Густаво Гаспарини
Затворен кръг

Отпуснал се удобно в креслото, Кент подръпваше от цигарата. Изпитваше дълбоко удовлетворение от себе си и от живота. След известно време повика сервитьора и си поръча още една чаша мартини. Като се усмихваше весело, още веднъж обмисли разработения до най-малки подробности план.

Това ще бъде истински шедьовър, който достойно ще увенчае дългата му кариера, а след това ще може да се откъсне от работата и дори да се заеме с мемоарите си.

Кент отпиваше от мартинито с лед и се отдаде на нахлуващите в него спомени. Видя се съвсем млад, когато за първи път, може да се каже случайно, се зае с дело от подобен род. По онова време той беше недодялан, грубоват момък и му липсваше всякаква елегантност. Да намери истинското си призвание му помогна Бертила, прислужницата на старата графиня. Спомни си, че започна със скъпоценностите на графинята, които струваха няколко милиона.

Кент присви очи, отново преживяваше незабравимите минути на първия обир. Колко отдавна беше — преди дванадесет години! Сякаш всичко това се бе случило не с него, а с някой друг. И ето сега, по каприз на съдбата, му е съдено да завърши блестящата си кариера там, където я беше започнал. Само че сега нямаше да е кражба на диаманти, а нещо значително по-интересно.

Със задоволство си спомни последния разговор с агентите на една чужда държава. Вече бе получил като капаро доста голяма сумичка, но в сравнение с онова, което щяха да му дадат, след като се справи с работата, тя беше нищо. И така, дванадесетгодишната блестяща кариера наближава към края си, кръгът се затваря!

Дъждът блъскаше по прозорците и стените на вилата, дърветата в парка стенеха и се превиваха под безжалостните пориви на вятъра. От време на време мълния прорязваше сиво-лилавите облаци, озаряваше за миг старинните мебели и старите картини, които сякаш живееха свой, особен, тайнствен живот, скрит от чужди погледи.

Кент внимателно стъпваше на пръсти, като си светеше с електрическо фенерче. Накрая стигна до касата. Бертила се оказа права — ключалката наистина беше проста и не беше трудно да се отключи. Но ковчежето беше празно.

Кент злобно изруга. Къде са скъпоценностите? Бертила твърдеше, че графинята никога не ги вади от ковчежето. Нима точно днес дъртата вещица е решила да ги премести на друго място?

Той едва не зарева от безсилен гняв. Зад прозорците бушуваше буря и Кент с горчивина помисли, че Бертила го чака в колата с работещ двигател. Какво да прави? Да търси скъпоценностите из цялата къща е вече късно и безсмислено. Явно се налагаше да отложи кражбата за по-подходящ случай, а засега трябваше да се разузнае къде графинята е скрила дяволските си мъниста. Ами ако някой го беше изпреварил и отмъкнал плячката под носа му? Но той веднага отхвърли това нелепо предположение и забърза към вратата.

Паркът приличаше на разбушувало се море. Черните корони на дърветата се люлееха като обезумели вълни, а проливният дъжд сякаш си беше поставил за цел да удави всичко живо. Кент се втурна към портата, като се стараеше да се придържа в сянката на дърветата, и беше изминал половината път, когато внезапно видя нещо и то го порази по-силно от най-ярката мълния.

Под един голям, разклонен дъб на десетина метра от него някакъв непознат прегръщаше Бертила, а тя го обсипваше с целувки. Нещо се скъса в гърдите на Кент, а пред очите му плувна гъста мъгла. Той направи няколко крачки, като стискаше пистолета, който винаги носеше в джоба си. Стори му се, че светът загива, и внезапно разбра — целият живот е безсмислен, ако тази жена го е разлюбила. Клатеше се като пиян.

Сякаш подчинявайки се на чужда воля, той извади пистолета си от джоба и стреля. За миг Бертила впи в него стъписан поглед, като че ли отчаяно се опитваше да разбере какво става, устата й се изкриви от ужасен вик, но вторият куршум я успокои навеки. Тя се люшна нелепо в дъждовната пелена и тежко рухна на земята. Непознатият се вцепени. Лицето му се разкриви в гримаса на страх. Или може би на смайване или нетърпима болка? Това така порази Кент, че той се поколеба за миг. Непознатият очевидно долови секундното колебание и понечи да се хвърли върху врага, но три нови изстрела го свалиха и него. Няколко минути, които му се сториха цяла вечност, Кент глупаво гледа двата трупа в краката си. Лицето на мъжа беше потънало в калта, а пръстите му се бяха впили в парчета пръст. Дъждът шибаше Бертила по бледите като восък бузи и разпилените червеникави коси, по неподвижните очи и застиналите във вик на ужас устни.

Сянката на люлеещите се дървета за миг закриваше от Кент убитите влюбени и веднага, също като морска вълна на брега, се отдръпваше назад. Тази смяна на мрак и светлина хипнотизираше Кент, започна да му се повдига, пред очите му плувнаха кръгове…

С невероятно усилие на волята той отблъсна от себе си този кошмар, наведе се над убития и трескаво прерови джобовете му. Както и предполагаше, скъпоценностите беше откраднал този негодяй. Кент бързо ги натика по джобовете си, скочи и хукна към изхода на парка.

„Имам щастие, че изстрелите бяха заглушени от гръмотевица“, помисли той, като хлопна вратата на колата и запали двигателя. Няколко минути по-късно беше вече далеч от вилата. Джобовете му бяха пълни със скъпоценности, но душата му беше пуста като изоставен, напуснат дом.

Кент се съвзе от виденията и хвърли в пепелника фаса, който опари пръстите му. Дванадесет години! Оттогава беше постигнал големи успехи. Разбира се, отначало му беше тежко. Споменът за Бертила и за изневярата й непрекъснато го преследваше и му пречеше да работи. Мъчеха го въпроси, на които не намираше отговор. Кой беше този човек? Любовник на Бертила? Ако са били намислили да му се надсмеят и да отнесат под носа му плячката, защо се държаха толкова глупаво след това? А и онзи психопат, когото същата нощ бяха заловили във вилата на графинята! Няколко седмици наред вестниците писаха само за него. Той твърдеше, че е дошъл на Земята от бъдещето, и въобще ги дрънкаше врели-некипели. Обвиниха го в кражбата на скъпоценностите и в двойното убийство, макар да не намериха у него нито оръжие, нито пък диаманти. Затвориха умопобъркания в лудница, където, според съобщенията във вестниците, той умрял няколко години по-късно.

Колко пъти Кент биваше обземан от жестоки съмнения! Но постепенно, също сякаш беше корпус на претърпял авария кораб, миналото потъна на дъното на душата му и той отново се залови за работа. Справедливо е да се признае, че сякаш беше създаден за тази работа. Скоро стана истински виртуоз. Всеки негов грабеж не можеше да се сбърка с друг — действията на Кент се отличаваха с особен стил — съчетание на безупречна техника с наистина безразсъдна смелост.

Стана същинска напаст за международната полиция. Особена пикантност на ситуацията придаваше и това, че много висши полицейски началници не подозираха истинската му професия и го смятаха за най-близък приятел.

Усмихна се, като си спомни как веднъж успя да открадне цял кораб, съвсем нов, току-що излязъл от корабостроителницата. После една латиноамериканска република промени някои неща, пребоядиса го и тържествено вдигна на него своето знаме… Щеше още дълго да се отдава на елегичните спомени, ако погледът, хвърлен на часовника, не потвърди, че е настъпило време да се действа.

Професор Ходжкин, у когото сега служеше като шофьор, го бе освободил до вечерта. За вечеря трябваше да се върне във вилата. За кратко време бе изучил навиците на собственика и прислугата и бе избрал за „набега“ точно тази юнска нощ.

Точно в осем заедно с готвачката и камериера на професора седеше в кухнята и вечеряше с апетит. Камериерът разказваше за чудатостите на стария учен и Кент високо се смееше над нелепите грубости.

В десет и половина готвачката загаси телевизора и отиде да спи, а той безсмислено гледаше в процепа на вратата как тя оправя полата си. В полунощ, след като изигра с камериера неизменната партия карти, Кент му пожела лека нощ и остана няколко минути сам в кухнята, за да изпуши последната цигара. Когато окончателно се убеди, че обитателите на вилата са потънали в сън, той се измъкна от стаята, като си светеше с електрическо фенерче, и прекоси дългия коридор. Когато мина покрай стаята, в която някога бе живяла Бертила, той усети как сърцето му неволно заби ускорено. В онези далечни времена той често се прокрадваше в тъмнината по дългия коридор до нейната стая, под чиято врата се процеждаше слаба светлина. Бертила вече го очакваше — рижите й коси падаха върху белите рамена, а очите й бяха зовящи и страстни. Годините бяха погребали навяващите тъга спомени, но не можеха да ги изтрият от паметта му. Сега в старинната вила, която някога принадлежеше на графинята, живееше професор Ходжкин, а неопитният дребен крадец се бе превърнал в известен международен бандит.

Нощта беше тиха и звездна. Кент безшумно се промъкна в лабораторията. Касата се изправяше в ъгъла и сякаш отдавна чакаше кога ще я докоснат умелите пръсти на Кент. Той я отвори бързо и лесно, извади необходимите му документи, сне ги на микрофилм и внимателно върна всичко на мястото му.

Утре тези ценни материали, изпъстрени с цифри и тайнствени формули, щяха да бъдат върху масата на учени в някаква чужда държава. И макар Кент да не разбираше нищо от тези цифри, той се досещаше, че става въпрос за нещо изключително важно. Ненапразно чуждестранното разузнаване му бе изсипало такъв куп пари.

Раздалият се съвсем слаб шум в коридора накара Кент мигновено да се обърне. Някой се прокрадваше към лабораторията и той едва успя да се скрие в нишата, когато вратата на лабораторията тихо се отвори и в пролуката се появи някакъв човек. Въпреки почти пълния мрак Кент веднага го позна — беше Джеймс Пауър, асистентът на професор Ходжкин. Как е успял да влезе във вилата? Какво търсеше в лабораторията в такъв късен час?

Пауър се движеше в тъмнината с ловкостта на котка. Дали Пауър не се занимаваше със същата работа като Кент? В такъв случай можеше само да се завижда на хитростта и самообладанието му — за нищо на света не би заподозрял, че скромният и приветлив асистент е опитен и смел шпионин.

Пауър запали малка електрическа лампа и натисна едно копче върху пулта за управление. Помещението веднага се изпълни с тихо бръмчене, а платформата се освети от зеленикава светлина.

Бръмченето нарастваше с всяка секунда и Кент се изплаши да не би да събуди професора. Не сваляше очи от гърба на Пауър, който стоеше до самата платформа. Внезапно асистентът се обърна и погледите им се срещнаха. Пауър с мълниеносна бързина се нахвърли върху него, но Кент не беше новак в бокса и се отклони от удара, като успя да нагости противника с кроше в челюстта. Но той понесе добре удара и с цялата тежест на тялото си се хвърли върху Кент. Двамата паднаха, вплетени в смъртоносно обятие, и се изтъркаляха по пода. Кент отново успя да нанесе няколко точни удара на врага, но Пауър очевидно притежаваше невероятна физическа сила. Два пъти успя да удари главата на Кент в пода. Като почувства, че всеки миг ще загуби съзнание, Кент с нечовешко усилие разтвори желязната прегръдка и скочи на крака. Пауър тежко се изправи и тръгна към него. Кент се наведе и с всичка сила го халоса с глава в корема; двамата загубиха равновесие и паднаха върху платформата. Пауър закрещя ужасен, избухна виолетов пламък, който ослепи Кент и той загуби съзнание.

Когато се съвзе, Кент почувства, че лежи върху отпуснатото тяло на своя враг. В помещението беше съвсем тъмно. Кент се опита да слезе от платформата, която вече не светеше, но напипа само плочките на пода — платформата беше изчезнала!

Навън вятърът виеше яростно, дъждът злобно биеше по прозореца. Блясъкът на мълния прониза мрака; Кент скочи и извика — намираше се не в лабораторията, а в съвсем непозната стая. И освен това там имаше мебели, каквито никога не бе виждал във вилата.

Опита се да се ориентира на светлината от непрекъснатите блясъци на мълниите. Тръгна към вратата и забеляза ниша, която много приличаше на на нишата, в която се бе скрил при появата на Пауър. Кент излезе в коридора, прекоси няколко стаи, за да достигне до своята. Не преставаше да се учудва, защото стаите сякаш бяха същите, но мебелите в тях бяха други. Стенният часовник с махало, какъвто преди не бе виждал там, удари единадесет. Кент трескаво разтри очи — отлично помнеше, че беше излязъл от стаята си в един часа след полунощ. Нима се е побъркал?

В стаята отново бликна бяла светлина и на Кент му се стори, че той вече веднъж е преживял това. Разбира се! Той действително бе стоял в тази стая и там наистина тогава имаше часовник с махало.

Спомените от миналото избухнаха като снаряд в тъмната нощ. Това беше стаята на старата графиня! По волята на адската машина на времето двамата с Пауър се бяха пренесли много години назад. Да, но колко? Сърцето му биеше забързано, а накъсаните мисли и догадки се сплетоха в сложно кълбо.

Нима?… Не, не искаше, не се решаваше да повярва! Нима отново ще види Бертила — жива, весела, ще може да промени хода на отдавна миналите събития, да измени съдбата си?!

За дванадесет години той беше спечелил доста и като купеше акции, да кажем, от Северното дружество или от солните мини в Чили, щеше да забогатее неимоверно… Бертила!… Ще преживее с нея дванадесет прекрасни, с нищо несравними години. Нима всичко това ще стане действителност? Кент почувства, че се опива от щастие, и отново излезе в коридора. Но когато се промъкна до стаята на Бертила, силите му внезапно го изоставиха. Ами ако всичко това е само оптическа измама, халюцинация на жалък безумец? Той леко побутна вратата и тя се отвори.

— Бертила — пошепна той, като влезе в стаята. Бертила се втурна към него и здраво го прегърна.

— Кент! — нежно, с истинска загриженост възкликна тя. — Толкова рано? Да не се е случило нещо?

Кент не можеше да произнесе нито дума и само я притискаше силно към гърдите си. Ако беше сън, колко хубаво щеше да е въобще да не се събужда! А Бертила се притисна към него с цялото си гъвкаво тяло, което преди дванадесет години пред очите му рухна върху гнилите листа в парка. Докато целуваше любимата си, Кент за няколко мига забрави всичко друго. Сякаш чуваше отдалеч приглушения глас на Бертила.

— Ти… ти си съвсем различен, Кент — объркано рече тя. — Нежен и ужасно красив.

Кент се засмя радостно и ласкаво я погали по косата.

— Обещай ми, че винаги ще бъдеш такъв, какъвто си сега. Нали обещаваш, Кент?

Кент нищо не отвърна и отново прилепи устни до нейните. Но тя се освободи от обятията му.

— Време е да вървиш! — с насмешлива строгост каза тя. — Щом си дошъл, сама ще те отведа на мястото.

— Време ли е? — неуверено повтори Кент.

— Разбира се. Ти си практичен човек и обичаш не само целувките. — Тя се усмихна, хвана го за ръка и го поведе по коридора. В главата на Кент се въртяха най-противоречиви мисли. Те вървяха, като се притискаха към стената, и избухванията на мълниите за миг ги осветяваха.

— Какво временце! Най-доброто за крадци, нали? — с тъжен присмех рече Бертила.

В отговор Кент само по-силно стисна ръката й. Бе разбрал всичко. Също като отделните камъни на мозайката всички подробности се бяха подредили в строг закономерен ред и пред Кент се изписа завършена и ясна картина. Да! Той отново, за втори път, ще открадне скъпоценностите. Но това ще бъде последното престъпление в новия му живот, благодарение на което ще забогатее и ще купи акции на Северното дружество или от солните мини в Чили.

Да отвори касата за него беше дреболия. На светлината на мълниите скъпоценните камъни блестяха като звезди на нощното небе.

— Как ярко блестят! — възторжено възкликна Бертила.

— Твоите очи са по-блестящи! — нежно прошепна Кент, докато ловко разместваше скъпоценностите по джобовете си.

Той внимателно затвори ковчежето и хвана любимата си под ръка.

— А сега да бягаме! — възкликна той.

— Нека само да си взема куфара! — помоли несмело Бертила.

— Не, не! Няма време — отвърна с тревожен глас Кент.

Когато се спуснаха на долния етаж, бурята с нова сила налетя върху парка и вилата. Дъждът премина в потоп, гръмотевиците се спяха в непрекъснат рев. Те хукнаха към портата, като се държаха за ръце. Но макар да тичаха много бързо, на Кент му се струваше, че проклетата порта се отдалечава. А и паркът някак невероятно се бе удължил и се бе превърнал в непроходима джунгла, която чрез зла магия ги бе хванала и не искаше да ги пусне.

— Не мога повече, да спрем за минутка! — изстена Бертила, като се задъхваше.

Подслониха се под едно дърво; и двамата дишаха тежко от умора. Бертила се притисна силно към Кент.

— Страх ме е! — прошепна тя. — И въпреки това съм щастлива.

Мокрото й от дъжда лице беше нежно и тъжно, а устните й неудържимо го примамваха.

Внезапно Кент почувства, че Бертила се дръпна и сякаш се вкамени. Той вдигна глава и видя… дулото на насочен към тях пистолет. В погледа на Бертила също се отразяваше объркване и ужас. Тя отвори уста, но сухият звук на изстрела изпревари нейния вик на отчаяние; тя се изплъзна от прегръдката му и някак неловко рухна на земята. Кент искаше да извика, но му се стори, че пулсът на кръвта, който шумеше в ушите му, заглушава гласа му. Кръвта с бесен напор лисна навън, със свистене раздра ушите му, а тялото му студенееше от ужаса пред безжалостното видение на неговия двойник с пистолет в ръката.

„Невъзможно е да се излъже съдбата!“ — прозвуча в главата му неумолим глас. И въпреки това Кент пристъпи към нея. Веднага от насочения пистолет избухна слаб пламък, калната земя го халоса и Кент усети на устните си противната миризма на гнили листа.