Пол Картлидж
Александър Македонски (13) (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)

Глава 8
Александър и персите

Според легендата… този човек [брахманският мъдрец Калан] показал на Александър прословутия пример за това как трябва да се управлява една огромна империя. Той захвърлил на земята една добре изсушена и сбръчкана кожа и настъпил единия й край. Кожата се притиснала към земята там, където стъпвали босите му нозе, но навсякъде другаде се надигнала. Калан пристъпил няколко крачки покрай ръба на кожата, като всеки път оглаждал с ходилата си следващия къс от кожата и показвал на царя какво ставало с участъка от кожата, който преди малко бил настъпил. Накрая се изправил точно в средата на кожата, с което успял да постигне що-годе навсякъде кожата да се изравни и повече да не се размества. Така той демонстрирал пред Александър колко важно било да съсредоточи властта си в центъра на владенията си и да не се опитва да напуска този център.

Плутарх, „Животопис на Александър“

През 1971 г. администрацията на иранския шах Реза Пахлави с голяма помпозност и пищност отпразнува две хиляди и петстотин години от основаването на Персийската империя от Кир II, наричан още от древността Кир Велики. Така отминава и се срива в праха могъществото на империите… Ако бях Херодот или Ксенофонт, може би щях да опиша свалянето на последния шахиншах (цар на царете) заради „тизиса“ или данъка, дължим на Бога. Но се досещам по-скоро за доста по-светски причини, довели до свалянето от трона на шах Реза Пахлави. Темата за детронирането и за узурпирането на царския престол е тясно преплетена с историята на Александър Македонски.

Според легендата някъде през декември 333 г. (т.е. малко след битката при река Ис в Киликия) Александър изпратил послание до своя сразен персийски противник — Великия цар Дарий III. Сред редовете се четяло следното:

Ти уби Арс [Артаксеркс IV] в заговор с Багоаз [главния евнух и дворцов везир] и несправедливо и незаконно се добра до трона, с което измами народа на Персия. И след като по волята на боговете сега аз владея страната… и сега аз съм неин владетел и господар на цяла Азия, ела при мен…

Явно няма нищо ново под слънцето. Или поне под ориенталското. Но дали Александър е предприемал някакви важни нововъведения както в административната структура или идеологическия апарат на завоюваната от него империя или се е решил да измени в значителна степен доминиращата в нея култура?

Нападението срещу Персийската империя представлявало за Александър онзи дял от царственото му наследство, който той не можел да отхвърли. Но Филип не само завещал на своя син и наследник проекта за завоюването на Персия. Той пръв започнал да внедрява заимстваните от Персия идеи за преустройството на Македония. Увлечен в усилията си за модернизиране на патриархалната македонска монархия, която той наследил през 359 г., за да я превърне в по-голяма и по-сложно устроена държава, Филип изучавал внимателно и в най-малки подробности военната машина и административната структура на Персийската империя. За щастие, въпреки че Филип придобивал познания от общ характер относно всичко в Персия само чрез посредници, той успял да се сдобие с много подробна информация едва ли не от първа ръка, след като редовно приютявал в двора си като бегълци такива високопоставени особи от Персийската империя като бившия персийски сатрап Артабаз.

Новата имперска македонска провинция Тракия, която била завладяна от македонските войски през 343 г., изглеждала по-скоро като персийска сатрапия. Гъркът Евмен (от гр. Кардия в Хелеспонт) реорганизирал канцеларията на македонския цар според персийски образец (той продължавал с тази дейност през цялото царуване на Александър). Дворцовите приближени на Филип в тесния смисъл на това понятие много наподобявали „личните приятели“ на Великия цар на Персия. Колкото до дворцовите пажове, за тях се разказвало, че дори помагали на Филип да възсяда коня си — точно както се правело в Персийския двор. Всичко това ни насочва към предположението, че Филип отдавна — може би още от 346 г. — обмислял завоюването на Персийската империя, т.е. много преди началото на македонското нашествие (от 336 г.). Признаването на тенденцията към постепенно „персиизиране“ на Македония със сигурност може да се приема като особено полезен метод за проумяване на особеностите в мотивите и целите на Александър.

Съществуват и други ключови признаци. Ние никога няма да узнаем със сигурност докъде е възнамерявал да стигне Александър, когато напуснал Македония през 334 г. Но преди да потегли на поход, той разпределил между своите дворцови приближени и най-близките си приятели повечето от земите, които в Македония били негови лични владения. Александър още от самото начало на похода си в Азия имал намерение да завладее Ахеменидска империя, а след това и цяла Азия. Най-ранното неподлежащо на съмнения свидетелство за тези негови амбиции и намерения бил епизодът с Гордиевия възел от 333 г. (вж. Глава 6). И наистина към 326 г. владенията на Александър се простирали далеч отвъд съществуващите граници на Ахеменидската империя, след като той нападнал „Индия“, по-точно днешния Пенджаб.

По време на царуването на Дарий I — приблизително към 500 г. — за източна граница на империята служела река Инд. Но при Дарий III тази роля била поета от планинския масив Хиндукуш, наричан от гърците „Индийския Кавказ“. Тази загуба на територия била признак за отслабване на Персийската империя, при това точно в началните години на царуването на Александър, макар че при всемогъщия Дарий I този къс от Индия бил здраво държан от персите. Друг, при това още по-съществен признак за слабостта на Дарий III бил неуспехът му да попречи на Александър да се озове на азиатския бряг на Хелеспонт или поне да се опита да го възпре още при първите му стъпки в Мала Азия. Обяснението за този провал е много показателно за съпротивата, която заварил Александър при напредването си през азиатските простори.

Десетилетие преди нашествието на Александър откъм малоазиатския бряг на персийската империя както финикийците, така и кипърските гърци се вдигнали на бунт срещу тиранията на персийския царски двор. Това в никакъв случай не представлявало някакъв небивал прецедент. Поданиците на персийските царе периодично са надигали на въстания дори и след масовите вълнения, метежи и бунтове през двадесетте години на VI век пр.Хр., потушени успешно от Дарий I. Но някъде към средата на IV век пр.Хр. тези вълнения до такава степен зачестили и се задълбочили, че вътрешнополитическата обстановка в империята постоянно била напрегната и крайно тревожна. Най-подозрително се държал Египет, който на практика успял да извоюва фактическа независимост за повече от шест десетилетия след мощното въстание през 405 пр.Хр., въпреки че персите на три пъти нахлували в египетските земи с многочислени войски с цел умиротворяване на размирната провинция и задържането й в рамките на империята. Но въстанията в империята не се ограничавали само до покорените чужди народи. От края на седемдесетте години на IV век пр.Хр. и особено през периода между 362 г. и 358 г. Артаксеркс II (царувал от 404 до 359 г.) и Артаксеркс III (царувал от 359 до 338 г.) непрестанно били принуждавани да усмиряват броженията и дори откритите бунтове на своите сатрапи в Мала Азия.

През периода приблизително от 400 г. до 336 г. именно тази комбинация от фактори се оказала решаваща и насърчила Александър да се опита да покори цялата Ахеменидска империя. Реалната власт била много по-отслабена отколкото привидно изглеждала. Разочаровани от нея били всички обществени прослойки (от най-висшестоящите до най-нисшите). Дворцови интриги, заговори и покушения се редували от десетки години и въобще не се очертавал краят на този хаос във върховете на империята.

Александър покорил Ахеменидската империя, образно казано, с един замах. Дали е бил новатор, търсещ неуморно възможности за създаване на нови органи за управление, нови институции и нова администрация? Или точно обратното — бил е традиционалист, който просто искал да смени Дарий на персийския трон и да започне да раздава престижни постове на своите македонски и гръцки довереници, заедно със склонните към сътрудничество представители на старата управляваща класа в Иран, без да разклаща прекалено овехтялата управляваща мрежа, която заварил непокътната? И накрая: дали Александър е бил само поредният завоевател или е бил озарен от по-висша визия за това, което желаел да постигне чрез и след завоеванията си? Всъщност това е най-важният, обаче и най-сложният въпрос около неговото дело, макар че е доста рисковано да се предприемат опити за намиране на отговора предвид на това, че делото му е останало недовършено заради ранната му смърт.

Изглежда че Александър, като повечето от царете от Ахеменидската династия, предпочитал да действа съобразно принципа на незабележимите на пръв поглед кардинални решения. Тайната на всяко имперско управление (както би го нарекъл Тацит) била разкрита най-откровено през 1879 г. от тогавашния британски вицекрал на Индия: „Думите ми вероятно няма да прозвучат ласкателно за ушите на нашите съюзници, но имам чувството, че ще бъда напълно прав, ако заявя, че колкото по-рядко афганците усещат присъствието ни по техните земи, толкова по-малко ще ни ненавиждат.“ Това твърдение вероятно е в сила за всички империи, при това откакто свят светува. С други думи, Александър предпочитал да не се намесва в местната мрежа от законови, религиозни или културни традиции, ако не страдала имперската система за събирането на данъците и не била застрашавана политическата стабилност на империята като цяло. За разлика от повечето си сънародници — приближени военни предводители или дворцови съветници, той дори бил склонен да възприема позитивно, с дължимия респект, обичаите на другите племена и народи.

Особено деликатна тема за всеки завоевател на чужди земи е официално признаваната религия. Персийските царе никога не забравяли открито да провъзгласяват, че са под специалното покровителство на иранското божество Ахура Мазда съгласно учението на техния древен пророк Зороастър (Заратустра). Обаче те никога не предприемали опити да налагат зороастризма извън границите на Иран. Аналогично Александър се обявил за наследник, дори за син на Амон или Зевс, обаче не се заел да заменя монотеистичната религия на иранците с пантеона на десетките гръко-македонски богове и полубогове. Вместо това той си осигурил благоприятни за трона му възможности да извлече политически капитал от прокламираната от него толерантност, веротърпимост и почитане на местните религиозни вярвания и практики в двете най-важни за него сатрапии — Египет и Вавилония — т.е. именно там, където поне последните владетели от Ахеменидската династия, като изключение от традиционната им политика, въобще не се показали като толерантни. За съжаление не може да се каже доколко тази негова политика била обусловена от чисто практически и политически съображения и доколко била продукт на искрена религиозна вяра и културни разбирания. От друга страна Александър сигурно не е бил убеден последовател на някаква абстрактна концепция за „единство на човечеството“. Нито пък е бил някакъв изключително вдъхновен и извисен философ с хуманитарна ориентация като онези, които са взели присърце благородната мисия за „раздаване на млякото на човешката доброта“^[1] сред целия тогава известен и населяван от хората свят.

Тогава какво в действителност възнамерявал той да постигне и доколко успешни били постиженията му в администрирането и управлението на огромната му империя? В толкова драстично различаващи се географски области като цветущите равнини на Месопотамия и пустинята Гедрозия той може би е полагал някакви усилия да ограничава военната независимост на местните сатрапи. Обаче все пак разполагаме с някакви доказателства, че той не успявал да реализира достатъчно систематично тези свои намерения. Въпреки наложеното от него присъствие на македонски или гръцки командири на оставяните от него гарнизони в отдалечените имперски провинции, повечето от иранските сатрапи все още оставали начело на свикваните по места войски от коренното население за попълването на армията му. Освен това той не забранил набирането на гръцки наемници — поне до 325/4 г., когато тази практика била забранена като част от вълната от промени в управлението на сатрапиите, при което повечето иранци били заменени с македонци.

Египет изиграл ролята на полигон за първото практическо изпитание на административната визия на Александър, като отначало Египет въобще не бил управляван от него като някоя от персийските сатрапии. Отначало той въвел разумното и доста оригинално за онази епоха разделяне на административните от контролиращите органи на властта — или поне така би трябвало те да изглеждат според неговите планове. На длъжности като съвместно действащи сатрапи били назначени двама египтяни. На тях били подчинени двама гръцки губернатори — първият за Либия на запад от Египет, а вторият за източните територии („от Арабия до Херополис“). За последната длъжност изборът на Александър се спрял на Клеомен, родом от Навкрат — гръцко търговско пристанище в делтата на Нил, основано приблизително двеста и петдесет години по-рано. Клеомен получил правото да събира данъците в областта, но оставал подчинен на юрисдикцията на египетските сатрапи. Но местното население първоначално насочвало омразата си заради тежкото данъчно бреме към двамата египетски сатрапи. Освен това двама македонци били натоварени с ръководството на армията, а трети получил титлата адмирал и оглавил командването на египетския флот. В старата столица Мемфис Александър оставил свой гарнизон, както и в крепостта Пелузия на западната граница, където ситуацията тогава била тревожна. Там също бил избран един гръцки наемник за командир, подпомаган от втори грък, негов заместник, но и двамата били надзиравани от двама македонски офицери.

Така, поне привидно, била организирана една доста сложна и егалитарна система за контрол и балансиране между македонски, гръцки и местни управници. Обаче суровата реалност се оказала по-различна: през 324 г. Клеомен на практика разширил пълномощията си и сферата на своята компетентност, опитвайки се да управлява като сатрап. Накрая официално бил признат от Александър като сатрап на източните територии на Египет. Вероятно Клеомен спечелил това признание благодарение на намесата на съюзниците на Александър и управителите на другите египетски провинции, както и заради събраното от него значително богатство от жреците, които си навлекли гнева на Александър през 332 г. Обаче Клеомен допуснал една фатална грешка — чрез действията си влошил масовия и продължителен недостиг на зърно в Гърция (330–326 г.), тъй като монополизирал износа на пшеница от Египет и започнал да го продава на по-високи цени. Толерантното отношение на Александър към Клеомен до голяма степен може да се обясни с това, че Клеомен успял да осигури поддържането на реда в провинцията и преди всичко подобрил събираемостта на данъците, като изпращал събраното точно тогава и точно там, когато и където Александър най-много се нуждаел от злато и сребро. Но е възможно да се намерят и други обяснения — например да се стигнало до сблъсък между Клеомен и Александър по някои чувствителни въпроси, свързани повече с емоционални поводи, а не с практически проблеми около управлението на империята.

Според Ариан в едно писмо до Клеомен Александър заявил, че е готов да му прости престъпленията, които тогава били всеобщо достояние, но при условие, че Клеомен издигнел както в Александрия, така и на остров Фарос параклиси в чест на покойния Хефестион (който умрял през 324 г.). С други думи лоялността към Александър и безпрекословното изпълнение на неговите желания от личен характер можели да натежат повече от най-важните задължения в управлението на провинцията и нейното администриране (ако все пак това писмо наистина е било автентично). Във всеки случай едва ли би трябвало да ни изненадва, че лоялността на Клеомен към Александър се оказала от критично значение за запазването на пълномощията на Клеомен като сатрап. Казано съвсем накратко, разделянето на военното командване и административната власт вероятно е било предназначено по-скоро за гарантиране на персоналната лоялност към Александър, а не като полезен механизъм за по-добро управление.

При завръщането му от Египет във Финикия през 332 г. Александър реорганизирал финансовите механизми в своята ориенталска империя, която тогава включвала част от Мала Азия, Левант и Египет. След завладяването на Сарди (столицата на сатрапия Лидия) той оставил там Никиас (вероятно грък) с правото да събира и доставя златото и среброто от данъците. В края на 332 г. на същата длъжност в Египет бил избран Клеомен. Но по-късно, през пролетта на 331 г. Александър прехвърлил двама от най-верните си македонски служители от централната хазна на империята, като им дал доста широки пълномощия, които не можели да се сравняват с правата на който и да било от ахеменидските сатрапи. Финикия била управлявана от Киран, а Филоксен поел управлението на азиатските провинции западно от планината Тар — по-точно Киликия, заедно с южните и западните части от крайбрежната ивица в Мала Азия.

Техните задължения се свеждали предимно до събирането на това, което Александър съгласно прецедента на атиняните тактично предпочитал да нарича „контрибуции“ („синтакси“ на гръцки). Обяснението трябва да се търси в една особеност в тези региони: в тях се намирали градове-държави, които не попадали под надзора на сатрапите. Например Филоксен управлявал няколко гръцки полиси, които поне привидно дължали именно на Александър освобождението си от персите. Киран очевидно не успял да се справи с тази задача, понеже бил освободен от поста си само след половин година, но Филоксен се издигнал от редови, но преуспяващ събирач на данъци до главен надзорник, като получил допълнителни права да контролира гарнизоните и да арестува противниците на империята. Промяната в статута му настъпила чак през 330 г., когато постъпленията от контрибуциите започнали да пресъхват, при това точно тогава Александър изоставил идеята за панелинския поход срещу персите. По подобен сценарий се развили събитията около кариерата на Клеомен в Навкрат, така че бихме могли да допуснем, че Филоксен бил щедро възнаграден не само заради ефективността си, но и заради очебийната си лоялност към Александър.

През 331 г. централната съкровищница на империята отново била предоставена на контрола на Харпал, въпреки че малко преди битката при Ис (333 г.) той дезертирал в гръцкия град Мегара. Изключителната толерантност и снизходителност, проявена от Александър към него, вероятно се дължала на факта, че Харпал бил негов много близък приятел още от детинство. През 330 г., когато Александър сложил ръка върху няколко от съкровищниците на Дарий III — в Арбела, Вавилон, Суза, Персеполис и Пасаргада, Харпал бил натоварен да отговаря за огромните богатства в тях, възлизащи вероятно най-малко на 180 000 златни таланта. Отначало всичките тези запаси в злато били събрани в едно хранилище — в Ектабана в Мидия. По-късно Харпал се преместил във Вавилон, където условията на живот били много по-благоприятни за него. Там той с облекчение отхвърлил тежките финансови задължения и започнал да се забавлява с разкошния си дом и градина, които споделял с двете си гръцки метреси (едната от които той буквално боготворял или поне така се държал след смъртта й). Обаче дори този отдих му се сторил недостатъчен, така че през 324 г. решил, че във Вавилон климатът бил прекалено горещ за него, затова се върнал в Гърция, но отнесъл със себе си значителната сума от 5000 таланта.

Би трябвало да се очаква доверието на Александър към Харпал да се окаже силно разклатено. Може би той дори е изпитвал разочарование и вина заради прекаленото фаворизиране на един от приятелите си от детинство, подтикван към това заради „самотата си като властелин на света“ (според определението на Ернст Бадиан). Ала се оказало, че тези непростими волности на Харпал не попречили финансовите дела на империята да се намират в цветущо състояние. За Александър се разправя като легенда, че нахлул в Азия само с незначителна сума в царската хазна и огромен дълг заради прекомерно скъпите военни приготовления и дипломатическата показност на баща му Филип. Огромното богатство на Ахеменидите, попаднало в ръцете на Александър, му позволявало да сече монети със своя лик, както златни, така и сребърни, за да демонстрира положителните ефекти от „освобождението“ на Азия. Макар че само по количеството на сечените монети не може да се съди за реалния търговски обмен в античния свят, монетарната политика на Александър след приключването на завоеванията несъмнено е допринесла за значителни икономически промени и развитие на стопанството, както в краткосрочен, така и в дългосрочен план.

За нас най-важната особеност на империята на Александър не е в институцията на сатрапиите или в имперските финанси, колкото в неговата позиция като едноличен владетел и неговото отношение към администрацията на империята. Неговите методи, способности и характер силно се различавали от излаганото на показ. Македонската монархия, към която принадлежал Александър, на практика била силно автократична, като в нея обичайните забрани и ограничения съвсем не са били само на теория. Дори аристократите не били всемогъщи единствено поради произхода си. Както вече се уверихме, дори когато през 326 г. и по-рано през 327 г. Александър бил принуден най-после да се върне към долината на река Хифаз заради броженията сред македонската войска, той не се опитал да изисква пълно подчинение от страна на своите гръцки и македонски придворни. Обаче тези два негови неуспеха изпъкват повече на общия фон на неговите постижения само защото представляват истинска рядкост в цялото му царуване. В политически аспект, както и с оглед на възможностите му да действа като цар-император и самодържец, Александър практически не се нуждаел да изисква преклонение като пред живо божество и да настоява да признаят приживе божествената му природа. Ала въпреки това по-късно той предприел една доста необичайна, при това противоречива стъпка.

Съществува ли доказателство — въпреки убедителните примери за противното като случаите с Клеомен и Харпал — че Александър наистина бил загрижен и обезпокоен за преуспяването на своите протежета? Такова свидетелство наистина съществува, макар че е възможно той да е бил мотивиран главно от съображения, които биха му донесли политически изгоди. Първото доказателство е свързано с неговото мащабно начинание през зимата на 325/4 г., когато започнали всеобщи чистки сред управителите на отделните сатрапии и техните преки подчинени. От действащите общо 20 или 22 сатрапи осем загубили постовете си, а шестима от тях — екзекутирани. По същото време загадъчно намерили смъртта си още четирима, обикновено поради неизвестни причини, а други петима били привикани за обяснения в двора на Александър. От свалените сатрапи петима били иранци, като четирима от тях били удостоени с тези титли още при царуването на Дарий III и оставени да управляват от Александър.

Съществуват два възможни начина да се разглежда това наистина необичайно прочистване на редиците на високопоставените служители на империята като тест за способностите на Александър като император. Според автори, проявяващи по-ограничена благосклонност към него, това не било нищо друго, освен управление чрез терор, а обвиненията срещу сатрапите в негодност служели единствено за прикритие на истинските намерения на Александър. Всъщност той искал да предотврати прекаленото засилване на властта на управителите на провинциите, особено ако те са били от ирански произход. Тази цел той постигал чрез често редуване на управителите на провинциите, като в конкретния разглеждан по-горе случай той поощрявал онези македонци, които не поставяли високи претенции и които дължали всичко на него. Враждебно настроените към Александър критици допускат, че той решил да се възползва от спешно необходимите мерки за подобряване на администрацията, за да излее злобата си от бунта на войската в лагера край река Хифаз и от изтощителния обратен преход към Иран през безводната Гедрозийска пустиня. Според най-смекчените оценки свалените и/или екзекутираните през 325/4 г. сатрапи вероятно наистина са били виновни в сериозни престъпления и злоупотреби, които причинили много страдания и щети на поданиците на империята. Но все пак отстраняването приблизително на 35% от висшите сановници не може да се характеризира като управление чрез терор. Разбира се, във всичко това личната намеса на Александър е изиграла огромна роля, тъй като самият той спечелил доста от тази промяна във вътрешната му политика, след като с всеки изминал ден нараствала опасността онеправданото население да се вдигне на въстание. Но въпреки всичко би трябвало да се подхожда по-скептично при опитите Александър да бъде напълно оправдан за решението си да прочисти редиците на сатрапите на провинциите.

Според мен по-логично е да се ориентираме към не толкова ласкава за Александър интерпретация на тези събития. Бягството на Харпал през 324 г., към когото Александър проявил необичайна снизходителност (като че ли му бил крайно задължен за нещо) е признак, че мъдрият Харпал успял да предугади промяната в поведението на Александър. Това се случило през същата зима на 325/4 г., когато Александър заповядал да бъдат убити убийците на Парменион от 330 г. С други думи в неговите действия вече се очертавал следният стил на управление: Александър се стараел да разчиства наследения административен и изпълнителен персонал, като при това започнал от своите хора, македонците, така както ликвидирал много от висшите си офицери през 330 г. За него нямало нищо по-важно от лоялността на подчинените му. Всяка заплаха от появата на сериозни съперници за трона трябвало да бъде отстранявана независимо от цената.

Но какъв е бил истинският характер на неговата власт по това време? След като през 330 г. македонските воини открили трупа на Дарий III, Александър решил да го удостои с погребална церемония, съответстваща на неговия статут като последния всеобщо признат владетел от Ахеменидската династия. Този негов жест се дължал отчасти на стремежа да се уталожат опасенията на знатните ирански сановници, че Александър като македонец не можел да възприеме или оцени културните традиции, утвърдени от векове в Персийската империя. Но може това решение да е било обусловено от желанието за по-плавен преход при възкачването на Александър на персийския трон — като своеобразно „узаконяване“ на наследяването на Дарий III от македонския завоевател. Така Александър не само че ставал следващия Велик цар на Азия, но получавал именно същия трон от предшественика си Дарий, както в буквален, така и в символичен смисъл. Нали тронът на Ахеменидите останал овакантен след гибелта на Дарий III или по-скоро, според разбиранията на Александър, вече би трябвало да се възприема като „демодиран“, защото той самият се стремял към основаването на империя, по-голяма дори от Персийската. Някои високопоставени ирански благородници — като Бес през 331–329 г. и Бариакс от Мидия през 324 г. — все още представлявали заплаха за трона му, тъй като имали известни основания да претендират за наследството на Ахеменидската династия и да залагат на тънката струна на носталгията на персите по „добрия стар ред“. Но както се казва в подобни случаи, те вече били само история.

Вместо тях на хоризонта изгряла звездата на Александър като „Господар на Азия“ — титла, напълно ясно разкриваща претенциите му в бъдеще да властва над целия континент, след като се справи с всички препятствия при преследването на тази цел. И кое би могло да бъде първото от тези препятствия? Естествено персийските управници, наследени от предишния режим, поклонници на персийското божество Ахура Мазда. Александър не искал да се раздели с убеждението си, че спечелил не само трона на Персия, а по-скоро трона на владетеля на цяла Азия. Но ето че сега той съвсем внезапно решил да възприеме ориенталските царствени знаци и цялата символика от персийския двор. Наистина все още не се решавал да носи царствения плащ на Ахеменидите, извезан с пурпур и злато, нито техните яркочервени шалвари. Вместо тях Александър предпочитал туника в бяло и пурпурно, инкрустиран със злато колан, пурпурна мантия и царствена диадема (понякога златна, но при по-маловажни случаи само лента от плат, окичена със скъпоценни камъни). Той все пак не смеел да се раздели с традиционно носената от македонските воини широкопола шапка, наричана „каусия“. Освен това насърчавал своите дворцови приближени и висши офицери да се обличат в персийски дрехи, каквито традиции вече били възприети от ориенталските васали на Великия цар (например царете на финикийските крепости Библос и Сидон). Но само Хефестион и Пецеста (онзи македонски командир, който закрилял с щита си смъртно ранения Александър в ожесточената схватка с индийското племе мали), като че ли били склонни да последват примера му. За самия Александър изглеждало напълно естествено да започне да носи ориенталски дрехи, тъй като в противен случай неговите ориенталски поданици, привикнали към пищния и внушителен стил на досегашните владетели, може би щели да се усъмнят в легитимността му на техен върховен властелин. Обаче от значение е също и фактът, че той възприел по същество един смесен, междинен вариант на обличане и дворцови ритуали, видоизменени спрямо персийските. Това ни подсказва, че Александър преследвал едновременно две цели: да брани трона си от ориенталците и в същото време да сведе до минимум рисковете от съпротива на македонската опозиция.

Възползвайки се от наскоро придобитата си огромна власт като всемогъщ ориенталски владетел, Александър се опитал от една страна да прокарва политиката на „взаимно проникване“ на ориенталци и македонци както в командния състав на войската, така и във висшия управляващ апарат, а от друга — да приема в редиците на войската както македонци, така и иранци. Необходимите предпоставки за подобна политика били осигурени чрез победата при Гавгамела през октомври 331 г. и особено след смъртта на Дарий III през юли 330 г. С това била прекършена съпротивата на персийската армия и за Александър оставала само задачата да обмисля как по-добре да управлява бившата Персийската империя на Ахеменидите, изместена от неговата империя. Първата му стъпка, която по-късно се оказала от голямо значение, била да назначи високопоставения персийски благородник Мазей (бивш сатрап на Киликия и по-късно на Сирия и Месопотамия при Артаксеркс III и командващ десния фланг на персите при Гавгамела) за сатрап на изключително важната провинция Вавилония. Какво било истинското значение на този жест се изяснява от намерението на Александър да се засели именно във Вавилон, а не в Суза. Не е изключено той да е гледал на Вавилон именно като на „центъра на империята“, както го съветвал Калан (вж. цитата в началото на тази глава).

Възможно е Мазей да е изменил на своя господар Дарий III в разгара на битката край Гавгамела по силата на предварително споразумение с Александър. Освен това той, според някои източници, си взел за съпруга една от наследничките на знатна вавилонска фамилия, тъй като дал на децата си имена, образувани от комбинации с името на вавилонския бог Бел-Мардук. Следователно Мазей в очите на Александър представлявал много подходящ кандидат за сатрап на икономически много важната провинция Вавилония, чиито жреци възпитавали местното население в почит към управлението на персийските царе. Освен това Мазей служел на Александър и за пропагандни цели. Посланието, отправено от Александър към останалите високопоставени персийски благородници, се свеждало до простата и ясна алтернатива: ако склонят да му служат без никакви опити за подкопаване на властта му, пред тях се разкрият доста благоприятни възможности отново да се заемат с личното си облагодетелстване. Общо около двадесетина персийски сатрапи били одобрени от Александър на постовете, които заемали дотогава при царуването на Дарий III, като повечето от тях били с благороден произход — също като Мазей. Провалът на тази умела кадрова политика през 325/4 г. — когато Александър се заел да ги подменя — се дължал не толкова на тяхната неспособност да се справят със задълженията си или заради поквареността им, а по-скоро заради все по-нарастващата тревога на Александър относно персоналната им лоялност към него и от загрижеността му да предотврати появата на евентуален претендент за трона му (особено ако случайно бил съперник с македонски произход).

Опозицията на македонците спрямо политиката на Александър за допускане на перси във войската достигнала своята кулминация по време на похода в Бактрия през 327 г. Като повод послужила темата за „проскинезата“. В Персия преклонението пред владетеля се възприемало открай време и като задължение, и като нещо подразбиращо се от само себе си, и като проява на добро възпитание, вкус и почит към традициите. От столетия в Персийската империя се спазвали строго установените форми и ритуали за обноските спрямо вишестоящите, в зависимост от кастовата принадлежност и останалите социални условности. Всеки се прекланял пред по-високопоставения, а всички заедно — пред Великия цар. Обаче гърците можели да приемат подобни жестове, само ако се извършват от смъртни хора в чест на безсмъртните богове, така че мнозина от гърците възприели с неудоволствие значението на решението на Александър. Калистен, официалният историк на Александър и далечен родственик на Аристотел, оглавил опозицията срещу Александър с настояването да не се изисква от гърците и македонците да коленичат пред него като азиатци. Калистен най-много се възмущавал (според неговите хроники) не толкова от желанието на Александър да се обяви за върховен владетел, колкото от стремежа му да се прекланят пред него като пред жив бог.

Колкото до македонците, които подкрепили Калистен, техните възражения се свеждали предимно срещу изискването на Александър да се придържат към онези церемониални ритуали, които са изглеждали подходящи на персите като хора от по-нисш произход и с подчертано робска психика, но напълно неподходящи за представители на една господарска раса, за каквито тогава се считали те. Това изискване на Александър било съвсем непоносимо за гърците и македонците, защото те отдавна гледали на македонския цар само като на пръв между равни. При личните контакти между него и неговите македонски придворни поддържането на социалното равенство се спазвало като неписан закон. Обаче през последните три години (т.е. след 330 г.) македонците били принуждавани да се примиряват със съществуването на паралелен ориенталски двор, при това с всичките присъщи на подобни дворцови институции пищни церемонии, виночерпци, факлоносци, телохранители мечоносци и пазачи на дверите копиеносци, наложници, танцьорки и прочие. Оказало се, че македонските воини въобще не били подготвени за подобна принудително наложена смесица от двата царски двора и нови порядки в ритуалите за изразяване на преклонението пред монарха. Предполагам, че най-много ги дразнело тях, победителите, задължението публично да се примиряват и да се приспособяват към обичаите на презираните от тях ориенталци, на които те открай време гледали като на „робски души“.

Може би Александър повторил опита си да наложи повсеместно преклонение пред неговата царствена особа, ала никога не постигнал успех. Както вече споменахме, много по-успешно се оказало друго негово начинание — масовата женитба на македонските командири и ориенталските им избраници в Суза (вероятно през април 324 г.). Не по-малко прагматичен и лишен от всякаква романтика бил жестът на Александър да признае за легитимно извънбрачното съжителство на неговите редови войници с жени от най-различни ориенталски народи или племена. Основната му загриженост била насочена към осигуряването на бъдещо попълнение за войската му от ориенталци, предимно иранци, за да не бъде принуждаван непрекъснато да търси новобранци от Македония.

Решението на Александър за приемане и интегриране на ориенталски войски в редиците на македонската армия се оказало от критично значение с доста противоречиви последици. Към края на 328 г. Александър вече разполагал с кавалерийски части, съставени от жители на Согдиана и Бактрия, така че можело да се допусне, че той замислял изтеглянето на елитните македонски кавалерийски ескадрони от западен и централен Иран. През 327 г. той свикал за редовна военна служба новия набор в състав от тридесет хиляди млади иранци. Тъй като в качеството на общоприет език в империята му се налагал гръцкият (постепенно изместващ използвания от Ахеменидите арамейски език), той се разпоредил новобранците да започнат да учат гръцки^[2], както и да разучават очевидно по-ефективната тактическа постройка на македонската пехота. Когато донаборниците се събрали в Суза през 324 г., той ги приветствал като „наследници“ — за искрено огорчение на македонските войници. Новите набори вероятно представлявали някакво модифицирано продължение на сходната институция при Ахеменидите, но сега предназначена да осигурява попълнения за македонската пехота независимо от етническия състав или местните традиции. Обаче през 324 г. иранската кавалерия на практика започнала да се влива в ескадроните на гвардейската кавалерия, съставена само от македонци, но пооредяла от сраженията. Това било може би толкова смела и радикална мярка, колкото би било приемането на гурките от Непал в редиците на британската кралска гвардия. През същата година започнали да приемат персийски пехотинци в македонските фаланги, макар че командирите без изключение си оставали македонци. И накрая било сформирано ново (пето по ред) пехотно съединение със смесен състав — македонци и ориенталци — при това под командването на един ориенталец — Хистасп, който бил роден в Бактрия.

Вече никой не се съмнявал, че Александър ще се откаже от политиката си за смесен състав на войската. И въпреки бунта от Опи, породен именно от новата политическа линия на Александър, македонците — като заклети привърженици на традициите — били напълно безпомощни да преустановят този процес. Александър несъмнено имал правото да търси начини за разрешаване на проблемите около набирането на свежи попълнения за армията си, както и за реорганизирането й по нов образец, фундаментално ориентиран към допускането под бойните знамена на войници от ориенталски произход. Обаче не подбрал добре началото на кампанията си, нито пък се съобразявал с предпочитанията и схващанията на толкова изстрадалите македонски воини. Също като масовите бракосъчетания в Суза тази идея умряла заедно с Александър.

Обаче положението с новооснованите градове се оказало по-различно. Тези селищни центрове, появили се за съвсем кратък период от време, илюстрирали стремежа на Александър към разпространение на гръцката култура и цивилизация като инструменти за въздействие от страна на неговата имперска администрация. В една от ранните си риторични творби, посветена на неговата съдба, Плутарх твърди, че Александър лично основал повече от 72 града. Ала при по-внимателните и по-скептично ориентирани проучвания на археолозите се е установило, че този брой следва да бъде рязко намален — основаните от Александър градове са седемнадесет.

Вероятно не е съществувала само една опростена причина за основаването на тези нови градове. Мнозинството от тези Александрии се намирали в източен Иран, така че по всяка вероятност те са служели само за разгръщане на системата на Ахеменидите за контролиране на провинциите в империята чрез местни военни бази. Това обаче още не означава, че контролът върху тях е бил тотален и вездесъщ. Дори в самия Иран е имало племена и народности като уксите (в земите югоизточно от Суза) и косайените (обитаващи планините Загрос, граничещи с Мидия), които никога не били напълно подчинени на Ахеменидите. Тези племена дори подлагали господарите си на сериозни изпитания, като изисквали от тях — и получавали — „данък“ под формата на транзитни такси за преминаване на имперските армии през техните територии. Александър ги атакувал с присъщата си енергия, ала дори и той не успял да ги покори окончателно. Въпреки това военните пунктове, разпръснати из цял Иран, служели като възлови точки в надалеко разпростиращата се снабдителна и комуникационна мрежа.

Чисто военните селища по начало трябвало да се различават от истинските полиси — градове, основани от Александър и изграждани в гръцки стил с пълен комплект от граждански структури. Много от тях, приели имената на най-близките съществуващи села, като обитателите както на военните селища, така и на градовете били едни и същи: македонски ветерани, вече негодни за военна служба, и гръцки наемници. Но някои Александрии, включително първата от тях, кралицата на всичките Александрии — днешната Александрия в Египет — не само че била основана като полис, но била така разположена, че да служи за бъдещ център на търговията много столетия след като изчезнала империята на основателя на града. Покрай търговията винаги се разпространява и културата, затова веднъж Александър споделил, че трябвало да продължи да основава нови градове, за да насърчава племената от планинските местности, водещи номадско съществуване, да се преориентират към заседнал и мирен живот. С това той следвал стъпките на баща си.

Независимо дали Александър съзнателно е преследвал точно това или не, но много от основаните от него градове и селища се превърнали в центрове на елинизацията. Това се доказва както от археологическите открития, така и от лингвистичните изследвания.

През зимата на 1978/9 г. съветски археолози разкриха забележителна поредица от древни погребения — непосредствено край разположения в малък оазис град Шеберган в северен Афганистан (който тогава се намираше в границите на Съветската Централна Азия). Разкопките били извършени в местността, известна като Хълма на златото — надгробна могила, издигаща се там от незапомнени времена. В древността тези земи спадали към Бактрия, заедно с цялата равнина южно от Хиндукуш, на север от бреговете на Амударя (с древно название Окс). Откритията са просто зашеметяващи: двадесет и една хиляди златни предмети в шест погребални камери. Те са датирани към края на последното хилядолетие пр.Хр. и са били оставени там от кушанските номади. Културната смесица от местните азиатски традиции и заимстванията от гърците е особено впечатляваща. В една от камерите бил открит конски череп, в друга — череп на млада жена със сребърна монета между зъбите — вероятно за таксата, която трябвало да бъде платена на лодкаря Харон, превозващ душите в последното им пътуване през река Стикс към гръцкия свят на мъртвите (Хадес). На една златна ножница били гравирани дракони с криле, обсипани с тюркоази, в мига, в който връхлитат върху гърчещи се на земята леопарди; наблизо била открита статуя на гръцката богиня Афродита, но видоизменена според представите на бактрийците за женствена красота (с добре оформен таз и общо закръглена, с малки, но щръкнали гърди).

В чисто организационен и административен аспект обаче новата империя на Александър оставила сравнително незначително наследство. Запазено било по-скоро нейното име, отколкото идеите на нейния основател или неговите постижения, които били изключително разумни, но в същото време и не по-малко амбициозни, за да успеят династиите на наследниците на Александър да се опитат да ги приложат и увековечат. Но елинистичният свят в следалександровата епоха успял да постигне мечтаното от него единство посредством разпространението на формите на гръцката духовност (не само религията, но и литературата, театъра и музиката).