Пол Картлидж
Александър Македонски (6)

(Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)

Включено в книгата
Александър Македонски
Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност
Оригинално заглавие
Alexander the Great: The Hunt for a New Past, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Глава 1
Славата на Александър

Светът помни Искандер и неговите дела.

Македония му даде своя скиптър.

Искандер беше син на Филип.

Целият му живот бе само един

безкраен копнеж за слава и блясък.

Абай, „Искандер“

Наследил на двадесетгодишна възраст властта на баща си Филип като господар на света на изток от Адриатика, Александър едва на двадесет и шест години станал господар на могъщата някога Персийска империя. А когато навършил тридесет години, неговите победоносни войски вече били достигнали пределите на ойкумене (населявания свят). Ала не доживял тридесет и третия си рожден ден. Не е изненадващо, че още приживе той се превърнал в легенда. След смъртта му през 323 пр.Хр.[1] тази легенда се разнесла надлъж и нашир — от Исландия до Китай — главно поради романтичния ореол на Александър. Подобни предания били разпространени най-вече в Египет, особено когато изминали пет и повече столетия след смъртта на Александър.

Благодарение на този легендарен ореол, както и поради ред други причини, в отделните страни и в различните епохи Александър бил възприеман като герой, полубог-получовек, християнски светец, нов Ахил, философ, учен, мъдрец, пророк или месия.

Но в античността бил известен предимно като завоевател. Ето например Ариан[2], който е писал своите съчинения в началото на второто столетие след Хр., повлиян от наскоро приключилите победоносни походи на римския император Траян в Партия (днешен Иран) в творбата си „Анабазис“ („Завоюваната страна“) ни е завещал най-доброто описание на Александър от всички исторически съчинения в античността:

От моя страна аз, разбира се, не мога да определя със сигурност какви планове е кроял Александър, но нищо в тях не е било малко или дребнаво. Той не би прекратил завоеванията си дори ако след Азия бе погълнал цяла Европа и Британските острови…

Ариан съвсем предпазливо коментира славата на Александър. Но коментарът към последните планове на Александър (вж. Глава 10) е само част на онези премерени и точни забележки, които отреждат на Ариан достойно внимание от страна на съвременните критично настроени историци и биографи на завоевателя на света. Съвсем друга тема е неговата небрежна забележка относно Британските острови, като че ли за него те не са част от Европа…

Хилядолетие и половина по-късно Хамлет, в сцената на гробището, коментира евентуалната земна съдба на праха на Александър:

Александър царувал,

Александър бил погребан,

Александър се превърнал в пръст;

от пръстта получаваме глина;

и защо сега с тази глина,

в която той се е преобразил,

да не затъкнем една бъчва с бира?[3]

Това е шовинистична английска илюстрация на факта, че Александър е описван в националните литератури на около осемдесет страни, като се започне от Британските острови, премине се през Казахстан (откъдето е Абай, признат за национален поет) и се стигне до Малайския полуостров. Това, на свой ред, е друг начин да се подчертае, че Александър вероятно е най-прочутият сред личностите в човешката история, които са греели като звезди в продължение на две ери. Или както много добре го е казала писателката Мери Бътс (в бележките към публикувания през 1931 г. свой роман „Македонецът“): „Има хора, които приключват една стара епоха. Има хора, които започват една нова епоха. Александър е сторил и двете.“ Тя цитира уместно още един откъс от съчиненията на Ариан:

Не съм убеден, че съществува някъде нация, град или просто множество от хора, до които да не е достигнало неговото име; каквито и причини да е посочвал за деянията си, каквито и хвалби да е изричал или каквито и да е претенции да е изявявал, на мен ми се струва, че още от рождението му над главата му е била простряна божията десница и е насочвала неговите действия, които нито един смъртен на земята не е могъл не само да надмине, но дори и да се изравни с тях.

Друго свидетелство — и признание — за славата на Александър е начинът, по който той бе отбелязан във Великобритания. За отпразнуването на 250 години от създаването на Британския музей през 1753 г., Кралската пощенска служба издаде колекция от пощенски марки, илюстриращи шест подбрани обекта от изключително богатата съкровищница на музея (за сведение, съхраняваните в него артефакти надвишават седем милиона и обхващат около два милиона години от историята на човечеството). Един от тези шест обекта е каменен бюст на Александър от епохата на елинизма (около 200 г.). Александър, който — според придружаващата брошура — след смъртта си бил почитан като бог.

Това не е съвсем точно казано: той всъщност е бил тачен като бог още приживе. Обаче една друга личност от античността, за която със сигурност можем да кажем, че е била почитана като бог след смъртта й, е предшественикът на римските императори Юлий Цезар, в чийто живот Плутарх открива паралели с живота на Александър (което е било известно и на Шекспир). Това е напълно разбираемо, тъй като в някои отношения Цезар е много близо до успехите на Александър, а освен това е завещал името си като нарицателно за автократичен владетел (кайзер и цар). Когато Юлий, в ранните години от кариерата си, заминал на обиколка по римските крепости в Испания, той, според Плутарх, се загледал в една статуя на Александър (може би онази, която сега е в музея в Севиля, след като била открита в римската колония Италика, откъдето са произлизали двама от по-късните римски императори). И се разплакал, защото докато Александър умрял на тридесет и три години като властелин над по-голямата част от населението на света, той, Цезар, до тази възраст още не бил постигнал нито един грандиозен успех. Аз не съм Юлий Цезар. Но по време на писането на тази книга съм на петдесет и шест, така че вероятно можете да си представите как съм се чувствал.

Могат да се посочат още много илюстрации за славата на Александър. Например св. Августин не останал много впечатлен от завоевателя на света. Той го определял (според парафразата на един от пасажите от книгата „Градът на Бога“ на Франк Холт) като „грабител с глобален апетит за плячка“, което звучи като изненадващо съвременно критично определение. Св. Йоан Христосом, патриарх на Константинопол, критикува модата, свързана с носенето на талисмани под формата на монети с лика на Александър както сред накитите по главите на хората, така и дори завързани със златни синджирчета към глезените. Дори сред днешните тенис кортове може да се срещне съвременен еквивалент на това явление: австралийският тенисист Марк Филипусис, чийто баща е грък, носи на рамото си татуировка с образа на Александър. Може да се предположи, че Св. Йоан Христосом повече симпатизирал на Данте, който запратил Александър в седмия кръг на своя „Ад“, в обкръжението на крадци, убийци и тирани. Дори и днес моряците в Гърция след оцеляването си от поредната силна буря в открито море разказват, че ги пресрещала морска нимфа с настойчивия въпрос: „Къде е Александър Велики?“ Единственият отговор, който задоволявал нимфата, за да склони да спаси потъващия кораб, бил: „Александър и до днес е жив и здрав и царува над целия свят.“

Кой знае, може пък наистина да е така.

На практика подобно доказателство за неговата неувяхваща и до днес слава, въпреки че сега обитаваме доста по-различен глобализиращ се свят, представляват опитите на журналистите и писателите, автори на статии и ръководства по бизнес-мениджмънт, да извличат полезни уроци от този „велик строител на велика империя“. Както и американски филмови продуценти, който са готови да рискуват милиони долари, за да експлоатират, пресъздават и дори увеличават славата на оригиналния прототип. Но дали само неистовият стремеж към слава и блясък, ако се позовем на Абай, пришпорвал Александър? Дали това е неговият Свещен Граал, към чието притежание той се стремял? Освен това, макар да се е радвал както приживе, така и посмъртно на непостигната от никого другиго слава и блясък, дали наистина е бил толкова велик, та да е заслужил прозвището „Александър Велики“? Това са само някои от най-важните въпроси, на които ще потърсим отговорите в тази книга, посветена на нова гледна точка към крайно своеобразния гений на Александър.

Моите отговори, както и всички други отговори, трябва да се възприемат само като условни, повече или по-малко умозрителни. За да достигне до нас Александър преди всичко като енигма, трябва да „благодарим“ най-вече на доста неадекватните източници и свидетелства. Макар че те не са различават много в количествените описания, за тях е характерно крайно неприемливото им качество. Мнозинството от тези сведения не са записани от съвременници на Александър, като в тях преобладават пристрастните оценки (както „за“, така и „против“ Александър), успоредно с тенденцията да звучат като сензационни материали. Каквито и аспекти от кариерата на Александър да проучим, ние обикновено не сме в състояние да се доберем до по-стабилни сведения, тъй като всяко обяснение на събитията може да се представя само като най-вероятното, а дори и това е рядко срещано. Дори самите факти, т.е. какво в действителност се е случило, много често са неясни. Също като римския историк Тацит първото, което ние, съвременните историци, трябва да сторим, се свежда до това да не се доверяваме безусловно на всичко, което ни разказват древните автори.

Все пак някои изследователи на Александър вярват, че най-доброто, което може да бъде постигнато в хода на историческото разследване, е да се фокусира вниманието върху различните образи на Александър, създадени от различните източници, свидетелства и други хроники на очевидците на разглежданите събития, ала без да се храни излишна надежда или някакви очаквания за по-нататъшен напредък в усилията за разкриването на истината за Александър. В настоящата книга, естествено, се отдава необходимото внимание на образа или по-скоро образите на Александър, както и изобилието от митологично-исторически традиции, разпростиращи се върху цялото му житие, които продължават да се множат дори и до ден-днешен. Но книгата се обляга и върху по-внимателен прочит на повечето от достигналите до нас антични източници — както писмени текстове, така и археологически открития. Така може да се види какво е помогнало на Александър да постигне толкова много, как точно го е постигнал и най-важното: какви са били подбудите му.

 

 

Ще започна с проследяването на кариерата на Александър още от раждането му в македонската столица Пела през лятото на 356 г., за да стигна до 334 г. — т.е. до началото на неговия поход за завладяване на Персийската империя. Това е само едно описание в общи линии, но то изгражда достатъчна географска и историческа панорама, която да послужи като основа за следващите тематични глави. Полибий (виден гръцки историк от II век пр.Хр.) е вярвал, че не може да бъде съставено правдоподобно историческо описание без посещение на онези места, където някога са се разигравали описваните исторически събития. За нещастие това съвсем не се оказа по възможностите ми, но прилагам сведения за по-съществените особености на терена и климата навсякъде, където това се оказва наложително, като за начало поставям описанието на родината на Александър — Македония (както горната, така и долната половина от страната). След това проследявам придвижването на Александър в продължение на цели тридесет хиляди километра, т.е. навсякъде, където той е напредвал начело на победоносната си войска — първо на север към Дунава, после на юг към централна Гърция, преди накрая да потегли към Азия през 334 г., за да не се завърне повече в Европа.

Между 334 и 331 г. той разгромил средиземноморския флот на Великия цар на Персия. Колкото и да било парадоксално, непредсказуемо и може би незаслужено, той успял да разгроми внушителния персийски флот само чрез военни операции по суша. Александър постигнал това, като завладявал една по една базите на персийския флот, особено тези в Леванто, където обсадата на Тир се оказала най-важната в тази кампания. Това означавало, че докато Гърция оставала под строгия контрол на регента Антипатър, Александър вече можел да съсредоточи усилията си само върху спечелването на решителните, майсторски разиграни от него битки срещу пълчищата на Дарий III. От тези битки най-значими били следните три: при река Граник в западна Анадола през 334 г., край Ис в южна Анадола през 333 г. и до Гавгамела в Месопотамия през 331 г. Но все още го очаквали много схватки, повечето от които били смъртно опасни. Но въпреки всички препятствия от средата на 329 г., когато бил екзекутиран един от роднините на Дарий III (претендент за негов наследник), Александър вече нямал съперници като владетел на новата, много по-обширна империя. Накрая тя се разпростряла от Гърция до Пакистан, като освен всичките останали провинции обхващала също Египет, Сирия и Вавилония, както, разбира се, и древния център на Персийската империя — земите на днешен Иран.

Ала тепърва предстояли най-тежките сражения, в дивите планини и високи плата на Централна Азия, от 329 до 327 г. Този поход всъщност е най-големият успех на Александър на бойното поле. Това била епизодична партизанска война срещу войнствените банди, съставени от мъжете от местните племена, без да се стига до класическите традиционно протичащи в открито поле сражения между армиите на две царства. Бащата на Александър — Филип — „спечелил много от войните, които водел, с помощта на династични бракове“, твърдял един от биографите на Филип II Македонски. Той умело комбинирал откритите схватки и военните завоевания с брачната дипломация и изграждането на династични съюзи, за да намали съпротивата на противника или да си осигури дълготраен мир след извоюването на победата. Това той направил цели седем пъти. Александър само два пъти последвал примера на баща си — в Согдиана през 327 г. и в Иран през 324 г., като и двата пъти се решавал на тази стъпка не като доказателство на могъщество или успех, а по-скоро заради трудностите, които срещал при постигането на поредната победа, както и за да удържи позициите си. Писателите от по-късните епохи описват тези сватби в романтични тонове, особено първата му женитба с Роксана, ала истината навярно е била много по-прозаична.

Може да се спори дали на Александър е било необходимо да се впуска в нови, по-нататъшни завоевания през лятото на 327 г., след като завладял Иран, а в околните земи повече или по-малко вече бил установен стабилен контрол. Например не му е било нужно да покорява земите отвъд Хиндукуш, т.е. територията на съвременния Пакистан, които някога принадлежали на Персийската империя, обаче отдавна били загубени и изоставени. Но Александър не само че вдъхновил и убедил, придумал или просто заставил своите войници (при това заедно с техните ориенталски любовници и спътнички) да прекосят целия Пакистан, за да стигнат до Индия, но след това настоявал да продължат още по-нататък на изток, до самия край на света (според тогавашните географски разбирания), където най-отдалечените земи били обгръщани от водите на огромния океан. Или както го е обобщил, с пределен лаконизъм, римският историк Квинт Курций Руф:

Съдбата очакваше от него да приключи с покоряването на Ориента и излизането на брега на Океана, за да постигне всичко, на което е способен един смъртен.

Удивителна и съкрушителна се оказала победата, която спечелил през 326 г. край река Хидасп (днешната Джелум, вж. Глава 7) над Пор, раджата на Паравас (гърците го наричали „Порий“), над многочислената индийска войска, въоръжена с бойни слонове. Но когато неговите изпитани македонски войници, ядрото на войската му, измъчени от дългогодишните страдания, причинявани от невиждани природни явления като мусоните, му представили — в буквалния смисъл — своя ултиматум, Александър за пръв и последен път в живота трябвало да се примири с поражението, нанесено му не от друг, а от собствените му хора. С много ярост и неоправдана жестокост Александър си проправил път до делтата на Инд. Около него оставали все по-малко хора, защото, от една страна, много загинали в ежедневните схватки с индийците, а от друга — част от македонските войски били върнати в Иран по море. Тогава Александър взел донякъде съвсем безразсъдното решение да поведе останалите си спътници по ужасно тежкия преход сред пясъците на Макранската пустиня в днешен Белуджистан (наричана в древността Гедрозийска пустиня).

Както се оказало впоследствие, този убийствен преход през пустинята едва не сложил край на подвизите на Александър и донякъде затъмнил блясъка на предишните му военни постижения.

Връщането му в Иран, в центъра на новата му империя, трябвало да бъде ускорено заради нетърпящи отлагане практически съображения, причинени както от природните стихии, така и от спешния проблем за управление и администриране на тази наскоро сформирана огромна държава. Не е учудващо, че той не винаги постъпвал безпогрешно. Нито че неговите азиатски губернатори на провинции, все още наричани сатрапи според персийската традиция, се оказали корумпирани, некадърни или нелоялни, а понякога и трите заедно. Същото се отнася и до щетите и обидите, нанесени от Харпал — отдавнашен приятел на Александър (още от детинство), който наскоро бил удостоен с титлата главен имперски ковчежник, но въпреки това през 324 г. избягал (при това за втори път) в Гърция, задигайки значителна сума от това, което би трябвало да се счита за хазната на Александър. Към тези затруднения на Александър се прибавила и горчивината от загубата на най-близкия и най-отдавнашния му приятел Хефестион, назначен на длъжност, съответстваща на велик везир на империята (тази загуба била причинена от тежко заболяване, завършило със смърт). Според слуховете — на които поне този път можем да се доверим — връзката между Александър и Хефестион била нещо повече от дружба между двама предани приятели. Във всеки случай скръбта на Александър се измервала в Омирови мащаби, като че ли Ахил оплаквал загиналия Патрокъл. И може би след този срив Александър вече не възстановил душевното си равновесие и разсъдъка си до смъртта си, вероятно настъпила като последица от изключително силна треска, въпреки че според неизбежните при подобни събития слухове той, също като баща си, бил убит във Вавилон през юни 323 г.

Какво точно е планирал Александър за бъдещето на империя си? Това никога няма да узнаем със сигурност. Малко след кончината му били огласени ръкописи, обявени за „неговите последни планове“. Но те по-скоро биха могли да ни разкрият повече за неговата мегаломания и за политическите амбиции на неговите съперничещи си помежду си имитатори, отколкото да представят разумно подготвени краткосрочни и дългосрочни проекти. Непосредственият резултат се свеждал до продължителните междуособици сред шепата така наречени наследници (диадохи), които успели само в едно — в разкъсването на империята, която умряла заедно с основателя си. В началото на третото столетие преди Христа се оформили три големи царства в Гърция и Близкия изток: царството на Антагонидите в Македония и Гърция (т.е. в сърцето на Егейска Гърция), царството на Птоломеите в Египет и царството на Селевкидите в Азия, от които последните две били по-могъщи. Най-стриктно се съблюдавали заветите на Александър в царството на Селевкидите. Към средата на това столетие в Пергам се появило четвърто царство, владяно от династията на Аталидите. Така се оформил елинистичният свят, на който предстояло да бъде завладян от римляните през периода от края на третото до средата на първото столетие преди Христа. Много по-късно от развалините на този свят ще бъде издигната елинизираната Източна римска империя като първия бастион на християнството. Св. Павел, елинизиран евреин с римско гражданство, пристигнал от Тарс в Киликия, не далеч от полесражението на втората от трите решителни битки между Александър и персите.

Но може ли въобще македонците да се считат за гърци? Този въпрос може да изглежда озадачаващ, особено в светлината на наскоро отшумелия международен спор за названието на бившата югославска република Македония. Всъщност много гърци от епохата на Александър са вярвали, че македонците или не са истински гърци, или само отчасти, или пък въобще не могат да бъдат признавани за гърци. Въпреки че тези твърдения се основават на съответните исторически факти, все пак е редно да се добави, че много от тези преценки са се базирали на особеностите на македонския език, който в много случаи се оказвал напълно неразбираем за гърците. Но в подкрепа на противната теза се изтъква символиката от един приеман и споделян от двата народа мит, според който македонците могат да бъдат приемани за един от народите, населявали древната Елада — както като наследници на легендарния Македон (откъдето произлизало името Македония), така и като издънки на царствената династия на Аргеадите. Тези Аргеади претендирали, че били преки потомци на Темений, който според легендите някога в много далечното (и крайно неясно минало) се преместил от южния Аргос (в Пелопонес) на север към Македония. А тъй като родословието на Темений го свързало с рода на Херкулес, се получавало, че македонците произлизат от самия полубог и митичен герой Херкулес. Планината Олимп, обитавана от най-могъщите богове и богини, се намирала на територията на древна Македония, с което аргументите на македонците придобивали стократно по-голяма убедителност. Самите македонци не пропускали дори най-незначителната възможност да се възползват от това географското съседство, особено при разрастването на Диум, разположен по североизточния склон на планината, и превръщането му в свещен град, където също се провеждали олимпийски състезания.

Територията на Македония приблизително може да бъде разделена на две половини: Горна (западна) и Долна (източна). Втората се отличава с плодородната равнина Ематия. Някъде към 600 г. в източна Македония възникнала някаква форма на монархия, но първият македонски цар с по-доловимо присъствие на гръцката сцена бил Александър I, който царувал през по-голямата част на първата половина на V век пр.Хр. За нещастие неговият образ си оставал донякъде двусмислен, защото по времето на персийското нашествие в Гърция през 490 и 480/79 пр.Хр. той не бил нищо повече от васал на Великия цар на Персия Дарий I, както и при неговия син и наследник Ксеркс I. Това, че получил прозвището Филелин, също било факт с двойствено значение. От една страна то подсказва за лоялността му към гърците и за противопоставянето му срещу персите, но от друга говори, че той не бил признаван за елин или поне не в пълна степен.

Едва към края на V век пр.Хр. царете от династията на Аргеадите успели да постигнат обединението на Горна (западна) и Долна (източна) Македония — това било едва ли не задължително условие за укрепването на царството. Архелай (царувал от 414 до 399 г.) преместил столицата на изток от Егея (която оставала церемониалната столица на царството, в нея се намирали гробниците на царете) в Пела. Там той изградил нов дворец (където например приемал Еврипид), прекършил съпротивата на местните владетели от кантоните в Горна Македония, изградил мрежа от крепости, за да гарантира тяхната лоялност, и променил македонската войска в подобие на войските на гръцките си съседи от юг, като възприел техните оръжия, брони и тактически умения. Обаче плодовете на усилията на Архелай за унифициране и осъвременяване на войските били сериозно застрашени след неговата смърт, когато на македонския престол само за едно десетилетие се сменили седем царе. Стабилността на царството отново била възстановена от Аминт III (царувал от 393 до 369 г.), баща на Филип II (царувал от 359 до 336 г.) и дядо на Александър III (царувал от 336 до 323 г.) — т.е. нашия Александър.

От всичките си предшественици Александър бил задължен най-много на баща си — личност, която няма равна на себе си според един от съвременниците му, гърка Теопомпус от остров Хиос, който в никакъв случай не страдал от лековерие. Филип не само че издигнал Македония като най-силната държава на полуострова, но успял и да разшири територията й както на запад, така и на изток. При неговото царуване Македония се простирала от Адриатическо до Черно море и на север до Дунава. Освен това той затвърдил хегемонията си над гърците на юг чак до границите със Спарта в югоизточен Пелопонес. Тази хегемония той институционализирал посредством Коринтския съюз, който всъщност бил по-скоро инструмент, служещ само на него, отколкото на останалите държави, членуващи в съюза. Като главнокомандващ обединените военни сили на Коринтския съюз се предвиждало именно Филип да оглави панелинския поход срещу Персийската империя, замислен през 336 г. като възмездие и отплата за Гръко-персийските войни.

Обаче през същото лято, точно в разгара на пира по случай женитбата на дъщеря му Клеопатра (истинска, а не природена сестра на Александър), Филип бил убит пред много свидетели от Павзаний — недоволен член на личната охрана на царя. Нямало съмнение кой бил убиецът, но никога не се изяснило дали той действал сам или бил подтикнат от някакво тайно съзаклятие. Говорело се, че Павзаний бил сексуално оскърбен от Филип, но не е изключено в двореца в Пела да са съществували подмолни и много по-дълбоки политически течения. Подозренията се насочили към Олимпия, майката на Александър, както и към самия Александър, като може би не са напълно лишени от основания. Защото именно Александър се оказал най-облагодетелстваният от смъртта на баща си точно в най-напрегнатия момент за македонците, гърците, народите от Близкия изток и дори може би в цялата световна история.

aleksandyr_makedonski_img_2.jpgЗлатен медальон във формата на монета с изображение на Олимпия, намерен в Абукирк, Египет. Изсечен за отпразнуване на Александровите олимпийски игри в Берея (ок. 250 г. пр.Хр.), този медальон изобразява Олимпия като гръцка матрона, въпреки че в други източници тя е представена във враждебна светлина заради необуздания й нрав.

Александър се озовал на трона, но едва след като властта му като цар била призната от войската. Първата му грижа била да осъди на смърт известен брой от потенциалните си съперници за престола, след което побързал да предяви претенциите си да наследи правата на баща си като върховен главнокомандващ на проектирания панелински поход срещу Персийската империя. Всичко това се случило през лятото на 336 г. Следващата година той посветил на подсигуряването на тила си в Европа, преди да потегли към Азия. Първо потушил безредиците по северните граници, като най-сурово наказал траките и илирите. После сломил гръцката съпротива, оглавявана от Тива. Градът споделил същата горчива участ на пълно опустошение, както Олинт през 348 г., когато бил превзет от Филип. Така, като подсигурил тила си, благодарение на огромното си военно предимство — за което бил задължен на баща си Филип — Александър потеглил към Азия през пролетта на 334 г. начело на армия, способна да се противопостави успешно на всичките армии, които Великият цар на Персия би хвърлил срещу нея. Той никога повече не се завърнал в Македония, нито пък напускал Азия.

Все още съществуват доста противоречиви мнения по въпроса кога точно Филип Македонски възприел идеята за поход срещу Персия и какво точно възнамерявал да постигне чрез това нашествие. При Александър няма съмнения какво целял: първо да завоюва, после да властва над цялата съществуваща Персийската империя, а накрая да се заеме с нови завоевания. Не само територии като тази на днешния Пакистан — някогашно владение на персите, но и нови земи, може би наистина чак до границата, поставяна от океана, безбрежното море или гигантската река, за която древните са вярвали, че опасва цялата земна суша. Пред нас остава въпросът какъв вид владетел възнамерявал да бъде Александър — винаги се е предполагало, че той просто искал да изгради империята си и да властва над нея, но по-конкретно доколко щяло да се простира ориенталското влияние в управлението на тази империя и до каква степен нейният властелин щял да се преобрази в ориенталски монарх?

Александър умрял млад, в началото на средата на жизнения си път, така че не можем да гадаем какво е предстояло да бъде осъществено и дали не е предвиждал някаква по-значителна еволюция. Но вече разполагаме, поне според мен, с достатъчно доказателства, за да приемем, че той се готвел да се утвърди като нов цар на Азия, като докаже, че е легитимен наследник на персийските царе. Той дори започнал да възприема в адаптиран вид персийските царствени ритуали и символика и допускал иранци до най-високите постове във военното командване и администрацията. Оженил се за две персийки и една жена от Согдиана, като насърчавал най-близките си приближени да последват примера му; допуснал приемането на ирански войници във войската си, при това именно в онези части, които дотогава били изключително само от македонци; формирал нови елитни части само от ориенталски войници. Признавал почетни титли на ориенталските си придворни, преди да удостои с подобни своите македонци и т.н. Ето един пример, макар и да не е съвсем неопровержим — разказът на Трогий (гал, получил римско гражданство през I век след Хр.), преразказан от Юстин през III век след Хр.:[4]

След като Александър започнал да носи царствените одежди на персийските царе, включително и диадема, каквато предишните македонски царе никога не били слагали на главата си… той казал още на приятелите си да носят дълги златни и пурпурни роби. За да имитира разюзданите пирове и другите разгулни обичаи на персите, той споделял нощите си с тълпа от придворни наложници… Към всичките тези празненства се добавяли и пищните дворцови приеми на пратеници от далечни страни…

Все още обаче не било ясно докъде Александър възнамерявал да променя старите методи на персите в имперската администрация. Но се създавало впечатлението, че внасял промени единствено с оглед на практическите ползи, а не защото бил недоволен от идеята за запазването на заварените от него ориенталски практики и институции, които толкова отдавна доказали ползата си при управлението на Ахеменидите.

Вече се спряхме на въпроса дали Александър наистина е бил грък. Самият той обаче въобще не се съмнявал в това. Преди всичко по културните въпроси той, следвайки насоката, завещана от баща му, изповядвал привързаността си към всичко гръцко и бил заобиколен от гръцки придворни — от своя дворцов шамбелан Евмений до официалния си историк Калистен, от адмирала си Неарх (негов приятел от детинство) до придворния си скулптор Лизип. Самият той се обявява за новия Ахил, а най-интимния си приятел Хефестион вижда в ролята на нов Патрокъл. Той представял своя военен поход в Персия като панелинска акция и бил достатъчно умен да върне на Атина статуите от Суза, които персите задигнали през 480 г. Също така изпратил триста брони, за да бъдат принесени като дар в нозете на статуята на богинята Атина в Партенона от „Александър, син на Филип и син на Гърция“. По време на походите си той редовно позволявал да се отбелязват всичките гръцки празници и тържества; разпространил из цяла Азия преклонението пред гръцките богове, като не на последно място било основаването на значителен брой гръцки градове във възловите точки на империята. Според биографията му, съставена от Плутарх, дори съществувало завещание, адресирано до неговия гръцки учител:[5]

Когато походите му го отвели навътре в Азия, а той вече нямал достъп до други книги, Александър заповядал на Харпал да му изпрати някакви книги. Те съдържали истории (в проза) на Филист, много трагедии от Есхил, Софокъл и Еврипид, както и поеми — дитирамби от Телест и Филоксен.

Но все пак остава основният въпрос за природата на елинизма у Александър. Например доколко е бил искрен, когато се е позовавал на девиза за свободата на Гърция в прокламацията си след битката при Граник през 334 г.? И защо не е използвал военните възможности на същите тези гърци, особено могъщия боен флот на Атина или пехотата на държавите от Коринтския съюз (въпреки че била сравнително малобройна)? Вместо това той ги разпуснал веднага след завладяването на Персия. Защо толкова много гърци (като наемници) се сражавали срещу Александър, вместо да воюват с неговата войска — дори и при най-драматичната, решаващата за цялата му азиатска кампания битка край Гавгамела? И защо също толкова много гърци са подкрепили Атина във въстанието срещу македонското царство от 323/2 г., т.е. непосредствено след смъртта на Александър? А дали основаните от него градове действително били замислени от Александър като бъдещи културни центрове с основно предназначение да разпространяват елинизма или той се е ръководел от съвсем, други, много по-прагматични причини — например от политическо, военно или икономическо естество? Какъвто и да се окаже отговорът на последния въпрос обаче, не може да се оспорва фактът, че разрастването и процъфтяването на елинистичния свят през последните три столетия пр.Хр. — чиито главни центрове били основаните нови градове от Александър, като Александрия в Египет и Антиохия в Сирия — било пряка последица от завоеванията на Александър и усилията му за умиротворяване на Азия.

Мнозина историци приемат, че Александър е бил най-великият завоевател в цялата световна история. Но неговите изключителни способности трябва да се разглеждат само в контекста на епохата, за да могат да се преценяват правилно, като се взимат предвид дипломатическите дарби и уменията му за ръководене на войската на бойното поле. И преди всичко трябва да бъдат разглеждани на фона на почти чудодейните преобразувания, извършени от Филип в македонската армия.

В Глава 7 е обърнато специално внимание на пет от многото и разнообразните акции на Александър, защото те илюстрират различни аспекти от неговата гениалност като стратег. Става дума за неговия първи и едва ли не „програмен“ военен поход през 335 г. (веднага след възцаряването му) — разпрострял се далеч на север отвъд Дунава и на юг до Гърция; мъчителната седеммесечна обсада на Тир през 332 г.; решителната победа над Великия цар на Персия Дарий III при титаничната битка край Гавгамела през 331 г.; партизанската война в Централна Азия от 329 до 327 г. и накрая победата край река Хидасп през 326 г. над Пор, раджата на Паравас. Другите две големи сражения на суша (това при река Граник през 334 г. и второто край град Ис през 333 г.) също ще бъдат обсъдени с дължимото внимание. Но освен това ще се спрем и на често пренебрегваната морска акция в Егейско море и източното Средиземноморие (през периода 334–332 г.), в която Александър съзнателно се въздържа да не участва пряко.

Друга основна тема, на която специално ще обърнем внимание, е посветена на това как Александър е възприемал себе си, както и неговото желание да бъде признат от другите не само като простосмъртен, но и като някакъв свръхчовек или божествено създание (вж. Глава 11). Но той съвсем не е бил първият в гръцкия свят, който се е превърнал в култова фигура, при това в буквалния смисъл на думата. През 404 г. олигарсите от остров Самос, след като си възвърнали властта, преименували празника на града от Херея (наречен в чест на велика богиня Хера, сестра и жена на бащата на всички богове Зевс) на Лизандрея — в чест на техния спартански благодетел Лизандър, който въобще не бил някакъв безсмъртен бог, а съвсем обикновено и простосмъртно човешко същество. Чрез този опит за запълване на пропастта между смъртните и безсмъртните създания се създал прецедент, който обаче не бил повторен до времето на бащата на Александър — Филип, т.е. в продължение на две или три поколения.

Към края на своето царуване (323 г.) Александър със сигурност е бил боготворен от ориенталците като бог на Азия — както във Вавилон, където умрял, така и далеч на запад, в Египет (където преклонението пред управляващия фараон било многовековна религиозна традиция). Но въпреки че са съществували такива прецеденти, трябва да се напомни, че персийските царе, чийто последен представител е бил изместен от Александър, никога не са били възприемани като богове. Те са били приемани единствено като наместници на земята на великия зороастрийски бог на светлината — Ахура Мазда. Така че Александър наистина предприел огромна стъпка, като пожелал или се разпоредил да бъде почитан като божество от своите негръцки поданици (ориенталското население на империята му извън Вавилония и Египет). Освен това той приживе бил боготворен от жителите на гръцките градове по малоазийското крайбрежие на Средиземно море, понеже те му били много благодарни за освобождението от персийското потисничество. Може би дори и в континентална (европейска) Гърция са били наблюдавани подобни прояви — ако, разбира се, може да се вярва на едно доста ненадеждно доказателство, каквото представлява имперската заповед, издадена през 324 г. от самия Александър, с която се нареждало на всичките поданици на неговата империя да го почитат като божествено създание.

Може би той копнеел за още по-голямо признание и е възнамерявал да допълни този свой декрет с уточнението поданиците му действително да повярват, че е бог, а не само формално да го третират като такъв. Само поради случайно стечение на обстоятелствата не се стигнало до демонстративно нарастване на неговата самоувереност в хода на кампанията за принудителното му обожествяване. Като ключов момент в тази насока би трябвало да се приеме консултацията му в оазиса Сива с оракула на либийско-египетския бог Амон (Амун) — след тази визита той започнал да говори за себе си като за генетичен потомък на боговете.[6] Това създавало поводи за шеги с неговия „така наречен“ баща Филип. Той се опитал да застави своите гръцки и македонски придворни да му отдават почит, което в Персия бил по-скоро социален обичай, отколкото религиозен ритуал, но в очите на гърците изглеждал повече религиозен, а не социален, тъй като бил дължим единствено спрямо боговете. Всичко това може би е било косвен начин да подскаже на своите гръцки и македонски придворни, че е считал себе си за божествено създание. Но може да бъде интерпретирано и по съвсем различен начин — като метод за сливане на неговия гръко-македонски двор с неговия персийски двор в една обща сплав чрез задължаване и на гърците, и на македонците да се примирят с персийския модел за церемониален поздрав към владетеля.

Във всеки случай, каквато и да е била мотивацията на Александър, тази изкусна дипломатическа маневра нямала резултат и скоро била загърбена. Но това по никакъв начин не ограничавало личната религиозност на Александър, който се превръщал във все по-суеверна личност, чиито схващания вече граничели с фанатизма. Стремежът да се превърне в бог е била ключова особеност на Александър като човек (вж. Глава 10). Естествено това усложнява анализа на личността и характера му. До наши дни не е запазено нито едно пряко свидетелство от неговите най-близки съратници, нито пък той е водил личен дневник. Така че за тази страна от образа на Александър трябва да се съди преди всичко по това, което е извършил, както и по това, което не е осъществил.

Трябва да започнем с аналитични разсъждения — тъй като не разполагаме с друг достъпен метод — относно чертите на характера, наклонностите и пристрастията, които Александър наследил от родителите си — Филип и Олимпия (вж. Глава 3). Тук, например, може да ни помогне Плутарх, който посветил следните редове на увлечението на майката на Александър към водещия до екстаз религиозен мистицизъм:

За Олимпия се говорело, че многократно превъзхождала останалите жени в желанието си да бъде обладана от бога [Дионис]. Тя се появявала на празничните шествия, понесла в ръце опитомени змии — за ужас на мъжете сред тълпите от зрителите, които гледали смаяно как змиите се виели около венеца на шията и жезъла, който тя носела в ръката си.

Сведенията за образованието на Александър са много по-достоверни, особено за периода, през който той пребивавал в школата на Аристотел в град Миеза (от 343 г.). Известно е, че Аристотел предоставил на своя знатен ученик копие на „Илиада“ със своите коментари, но все пак е съмнително дали Александър още от тази ранна възраст е бил убеден, че светът ще принадлежи на онзи, който успее да го завоюва с меч и копие. Вероятно много повече са му повлияли дълготрайните приятелства с негови връстници, започнали именно от този период в Миеза — някои от тях се оказали със значителни последици по време на царуването му, особено дружбата му с Хефестион. Александър изглежда възприемал Хефестион като свое алтер его. Почти сигурно е, че по някое време връзката между тях двамата е била сексуална. Друга ключова фигура от юношеските му години е бил Буцефал: възможно е той да е бил единственият кон в историята, на който е бил наречен град (Буцефалия в днешен Пакистан, макар че при археологическите разкопки не бяха разкрити останки от този град).

Във всеки случай изглежда, че в психологическия профил на Александър мъжете и конете са се ползвали с неоспоримо предимство пред жените. Едно от възможните обяснения може да се окаже някаква версия на анализирания от Фройд случай с малкия Ханс: като много малко момче Ханс видял възбуден жребец и това вълнуващо преживяване оказало дълбоко влияние върху неговия сексуален живот в зряла възраст. Или Александър е страдал от потиснат едипов комплекс (отношенията с майка му остават една от най-големите и неразрешени загадки в живота му). Във всеки случай това обяснение ни изглежда по-правдоподобно, отколкото предположението, че е бил импотентен и/или с предимно хомосексуална ориентация. Някои източници твърдят, че в Персия Александър притежавал харем с 365 наложници, които обаче несъмнено са били предназначени повече за показност, отколкото за ежедневно или по-скоро нощно „ползване“. Както вече споменахме, не трябва да вярваме и на разказите за бурната любов, внезапно зародила се между Александър и Роксана, след като това било само една женитба по сметка с дъщерята на най-влиятелния велможа от Согдиана.

За него религиозната вяра (в собствената му божествена същност) била много по-важна, отколкото отношенията му с жените или поне секса с жените. Александър бил класически пример за крайно суеверен човек (дейсидаймон). При това той се доверявал най-вече на Аристандър — неговия любим гадател (мантис). За това свидетелстват съмнителни епизоди като този от Халикарнас през 334 г. и от престоя в долината на река Амударя през 329 г. Той се превърнал в нещо като религиозен мистик, което се потвърждава преди всичко чрез епизода с посещението в оазиса Сива. Александър все по-категорично възприемал себе си като син на Зевс и едновременно с това се сдобил със специален статут като „осиновен“ от либийско-египетския бог Амон (идентифициран от някои гърци като подобие на Зевс, макар самият Александър да не споделял тази идея). Именно към жреците на Амон той изпратил запитването си как трябвало да бъде почитан Хефестион след смъртта му през 324/3 г. Отговорът се оказал напълно приемлив: Хефестион заслужавал да бъде почитан както герой (подобно на героите от древногръцката митология или на героите от епоса на Омир).

Друг подход за изясняване на проблемите около личността и особеностите на Александър е чрез понятието pothos — копнеж, на който просто никой не може да устои. В цитирания по-горе „Анабазис“ Ариан доста често говори за pothos, което в крайна сметка ни връща към представата за Александър като чутовен герой, наложена още от Калистен, макар че първоначално целта на тази представа се е свеждала до спечелването на скептично настроената гръцка общественост. Използването на този термин от Ариан се оказва съответстващо поне с визията за Александър като непрекъснато преследващ свръхчовешки постижения; като индивид, който действително се опитвал да се изявява като свръхчовек. Тази тенденция се наблюдава и в така наречените „последни планове на Александър“, публично оповестени от великия везир Пердика след смъртта на Александър във Вавилон през юни 323 г., основаващи се според официалната версия на „Дневниците на експедицията в Азия“ („Хипомнемата“). Но достоверността на тези планове е много съмнителна, макар че в тях се долавя стилът на Александър.

Както неутрално, така и враждебно настроени спрямо Александър източници го обрисуват като морално деградиращ с напредването на годините на царуването му. Особено в навечерието на преждевременната му смърт в поведението му се наблюдавали неоспорими признаци на прогресираща мегаломания. Шотландският историк Уилям Робъртсън говори за неговите „необуздани изблици на гняв“, докато още по-критично ориентираният съвременен историк Ернст Бадиан предпочита да вижда във всяко дело на Александър неугасимото му желание да налага волята си над всеки и над всичко около себе си. Може би заради това е добре за репутацията му, че той е умрял в разцвета си като владетел, вместо да слезе безвъзвратно от пиедестала си (каквато горчива участ, примерно, е сполетяла Наполеон). Сега на нас ни остава само възможността да ковем предположения докъде би могъл да стигне той, основавайки се само на собствените си пристрастия и увлечения (pothos).

В политически и етнически аспект Александър изцяло е действал като грък, дори и да не си го е признавал. И това е едно от най-оспорваните наследства, оставени от него, при това с необорим съвременен резонанс. Друго, не толкова явно доловимо наследство, се крие в претенциите на съвременните корпорации от големия бизнес, които се опитват да извлекат полезни „житейски поуки“ от задълбоченото изследване на „изкуството на Александър като гений на стратегията“. Според мен обаче по-полезно е да се изследва влиянието на Александър върху царете и военачалниците в античността, които са черпели както сила, пример и вдъхновение от неговите постижения, така и символични атрибути, за да обосноват своите претенции за непоколебимо преклонение и подчинение на завоюваните от тях племена и народи.

В друг аспект Александър се превърнал едва ли не в магически образ, както ни го представя така наречената „Александрова романтика“. Днес ние разполагаме с много версии, почерпени от всичките водещи традиции в античната романтика: древногръцки, латински и арменски. Паралелно с това литературно наследство, та дори при още по-масово възприемане, са били разпространявани визуалните представи за Александър, придружавани от съответните копия и модификации, като те всичките са служели за съчиняване на внушителни образи на царе и военачалници, поблазнени от надеждата да вземат нещо от блясъка на ослепителната Александрова слава. И накрая: съществуват модерни еквиваленти на античната „Александрова романтика“ и на древните визуални представи — това са историческите романи и респективно филмите, посветени на него. Ние също трябва да сме предпазливи в нашия критицизъм, за да избягваме изкушението да се превръщаме в съвременни преоткриватели на „Александрова романтика“, само че от двадесет и първия век. Това може би ще го лиши от бляскавия ореол на прославен стратегически гений, за да го сведе до нивото само на един забележителен пълководец и владетел.

В заключение: отдавна е изяснено, че не съществува един-единствен модел, а множество образи и представи за Александър, тъй като всеки историк или всеки, който сериозно се интересува от темата, си изгражда представа за Александър според своите разбирания. Но целият този процес по преосмисляне и възприемане на образите на Александър, до голяма степен подчинен на логиката, в никакъв случай не е прост или праволинеен, както ни подсказва традицията в западната литература посредством една от причисляваните към тази литература творби, посветени на темата за славата на Александър. Неин автор е американският поет Робърт Лоуел, а творбата му се нарича „Смъртта на Александър“ (публикувана в стихосбирката, озаглавена просто „История“):

Никой не е бил като него.

Ужасяващи са неговите престъпления,

но ако искаш да очерниш великия цар,

позамисли се преди това

колко си посредствен,

маловажен, безцветен дори;

колко малко усилия си положил

и колко слава малко си заслужил…

Бележки

[1] По-долу в тази глава, както и в останалите глави, не се посочва, че датите се отнасят до епохата преди Рождество Христово, с оглед на лаконизма, стила на автора (вж. Увода) и тъй като това се подразбира. Само след столетията (с римски цифри) се изписва „пр.Хр.“, както и при първата дата в години в началото на всяка глава — само за ориентация. Докато датите след Рождество Христово, посочени в години (т.е. не в столетия), както и тези в столетия, изрично се отбелязват: „след Хр.“ — Б.пр.

[2] Флавий Ариан (95 г. — около 180 г. след Хр.) — грък от Никомедия в Мала Азия, на служба при римляните като държавник и висш военен, но по-известен като римски писател, автор на седемтомния исторически труд „Анабазис на Александър Велики“, признат за най-достоверната биография на Александър Македонски. — Б.пр.

[3] Шекспир, „Хамлет“, действие V, сцена I. Откъс от диалога на Хамлет с Хорацио сред гробовете в черковния двор, пред черепа на шута Йорик. — Б.пр.

[4] Вж. Приложението, т. 31 — Б.ав.

[5] Вж. Приложението, т. 30–38 — Б.ав.

[6] Вж. Приложението, т. 50–55 — Б.ав.