschrift — т.е. изцяло тенденциозно съчинение, а не като обективен разказ за един критичен епизод от кариерата на Александър.

25. Шестият и последен очевидец от нашите източници е Характер — още един грък от островите в Егейско море. Той бил роден в град Митилен на остров Лесбос и се издигнал сред приближените на Александър до негов главен камерхер (дворцов шамбелан), след като господарят му започнал да възприема церемониите на персийския двор като съставна част от новата си роля — цар на Азия. Умело и живо описаните от Хар „Истории за Александър“ били публикувани най-малко в десет книги и сред многото им читатели трябва да се спомене, че били взети под внимание от Аристобул и съответно цитирани от Плутарх. Но нищо не ни е известно за това дали в тях са преобладавали спомени за дворцови клюки и анекдоти от живота на придворните — т.е. такива пикантерии, които днес изпълват страниците на жълтата преса. Но дори и да е било така, разбира се, те все пак са могли да послужат за пояснение на подробностите около такива подобни скандални епизоди като примерно смъртта на Калистен.

26. Но дори и при липсата на достъп до ясни позовавания на съответните документални източници, възможно е да се предположи, че те наистина са съществували, като се съди по многобройните детайли в описанията на Ариан, които той заимствал по военните и административните въпроси от Птоломей и може би от Аристобул, но не са открити в авторите, причислявани към „Вулгатата“ като Диодор, Курций или Плутарх. Първата от тези творби се наричала „Ефемериди“ — заглавие, което би могло да се преведе като (царски) дневници. Атеней — гръцки компилатор, който работил в Александрия към 200 г. — ни разкрива, че тези дневници били съставени от двама гърци: Евмен от Кардия в Хелеспонт и Диодот от Еритрея в Йония (на западния бряг на Мала Азия). Този Евмен бил личен секретар на Александър и по-късно се превърнал в една от главните фигури в междуособиците около наследството на Александър — както го характеризира Плутарх в своите животоописания. Учените обикновено се доверяват изключително много на неговите признания, макар че някои все пак оспорват дали той е вписал в дневниците ежедневните стенограми за по-важните решения на Александър, а също дали всичките по-значими събития са били довеждани до негово знание. Подобна проява на доверие с нищо не е оправдана. Ако за пропагандни цели от Евмен или някой друг тези хроники не са били изцяло подправени или поне продиктувани, то като най-достоверни свидетелства за епохата би трябвало да бъдат признати записите на вавилонските жреци, въпреки че в тях се намират полезни за нашето изследване данни, само когато Александър е пребивавал във или край Вавилон — като най-подозрителното събитие в тях е смъртта му през юни 323 г.

27. Тогава се появяват така наречените „Дневници на експедицията в Азия“ („Хипомнемата“), които според легендата били записвани лично от Александър. В тях ако не друго, поне били вписани — пак според официалната или „дворцовата“ версия — така наречените „последни планове на Александър“, т.е. списък за непосредствените бъдещи задачи, съставен броени седмици преди ненавременната му кончина. С това въведение тези планове били публично оповестени от Пердика пред общия сбор на войските скоро след трагичното за всички събитие — неочакваната смърт на Александър (вж. Глава 10). Предполагало се, че в този вид проектите на императора трябвало да вдъхват доверие сред македонските воини. Дали тези дневници били автентични или не — това ние няма как да узнаем. Можем само да твърдим с по-голяма степен на увереност, че не били автентични поредиците от писма, чието авторство било приписвано лично на Александър. Повечето от тези писма били представени на читателите от Плутарх, който очевидно имал достъп до една или повече колекции. При най-оптимистичните изчисления техният брой достига четиринадесет, от които десет могат да бъдат намерени в „Животописът на Александър“ от Плутарх, като няколко екземпляра от тази поредица все пак изглеждат достоверни. И все пак отново може да се повдигне въпросът за тяхната автентичност — както примерно писмото, което според легендата Александър адресирал директно до Дарий III непосредствено след битката при Граник през 334 г. и в което твърдял, че той, Александър, а не Дарий бил легитимният цар на Персия, а Дарий бил само един жалък и недостоен узурпатор на престола. Подобна проява на дързост може да е била характерна за младия Александър, но по-добре би било това да можеше да се документира с по-висока степен на достоверност.

28. Сред авторите на източниците, които не са били очевидци на събитията, трябва да започнем с Клейтарх, син на Динон, който също бил уважаван историк и вещ познавач на Персия. Клейтарх бил прекалено млад, за да съпровожда Александър в неговата азиатска експедиция, но липсата на преживявания от първа ръка при Клейтарх донякъде се компенсирали със свободата на авторство — той не бил заставян от никого да пише повече или по-малко официална история. Дори като се има предвид, че през 322 г. бил в Атина, Клейтарх имал възможност да се консултира спокойно с всичките онези гърци, които са контактували или с Александър, или с персите (политици, посланици, художници, инженери, редови войници). Така той можел да обогатява описанията на Калистен и на другите автори очевидци с изобилието от събираните от него устно предавани сведения, което липсва в източниците, ползвани от Ариан. Симпатиите на Клейтарх към окупираната Атина надделявали над промакедонските тенденции сред кръговете, които се противопоставяли на антимакедонската позиция, с която се отличавала поддържаната от Демостен линия през последните години от живота му (знаменитият оратор умрял през същата 322 г.).

29. Хипотезата, че той бил истинският основоположник на „Вулгатата“ като литературна традиция (както е представена по-късно в запазените до днес творби на Диодор, Курций и Юстин) често била оспорвана — главно от по-късния изследовател Никълъс Хамънд. Той твърди, че Клейтарх написал своите дванадесет или повече книги през последното десетилетие на IV век пр.Хр. — което все пак е достатъчно рано, за да бъде използван поне от Аристобул и евентуално от Птоломей. Съществува още една, по-съвременна и по-откровена хипотеза, в която се приема, че Клейтарх приел поканата на Птоломей (малко преди коронацията на последния като цар на Египет) да посети Александрия и да създаде описание за подвизите на Александър, което трябвало да бъде показано на гърците в деня на приема, даван от Птоломей за делегацията на Коринтския съюз с цел съживяване на този отдавна нефункциониращ орган (вж. Глава 5).

30. В сравнение със сухите изброявания в трудовете на Птоломей, Клейтарх бил четен много по-ревностно от читателите както през елинистичния период, така и по време на римската империя. Така Клейтарх се превърнал в най-популярния писател от античността, специализирал по темата за Александър, при това доста преди да се стигне до масовото разпространение на „Александрова романтика“ в ранния период на римската империя. Клейтарх представял Александър като героичен владетел, предопределен от съдбата за син на либийския бог Амон, достоен съперник на своя предтеча Херкулес и на бог Дионисий, завоевател на повечето далечни земи от ойкумене (познатия на човечеството обитаем свят). Основната привлекателност на неговата история в очите на следващите поколения се криела в живите описания и изобилието от сензационно изглеждащи случки. Например Клейтарх разказвал за опожаряването (по заповед на Александър) на дворцовия комплекс в бившата церемониална персийска столица Персеполис през 330 г. не само като символичен политически акт, за който по-късно трябвало да се съжалява (както твърди Ариан, подражавайки на Птоломей). В повествованието на Клейтарх Александър издал тази необмислена заповед под влиянието на значителното количество изпито вино и под внушението на Таис — изискана атинска хетера, която точно тогава била любовница на Птоломей (наричана накратко Атинянката Таис). Може би точно за този епизод Клейтарх да е бил исторически по-точен от другите разказвачи, особено ако се има предвид, че Птоломей — по разбираеми причини — се опитал да омаловажи ролята, която мълвата приписвала на Таис. Но общото впечатление на по-сериозните антични автори се свеждало до извода, че Клейтарх, макар и интелигентен, бил склонен да добавя измислици към истината и този възглед оставил доста отрицателно отражение върху представите за него в следващите епохи — чак до нашата съвременност.

31. Трудовете на Клейтарх не са оцелели. Доколкото изобщо може да се говори за съхранение на неговите писания, то това е станало само чрез трудовете на Диодор, Курций и Юстин. Диодор, грък от първото столетие пр.Хр., произхождащ от град Калеакте в Сицилия (съответно наричан Диодор Сицилийски), компилирал в Рим едно многотомно издание, което нарекъл „Историческа библиотека“. Наричала се така, понеже в нея вероятно се съдържала цялата история на света, която според очакването на Диодор би могла да интересува по-будните читатели от неговата епоха. Александър фигурирал като герой в седемнадесетия том на „Библиотеката“, който за съжаление не е изцяло запазен. Курций или Квинт Курций Руф написал своята „История на Александър Велики“ в десет книги (от които са оцелели последните осем), но той само конспектирал изгубената творба на Трогий, съставена на латински през I век след Хр. В запазените единадесети и дванадесети том на „Историята“ от Курций се описвала кариерата на Александър.

32. Точната хронология на трите оцелели източници, обединявани под названието „Вулгата“, е доста спорна. Възможно е Диодор да е писал малко преди Трогий в края на първото столетие пр.Хр., докато Курций вероятно е творил по времето на император Клавдий (както допуска последният негов коментатор) или при император Веспасиан. Но тук ще повторим, че цялостно е оцелял само конспектът на Юстин, съставен въз основа на трудовете на Трогий. Такава е тъжната истина.

33. Не може да се твърди, че всичките тези трима автори са разчитали само на Клейтарх или са заимствали от него в еднаква степен и по един и същи начин. Съвсем не е така. В съответствие със своята практика Диодор следвал насоките, застъпени от Клейтарх, като свой водещ източник на сведения за епохата на Александър. Докато Курций бил по-независим както в избора, така и в ползването на източниците (както ще видим, той, между другото, прибягвал и до цитати от Птоломей). Същото се отнася и до интерпретациите на Курций. Например той се отвращавал от култа към Александър като към неоспорим и гениален владетел. Култ, упорито налаган от неговите наследници и възприет по-късно, като имитация на тази тенденция, от Гай Юлий Цезар и от римските императори. Докато при Диодор е точно обратното: той изцяло възприемал елинистичния мит за добрия цар и го прилагал в своето животоописание на Александър. Успоредно с често срещаните съвпадения в оценките на Диодор и Трогий/Юстин, все пак между тях съществуват и сериозни разногласия. Например Трогий не одобрявал агресивния империализъм като такъв и представял Александър като кръвожаден тиран, главозамаян от завоеванията си, докато Диодор адмирирал преди всичко умереността на Александър дори и в годините на най-бляскавия му възход и съпротивата му срещу разнообразните изкушения към лукс и деспотизъм.

34. Последните от нашите литературни източници са двама гърци, които по различен начин внасят своя принос по времето на благосклонно настроения към гърците император Адриан, когато културата им процъфтявала. Този период обикновено се нарича Втори разцвет на софистиката, защото за него е отличително непрекъснатото позоваване на постиженията на Първия разцвет на софистиката в области като обучението в различни умения, особено риториката (V и IV век пр.Хр.). Плутарх (ок. 46–120 г. след Хр.) бил роден в малкия град Херонея в Беотия (известен с победата на Филип през 338 г.). Той получил отлично образование по риторика и литература, а сред най-ранните му доста обемисти творби фигурирали и два кратки трактата, посветени на щастливата звезда на Александър. В тях той се опитвал да отхвърли обвинението, че завоевателят дължал успехите си просто на изключителното си щастие, а не на своите качества (както наследствени, така и придобити и доразвити).

35. Плутарх е много по-известен и много по-полезен за нас като съставител на петдесет успоредни животописи на известени гърци и римляни от по-далечното или по-близкото минало. Неизбежно било Александър да се окаже един от кандидатите за написване на биография от Плутарх; а Гай Юлий Цезар, който съзнателно се стремял да му подражава, очевидно бил най-подходящ за „партньор“ в паралелите на Плутарх. Самият Плутарх, както подчертава в увода си към своя „Александър“, предпочитал да описва „животът на великите, а не истории“. По-специфично той съставял биографии за морализаторски и образователни цели, при които ударението се поставяло предимно върху характера и духа на героя. Така на идеалния читател се поднасяла подкана сам да реши, след съответното размишление, кой морален образец да следва и кой да избягва. Във всички случаи той бил либерален при ползването на написаното от други автори, като назовал поименно двадесет и четири от тях, с цитати от чиито произведения си служел най-често.

36. Следният пасаж („Животът на Александър“ от Плутарх, Глава 46) може да послужи като илюстрация за характерното в неговите съчинения. Естествено днес тези редове могат да се сторят на мнозина от нас лишени от ценност, тъй като изглеждат като пълна фантасмагория, ала те са неразделна част от мита за Александър и представата за него:

37. „Ето че го посети царицата на амазонките, както споменават повечето автори, включително Клейтарх, Поликлейт, Онезикрит, Антиген и Истрий; но Аристобул и шамбеланът Хар, Птоломей, Антиклейд, Филон от Тива и Филип от Теангела, както и Хекатей от Еретрия, Филип от Халкис и Дур от Самос твърдят, че това било измислица. И макар да изглежда като собственоръчно завещание на Александър, в едно свое писмо до Антипатър той много точно обяснява как царят на скитите му предложил дъщеря си за жена, но нищо не споменал в него за амазонките.“

38. Претенциите на Плутарх към критичност и проницателност по отношение на източниците били пословични. Но като се имат предвид неговите морализаторски цели, естествено е той да не описва по-подробно етапите в кариерата на Александър, дори в обобщен вид. Онези епизоди, които той включвал в биографиите, били подбирани не само според моралните критерии на Плутарх, а с оглед на стандартите от епохата на Александър. Но общият тон на тези животоописания си остава апологетичен. Основната заслуга на Плутарх в представите на съвременните историци е свързана с уникалните му описания за ранните години от живота на Александър, особено годините от 338 до 336 г. Първите шест глави обхващат онзи ранен период от живота на Александър и според мен са единствената документална основа за написване на най-сполучливия съвременен исторически роман за Александър: „Огън от небесата“, издаден като първи том от трилогията на Мари Рено (вж. Глава 12).

39. Пълното име на Ариан било Луций Флавий Ариан Ксенофонт. Той били роден в гръцкия град Никомедия в областта Витиния на южния бряг на Черно море в края на осемдесетте години сл.Хр. Когато навършил двадесет години, Ариан, благодарение на произхода си от заможна фамилия, можел да довърши обучението си в една от престижните гръцки философски школи. Но изборът му на учител не се оказал конвенционален. Той станал най-будният студент и последовател на Епиктет — бивш роб, стоик, преподаващ учението си в затънтените провинции на северозападна Гърция (може би не е било само случайност, че недалеч се намирало родното място на майката на Александър — Олимпия). Именно от своя учител Ариан заимствал високите си морални стандарти, според които по-късно оценявал живота на Александър. Но Епиктет не бил единственият образец за Ариан. Атинският историк и памфлетист Ксенофонт, който бил ученик на философа Сократ, имал не по-малко влияние върху Ариан, макар и по-различно от влиянието на Епиктет. За своето описание на експедицията на Александър Ариан използвал както заглавието, така и структурата (от седем тома) на „Анабазис“ на Ксенофонт. Също като своя учител Ксенофонт Ариан писал и други трудове, които нямали нищо общо с концепцията, залегнала в „Анабазис“ (сред тях и трактат за лова, озаглавен „Синегетик“). Той до такава степен почитал Ксенофонт, че добавил името му към своето.

40. Също като Плутарх, Ариан е живял едновременно в два свята, но достигнал до много по-високо политическо ниво: той бил висш магистрат както в Рим, така и в Атина, а в Мала Азия заемал висок военен пост в командването на армията. Ние не знаем кога е написал своя „Анабазис“. В миналото се е считало, че го писал през последните години от живота си, както може би е постъпил Ксенофонт. Но напоследък експертите са по-склонни да допускат, че този труд е бил съставен още когато Ариан бил млад (с което биха могли да се обяснят някои недостатъци при анализите и обясненията на историческите процеси). Разбира се, позоваването на грешни сведения и неверни факти, както и пропуски от други видове, могат да се допускат независимо от възрастта на автора. За Ариан по принцип е характерно да избягва описанието на онези събития, за които по-трудно може да се намери морално оправдание.

41. Независимо кога е била написана, „Анабазис“ на Ариан си остава най-добрата антична творба, посветена на Александър. Това, което най-силно впечатлява съвременните търсачи на повече сведения за Александър е удивителната грижливост на Ариан към детайлите. Това се разкрива преди всичко чрез акуратната употреба на термините и в сравнително пълното описание на административните теми като например назначаването на сатрапите. Вероятно именно заради своите предпочитания към уточняването на детайлите Ариан е избрал Птоломей за свой водещ източник, а Аристобул — за спомагателен.

42. Съвременният историк е впечатлен също така от свободното тълкуване на Ариан по темата за боготворенето на Александър (вж. Глава 11). Не че в неговите трудове не може да се открие пристрастие или предубеденост. Основната задача на неговото изследване е да спомогне за запазването в паметта на потомците славата и блясъка на Александър, като той се придържа към тенденцията да обяснява някои от очевидно не заслужаващи адмирации слабости на Александър с наложителната целесъобразност. Обаче той не позволява на тази линия за изразяване на почит към делото на Александър да заглушава неговия критицизъм, с който анализира нарастващото увлечение на Александър по ориентализма, тежкото му пиянство, както и неспособността му да сдържа емоциите си, особено гнева, амбициите и гордостта. Може би неговото единствено по-перспективно и задълбочено наблюдение е свързано със заключението му, че Александър „изпитвал непреодолимо удовлетворение от битките, така както другите мъже от обичайните за тях сексуални наслади“ (6.14.4).

43. Накрая ще спомена за един любопитен литературен куриоз: един памфлет, посветен на Александър, е бил съставен от антична писателка. Известните на историята писателки в древна Гърция са изключително голяма рядкост, а почти всички от познатите са поетеси. Едно изключение е писателката от елинистичния период Никобул, която доказва, че в сравнение с авторите-мъже като шамбелана Хар е била способна да сътвори не по-лошо описание на скандалното около Александър.

44. Съвсем различни от тези автори са документалните източници от същите епохи (съставени както от гърци, така и не-гърци). Разбира се официалните сведения също могат да заблуждават, в смисъл че в тях да се икономисва истината. Но доколкото те не са били подправени — а при някои обстоятелства дори и това не е представлявало непреодолимо затруднение: те имат предимството, че са били продукт на много по-компетентни царски служители и по-наситени с факти — в сравнение с понякога наивни съчинения на литераторите. За съжаление броят на официални документи, създавани по време на царуването на Александър както в македонските, така и гръцките градове или в гръцки говорещите общности е сравнително малък. Но те са добре изучени и аз ги ползвам в тази книга винаги, когато това е уместно (особено в Глава 5).

45. Броят на запазените официални документи, създавани в Персийската империя на други езици освен гръцкия, е още по-малоброен. Нови разкрития в тази насока бяха направени при откриването на глинени плочки от съкровищната на Персийската империя и бюрократичните архиви в Персеполис, записани предимно на местния еламски език. Обаче тези разкрития хвърлиха светлина най-вече върху периода от края на VI век до средата на V век пр.Хр., но не и върху епохата на Александър. Тази празнина в нашите познания не може да бъде запълнена с помощта на оцелелите исторически описания, защото гръцката историография не отразява достатъчно ориенталските събития и по-конкретно събитията в Персийската империя. Две от така наречените „исторически“ книги^[4] в еврейската Библия: книгата на пророк Езра и книгата на пророк Неемия представят еврейския поглед върху империята на Ахеменидите, макар че те както и силно митологизираното предание за Естер в едноименната книга от Стария завет — са посветени на много по-ранни периоди в сравнение с царуването на противника на Александър — Дарий III.

46. Обикновено се казва, че лопатата на археолога не лъже. Обаче не лъже, само защото не може да говори. И все пак тя притежава свой глас, свой говорител — този, който се наема с интерпретацията на археологическите открития. Често се случва някои данни да се оказват по-лесни за тълкуване в сравнение с други. Посетителите на забележителните царски гробници от IV век пр.Хр. във Вергина или на археологическите музеи в Солун и Пела всеки път остават удивени от необичайното, дори изумително изобилие от злато в бита на най-знатните македонски благородници, както и от стремежа им, от усилията им да „погребат“ това злато в своите гробници под формата на златни нагръдници, шлемове, плочки с надписи, сервизи и прибори за маса, които ползвали при царските пирове или в своите домове. Също толкова красноречива е съдбата на Олинт, изравнен със земята от Филип през 348 г. — от този удар градът никога повече не се съвзел. Но макар да изглежда парадоксално, именно руините на Олинт ни осигуряват най-много исторически свидетелства за епохата, особено за ежедневния бит на един проспериращ гръцки град от IV век пр.Хр. На противоположния полюс (както в географски, така и в исторически смисъл) са обилните исторически свидетелства, наскоро разкопани в Ай Ханум на река Окс (днес р. Амударя) в територията на бившата съветска Централна Азия. Става дума за останки от нов град, т.е. наскоро издигнат през IV век пр.Хр., от гръцки тип (почти сигурно е бил някой от многото градове, основани от Александър с едно и също име: Александрия). Находките там са убедително доказателство за огромните мащаби на културните преобразования в Близкия изток, които били предизвикани от завоеванията на Александър.

47. Някъде между писмените и археологическите свидетелства попадат (според значението им) нумизматичните — древните монети, които освен присъщата им парична стойност, притежават и много друга ценна за нас информация, като изображения, а често и придружаващи ги надписи. Тези изображения и надписи са служели за гарантиране на автентичността на тези монети като разплащателно средство и средство за съхраняване на богатствата. Затова монетите са не само източници за историята на древната икономика, но и за историята на изкуството, за политическата история и културните (особено идеологическите) изследвания. Благодарение на античната практика за съхраняване на богатството монетите са оцелели в изобилни количества както при персите, така и при гърците. Например Филип, след като сложил ръка върху изключително богати сребърни и златни рудници, започнал да сече много монети, но по принцип предпочитал сребърните пред златните. Александър, обзет от стремежа да не изостава от баща си, също обръщал много внимание на монетите, още повече че именно той се оказал новият притежател на огромните, дори несметни богатства на Великия цар на Персия, събирани в имперските хазни в четирите главни столици. Тези неподлежащи на изчисления златни и сребърни съкровища оказали силно влияние както върху неговото царуване, така и дълго след смъртта на Александър. Но не по-малко интересно и показателно било развитието на репертоара от символни атрибути, избрани от Александър за представяне на образа му по монетите, сечени при неговото царуване. Факт е, че след като на монетите били изобразени всичките почитани от него богове, той започнал навсякъде да поставя своя лик, което неизбежно ни насочва към предположението, че гледал на себе си като на един от боговете (вж. Глава 11).

48. Не съществуват неподлежащи на съмнения свидетелства, според които Александър е назначил свой официален секач на монети, който единствен да е притежавал правата да създава „авторизирани“ негови изображения по монетите от царуването му. На нас не ни е известно в неговия двор да е работил „придворен майстор за сечене на монети“, както, примерно, Поликлейт е изпълнявал функциите на царски бижутер, официалният скулптор е бил Лизип, а Апел — одобрен за придворен художник. Тези трима гърци били натоварени със задачите по създаването на образите на Александър, подходящи за разпространение и възпроизвеждане нашир и надлъж сред все по-разширяващата се империя (вж. Глава 12). Когато обаче се стигнало до издаването на едикт, постановяващ употребата само на изображенията, създадени от гореизброената „Света троица“, то това започва да ни напомня за нещо наистина анахронично, нещо, което по-скоро ни подсказва за стила на Римската империя вместо за дотогавашната практика в македонския царски двор. Но ако предпочетем по-смекчена интерпретация, то може би ще успеем да приравним евентуалният опит на Александър да наложи контрола си върху метафоричния език в сферата на визуалните изображения с несъмнените усилия на Калистен да контролира писмената пропаганда и да доставя авторизирана версия на величавите дела и героичните подвизи на Александър. Във всеки случай много, преобладаващо много от поданиците на Александър можели да съдят за царската особа само с видяното от тях (по наскоро изсечените нови царски монети, по скулптурите или релефите), тъй като само малцина можели да четат — именно за последните имало грижа перото на Калистен. „Пропаганда“ — това е съвсем точно определение за случая. Макар че наименованието, както и по-съвременният термин „манипулация“, не са от думите, които могат да бъдат подбирани с лека ръка, все пак именно тези определения се очертават като най-уместни за описание на подобни методи за подправяне на истината.

49. В заключение ще се спрем по-подробно на два примера като илюстрации на сериозните затруднения при процеса на изучаване на Александровата епоха. Тези епизоди са подбрани като най-важните за целта и предмета на тази книга. Те третират въпроси, засягащи най-съкровените цели на Александър при осъществяването на грандиозния му план за завладяването на света.

СМЪРТТА НА КАЛИСТЕН ПРЕЗ 327 г.

50. В оцелелите до наши дни източници са описани не по-малко от пет противоречиви и взаимно изключващи се процедури, които според тях били приложени при екзекуцията на Калистен. Или както гласи коментарът на Робин Лейн Фокс: „Надали може да се измисли по-красноречива илюстрация за рисковете около проникването в тайните на Александър отколкото фактът, че добре информираните очевидци лансирали пет различни описания за смъртта на неговия личен историк и придворен летописец.“ Може би наистина е така. Само седем години след дебаркирането на Александър на азиатския бряг и едва четири години след последната му победа при Гавгамела Калистен бил осъден на смърт вследствие на обвинение в държавна измяна. Защо бил обречен да загине? Това, разбира се, е свързано с много въпроси и последствия от хода на историческите процеси на най-високо ниво, като един от тези въпроси бе анализиран подробно в книгата (особено в Глава 5). Поради това дискусията тук ще бъде посветена на предимно технически въпроси относно това как точно е бил умъртвен той, т.е. чрез какви законни (или незаконни) физически средства.

51. Ако ми бъде позволено да започна в обратния ред — т.е. с Ариан, защото той е най-късно творилият източник — ще цитирам неговата забележка (4.14.3), която ни говори много по този въпрос:

52. „Дори и онези автори, които внушават доверие, защото наистина са били край Александър по онова време, са ни оставили противоречиви описания за тези забележителни събития, въпреки че са били много добре запознати с това, което наистина се е случило.“

53. С думите „автори, които внушават доверие“. Ариан, разбира се, е визирал двата предпочитани от него авторитета: Птоломей и Аристобул. Според последния Калистен бил окован с вериги и влачен с тях в обоза на войската, след което се разболял и накрая умрял. Ала според Птоломей летописецът Калистен бил измъчван, преди да бъде обесен. Плутарх, след като преразказва и двете версии, добавя свидетелството на трети очевидец — шамбелана Хар. Според Хар Калистен не бил умъртвен незабавно, а държан в окови цели седем месеца, преди да умре, изпоизяден от въшките или от някаква болест, приблизително когато Александър бил почти смъртоносно ранен от бойците на племето мали в Индия (вж. Глава 9). От описанията на кончината на Калистен, причислявани към „Вулгатата“, това на Диодор е изгубено сред липсващите негови ръкописи, въпреки че ние знаем за това описание от оцелялото съдържание. Курций твърди, че Калистен бил измъчван и след това екзекутиран. Само Трогий/Юстин ни представя по-подробна картина за това как Калистен отначало бил измъчван според персийските традиции (отрязване на носа и ушите), после го затворили в клетка с едно куче и го разнасяли заедно с войската, докато накрая един от личните телохранители на Александър не се смилил над мъките му и му дал отрова.

54. И така, на коя от тези пет версии да вярваме? Ясно е, че от Аристобул и Птоломей ние трябва да предпочетем Птоломей, понеже първият е само красноречив пример за придворен ласкател. За много гърци от онази епоха екзекуцията на Калистен била извършена само поради подозрение за вина и била потвърждение за политически мотивирано престъпване на законите на справедливостта. И така по силата на тази логика ние би трябвало да отхвърлим и разказа на Хар, тъй като той е само по-усъвършенстван вариант на версията на Аристобул. Трогий/Юстин нарушава типичния си стил с описанието на мъченията в ориенталски стил, но този детайл издава измислиците в този разказ. Да припомним, че подобно мъчение било приложено от Александър спрямо Бес, претендента за персийския престол през 329 г. (вж. Глава 8). Ала то не би трябвало да бъде приложено и към един грък, какъвто е бил Калистен, затова би трябвало да бъде отхвърлено като лесен за разкриване опит да бъде очернен характерът на Александър — тази тенденция била типична за Трогий. Последният източник от категорията, наричана „Вулгата“ — Курций — макар че е твърде лаконичен, всъщност е много по-интригуващ. Той просто приема и повтаря версията на Птоломей: чудесна илюстрация както за относителната независимо на Курций в рамките на традицията на „Вулгатата“, така и за способността му (макар и само понякога) да ползва някоя от официалните версии, представяни обикновено от Птоломей.

55. Но все пак трябва ли да повярваме на Птоломей, както е сторил Курций, и да приемем, че Калистен е бил измъчван и веднага след това обесен? По-скоро трябва да предоставим думата на Георг Грот, един на най-добрите историци през XIX век, експерти по всичко, свързано с древна Гърция: „На него [на Птоломей] не трябва да се вярва, когато се опитва да смекчи или да елиминира всичко, способно да дискредитира Александър, обаче може да му се вярва напълно, когато описва някаква жестокост.“ Нещо повече: в случая става дума за един незаконен и с нищо неоправдан акт на жестокост. Защото Александър не би издал заповед да бъде подложен Калистен на мъчения, както вероятно е сторил, преди да събере македонската войска или съвета, съставен от неговите съюзници (членовете на Коринтския съюз, от които по всяка вероятност много по-трудно е могъл да получи съгласие за екзекуцията на Калистен).

КАКВО ВСЪЩНОСТ СЕ Е СЛУЧИЛО В ОАЗИСА СИВА ПРЕЗ 332/1 г.?

56. В този случай ние виждаме, че е сравнително лесно да изберем между пет различни версии за този епизод, като прилагаме ясни критерии за достоверността на тези версии. Нещо повече — макар да е от значение как точно е умрял Калистен, все пак по-важни са причините, заради които е бил екзекутиран.

Вторият пример за проблемите с източниците засяга доста странното пътуване на Александър през пустинята на запад от Египет до светилището на оракула на Амон в оазиса Сива. През пролетта на 331 г. Александър със свитата си изминава около 480 км навътре в сушата към далечната западна граница между Египет и Либия. Това пътуване е доста сложно за обяснение както от исторически, така и от историографски аспект. Поне в две от главите на тази книга се говори директно за него: в главата, посветена на Александър като бог (Глава 11) и в тази за Александър като човек (Глава 10), а в останалата част на книгата често се споменава и за това събитие наред с останалите разглеждани събития от живота на Александър.

57. За това пътуване оригинални свидетелства от епохата на Александър, доколкото са съществували такива, не са оцелели в автентичен вид, но поне в основните писмени паметници се срещат отгласи за събитието. Обаче те ни разкриват различни версии и това всъщност е напълно оправдано: не само защото историците винаги искат да узнаят какво в действителност се е случило във всеки отделен случай, но също и защо Александър сам е обръщал толкова много внимание на това, че той директно или чрез своите глашатаи е обявил себе си за пряко общуващ с бога, наистина посредством неговия представител на земята — жреца на Амон. Така Александър се показвал пред света в съществено нов образ и като че ли оттогава нататък той наистина възприемал и се държал по-различно, отколкото преди. И нещо още по-важно: Александър добавил Амон към пантеона на божествата, на чието специално покровителство той се позовавал в повечето случаи, тъй като се радвал на особеното им благоволение.

58. Ще фокусирам тук вашето внимание върху двете най-важни особености в този епизод. Първо, какви са били намеренията на Александър с извършването на това персонално посещение в светилището на оракула през изпълнената с рискове пустиня, при това именно когато Великият цар на Персия можел да започне смъртно опасно контранастъпление в тила на македонската войска. Второ: какво всъщност се е случило при срещата с оракула? Третата особеност — последвалите промени в поведението на Александър — беше обсъдена в Глава 11.

59. Нашите сведения за този епизод се основават на три основни първоизточника: написаното от Калистен (както е обобщено от Страбон, гръцки географ от края на първото столетие пр.Хр. и началото на първото столетие след Хр., следователно съвременник на Трогий); Птоломей/Аристобул, както са представени в „Анабазис“ на Ариан; и накрая Клейтарх, преразказан от Диодор, Трогий/Юстин и Курций. Както обикновено, Плутарх е взел по нещо и от тримата (Калистен, Птоломей и Клейтарх). Обаче цялата истина за това загадъчно пътуване през пустинята се загубила още в началото на пътя. Страбон е написал увод към своя конспект на хрониките на Калистен, като в коментара към него добавил, че историците от епохата на Александър били виновни за многото неясни моменти. Дори обикновено разумният и разсъдлив Птоломей се поддал на изкушението да вмъкне в своя разказ легендата, че Александър, след като се загубил в пустинята, бил направляван от две говорещи змии. Но все пак всичките версии съвпадат, докато се описва броденето в пустинята. Разногласията започват, когато се повдига въпросът за мотивите на Александър да предприеме това пътуване.

60. Според нашия най-изчерпателен източник — Ариан — Александър потеглил през пустинята поради три причини. Първата била да попита за нещо оракула, защото той се ползвал с репутацията на непогрешим пророк. Второ, защото искал да достигне и дори задмине подвизите на съперниците по слава Персей и Херкулес, още повече че той бил потомък и на двамата митични герои. Трето: Александър много страстно искал да проследи своя далечен произход и дори как точно е бил заченат от бог Амон, така като Херкулес и Персей били заченати от Зевс. По принцип Ариан се придържа към описанията на Птоломей и Аристобул, които по този пункт нямат противоречия. Но откъде тези два източника са черпели своите сведения относно мотивите на Александър за това пътуване? Единственият логичен отговор ни насочва към най-първичния и най-официалния историограф — Калистен.

61. Тук може би ще е от значение да се изтъкне, че само по този пункт съвпадат мненията на Ариан (т.е. Птоломей/Аристобул) и Калистен (както ни съобщава Страбон), Става дума за втория от трите мотива на Александър — желанието да бъде признат за достоен съперник на Херкулес и Персей. Останалата част от написаното по този повод от Страбон показва, че историята с пътуването до оазиса Сива била описана от Калистен едва след като Александър станал цар на Персия през 330 г. (освен цар на Македония и водач на Коринтския съюз). Това вероятно обяснява защо само тук се говори за Персей, който в представите на гърците бил пряк предтеча на персите. Или казано с други думи, Калистен по свое решение или по указание на Александър използвал посещението до оракула в Сива като анахронизъм и част от мита за легализиране на империята на Александър. По-късно Птоломей и Аристобул само преписвали от първоизточника — придворния летописец Калистен. Споменаването на Херкулес е второстепенен проблем за решаване, тъй като царуващата в Македония династия на Аргеадите можела да проследи своя произход от Херкулес, което обяснявало защо Александър се считал и за негов потомък.

62. Но тогава какво да кажем за следната загадка: Калистен очевидно решил да пази мълчание относно другите два мотива, споменати от Ариан? Що се касае до мълчанието на Калистен за първия мотив (че Александър поискал да попита за нещо — не е посочено какво точно — някакъв оракул), това е маловажно в случая, тъй като нито Ариан, нито Калистен ни разкриват какво всъщност е гласял въпросът на Александър и какъв отговор (или отговори) е получил. Обаче третият мотив — свързан с проследяването на произхода и далечните божествени предци на Александър — никак не е маловажен, защото ни насочва към други елементи не само в съчиненията на Ариан, но косвено и в тези на Курций, т.е. към източниците от „Вулгатата“. Така че въпросът си остава висящ: защо в хрониките на Калистен липсва третият мотив (желанието на Александър да узнае нещо повече за своя истински баща и най-важното — възможно ли той да се окаже от божествен произход).

63. Нека за момент да оставим този въпрос настрани, защото трябва да се опитаме да анализираме разногласията в източниците относно това, какво се е случило, след като Александър се е появил в светилището на оракула. По този пункт Ариан внезапно и доста подозрително загубва красноречието си. Заради религиозна почит към свещения оракул? Или поради скептичност и незаинтересованост? След като ни е предоставил изчерпателно описание на всичките страсти (pothos), вълнуващи Александър и скритите зад тях подтици; след като ни е разкрил непреодолимото му желание да посети оракула, накрая ние получаваме само следното сухо и бегло споменаване: „Той задал своя въпрос на оракула и получил отговора, който очаквал (или поне той така казал).“ Така че ние сме длъжни да продължим нашето търсене сред източниците от „Вулгатата“, които по този пункт обаче са не по-малко съмнителни, макар че поне са доста по-словоохотливи.

64. Според Трогий/Юстин — но само според него — Александър подкупил жреца на Амон, за да получи отговорите, за които настоявал. И тримата автори от „Вулгатата“ са единодушни, че жрецът поздравил Александър като син на бог (или Амон, или Зевс, синкретично идентифициран с Амон); след което Александър му задал два въпроса, като и на двата получил утвърдителни отговори, а именно: 1. За убийството на Филип вече било отмъстено; 2. Той, Александър, наистина ще властва над света. Курций и Трогий/Юстин добавят, че след това дошъл ред на приятелите на Александър, на чийто въпрос оракулът отвърнал, че Александър действително ще бъде почитан като бог. Какво ни остава в такъв случай да предпочетем от източниците към „Вулгатата“: да се върнем в крайна сметка към версията на Клейтарх и Ариан, които отчасти или изцяло възпроизвеждат официалната версия на Птоломей и Аристобул?

65. Ако се върнем назад към Калистен и сравним това, което знаем от неговите томове, с онова, което ни е известно от версиите към „Вулгатата“, ще открием както аналогии, така и различия. Първият и най-значим пункт е това, което твърди Калистен — както можем да го проверим в томовете на Ариан — че Александър не споделил с никого какво попитал оракулът и какви отговори получил от него. Обаче сред антуража на Александър се коментирало открито, че върховният жрец на Амон обяснил на Александър, че е син на Зевс. Това може би е бил първият случай, когато до знанието на Калистен не достигнала такава важна вест. Ако се налага, това би могло да бъде прието въз основа на различните начини, по които източниците от „Вулгатата“ предавали един и същи факт: че още от входа на светилището жрецът/оракулът на Амон приветствал Александър като син на Амон. За гърците в онези древни времена идентифицирането на либийския бог Амон/Амун с техния Зевс било напълно в реда на нещата (въпреки че при други случаи те се стараели да гледат на тях като на отделни божества).

66. От друга страна обаче, за това нищо не споменава Калистен (доколкото въобще са оцелели неговите хроники, преразказани от другите автори), нито за двата въпроса на Александър, за които ни съобщават източниците от „Вулгатата“. Тези сведения вероятно следва да бъдат отхвърлени като лишени от автентичност въз основа на тяхната неуместност или анахронизъм, като „заслугата“ за тяхното вмъкване в легендата вероятно трябва да се приписва на прекалено богатото въображение на Клейтарх. Какво да предполагаме тогава за мълчанието на Птоломей/Аристобул във връзка със слуха, че върховният жрец приветствал Александър като син на Зевс? Възможно ли е да сме изправени пред случай на цензура, тъй като както Птоломей, така и Аристобул намират за неприемливи по-късните увлечения на Александър около мита за божествения си произход (макар че те одобряват тази много силно изявена тенденция в поведението на Александър поради съвсем различни причини)? Във всеки случай тяхното мълчание не бива да се приема като достатъчно доказателство за отхвърляне на разказаното от източниците от „Вулгатата“ за начина, по който жрецът (оракулът) приветствал Александър.

67. Както може да се очаква, Плутарх отдавал предпочитанията си към словоохотливите източници от „Вулгатата“, като възприемал по-резервирано официалната традиция. Но в своя животопис „Александър“, в глава 27, раздел 5, той добавя още две „свидетелства“. Първото е „автентичното“ писмо на Александър до майка му Олимпия, в което той споделя с нея, че е получил от Амон няколко отговора, чието съдържание трябвало да остане в най-дълбока тайна, затова той щял да ги сподели единствено с нея, но едва когато се завърне в Македония. Второто „свидетелство“ е един разказ, заимстван от някои от авторите от епохата на Александър, според който жрецът съвсем не възнамерявал да се обърне към Александър с думите „сине на Зевс“, а с поздрав на египетски, който трудно можел да се преведе на гръцки, понеже означавал на египетски „Сине мой“ или „Дете мое“, обаче на гръцки звучал приблизително като „О, сине Зевсов“. Съдейки по тази неубедителна версия, това писмо може да бъде третирано като фалшификат, въпреки че се основава на споменатото от Калистен за отговорите на оракула, които са били пазени в тайна. Трудно може да се оцени версията за устния поздрав на жреца. Ако, от една страна, наистина е било така, то това е могло да бъде предназначено гръцките или македонските слушатели да бъдат убедени в тази легенда — като знамение за бъдещото величие на Александър. Алтернативно тя може да бъде отречена като пълна измислица, предназначена да опровергае претенциите на Александър за божествен произход, както се наблягало в официалната версия за одобряването на Александър като син на Амон/Зевс от оракула в оазиса Сива.

68. Може да се каже още много, много повече за Александър и това е направено от други изследователи. Остава ми само да се надявам, че съм сторил достатъчно, за да постигна най-скромната си цел — да илюстрирам с какъв вид проблеми се сблъскват търсачите на истината, търсачите на „истинския“ Александър. В процеса на това търсене е неизбежно да се нагази в дълбоки и мътни води. Ала те трябва да бъдат пребродени и точно това е постигнато, предимно мълчаливо, в по-голямата част от текста на тази книга.