Пол Картлидж
Александър Македонски (12) (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)

Глава 7
Военен стратег

Много ми се искаше да навляза в северен Ирак откъм Турция и да продължа по течението на Тигър до Гавгамела — там, където е станала прочутата битка между Александър и Дарий. Но в Мерсин чух слуховете, че точно сега Ирак използвал химическо оръжие срещу кюрдите в северните райони на страната, така че в крайна сметка се принудих да се откажа от това свое намерение. Политическите усложнения ми попречиха да проследя стъпките на Александър в Турция, затова взех самолета за Карачи, за да се срещна отново с него в Пакистан.

Ан Мъстоу, „Околосветска обиколка: Дванадесет хиляди мили с велосипед“, 1992 г.

Днес съществуват много представи за живота и постиженията на Александър Македонски, което до голяма степен се дължи на различните описания, завещани ни от античните историци. Обаче поне две представи за делото на Александър са извън всякакви съмнения, така че те си заслужават да бъдат споменати. Първо, той бил един от най-екстравагантните личности, съществували някога на земята. Повече от всеки друг владетел Александър е заслужавал почетното прозвище „Велики“. Второ, неговото величие в древността и запазеното му място в историята чак до наши дни се дължи преди всичко на таланта му на военачалник и стратег, на умението му да води войските си към победа.

Ала дори и за Александър, въпреки неоспоримите му победи и бляскавия му възход, могат да се намерят критични оценки. Отново ще цитирам сър Уолтър Роли в качеството на строг и безкомпромисен критик (в четвъртия том на неговата „История на света“):

Изглежда, че съдбата и богинята на щастието (ако ни е позволено да използваме подобни символични изрази) са му приготвили огромно множество от хора, които доброволно и с готовност са подложили вратовете си, за да им наложи своя ярем, както и цели царства, които са го поканили да ги завладее, за да го признаят за техен завоевател.

Ще се опитам да докажа, че последното твърдение е изключително несправедливо по отношение на Александър. Но въпреки това е тъжно, че един от най-запалените почитатели на Александър — Наполеон Бонапарт — заявил с разбираема хиперболизация: „Да завладееш е нищо, много по-важно е да успееш да извлечеш полза от успеха на бойното поле.“

Нека се опитаме да поставим Александър на мястото, което заслужава, както накрая са сторили неговите разбунтували се македонски войници в лагера в Опи, край днешния Багдад, през лятото на 324 г. пр.Хр. В отговор на негодуващите войници Александър произнесъл страстната и изобличаваща реч, за която стана дума в Глава 2. В речта той наблегнал на контраста между величието на техните постижения под неговото водачество и намеренията им да дезертират, да го изоставят и да се отклонят от своя воински дълг. Именно това им казал той — или поне така твърди Ариан:

Вие всички искате да ме изоставите. Добре тогава, вървете си! Но когато се завърнете у дома, разкажете на всички, че Александър, вашият цар, този, който покори и персите, и мидийците, както и бактрите, и сакеите; този, който срази уксите, и аракотианите, и дрангианите; този, който прибави към земите на империята земите на партите, хорезмите и хирканите чак до Каспийско море; този, който прекоси Кавказ отвъд Каспийските врати и продължи през Окс и Танай чак до Инд, докъдето единствено Дионис бе достигал; този, който ви отведе до Хидасп и Ацесин и Хидраот — и до Хифаз би ви завел, да, дори и до там — ако не бяхте изтръпнали от страх; онзи, който ви преведе през огромния океан отвъд двата ръкава на Инд; онзи, който ви водеше, докато прекосявахте пустинята Гедрозия, където никой дотогава не е навлизал с войска, докато флотата вече вдигаше платната, за да отплава покрай брега на земите на индусите към Персия; онзи, който ви върна обратно чак тук, в Суза — кажете им, че него вие сте изоставили, и то на милостта на варварите…

Чрез последното уточнение Александър наистина успял да засегне една доста чувствителна струна в душите на своите воини, макар че като владетел той се отнасял с много по-малко презрение към варварите, отколкото неговите редови македонски войници.

Този риторичен пасаж е от двойна полза за нашите изследвания. Първо, в него се набляга на невероятния и внушителен географски мащаб на завоеванията на Александър — както в чисто военен аспект, така и в политически. Второ, той ни напомня, че всичките ние, учените от съвременността, сме принудени да се осланяме единствено на наличните исторически източници от древността, като например на Ариан. Това ограничение може да не се окаже от критично значение, когато се натъкваме на различия в техните писания примерно за числеността на войските, за различните инциденти и така нататък (макар че дори и това разминаване във фактите понякога е твърде красноречиво). Но е от критично значение, ако се касае за по-важни хроники, както например тези за битката при Граник през 334 г. Наистина ли, както казва Ариан, Александър е нападнал веднага? Или, според Диодор, разпънал лагера за нощта и изчакал утрото, за да нападне персите на отсрещния бряг? За да се справим с подобен основен факт, ние трябва да си зададем още въпроси: например каква всъщност е била целта на древните автори като Ариан или Диодор — да разкриват, да ретушират или да изопачават истината? При по-старателни изследвания се оказва, че отговорът на този въпрос често зависи от нашите субективни преценки, съставяни въз основа на общите ни представи за поведението на Александър. Благодарение на тях ние се опитваме да предсказваме как би могъл да постъпи той в една или друга ситуация. Но тъй като тази концепция, като всяка друга, би трябвало да се основава на същите тези исторически източници, ние винаги ще бъдем застрашавани от риска да се озовем в омагьосан кръг.

В нашите познания за Александър съществуват празноти и от по-друг характер. Наблюдават се противоречия в свидетелствата дори и когато става дума за непосредствените участници в тези исторически събития, записани или преразказвани от древните летописци. В много случаи очевидците са се оказвали забележително неспособни да постигнат съгласие по това как точно е протекла една битка и какво се е случило след нея. Така че всеки съвременен опит за преразказване на тези събития, изобилстващ с обяснения какво се е случило — като оставяме настрани често срещаните неиздържани опити за обяснение на историческите процеси — е достоен само да бъде окачествен като съмнителен, дори откровено неверен. Като метод за историографско описание на военните походи използвам предложения от генерал-майор Дж. Ф. Фулър „метод на присъщите вероятности“. Според този военен експерт „след като се опознае характера и способностите на някой военачалник, след като сме наясно с неговите цели и проблеми, както и с условията, при които той е бил заставен да действа, то е възможно да се състави доста вероятна картина на това, което в действителност се е случило при определен комплекс от условия“. Или поне донякъде вероятна.

Както вече споменахме, късметът на Александър бил пословичен, граничещ с невероятното. При съставянето на една от ранните си риторики Плутарх дори се почувствал задължен да защити Александър от обвиненията, че успехите му винаги се дължали просто на щастливата му звезда. Ала все пак трябва да се признае, че всъщност истинското щастие на Александър е било в това, че се е родил като син на Филип II Македонски и като такъв наследил от баща си най-добрата армия, създавана дотогава в Европа, макар че самият Александър гледал на произхода си с донякъде смесени чувства. Разбира се, бихме могли да добавим, че Филип на свой ред също бил наследил силна войската, обаче той съумял блестящо да се възползва от нея и така постигнал това, което било непостижимо преди средата на IV век пр.Хр.

Парите, както правилно е забелязал Цицерон, подобно и много други мислители от античността, са движещата сила на всяка война. Филип отдавна се стремял да придобие земи, в чиито недра се крият значителни находища от достъпни за рудодобив скъпоценни метали. През 356 г. той завладял златните и сребърните мини в планината Пангея, откъдето — според някои източници — добивал годишно към хиляда сребърни таланта. За да ознаменува новото си владение, македонският цар променил името на град Кренидес (център на рудоносната област) на Филипи. Среброто от тези мини използвал за сечене на монети, които изразходвал за няколко цели: за подкупване на чуждестранни политически водачи (затова Диодор вярва, че Филип постигнал повече с помощта на тракийското сребро в сравнение с чисто военните си победи), а също и за плащане на гръцките наемници. Но освен това Филип изразходвал много злато и сребро за работещите за него гръцки майстори в изработката на усъвършенствани бойни машини. Така например един конструктор от Тесалия създал за македонската войска първия работещ катапулт, изстрелващ горящи стрели. Има свидетелства за активността на Филип, насочена към снабдяването на войската или поне на най-елитните части с изкусно изработени копия, мечове, щитове и шлемове и други атрибути за въоръжение — край един от скелетите в голямата царска гробница във Вергина е намерен железен нагръдник, инкрустиран със злато.

Чак до края на V век пр.Хр. Македония била крайно изостанала във всяко отношение — икономическо, политическо, културно и военно. Дори и при царуването на Филип II производствените отношения си оставали на елементарно ниво. Също както във всички части на съседна Гърция, македонското царство в общи линии било съставено от аграрни общности. Но вместо да доминират дребните земевладелци (както било в Атика) или робите (както при по-заможните атиняни), основната работна сила в Македония се състояла от крепостни селяни от тракийски произход, които обаче все пак притежавали по-завиден статут и били по-добре третирани от илотите в Спарта или пенестите в Тесалия (макар че тези две класи били съставени предимно от гърци). Тук аналогията с пенестите е много уместна, тъй като за разлика от тях македонските крепостни селяни осигурявали икономическата база за управляващата аристокрация, която живеела в охолство и можела да се посвети само на усъвършенстването на уменията си като елитна кавалерия.

Александър преди всичко трябвало да се откаже от идеята да следва неотклонно стратегическите прийоми, използвани от гърците. За тях, гърците, кавалерията служела главно за разузнаване, за разстройване на редиците на противниковите войски, за преследване на отстъпващия неприятел или за прикриване на собствените сили в случай, че се налага те да се спасяват, отстъпвайки от позициите си. Или най-много за смущаване на бойния строй на хоплитите (въоръжените пехотинци) и обсипването им със стрели при спонтанни, но изолирани набези. С други думи — за всякакви тактически цели, освен за нанасяне на решителен удар чрез стремителен пробив в центъра на противниковата отбрана по време на някоя умело замислена битка, водена при наличието на прецизно претеглен стратегически замисъл. Тази роля традиционно гърците възлагали на техните добре обучени отреди от тежко въоръжени хоплити, действащи едва ли не величествено, сякаш извършват религиозен ритуал, с бавно, но неотстъпно напредване, с насочени към врага копия, целящи единствено непредотвратим и неотразим челен сблъсък. Този маниер на водене на война по същество бил крайно консервативен и донякъде аматьорски, при това не само в тактически или стратегически план, но дори и по отношение на използваното въоръжение. Сред руините на Олинт (най-силната крепост в Халкидики, чиито стени Филип изравнил със земята през 348 г.) американските археолози открили щит, за който предполагали, че може да е принадлежал на Архилох — древногръцкия воин и поет, творил три столетия преди епохата на Филип и Александър. Но развитието на военното изкуство претърпяло решителен прелом след Пелопонеските войни (погълнали твърде продължителния период от 431 до 404 г.).

Тези войни, водени както по суша, така и по море от цяло едно поколение, сред най-разнообразни и предимно трудно проходими терени, сред ситуации, изискващи способности за стратегически импровизации, принудили гърците да преосмислят прекалено статичния стил, към който по традиция се придържали както при отбрана, така и при нападение. Особено сериозни промени се налагали в тактическата постройка на бойните отреди — тяхната мобилност вече изглеждала много по-важна от абсолютната им твърдост в отбраната. А в стратегическо отношение нововъведенията били още по-драстични. Като пример може да се посочи фактът, че могъщата бойна флота на атиняните направила спартанците едва ли не на посмешище, въпреки че последните редовно, по-скоро ежегодно, опустошавали зърнените посеви в Атика точно преди началото на жътвата (реколтата на селяните около Атина била главно от ечемик). Накрая, през последната и решителна фаза от войната, дори крайно консервативните спартанци се принудили да възприемат тази изцяло нова за тях стратегия. Но още по-важна от тези промени била появата на цяло едно поколение, което израснало без да знае какво означава задължителна военна повинност, нито пък знаело какво е да живееш във военновременни условия. Това, което гърците наричали „статис“ — т.е. вътрешни борби на класова основа, често прерастващи в кървави граждански войни — се случвало все по-често през периода на Пелопонеските войни, както справедливо изтъквал атинският историк Тукидид.

Като пряка последица от тези промени била емиграцията на голям брой млади гърци. От началото на IV век пр.Хр. привикването на наемници от гръцките градове-държави от изключение се превърнало в обичайна практика, както и съответно техните граждани служели като наемници сред войските на съседните градове, за да ги подпомагат в битките срещу враговете им. Изтъкнати личности от древността били наемани или доброволно предлагали услугите си като военни съветници в други градове-държави или царства. Като пример в това отношение може да се посочи атинянина Харидемос, който съветвал Дарий III при битката край Ис. Мемнон от остров Родос бил по-специален случай, понеже наполовина вече бил ориенталец и като такъв бил избран от Дарий III да командва персийската флота — най-младия род войска в Персийската империя.

Едно от последствията от масовото навлизане на наемници във войските на държавите от източното Средиземноморие от началото на IV век пр.Хр. спомогнало за все по-усложнения маниер на водене на войните, при това не само в стратегически или тактически смисъл, но и чисто интелектуален. Зачестило използването на леко въоръжени войскови единици наместо тежко въоръжените, но тромави хоплити — като например пелтастите (появили се за пръв път не в Гърция, а в Тракия и получили името си от много по-леките им щитове). За военни цели били впрягани разнообразни механични приспособления, сред които най-ефективни се оказали торзионните катапулти, способни да засипват защитниците на крепостните стени с дъжд от горящи стрели. През онази епоха били съставени многочислени творби, посветени на изкуството да се побеждават враговете. Една от тях е трактатът по изкуството на военните обсади, написан от Еней Тактика, който вероятно е принадлежал към „Десетте хиляди на Ксенофонт“. Успешните обсади на трудни за превземане крепости си остават сред най-великите победи на Александър III Македонски.

Основните пробивни сили във войската на Филип били елитните кавалерийски и пехотински части, които по-рано или по-късно получили названията гвардейска кавалерия, щитоносци и съответно гвардейска пехота. Кавалерията обикновено се разполагала някъде по десния фланг и била използвана за решителния пробив. В началото, при Филип, към 358 г. тя наброявала само около шестстотин конници, но той непрекъснато увеличавал броя им и към 334 г. Александър наследил елитна кавалерия в състав от три хиляди и петстотин конници. Те, както всички кавалеристи в древността, се затруднявали от липсата на стремена, а освен това не подковавали копитата на конете, обаче компенсирали тези недостатъци с извънредната си ловкост и отлични умения като ездачи, особено при насочването на конете само чрез притискането на коленете си. Всичко, което не им достигало по отношение на бронята или теглото на копията, те наваксвали благодарение на скоростното препускане, превъзходната синхронизация в настъпление, несравнимото си майсторство в ездата и дързостта при атаките. Тази клиновидно построена бойна формация, която Филип наследил от скитите и траките, приличала — според един от античните летописци — на познатия строй на ято от жерави в полет и олицетворявала всичките предимства на клиновидното подреждане преди атака.

Между гвардейската пехота в центъра и гвардейската кавалерия на десния фланг се намирали редиците на хипаспите (щитоносците). Като елитен род войска те били съставени от специално подбрани по сила и ръст войници и се изявявали като истински професионалисти — приблизително като командосите в съвременните армии. В общия боен ред на войската те имали задължението да прикриват незащитения от другите отреди десен фланг на гвардейската пехота и да осигуряват гъвкава връзка между тях и гвардейската кавалерия. Извън бойния строй се разполагали като войскови единици със специално предназначение за операции, изискващи висока скорост на реагиране и издръжливост при преследване на противника на по-дълги разстояния, макар че за този аспект от тяхното приложение, както впрочем и за останалите видове войскови съединения, до нас не са достигнали никакви сведения от епохата преди царуването на Александър. Гвардейската пехота, както и гвардейската кавалерия, се попълвала от новобранци, набирани само на териториален принцип. Отличавали се с това, че били въоръжени със сариса (пика с железен връх, с дължина 5.5 м, изработена от дряново дърво, от две здраво свързани части, която се придържала и насочвала с двете ръце). Пиките на бойците от първите три или дори четири редици стърчали заплашително пред предната линия и придавали на македонската фаланга вид на гигантски таралеж с метални бодли. Размахвайки мечовете си (по-къси от тези на конниците, понеже били предназначени да пробождат броните и гърдите, а не да секат глави с удар от горе, т.е. от седлото) навярно са представлявали ужасяваща гледка, да не говорим, че тази сцена се съпровождала с пронизващия македонски боен вик „Алалалалай!“ Що се касае до гвардейската пехота, то тя била способна сама да поема всичките задачи по отбраната, но последният решаващ удар обикновено бил възлаган на гвардейската кавалерия.

Остра желязна сариса от „Гробницата на Филип“ във Вергина. Такива копия са били носени от гвардейската пехота към македонската войска, като били придържани с двете ръце.

В другите гръцки градове-държави мнозинството от зрелите мъже сред свободните граждани не можели да си позволят да купят снаряжението, необходимо за военна служба като хоплити или конници. Затова те по принуда попълвали редиците на леко въоръжената пехота, която никога не е играла първостепенна роля. Докато във войската на Филип положението било точно обратното: леко въоръжените отряди, независимо дали пешаци или конници, в по-голямата си част не били съставяни от македонци, а от друга страна тяхната намеса често се оказвала от важно значение за изхода на битката. Сред леко въоръжената пехота бихме могли да срещнем агриани, обитаващи една от северните области на Македония, които във войската на Александър играели роля, подобна на тази на „гурките“^[1], както и гръцки стрелци с лъкове, предимно от Крит, където мъжете усъвършенствали уменията си за стрелба с лък най-малко от началото на първото хилядолетие пр.Хр.

Друго основно умение на войската на Филип, подобрено още повече от неговия син, било обсадното изкуство. Вече споменахме за изобретяването на торзионния катапулт под покровителството на Филип. Именно тези огромни съоръжения, способни да изстрелват снопове от горящи стрели посредством катапулти, наподобяващи арбалети, били използвани от Александър при обсадата на Тир (на тях ще се спрем още веднъж по-нататък). Обсегът им на действие достигал до 300 м. Александър използвал също както колесни, така и безколесни (плъзгащи се върху плазове на шейни) катапулти или механични тарани за разбиване на крепостните порти. Освен това по време на царуванията на Филип и Александър обсадните кули ставали все по-високи и по-здрави, а същевременно по-мобилни и по-удобни за приспособяване към конкретните бойни условия. Прилагането на тези механични изобретения позволявало на Филип да съкращава времето за обсада от месеци или дори години на седмици или дори броени дни. Всъщност само два пъти Филип претърпял провали по време на обсадите, като нито в един от тези два случая последиците не били катастрофални за преследваните от него цели. Докато на Александър му било необходимо доста време, за да усъвършенства обсадните техники, обаче както скоро ще се убедим, това зависело от фактори, които били извън неговия контрол.

Тези средства за водене на война се споявали в една обща почти непобедима военна машина, която поне след 353 г. не познавала поражение. За това голяма лична заслуга имал Филип, макар че той често бил облагодетелстван от външните обстоятелства. През 368 г., когато бил изпратен като заложник в Тива — най-могъщата военна сила в Гърция по онова време, Филип усвоил много от военното изкуство на гърците. Върху него като пълководец и стратег голямо влияние оказало тригодишното му пребиваване в града на прочутите и много талантливи гръцки стратези Епаминонд и Пелопидас, както и присъствието му в дома на един от тогавашните гръцки военачалници — Паменес. Той, както и синът му Александър например са заимствали от тези гръцки стратези идеята за подреждането на войската преди атака под ъгъл спрямо бойната линия на противника, както и концентрацията на елитни войскови съединения на единия фланг за нанасяне на пробива, който обикновено се оказва решителен за изхода на битката. Освен това върху стратегическото мислене на Филип са повлияли обстоятелствата, при които той се озовал на македонския трон — смъртта на брат му след сериозно поражение, нанесено от илирите по западната граница, както и изправянето срещу врагове от всички страни — опасности надвисвали както от гърците, така и от другите съседи. Уроците, които Филип усвоил и после се заел майсторски да прилага, се свеждали до такива постулати, които на пръв поглед могат да ни се сторят елементарни, но са извънредно трудно постижими на практика (сред които „Съединението прави силата“, „Сигурната победа е в пряка зависимост от численото превъзходство“ и „Професионализмът във военното дело може да увеличава десетократно мощта на войската“).

По отношение на дисциплината Филип бил безмилостно строг. Зад бойния ред на своите фаланги той подреждал редици от конници със задачата да възпират дезертьорите. Веднъж разжалвал един от командирите на наемниците само защото последният дръзнал да се изкъпе с топла вода — тогава това било привилегия, запазена само за родилките. Той неуморно обучавал и проверявал войниците си. В тази насока го вдъхновявал примерът не само на тиванците, но и на спартанците — последните научили Филип да цени и развива уменията на войниците да действат единно в бойния строй. Той намалил броя на оръженосците на един за всеки десет (докато всеки гръцки хоплит се съпровождал от един оръженосец) и така принуждавал войниците си сами да носят личния си багаж при всеки по-дълъг поход. Това решение се оказало изключително полезно за походите на Александър, защото довело до рязко намаляване на обозите, следващи навсякъде войските и възпрепятстващи бързото настъпление, маневриране и прегрупиране. При операциите си в различни зони от Балканския полуостров Филип за пръв път превърнал дългите разстояния във фактор, който вече нямал решаващо значение за развоя на поредната война. Той успял да смути Демостен, като доказал, че е способен да се сражава по всяко време и през всеки от годишните сезони — което се сторило крайно неспортсменско на живеещите в охолство атински политици, които не изгаряли от желание да потеглят към бойните полета. Казано накратко, Филип превърнал войната в една игра със съвсем нови правила и преобразил македонската армия в най-могъщата военна машина на Балканския полуостров.

Ако Филип въобще допускал някакви слабости във военно отношение, то те се ограничавали само до флота. Той нито наследил, нито развил могъщ боен флот, макар че при завоюването на гръцките градове Амфиполис (357 г.), Метон (354 г.) и Олинт (348 г.) той се сдобил с достъп до първокачествени и удобни за контролиране пристанища. Очевидно това обяснява защо той винаги се отнасял снизходително към Атина — единствената гръцка държава, която била способна да компенсира този негов недостатък при замисляното от него нашествие в пределите на Персийската империя. Но за разлика от баща си Александър можел да си позволи по-твърда политика спрямо Атина, след като преценил — напълно правилно, както се оказало впоследствие — че можел да се справи с персите не само без помощта на атинския флот, но и въобще без подкрепа по море. Това би могло да послужи като красноречива илюстрация на диалектическото взаимоотношение между чисто военните и политическите фактори.

Обаче в представите на младия Александър липсата на могъщ боен флот в никакъв случай не изглеждала като най-сериозния недостатък в грижите на баща му Филип за усъвършенстването на македонската войска. Съществувал друг проблем, който създавал много повече грижи на Александър — заедно с войската той наследил от Филип и висшия офицерски състав. Поне отначало тези опитни, калени в походи и сражения командири въобще не вярвали, че Александър притежавал божественото право на неоспорима от никого власт, а освен това тогава той бил още съвсем млад и неизбежно се очаквало да му липсва опит при взимането на отговорни решения. Така че се налагало да извоюва правото на върховен съдник по всички въпроси, свързани с войската. Но преди всичко той трябвало да наложи волята си над изтъкнатите македонски пълководци, сред които изпъквал най-вече Парменион, аристократът от Горна Македония, комуто Филип възлагал най-отговорни военни задачи още от началото на царуването си (приблизително след 350 г.).

През 336 г. Парменион бил приблизително на 64 г. или над три пъти по-стар от Александър. През пролетта на същата година Филип го изпратил в Мала Азия, за да създаде там стратегическо предмостие за основната група македонски войски. През 334 г. Парменион все още се намирал там, но вече в ролята на втори по ранг командващ в македонската войска след Александър. На този пост той се задържал до смъртта си — или по-скоро убийството му през 330 г. Той обаче не принадлежал към кръговете, близки на Александър. Както вече отбелязахме в Глава 4, един от синовете на Парменион — Филота, командвал гвардейската кавалерия, докато другият му син Азандър бил командир на „продромоите“ (конните разузнавачи), а пък третият му син Никанор оглавявал елитната част на хипаспите (щитоносците). Зет му Коний бил начело на един от шестте полка от гвардейската пехота, в която войниците били набирани от населението на Горна Македония, по-точно от кантона Елимея (или Елимиотис). Приятелят на Парменион — Хегелокус — командвал ескадрон от гвардейската кавалерия в битката край Гавгамела. След битката при Ис друг негов приятел — Полиперхон — поел командването на един от останалите полкове от гвардейската пехота, съставен от войници от Тимфея (друга област в Горна Македония). И тримата сина на Андромен, които били приятели на Филота, през различни периоди командвали по един от шестте полка от гвардейската пехота.

Тези опитни командири, взети заедно, съставлявали доста влиятелна група сред висшите офицери на македонската войска, като в центъра бил самият Парменион, който, ако може да се изразим така, бил по-скоро „човек на Филип“, отколкото на Александър. Самият Парменион не отстъпвал на Александър по темперамент и кроял доста амбициозни планове за своята бъдеща роля в управлението на Азия, но бил прекалено консервативен и строго придържащ се към традициите, поради което се превърнал в изключително сериозно препятствие за плановете на младия Александър. Според мен, ако се съпоставят всичките тези факти, ще можем да си обясним защо Александър пожелал да отстрани Парменион от заемания от него висш пост в командването на войската, т.е. веднъж и завинаги да го отстрани от пътя си. Дори и с цената на убийство, ако то се е оказало единственото средство за постигането на тази цел.

Това обяснява защо през 330 г. Парменион бил оставен от Александър в Ектабана и защо доверени лица на царя непрекъснато следели ходовете на Филота. В съчиненията на Ариан намираме доказателства за опитите на дворцовата клика от онази епоха, целящи компрометирането на Парменион, като няма съмнение, че първоизточникът на тези сведения е бил Калистен. Мрачните епизоди от 330 г. (когато били екзекутирани Парменион и Филота) ни подсказват също, че докато оценяваме шеметната кариера на Александър като главнокомандващ, не трябва да изпадаме в увлечение по анахронизмите. Налага се не само да проверим по-старателно обстоятелствата, които помогнали на Александър да се сдобие с неоспоримата от никого върховна власт — примерно през 328 г. (когато убил собственоръчно Черния Клейт) или при коронясването му през 336 г. или през 334 г. (когато започнал походът към Азия) или дори през 331 г., когато сразил за пореден път войските на Дарий III.

След екзекуцията на Парменион и сина му Александър се заел с прочистване на висшите офицери в своята войска. След това вече никой висш офицер не получил толкова много власт, каквато дотогава притежавал Парменион. Александър не се ограничил само с това прочистване на редиците на своите пълководци, а разпределил командваната дотогава от Филота гвардейската кавалерия отначало между двама командващи, които едновременно получили титлата „хипарх“ (командир на конницата). Единият от тях бил Хефестион, който несъмнено бил протеже на Александър. Другият бил Черния Клейт, брат на дойката на Александър — същият Клейт, който спасил живота на Александър в битката при Граник (вж. Глава 6). Неговото назначение несъмнено целяло да бъдат успокоени по-старите македонски воини, които не одобрявали прекалено прибързаните смени на офицерите и негодували срещу издигането на Хефестион, защото той не се бил отличил с нищо в битките.

Обаче Клейт, за свое нещастие, бил прекалено консервативен и упорит поддръжник на традициите. В Мараканда през 328 г. дръзнал да припомни на Александър какво дължал на баща си Филип и на другите създатели на могъщата македонска войска, като същевременно не скрил негодуванието срещу опасностите от поощряването на офицерите от аристократичните фамилии за сметка на по-способните, но лишени от знатен произход командири. Оказало се, че Клейт обсипал Александър с никому непозволени упреци, при това в крайно неподходящ момент, за което се наложило да заплати с живота си.

Така че в края на 327 г., ако не и по-рано, хипархите във войската станали двама. Удивителното е това, че те били със съвсем различни характери и способности. Хефестион доскоро бил командир на един от ескадроните в гвардейската кавалерия, но общо взето не блестял с нищо, докато Клейт бил тъкмо противоположното. Сред бъдещите хипархи от новото поколение изпъквали онези, които днес ние можем да наречем маршали на новосъздадената от Александър империя: Хефестион, Коний, Пердика и Кратер. Колкото до озадачаващото присъствие на Коний в този поход, въпреки че бил зет на Парменион и братовчед на Филота, то обяснението е много просто: Коний побързал да промени възгледите си, за да се приспособи към промяната в обстановката и се обявил за горещ привърженик на Александър.

Но дали промяната в кавалерията се ограничила единствено до преименуването на командирите на ескадроните на хипархи? Древните източници за съжаление не ни съобщават повече подробности. Съвременните историци предполагат, че всичко това било съпътствано от радикални промени в етническия състав на кавалерията. Но поне знаем със сигурност, че през 324 г. Александър разпределил копиеносци от ориенталски произход да служат в едни и същи войскови части заедно с войници от македонски произход. Това ни дава основания да допускаме, че след 330 г. тази практика станала повсеместна, защото Александър вече я прилагал за стрелците с лъкове и копиехвъргачите. Ако тази промяна е станала толкова рано, то това би могло да ни помогне да разберем на какво се е дължало фаталното спречкване между Александър и Клейт през 328 г., както и възраженията на Клейт срещу политиката на Александър към ориентализация на империята чрез промяна на церемониалите в гръко-македонския царски двор през 327 г. (така наречената „проскинеза“). Специално по последния пункт Александър бил принуден да отстъпи. Обаче нищо и никой не бил способен да възпре неговите намерения да попълва редиците на войската с младежи от немакедонски произход. Сериозните промени във висшето командване и ориентализацията на войската след 330 г. ни се струват сега като двете страни на една и съща монета, като и двете еднакво добре отразяват силното желание на Александър да бъде гарантирана пълната му самостоятелност при взимане на решения (вж. Глава 8).

Още от самото начало на похода към Азия Александър обявил намерението си да завладее и да господства над цяла Азия. Тази концепция била доста неопределена, което позволява да бъде интерпретирана както политически (насочена само срещу съществуващата тогава Персийска империя), така и географски (ориентирана към по-обширни владения под скиптъра на Александър). Ако се възприеме вторият вариант, то границите на неговите завоевания биха могли да обхващат земите чак до края на света, при това в буквалния смисъл — до океана. Проблемът на Александър се свеждал до това каква точно стратегия да подбере, за да постигне тази толкова висока цел. Тук е редно да си припомним мъдрите слова в класическото военно ръководство „За войната“, написано от пруския генерал от XIX век генерал Карл фон Клаузевиц: „Стратегията оформя плановете за водене на войната, поради което на по-висше ниво тя граничи с политическата наука или по-скоро двете се явяват като едно цяло.“ Но Александър рядко е възприеман като политически мислител. Все пак политиката му към по-широко етническо разнообразие в състава на неговата войска и разместванията сред висшето командване са доказателства в подкрепа на предположението, че доминиращите съображения, скрити зад решенията на Александър са имали по-скоро политически характер.

Стратегията на Александър при нейното практическо прилагане се подчинява на седем основни принципа: максимално натрупване на военна сила; решителна концентрация на силите в точките от решаващо значение за изхода на битката; бързина; изненада; затвърдяване на победата с преследване на отстъпващия противник незабавно след битката; подготвяне на стабилни тилови бази и на последно място — надеждни комуникации. Блестящото прилагане на тези принципи от страна на Александър илюстрира необикновените му способности на стратег. Особено ярко изпъкват следните пет епизода: походът от 335 г., войната по море през 334–332 г., обсадата на Тир през 332 г., битката при Гавгамела през 331 г. и битката при Хидасп през 326 г.

Когато през 336 г. няколко от гръцките градове-държави узнали за смъртта на Филип и вдигнали въстание срещу македонците, Александър се принудил да нахлуе с ускорен ритъм в централна Гърция, за да ги подчини и да ги принуди да подновят клетвите си за вярност според клаузите на Коринтския съюз. Гърците много скоро от собствен опит се убедили, че Александър съвсем не бил „само едно хлапе“, както се опитвал да ги убеждава Демостен. (Някои римски политици повторили същата грешка три столетия по-късно, като подценили двадесетгодишния Октавиан, който на тридесет и шест години станал император Август). Въстанието на гърците срещу Македония имало изгледи за успех, понеже точно тогава Александър бил ангажиран с други, по-сериозни проблеми. За гърците ситуацията през 335 г. изглеждала обещаваща, като щастливо напомняне за доброто старо време, когато на македонския трон стоял Филип, въпреки че от него доста си били изпатили при битката до Херонея.

Още от първите месеци на царуването си Александър се сблъскал със сериозни затруднения едновременно от всички посоки (откъм източната, северната и западната граници — причинявани съответно от трибалите, пеоните и илирите). За да подсигури границите на царството и да демонстрира намеренията си да задържи властта си над Македония, той трябвало незабавно да потегли на поход. Но общата картина била далеч по-сложна, тъй като се касаело не само за граничните затруднения със северните съседи, които не били от гръцки произход, но и за да гарантира подчинението на целия Балкански полуостров. С оглед на подготвяната от него експедиция към Персия, която вече започвала и която Александър жадувал да извърши колкото може по-скоро, той бил длъжен да си подсигури тила откъм Гърция. Едва след осъществяването на тази цел той можел да повери властта там на свой доверен наместник и повече да не се безпокои от мисълта за евентуално завръщане от Азия в южните райони на Балканите и по-специално в Гърция с цел умиротворяването на градовете-държави — както това, примерно, се наложило на спартанския цар Агесилай през 394 г. Това обяснява защо той не се задоволил просто да потуши бунтовете сред съседните племена, населяващи пограничните региони, а продължил доста по-нататък на север чак до брега на Дунава, който той възприемал като естествена граница на македонското царство. Това обяснява и суровото му отношение към южните му съседи — гърците, които заради неверни слухове за гибелта му в земите на илирите, се вдигнали на въстание начело с Тива.

Разбира се, през 340 г., когато бил само на шестнадесет години, той вече действал като регент на баща си и в това си качество провел една успешна операция в Тракия. Освен това Александър оглавявал отличната атака на гвардейската кавалерия по време на прочутата победа на македонците над обединените сили на Тива, Атина и другите гръцки градове край Херонея през 338 г. Но походът на север, като съставна част от кампанията през 335 г. изисквал предварително планиране, разумно обмисляне, импровизиране на място пред лицето на неочаквано възникнали препятствия както от метеорологичен, така и технологичен характер, но преди всичко — уверено и вдъхновяващо водачество.

Всичките тези качества, както и още много други, Александър демонстрирал като успял да избегне срутването на обоза от талигите при преминаването с войската си през тесния планински проход Шипка; като разположил стрелците с дългобойните лъкове така, че да прикриват с горящите стрели преминаването на основните сили през Дунава върху набързо приготвени на място кожени мехове, натъпкани със слама; като ужасил илирите, показвайки им уменията на македонската войска в атака и контраатака. Наистина и по време на тази балканска кампания Александър имал необикновен боен късмет. Например едва успял да укроти вечно създаващите проблем илири, когато научил за второто въстание срещу неговата власт, вдигнато от гърците, заблудени от лъжливите слухове за смъртта му. Само за две седмици Александър превел войниците си на цели петстотин км в южна посока и през най-малко очаквания маршрут (заобикаляйки опасния Термопилски проход) се озовал пред стените на Тива, съчетавайки елемента на изненада с невъобразимото дотогава ускорено напредване.

Затова била толкова голяма изненадата — или по-скоро шокът — на обсадените тиванци, които в първите мигове не искали да повярват, че Александър сам се явил с войската си в околностите на Тива. Въстанието на тиванците било смазано за съвсем кратко време, като Александър успял да докаже необичайните си умения да организира обсадата. Но това, което последвало, било по-скоро политически, отколкото военен акт, напомнящо ни отново за най-известния, макар и често тълкуван неправилно постулат на Фон Клаузевиц „войната е продължение на политиката, само че с други средства“. През 335 г. Александър почти изравнил Тива със земята, което не било нищо друго, освен акт на политически тероризъм, предназначен да сплаши всички гръцки градове, които евентуално можели да хранят илюзии да се отърсят от контрола на македонците.

И така само за шест месеца Александър успял не само да укрепи сигурността в македонското царство (сърцевината на бъдещата му империя), но и да подсигури надежден тил за подготовката на елитните сили от македонската армия за нахлуване и завоюване на Азия. По този начин двадесет и една годишният цар доказал убедително, че притежава зрелостта на опитен пълководец въпреки младата си възраст.

Гръцките източници винаги са били подвластни на тенденцията да преувеличават числеността на персийските войски, за да придават повече блясък на гръцките победи. Но ние трудно можем да повярваме, че през 480 г. Ксеркс Велики изпратил 1207 бойни кораба край остров Саламин. Вероятно истинският им брой е бил наполовина по-малък или дори би трябвало да се намали до една трета от тази цифра. От друга страна обаче, през петото и четвъртото столетие пр.Хр. нито един персийски цар не е можел да поддържа в източното Средиземноморие боен флот с повече от триста кораба. Вероятно толкова противникови кораби Александър е очаквал да се появят срещу него през 334 г. Наистина такива ключови области като Финикия и Кипър, където се базирал персийският флот, от десетина години се бунтували срещу персийското потисничество. Но това още не давало на Александър основания да се надява, че Финикия и Кипър няма да воюват срещу него.

Затова може да се твърди, че следващият щедър дар на съдбата за нейния любимец Александър се състоял в това, че персийският флот не бил мобилизиран навреме от Дарий III, за да се противопостави на прекосяването на Хелеспонт от македонците. Значението на този дар на съдбата ни изглежда още по-голямо с оглед на това, че макар тогава, през 334 г., Атина да притежавала внушителна боен флот от около 400 кораба и след десетина години все още поддържала към 170 от тях, общо във флота на Александър имало само около 160 бойни кораба. Македонският владетел нямал достатъчно доверие на Атина, затова не използвал нейния флот.

В йонийския град-държава Милет през 334 г. Александър разпуснал целия си наличен флот с изключение на двадесет атински кораби. Останала му само една малка флотилия, но тя явно не била предназначена за настъпателни операции по море, а по-скоро служела като плаващ затвор за заложниците — около четири хиляди атиняни, гарантиращи неутралитета на Атина. Според някои източници самият Александър заявил, не без известна доза ирония, че ще победи персийския флот на сушата, като завладее морските бази на Персийската империя. Тази самоуверена закана послужила като пропаганда за повдигане на духа на македонската войска. Но не можела да прикрие факта, че по същество стратегията на Александър на този етап била истинска лудост или ако я оценяваме по-снизходително — извънредно рискована. Тя зависела в крайна сметка от три фактора, два от които не се поддавали на контрол от страна на Александър.

Първият се наричал Мемнон. Този грък от остров Родос, най-добрият от персийските стратези, умрял точно през лятото на 333 г. Именно той през 334 г. дал доста разумния съвет на Дарий III да не се впуска в битката при река Граник, а да възпира напредването на Александър в Анадола, като унищожава всички припаси в областта. Същият бил отговорен за провала на опита на Александър да постигне пълен успех при обсадата на Халикарнас през следващата година. Освен това Мемнон обмислял крайно опасната за Александър стратегия да бъде използвано персийското влияние в Егейска Гърция, където да бъде вдигнато въстание, заради което македонският цар да се върне обратно. Какво би станало, ако в пристанището Пирея са били акостирали персийски кораби с големи товари от злато и сребро през 333 г. или още по-добре — през 332 г.? Донякъде можем да си отговорим на този хипотетичен въпрос, като си припомним какво се е случило по време на Ламийската война от 323/2 г., когато изходът бил предопределен не от персийския флот, а от персийското злато. С други думи по онова време съвсем не било изключено Александър да бъдел принуден да се върне в Гърция. Ала точно тогава, за негово щастие, Мемнон умрял, а неговите наследници не се оказали толкова мъдри и дейни. Дарий III разпуснал гръцките моряци и харчел парите от хазната си само за подготовката на битката при Ис през ноември 333 г. Тази битка той би трябвало да спечели по всичките правила на военното изкуство, обаче не успял.

На този етап се намесил вторият фактор, намиращ се извън контрола на Александър. Бегълците от персийската армия след поражението й при гр. Ис се опитали да си пробият път до средиземноморския бряг, за да намерят убежище в трюмовете на персийските кораби. Ала тези разпокъсани отреди на три пъти били отблъсквани от македонците начело с Антигон Едноокия (Монофталмус) — командир на войските от Фригия. Разбира се, Александър заслужено се доверявал на този пълководец и съответно спечелил много от това, че поставил най-подходящия очевидно на подходящото място в най-подходящия момент, за да предотврати прекъсването на комуникациите на македонската армия. Но все пак за македонците ситуацията си оставала доста рискова. От друга страна, обаче третият фактор почти изцяло зависел от Александър: той успял да лиши персийския флот от неговите пристанища и снабдителни бази, включително и чрез поредица от успешни обсади. По време на най-страховитата от тях — толкова тежка обсада, че повечето военачалници от онази епоха въобще не биха дръзнали да се заемат с нея, да не говорим да я приключат успешно — поставила изключителните способности на Александър като гениален пълководец пред необикновено трудно изпитание.

„Геният — казвал Наполеон — е мерило за величието на пълководеца, което не може да бъде обяснено само с думи.“ Именно пред стените на непристъпния Тир, ако не другаде, Александър доказал, че е гений в стратегията. Финикийската крепост Нови Тир (в днешен Ливан) представлявала изключително солидно укрепен остров, чиито непревзимаеми стени имали обща обиколка от 4.5 км. Островът бил разделен от левантинския бряг с морски проток, широк 800 м. Стените на крепостта били високи и дебели, а дълбочината на протока достигала до 185 м. Както вече знаем, точно тогава Александър нямал на свое разположение флот, а дори най-мощният от катапултите в македонската войска не можел да причини сериозни щети на такива стени от разстояние над 150 м. Логично, но рисковано Александър избрал единствения възможен начин за атаката срещу Тир. Той заповядал да се издигне насип, подобен на вълнолом, през протока между брега и остров Нови Тир, за да превозят по него войниците платформа за двете огромни обсадни кули и катапултите за изстрелване на камъни и горящи стрели. Все пак Александър имал зад гърба си прецедент в тази насока, който го вдъхновявал в толкова трудното начинание. През 398/7 г. сицилийският тиран Дионисий I (от гръцки произход) конструирал подобен насип и се заел успешно с обсадата на финикийската крепост Мотия — малък остров на западния бряг на Сицилия. Но морето около Тир било доста по-дълбоко, а финикийците в обсадената крепост били много по-войнствени от жителите на Мотия. Дори високите кули на Александър (достигащи 20 етажа) с усъвършенстваните метални куки за захващане към крепостните кули и стени, с подсилените тарани за разбиване на крепостните врати и със способността си да превозват голям брой воини, прикривани от стрелите на обсадените защитници зад необработени животински кожи, се оказали безпомощни срещу решителната съпротива на обитателите на Тир.

Ариан набляга на критичното значение на този епизод от биографията на Александър, като цитира вдъхновяващата реч на младия македонски цар:

Приятели, драги войници, не виждам възможност да напредваме безопасно по-нататък към Египет, докато персите в тила ни продължават да контролират морските простори. За да се впуснем в преследване на Дарий, оставяйки град Тир непревзет, а Египет и Кипър във вражеските ръце, ще означава да се подложим на много голям риск, особено като знаем какво е сега положението в Гърция. Докато нашата войска преследва Дарий по стъпките му навътре в сушата чак до Вавилон, персите могат да овладеят цялото крайбрежие и така ще си осигурят условия да прехвърлят войната в Гърция. Спарта не крие, че е враждебна към нас, а Атина само привидно се обявява за наш съюзник, тъй като се страхува, а не от добра воля, и е на наша страна само временно. Но ако успеем да разрушим Тир, цяла Финикия ще падне в ръцете ни, както и финикийската флота, което е задължително условие за надмощието ни над персийската флота както числено, така и качествено, иначе персийските кораби няма да закъснеят да се отправят срещу нас.

Но дори и Ариан признавал някои от многото недоглеждания на Александър, включително принудителното изоставяне на първия насип и прекалено големите загуби в жива сила. Причината за това временно отстъпление според един от съвременните експерти по използването на запалителни оръжия в древността била появата на „най-изумителния запалителен кораб от всички, известни дотогава“:

Историците Ариан и Квинт Курций Руф описвали този кораб като страховита и огромна плаваща бомба. Финикийските механици избрали един от най-големите тогава транспортни кораби (двумачтов, използван за превоз на бойни коне) и го заредили с казани, натъпкани догоре със сяра, асфалт и други материали, способни да подпалват всичко наоколо и да поддържат огъня. Предната палуба на кораба била запълнена с кедрови факли, смоли, катран и други запалителни вещества, а трюмовете — заредени със сухи клони, допълнително залети с горивни смеси. Като изчакали благоприятната посока на вятъра, за да го насочат право към насипа на македонците, финикийските гребци подкарали кораба към насипа между брега и крепостта. Тогава върху този насип или вълнолом се намирали две високи кули, както и голям брой балистични метателни механизми, всичките прикрити зад палисадите и завесите от кожи срещу летящите от крепостните стени запалени стрели. Македонците се оказали неподготвени за коварната атака на финикийците под формата на буйно горящия и неуправляем кораб. Финикийците гребели като полудели, а щом наближили насипа, се спасили като скачали през борда и плували бързо, за да се върнат до крепостта, служеща за тяхно спасително убежище. От удара с насипа казаните с горяща смола засипали насипа с изгарящото всичко по пътя си съдържание, което още повече подсилило пламъците.

Ейдриън Мейджър, „Гръцкият огън“

Още от древността та чак до наши дни се разпространявали какви ли не романтични истории с предназначението да отвлекат вниманието на читателя от по-неуспешните епизоди от живота на Александър. Например един от неговите учители от най-млада възраст — Лизимах от Пела (който се представял в ролята на Омировия Феникс, а Александър — в ролята на Ахил), твърдял, че го съпровождал по време на разузнавателните обиколки из ливанските планини, обитавани само от арабски номади. Но се оказало, че Лизимах не можел да пътува толкова бързо, колкото останалите, и през една студена и мрачна нощ (според версията на Плутарх) несъмнено би умрял от студ, ако Александър не останал с него до разсъмване. Дори се говорело, че за да спаси учителя си от смърт чрез измръзване, Александър се прокраднал до лагера на арабските пастири и откраднал от тях огъня (също като Прометей), за да запали огън, на който да се стопли Лизимах. Но тази и други подобни поучителни истории с морално-вдъхновяващ характер не успявали да прикриват суровата истина — без поддръжка по море цялата авантюра с обсадата на Тир била безнадеждна, дори граничела с лудост.

Все пак накрая именно Александър се оказал победителят, макар и на доста висока цена. Най-после се стигнало до повратния момент — когато 220 финикийски и други кораби на персийска служба, под влиянието на слуховете за неизбежната крайна победа на Александър над Дарий, преминали на страната на македонците. Тези платноходи позволили на македонците да атакуват крепостта в най-незащитената й страна — не откъм сушата, а откъм морето, където стените не били толкова високи. Освен това така се създала възможност за изграждане на втори насип. Но дори и тогава победата изисквала огромни усилия, както и небивало съчетание от ловка тактика, концентрация на силите и подривни действия. Към последните се причислявали такива ходове като кораби с метални остриета (тарани) за потопяване на противниковите плавателни съдове чрез преки сблъсъци, щурм на щитоносците, обсипване на крепостните стени със запалени стрели от катапултите по палубите на обсадните кораби, флот за нападения на двете съседни пристанища по крайбрежието, както и диверсионни отряди за нощни прониквания през крепостните стени. Атакуващите обаче непрекъснато били обстрелвани с катапултите на защитниците на крепостта, изпращащи силно нагорещен пясък, който причинявал жестоки изгаряния.

За стратегическите способности на Александър много е изписано и изговорено, защото той, както никой друг, умеел да вдъхновява хората си благодарение на изключителната си енергия. Деметрий — един от монарсите, наследили едно от царствата след разпадането на империята на Александър — три десетилетия по-късно спечелил почетното прозвище „Обсадителя“ (на гръцки Полиорсет), но тази титла много повече прилягала на Александър.

Обаче успехът при обсадата на Тир отнел на македонския цар няколко месеца. Все пак той можел да си ги позволи, защото според традициите във военното изкуство на древна Гърция обсадите винаги траели дълго. Но това значително закъснение позволило на Дарий III да се възползва и да се съвземе след съкрушителното поражение край Ис. Освен това блясъкът на славата на Александър помръкнала, когато заповядал да бъдат екзекутирани две хиляди от защитниците на Тир — за пример и назидание на останалите крепости по крайбрежието.

Малко преди началото на 331 г. Александър вече имал две забележителни победи зад гърба си — битката при река Граник и битката при Ис. Той покорил Тир след продължителна и много изтощителна обсада. Неговите войски освободили повечето от градовете в земите на Персийската империя на запад от река Ефрат. През зимата на 332/1 г. той предприел загадъчното пътуване до оракула на египетския бог Амон в оазиса Сива, а през април 331 г. основал новия град Александрия в делтата на Нил. Едва в края на пролетта на същата година той отново се посветил на основната цел на похода си — окончателната победа над Дарий III. През последните шест месеца персийският цар обмислял сериозно стратегията си и трескаво търсел спасителен изход, тъй като след поражението при Ис в стана на Александър като пленници и заложници били задържани членове на неговото семейство (майка му, жена му и двете му дъщери). На известната мозайка от римския град Помпей, нарисувана вероятно въз основа на по-ранна картина, се вижда много интересен психологически момент от битката — Александър почти е стигнал до колесницата на Дарий, когато персийският цар заповядва на телохранителите си да го спасяват с бягство. Освен всичко друго тази мозайка нагледно илюстрира тревогата на Дарий, осъзнал, че още едно такова катастрофално поражение ще се окаже последното в живота му.

Мозайка от „Къщата на фавъна“ в Помпей. Тази мозайка от елинистичния период е открита под слой вулканична лава в Помпей, при това в много добро състояние. Художникът е уловил Дарий в мига, когато вижда Александър в битката при град Ис, преди персийският цар да побегне и да се признае за победен.

От катастрофата при Ис Дарий III научил няколко полезни урока. Първият от тях се свеждал до това, че не само трябвало да събира войски, по-многочислени от тези на Александър (който имал по-многобройна армия при Граник, но не и при Ис), но и да подбира бойното поле по такъв начин, че да му позволява да се възползва от численото превъзходство на персийската войска. Това обяснява защо той не се опитвал да преустанови напредването на войската на Александър. Македонският цар настъпвал с воините си от Египет през Сирия и Асирия, преминал р. Ефрат при Тапсак (вероятно съвременния гр. Мескен или евентуално Йераблус) и от там се отправил на изток по пътя за Нисибис, като прекосил р. Тигър (край съвременния гр. Безабде), докато накрая стигнал до лагера на Дарий край Гавгамела (в северен Ирак). Местността не била много далеч от Ниневия, столицата на някогашната Асирия, превзета през 612 г. от мидийците, които били далечни родственици на персите.

Няма да бъде справедливо да се твърди, че Александър бил подмамен от Дарий за сражението край Гавгамела, тъй като самият той искал по-скоро да се стигне до последното, решаващото сражение. В това отношение е красноречиво преданието за разговора между Александър и Парменион през нощта преди битката. Парменион посъветвал Александър да атакува през нощта, за да се избегне големият брой жертви с оглед на численото превъзходство на войската на Дарий. Но Александър разгорещено отказал с думите: „Няма да го направя, защото не искам да мислят, че съм откраднал победата като някакъв крадец.“ (По странна ирония на съдбата в Иран и до днес го наричат Искандер Крадеца.) Това още не означава, че той отричал предимствата на изненадата. Напротив, винаги, при първа възможност, Александър не пропускал шансовете си да изненада противника. Но той, също като Наполеон много по-късно, ценял високо моралния фактор, който според него за спечелването на битките имал трикратно по-голямо значение от физическия, т.е. от числения брой на сражаващите се. Моралната стойност от евентуална победа над Дарий би била от изключително значение за неговата кауза както в чисто военен, така и в политически аспект.

В самия ден на битката — 30 септември (или 1 октомври според някои източници) Александър построил бойните линии от 47 000 войници срещу войската на Дарий III, наброяваща може би към четвърт милион души. Персийският цар успял да събере кавалерия с численост от 30 000 конници (от Мидия, Армения, Афганистан и не на последно място — Скития). Александър имал само 7000 конника във войската си. Дарий разположил кавалерията си по фланговете, като я размесил с пехотата, докато самият той заемал централната позиция заедно с телохранителите си и петнадесет бойни индийски слона, които в онази епоха имали роля, сходна с ролята на танковете в днешните войни. Пред персийската войска се строили двеста бойни колесници със скитски стрелци с лъкове — теренът бил специално подравнен за тези колесници. Както обикновено, слабостта на Великия цар била тежко въоръжената пехота, защото сега той успял да свика само около 6000 гръцки наемници (докато при Ис те били 30 000). Александър построил в центъра срещу войската на Дарий 10 000 войници от гвардейската пехота, въоръжени със сариси. Техният десен фланг се пазел от 3000 хипаспи (щитоносци), които служели за връзка с гвардейската кавалерия на десния фланг, командвана лично от Александър. Пред десния край на кавалерията той разположил две хиляди стрелци с лъкове, копия и прашки за мятане на камъни. На левия фланг гвардейската пехота се смесвала с гръцките наемници (главно от Тесалия), а в центъра се намирал остатъкът от македонската кавалерия начело с Парменион. Силите на Дарий III били толкова многобройни, че десният фланг на Александър едва достигал до центъра на бойния ред на персите. Затова, загрижен как да отблъсне евентуални маневри за обхождане откъм този фланг, Александър взел смело и съвсем новаторско решение — организирал втора защитна линия (около 20 000 пехотинци, съставена от гръцки и други наемници). Това му позволявало да парира опитите на кавалерията на персите да избягват фланговите атаки на македонската кавалерия чрез маневри към центъра. Тези флангови резерви и задната отбранителна линия вероятно били изобретени от Александър, тъй като дотогава не са били прилагани от древногръцките пълководци.

Развоят на битката не може да се реконструира точно (както всяка друга битка в античността), а в известна степен това е така дори и за сражения от нашата съвременност. Казано съвсем накратко, много скоро бойното поле се покрило с облаци прах, които се стелели из цялата обширна равнина в този район на северен Ирак (сражението се провело към края на дългото и сухо лято). Днес можем да проследим само в общ план промените в бойния строй на двете армии, осъществени в хода на битката. Александър, действащ както обикновено от предна позиция, този път също прибягнал до изпитания си похват: повел войската си под ъгъл спрямо бойната линия на персите, но задържал напредването на левия фланг. Този урок бил усвоен още на времето от Филип при изучаването на опита на Епаминонд (прочутия стратег от Тива, който изобретил решителната флангова атака). Когато двете войски се приближили, Александър рязко завил с конницата си надясно. Това, от една страна, помогнало на македонците да избегнат сблъсъка със слоновете на Дарий, а от друга — парирало опитите на персийската кавалерия за обход откъм фланга. Както се очаквало, в центъра на линията на персите се образувал празно пространство, през което Александър нахлул в галоп с гвардейската кавалерия, подредена като ударна клиновидна формация, която скоро направила още един рязък завой надясно. Дарий позорно избягал, макар че на десния фланг на персите Мазей почти успял да удържи натиска на лявото крило на македонците, водени от Парменион. Все пак там гвардейската пехота успяла да направи няколко второстепенни пробива. Битката се водела в четири отделни участъка, но била спечелена благодарение на концентрирането на трите хиляди конника от гвардейската кавалерия и осемте хиляди щитоносци и други пехотинци там, където отбраната на Дарий била най-слаба и разпокъсана още от първите атаки на македонците.

Лаконизмът и сухотата на това описание може да се компенсира със следния цитат от Квинт Курций Руф, който предпочитал да набляга на знаменията, съпътствали тази битка:

Когато двете войски почти се сплели в ръкопашните схватки, двамата царе започнали да призовават поданиците си да се сражават по-ожесточено. Полето било осеяно с трупове на персите, докато ранените били приблизително по равно от двете войски. Дарий се придвижвал с колесницата си, а Александър — с коня си. И двамата царе били обкръжени от тълпи телохранители, въоръжени с копия, които не щадели живота си. За всеки от тях било въпрос на чест да загине пред очите на своя господар… И тогава се появило едно знамение, толкова странно, че дори не смеели да повярват на очите си. Телохранителите на Александър по-късно се заклели, че съзрели един орел да кръжи неуморно точно над главата на царя, без да се плаши от звънтенето на мечовете, удрящи се в броните, шлемовете и щитовете, без да се стряска от виковете на ранените и стенанията на умиращите. Освен това им се сторило, че този загадъчен орел сякаш не летял, а висял във въздуха, точно над жребеца на Александър [Буцефал]. Пръв обърнал внимание на това явление облеченият в бели доспехи Аристандър, който вдигнал копието си от лаврово дърво в дясната си ръка и посочил орела на сражаващите се около него македонци с думите, че този орел несъмнено им предвещавал сигурна победа. Воините около Аристандър, които само допреди миг били много изтерзани от страха да не загубят битката, веднага повярвали в благоприятната поличба и с удвоен плам се хвърлили в боя… Говорело се също, че Дарий измъкнал своя ятаган, за да прогони орела, защото му се сторило, че му вещае неминуема губел, та поне искал да загине на бойното поле с чест, с оръжие в ръка… но докато отчаяно размахвал ятагана си, персите постепенно започнали да отстъпват и да изоставят строя си… и тогава Дарий побягнал с царската си колесница.

Както вече споменахме, скоро след това катастрофално, трето по ред поражение Дарий III бил детрониран от своя далечен родственик Бес. Обаче смяната на персийския монарх вече била невъзвратимо закъсняла. Битката край Гавгамела прекършила гръбнака на Персийската империя. Предстояла тригодишната партизанска война в най-отдалечените на изток провинции на империята, по време на която Александър проявил изключителните си способности да се справя и с подобна извънредно трудна задача (вж. Глава 6). Но след преследването на бунтовниците през едва проходимите афганистански планини му предстояла още една голяма битка — битката за Индия, която също била спечелена майсторски от него.

Някога, в далечното минало, Персийската империя се простирала чак до Хиндукуш в Пакистан, до днешния индийски щат Кашмир и дори до р. Инд. Но в 326 г. това вече бил само един смътен спомен за отминалото величие на Ахеменидското владичество. По време на похода на Александър тези далечни земи — на запад от р. Инд — се владеели от Пор (Порус, както гърците наричали раджата на Паравас). Този индийски раджа никога не бил полагал клетва като васал пред Дарий III. Поради това мотивите на Александър да го нападне се различавали от причините, които го тласнали към война с Великия цар на Персия. Сред тези мотиви доминирало непреодолимото желание да завоюва и разшири владенията си колкото е възможно по-далеч, чак до края на света, познат тогава на гърците и македонците; както и алчността (породена от легендите за баснословните богатства на Индия); също и необходимостта да подсигури по някакъв начин югоизточните граници на империята си като елиминира враждебните спрямо него местни владетели и/или ги привлече като приятелски настроени съюзници. На свой ред стратегията на Пор се оказала съчетание от двата варианта — отначало той се държал като враг на Александър, но по-късно се превърнал в негов васал и съюзник. Така че Александър нямал друг изход, освен да започне война срещу него, но след победата побързал да го спечели на своя страна.

И тук отново, както при Граник, Александър се изправил срещу един неприятел, чиито войски се намирали на отсрещния бряг на една река, само че този път реката се наричала Хидасп. Ала докато при Граник войската на Александър превъзхождала по численост противника, сега край Хидасп ситуацията била точно обратната. Нещо повече: Пор разполагал със значително повече бойни слонове в сравнение с Дарий III при Гавгамела, като сега ставало дума за наистина много добре обучени индийски бойни слонове. Самият Пор, висок около два метра, ръководел действията на войската си от гърба на най-едрия, особено свиреп слон. Така че Александър се видял принуден да прибегне до хитрост. Той разделил силите си, като оставил Кратер начело на войската, заемаща позиции точно срещу стана на Пор, а самият той повел останалите войници нагоре по течението на Хидасп, за да премине реката под прикритието на мрака. Установили се на един малък остров, който се оказал много удобен за тяхно скривалище. На следващия ден Пор се оказал притиснат от две страни, нападнат от елитните македонски войски, начело със самия Александър, който (според Квинт Курций Руф) се обърнал към Коний и останалите македонски командири със следната изключително убедителна и мъдра реч, произнесена в навечерието на решителната схватка:

Заедно с Птоломей, Пердика и Хефестион аз ще потегля в атака начело на лявото крило. И когато ме видите в разгара на боя, вие ще потеглите с дясното крило и ще атакувате противника там, където неговите редици най-лесно се огъват от нашия натиск. Антиген, Леонат и Таурон — вие тримата ще пробиете в центъра и ще ги притиснете след това към фланговете. Вашите копия са здрави и дълги. Те никога няма да ви послужат по-успешно от тази битка срещу тези слонове и техните махути^[2]. Смъквайте тези махути от седлата им върху гърбовете на слоновете и пронизвайте с копията самите слонове. Ползата от тях в боя не винаги е сигурна, защото може да ги обхване бяс и да започнат да стъпкват както чуждите, така и своите. Те напредват срещу противника по командите на махутите, но се плашат от нашите воини.

След като македонците се справили със заплахата от дебелокожите слонове, не след дълго победата им била осигурена — благодарение на последвалия неудържим пробив на фалангите и леко въоръжената пехота. Александър изгубил може би около 200 конници и 700 пехотинци. Загубите на Пор възлизали общо на 12 000 убити и 9000 пленени, като повечето от слоновете му също били заловени от противника. Благоразумният раджа предпочел да капитулира безусловно. Но вместо да го екзекутира, Александър решил до го използва като васал на своята империя. Не само че го възстановил като раджа на Паравас, но дори добавил още територии към владенията на Пор, който впоследствие оправдал доверието на Александър.

Не е изненадващо, нито незаслужено, че Александър решил да отпразнува бляскаво тази голяма победа. Той заповядал да бъдат изсечени няколко серии от възпоменателни монети и медальони, в две деноминации (тетрадрахми и декадрахми), като и двете монети в онази епоха притежавали доста високи парични стойности. Наистина теглото на отделните екземпляри доста варирало, а качеството на изработката на гравирането и сеченето в изпълнението на местните индийски златари също не било поддържано винаги на високо ниво, затова тяхното истинско значение като антикварна ценност едва напоследък бе оценено достойно. Иконографията от онази епоха съдържа предимно изображения на индийски стрелци с лъкове, колесници и бойни слонове, което очевидно е в чест на индийския поход на Александър. На един модел от по-едрите медальони се вижда конник, сражаващ се с индиец върху гърба на слон. Този сюжет може да се тълкува като символична схватка между Александър (на гърба на Буцефал) и Пор върху своя боен слон, особено ако се вземе предвид, че на обратната страна на същия медальон е изобразен победоносен македонски воин, над който се рее във въздуха по-дребната фигура на богинята на победата Нике, малко преди да положи короната на главата на воина.

Сребърна декадрахма, на която се вижда как Александър с шлем с пера, с коня си Буцефал, атакува Пор, раджата на Паравас. Вероятно е изобразена битката при река Хидасп през 326 г. пр.Хр. Според по-късните изследвания това е образец от медальони в малки серии, изсечени скоро след събитието за ознаменуване на голямата победа и за възнаграждаване на войските след сблъсъка със страховитите бойни слонове.

Сребърна декадрахма. И тук Александър е показан като „Цар на цяла Азия“, коронясан от богинята на победата (вероятно в чест на битката при Хидасп) и изобразен с мълния в дясната си ръка — нещо, което обикновено се приписва единствено на Зевс.

Сигурно това изображение не се отнася за произволен македонски воин, а за самия Александър. Та кой друг, освен Александър би могъл да държи в десницата си светкавица — фигуративно открадната (или взета) от всемогъщия Зевс? Разбира се, подобна сложна интерпретация не е била необходима на македонските ветерани, на които Александър раздавал тези почетни медальони. Вероятно дъхът на тези воини е пресеквал от дързостта на Александър да се изобразява като бог.

Скоро след тази битка Александър изгубил верния си Буцефал — изключително силния жребец от Тесалия, който той опитомил преди двадесетина години и с когото оттогава никога не се разделял. Но се оказало, че Буцефал не умрял, тънещ в забрава. Когато се спуснал малко по-надолу по течението на река Инд, Александър основал още два нови града, като единия от тях нарекъл Александрия Буцефала в чест на престарелия си боен кон (другият град бил наречен Александрия Никея или „Градът на победата“).

Това, че Александър бил гениален пълководец, не подлежи на съмнение, обаче какъв е бил неговият стил като командващ войските? Нямаме възможност да узнаем например дали се е държал, примерно, като британския генерал Оурд Уингейт, който по време на похода в Абисиния (както се е наричала Етиопия преди Втората световна война) раздавал бойните заповеди на своите офицери както се бил излегнал в хамака в щабната палатка, чисто гол, лениво поглаждайки пубисното си окосмяване с четка за зъби, принадлежаща на някой от подчинените му. Възможно е македонските пълководци да не са притежавали четки за зъби. Но това, което знаем, и то с абсолютна сигурност, е умението, по-скоро дарбата на Александър да вдъхва страхопочитание и да подтиква воините към лична преданост и саможертви. Той умеел да създава сред войници впечатлението, че за него няма нищо невъзможно. Помагало и младежкото му обаяние, едва ли не юношеският му плам. През Втората световна война лорд Карвър (бъдещ фелдмаршал) бил преценяван като прекалено млад, за да бъде командир на бронетанков полк, понеже наскоро навършил тридесет години. Докато Александър още не бил навършил двадесет и шест, когато всичките негови големи и славни битки били вече зад гърба му.

Обаче младежкият плам бил само част от неговите предимства. Лорд Маунтбатън, последният британски вицекрал на Индия, бил често цитиран заради изказването му, че от рождение страдал заради недостатъка си да се смята за изключително неспособен. Александър не само че не страдал от този порок, но освен това умеел отлично да се разбира с войниците си. Например по времето на обсадата на Газа през 322 г. той споделил с тях, че колкото повече са трудностите, толкова повече се налага на всяка цена да превземат крепостта; според него нямало съмнение, че при неуспех моралът на войската сериозно ще пострада. Така че ние сме длъжни отново да отбележим, че той отдавал огромно значение на моралния фактор, макар че — както вече отбелязахме — обсадата на Газа не била задача от първостепенна стратегическа необходимост и неговото отношение към арабския й губернатор Бат било ненужно жестоко.

Личните качества на Александър като водач и необикновено смел и дързък воин също трябва да бъдат отчетени. За разлика от Джилбърт и Съливан, описващи „най-подходящия образец за съвременния генерал-майор“ като херцог Плейзатъроу, Александър Велики неизменно повеждал лично конницата в атака. Според мен може да се посочи само една битка, когато той не успял сам да оглави войската — при боя за Согдианската скала през 327 г. Тогава триста доброволци с доказани умения на катерачи се нагърбили с тази неимоверно опасна мисия, която макар и да завършила с успех, коствала живота на всеки десети участник. Обикновено Александър се намирал неизменно във вихъра на боя. Така че е напълно възможно да са достоверни сведенията на древните хроникьори, според които той получил повече рани от редовите войници и е напълно сигурно, че пострадал доста повече от който и да било негов офицер. Всеизвестно е, че при битката на река Граник той се разминал на косъм със смъртта. В сраженията с племето мали в долината на река Инд, както ще узнаем малко по-долу, той получил едва ли не фатална рана, тъй като вражеско копие пронизало металния му нагръдник и засегнало белия му дроб.

Той се впускал в схватките поради няколко причини. Личното му участие в атаките и споделянето на опасностите повдигало неимоверно много духа и морала на редовите войници. Но другата възможна причина ни изглежда от много по-личен характер: както правилно е схванал Ариан: „За Александър било неустоимо изкушението да се впусне в разгара на битката, така както останалите мъже не могат да устояват на други видове изкушения.“ За Александър можем да използваме определението на лорд Маколи, изречено по адрес на Вилхелм Орански (който по-късно става английски крал с името Уилям III): „Забележително е, че духът му никога не бил така извисен и маниерите му толкова приятни, както сред шумовете и хаоса по време на битка. Дори и в забавленията търсел възбудата от опасността. Картите, шахът и билярдът не му доставяли удоволствие. Любимото му развлечение бил ловът, като колкото повече опасности криел, толкова повече го харесвал.“ Такъв бил и Александър или поне що се отнася до лова.

В заключение могат да бъдат припомнени два отделни инцидента, които може би най-красноречиво и обобщаващо ни разкриват особеностите в характера на Александър, както и способностите му като пълководец. И двата се случили през 325 г.

Независимо от причините Александър решил да върне войската си от Индия в Иран през безводната Гедрозийска пустиня. Всички негови спътници, включително и самият той, се измъчвали ужасно от жаждата и мнозина намерили там смъртта си. Един ден неколцина войници като по чудо успели да намерят малко вода и като я крепели предпазливо в един шлем, я поднесли на Александър. Ала въпреки че бил жестоко измъчван от жаждата, той я излял в пясъка, без да я докосне с устните си, за да покаже, че неговият живот не струва повече от живота на спътниците му. Той вероятно искал да демонстрира, че с готовност споделя същите тежки условия в прехода, на които били подложени неговите войници, щом Ариан преценява този жест като „най-благородната му постъпка“. Но би трябвало да добави, че в онези критични условия този акт на себеотрицание можело да се окаже тактически доста неразумен ход с опасни последици.

Другият инцидент станал по-рано през същата 325 г., когато Александър повел хората си обратно към долината на Инд, като оставял след себе си кървави следи, вероятно защото бил разгневен, че трябвало да се примири с настояването на войската да не продължава с настъплението във вътрешността на Индия (става дума за войнишкия бунт край река Хифаз). Генерал-майор Фулър допуска, че „целта на Александър била да постигне, доколкото било възможно, завоюването на повече територии с по-малко кръв“, но не толкова предубеденият историк Бари Строс, експерт по военното изкуство в античността, изглежда по-убедителен с твърдението си, че „Александър е бил велик пълководец, но също така безмилостен убиец на невинни хора“. От друга страна А. К. Нарайн, индийски историк, мъдро добавя: „Ако индийските историци страдат от сантименталности, то западните страдат от чувство за вина.“

Докато предвождал лично щурма на главния град на племето мали, Александър получил тежка рана в гърдите. Хората му се изплашили, тъй като си помислили, че раната ще се окаже с фатални последици. Той (според версията на Ариан) се опитал да ги убеди в противното:

Веднага след като се посъвзел, Александър се появил на брега на река Хидраот. С лодка отплавал надолу по течението, тъй като главният лагер на войската бил разположен там, където се сливали реките Хидраот и Ацесин. По това време пехотата и кавалерията се командвали от Хефестион, а флотата — от Неарх. Когато лодката с царя на борда приближила лагера, Александър заповядал да вдигнат балдахина, за да го видят всички войници. Но в първия миг те не повярвали на очите си, защото се пуснал слух, че лодката превозвала надолу по реката трупа на Александър. Така че когато лодката стигнала до брега, Александър вдигнал ръка, за да поздрави тълпата. Войниците в отговор закрещели с пълен глас, някои хвърляли нагоре копията и мечовете си, а други се втурнали да посрещнат Александър. Очите на мнозина се насълзили заради неочаквания обрат. Други, като повечето от щитоносците, донесли носилка за него, ала той отказал и заповядал вместо нея да му доведат коня. Александър възседнал коня и цялата войска го приветствала буйно отново и отново, като виковете на воините отеквали по бреговете и близката долина. Когато стигнал до палатката си, Александър слязъл от коня, за да покаже, че може и да ходи. Тълпата го заобиколила от всички страни, някои докосвали ръцете му, колената му, дрехите му, за да изразят радостта си от изцелението му. Други му поднесли венци от цветя, които намерили в околността.