Даяна Апълярд
Игра с огъня (9)

Осма глава
Том

„Конфликт на интереси

От Том Котерил. От почитаемия Том Котерил?

Не. Прекалено претенциозно.“

Така. Заглавието беше готово. Загледа го с възхищение. Добро заглавие. Обобщаваше цялата книга, която предстоеше да напише за конфликта в Сиера Леоне, от който едва бе успял да се измъкне жив, докато скиташе по света на двайсет и няколко години, преди да се качи на един военен самолет до Нигерия, а оттам — до Рим. Знаеше, че постъпва доста идеалистично, пътувайки до такава потенциално опасна страна, но имаше щурата идея да стане търговец на диаманти. Само че не бе намерил никакви диаманти, а само тълпи от опасни хлапета, надрусани здраво и помъкнали автомати „Калашников“. Разбра, че е време да се маха, когато един куршум профуча на косъм от главата му и се заби в стената зад него. А и храната не струваше. На теория изглеждаше много лесно да живее като в роман на Едуард Фарел, но на практика се оказа малко страшно. Обаче бе натрупал жизнен опит, който само чакаше да се превърне в шеметен трилър в стила на Уилбър Смит. Само че по-млад. И не мъртъв, очевидно. Така. Имаше заглавие, което бе леко двусмислено, много хитро. Само че под него на екрана на монитора нямаше никакви думи. Беше ужасно бял. И ужасно празен. И продължаваше да е ужасно бял и ужасно празен страница след страница. Колко дълга трябваше да е една книга? Консултира се с Годишника на писателите. Поне осемдесет хиляди думи. По дяволите! Заглавието броеше ли се? Преброи думите. Три. Оставаха му само седемдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и седем. Фасулска работа. Хм! Този екран беше много мръсен. Имаше и доста петна по клавиатурата на компютъра му. Потърка едно от тях с нокът. Изчопли малки сиви парченца. О! Бе напечатал шест „и“. Това не се броеше. Освен ако не започнеше романа с падане от самолет. Вдигна очи и прехапа горната си устна. Така сигурно приличаше на горила. Може би трябваше да се погледне в огледалото. Не. Господи, ноктите му бяха мръсни. Може би трябваше да напечата каквото и да е, просто за да започне.

„Перките на хеликоптера прорязваха зловонния въздух.“

Прорязваха?! Прорязваха въздуха?! Какво клише! А и как точно се пишеше „прорязваха“? Проверка на правописа. Правилно го бе написал. Но не му изглеждаше правилно. Наистина ли бе така? Телефонът звънна. „Моля те, Господи, нека да е Лори!“, помисли си той. „Няма значение дали се обажда да ми каже, че Луси е обещала на Софи да й даде едно от малките морски свинчета, или да ми съобщи, че цялото семейство има въшки, само нека да чуя гласа й.“

— Докъде стигна?

Той издиша рязко и се постара да не звучи прекалено възторжен. Или благодарен.

— Шест думи. Без да броим заглавието.

— О!

— Думите са много хубави — защити се той.

— Дай да чуя.

— „Перките на хеликоптера прорязваха зловонния въздух.“

Прочетени на глас, звучаха нелепо.

— „Прорязваха“ ли е точната дума?

— Ти пък откъде би могла да знаеш? Ти си французойка.

— Извинявай. Завършила съм специалност вътрешен дизайн. Не съм необразована, да знаеш.

— Разбира се. Колко съм глупав.

— Колко време ги писа?

Том погледна часовника си.

— Двайсет и пет минути.

— Шест думи за двайсет и пет минути. Тази книга ще ти отнеме доста време.

— Поне започнах.

— Така е. „Перките на хеликоптера прорязваха зловонния въздух.“

Лори се засмя.

— Не си много мила — отбеляза Том. — Напомни ми да ти се присмея, когато се опитваш да твориш велико произведение на изкуството. Ние, писателите, сме чувствителни натури. Вероятно ме върна години назад. Може да се наложи да ида да полегна.

— Съжалявам. Много нелюбезно от моя страна. Ще ходите ли у Каси в петък?

— Разбира се. Какво мислиш, че ще сготви? Супа, която има вкус на мокро куче? Кюфтета с камъчета в тях?

— Няма значение, стига да не е пак онзи пудинг. Шоколадовият, помниш ли го? По една от моите рецепти.

— Онзи, който имаше вкус на мая в шуплест бетон ли?

— Точно той.

Последва дълга пауза, а после и двамата заговориха едновременно:

— Мисля да си взема тайничко малко шоколадови бисквити.

— Луси каза ли ти…

— Извинявай, първо ти — каза Том, загледан в телефона, докато мислено си представяше много живо образа й — отметнала дългата си коса зад едното ухо, стиснала половината слушалка между брадичката и рамото си, седнала в безукорно подредената си и чиста кухня.

— Обадих ти се да питам дали Луси ти е казала, че двете със Софи са се уговорили да се видят в събота — имате ли някакви други планове?

— Не, става.

— Чудесно, аз…

„Не затваряй“, мислеше си той. „Просто си поговори с мен.“

— Поне ще пием хубаво вино.

— Кога?

— В петък — отвърна той. „Сигурно ме мисли за идиот“, помисли си Том. „Защо не мога да разговарям нормално? Сигурно съм говорил по телефона с нея поне сто пъти.“ Усети, че ръката му се изпотява и че е стиснал прекалено силно слушалката.

— Да, Нат има отлична колекция от вина — каза Лори. Звучеше леко озадачена, сякаш Том говореше несвързано. Изкашля се.

— Ти почти не пиеш. От леката категория си — подразни я той, сякаш нищо в отношенията им не се бе променило.

„Но нищо вече няма да е същото, а аз не знам накъде да тръгна, какво да си мисля и какво да правя. От мига, в който се събудя, докато водя децата на училище, изхвърлям боклука, чистя клетката на проклетото морско свинче, зареждам съдовете в съдомиялната, умът ми е изцяло от теб. Сякаш те виждам като на филм в главата ми и всичко друго в живота ми, дори и децата, са разсейване. Неумолимо вървя към теб и не мога да си наложа се върна назад.“

— Какво от това? Мога просто да ви гледам как му се наслаждавате. Само помисли. Когато „Перките на хеликоптера прорязваха зловонния въздух“ — приглушен смях — те превърне в писател милионер, и ти ще можеш да си направиш чудесна колекция от вина.

— И къде ще я държа? В сушилнята ли? В тази отвратителна кутийка няма никакво място.

— Преувеличаваш, къщата е прекрасна. Както и да е. Ще можеш и да се преместиш в друга.

— Много ти е лесно да го кажеш, Господарке на имението.

— Ти не си беден. Сара те гледа добре, мързеливецо.

— О, да — отвърна той. — Казах ли ти? Получила е голямо повишение в службата. Станала е старши отговорен редактор или някаква подобна измислена титла. Това означава, че може да ползва тоалетната на големите началници, а всичките й подчинени трябва да се просват в краката й, докато тя стъпва по гърбовете им с острите си токчета.

— Напълно разбирам защо Сара си къса нервите с теб. Прояви малко разбиране. Тя е постигнала нещо фантастично, а ти само се шегуваш с това. Мисля, че трябва да я изведеш на вечеря, за да го отпразнувате. Има един нов ресторант в Клейдън. Италиански. Не е много скъп.

— Тя никога не се прибира навреме. Не ми се яде в полунощ.

„Искам да ида там с теб“, мислеше си той. „Всичко в живота ми би било поносимо, дори и изхвърлянето на боклука, ако съм с теб.“ Започваше да разбира какво изпитват преследвачите, как хората се вманиачават. Когато зърнеше по пътя да се приближава голяма сива кола, копнееше това да се окаже нейният миниван, за да може да й махне и да види как лицето й се озарява от удоволствие, че го среща. Ако я зърнеше в училището, дори и отдалеч, денят му бе хубав. Трябваше да полага усилия, за да не се отбие покрай дома й с колата, само за да види нейния автомобил и да разбере, че си е у дома. Миналата седмица бе спрял от другата страна на пътя, срещу къщата й, и бе останал да седи, с опряна на волана брадичка, като се опитваше мислено да я накара да мине покрай някой прозорец дори само за миг. Тя не се показа. Казваше си, че това е много жалка постъпка, но не можеше да устои. А и — беше трудно да си го признае — бе започнал да си представя какво ли ще е да я докосне и да усети мекотата на косата й, на кожата й. Стигаше само да затвори очи и си представяше как гали лицето й, очертава с пръсти линията на устните й, усеща кожата й до своята — само като си представяше това, и изгаряше от желание. Опитваше се да си внуши, че това е само временно увлечение, криза на средната възраст, през която много мъже преминават, и че тя е просто обект на чувства, които така или иначе щяха да го сполетят. Но знаеше, че всъщност не е младежко увлечение, защото той бе зрял човек и чувствата му бяха зрели. Изпитваше любов към нея и само към нея, с всички усложнения и болката, която му причиняваше. Което бе нещо много по-лошо и същевременно много по-прекрасно. Случваше се сега — обичаше Лори.

Но ако тя някога разбереше — което, разбира се, нямаше да стане — щеше да реши, че е полудял. Тя никога не би могла, не би пожелала да отвърне на любовта му, дори и след милион години, и той трябваше непрекъснато да си повтаря, че това може да бъде само една голяма тайна, заключена дълбоко в него. Ако тя някога заподозреше нещо, приятелството им щеше да свърши и така той щеше да загуби и нищожната си връзка с нея, която го поддържаше жив.

— Не звучиш особено доволен от нея.

— От кого?

— От Сара. Новата й работа, лунатико — търпеливо повтори Лори.

— Радвам се за нея, но така ще отсъства от дома още повече. Децата…

— Какво?

— Не са особено очаровани. Понякога си мисля, че тя не разбира или не иска да види колко много им липсва. Нея все я няма. Не че аз…

„Искам да ти кажа“, помисли си яростно той. „Искам да ти кажа, че не я обичам и не ме е грижа дали ще ме напусне завинаги. Не издържам, че не знаеш какво чувствам и че ръцете ми са вързани.“

— Том, човек не може да има всичко. Знаеш колко много работи тя.

— Защото аз засега не съм успял в професионален план ли? — Опита се да се засмее.

„Мислиш, че от мен не става нищо“, каза си той. „Трябва да напиша тази книга, за да те накарам да повярваш, че мога да постигна нещо в живота си. Освен това ще ни трябват пари ако някога… стоп! Стоп! Стоп!“

— Понякога наистина ме караш да се ядосвам, като се държиш толкова разглезено. Ти не си неудачник. Само си просиш комплименти, защото добре знаеш, че отглеждането на децата е също толкова важно, колкото и работата, а ти се справяш чудесно. Не може и двамата да имате важни професионални ангажименти, нали? Кой ще се грижи за децата?

— Други семейства се справят някак.

— Да, като плащат на детегледачка цяло състояние и изобщо не виждат децата си. Ако и аз работех, колкото Джерард, само господ знае какво щеше да стане с децата. Ти си взел много смело решение, като си останал вкъщи.

— Не се дръж толкова покровителствено с мен. Освен това ме нарече мързелив. Ще ти се разсърдя.

— Не съм. Виж, поне си сложил началото. Писането на роман е много важна работа.

— Така ли?

Том зачопли изгризаните си нокти и мрачно се загледа навън към задния двор, където имаше най-различни клетки и курник. Две дебели кафяви кокошки кълвяха нещо в цветната леха, която той се канеше да плеви от миналата седмица, но така и не бе намерил време.

— О, по дяволите! Не съм нахранил морските свинчета.

— Мислех, че това го правят децата преди училище.

— Успахме се. Заведох ги на училище, облечен в пижамата си.

Лори се засмя.

— Надявам се, че не си излизал от колата.

— Нагоре бях с яке. И с ботуши на краката. Не можех да пратя Дейзи сама да влезе в забавачката, нали? Господи, скоро ще извикат социалните служби. Само това ми липсва.

— Не му мисли толкова. Този следобед ще яздите с Каси, нали? Обзалагам се, че Дейзи е много развълнувана, че ще дойде с теб. Безопасно ли е за нея? Толкова е малка.

— Едва ли може да пострада с Дугъл. Може да завържа краката й за седлото.

— Не можеш да постъпиш така!

— Майка ми го правеше. Ходех на лов с крака, завързани за кожените връзки на стремето. Веднъж се обърнах с главата надолу и „яздих“ наопаки през цели две ливади, преди някой да забележи.

— Том, понякога си мисля, че просто си фантазираш.

— Не, истина е. Най-накрая майка ми забелязала, че има празнина там, където трябвало да съм аз, наведе се и ме издърпа в правилната посока. Скара ми се здраво, че не съм се държал както трябва. Родителите ми са били много луди, нали? — добави той, сякаш го осъзнаваше за пръв път.

— Съвсем официално съм готова да го заявя: англичаните са луди.

— Казвал ли съм ти, че майка ми веднъж ме пусна в реката, когато бях на четири, и зачака да види как плувам?

— Не! Горкото момче. Нищо чудно, че си такава странна птица.

— Странна птица ли? Значи съм странен и мързелив? Благодаря ти.

— Може би не точно странен, но… не е нормално да пуснеш едно дете в реката и да очакваш от него да плува. Слушай, ти не трябва ли да пишеш книгата си? Не ти ли преча? Не ти остава много, преди да идеш да вземеш Дейзи.

— Не. Не затваряй. Приятелският разговор помага на творческия процес, честна дума. Майка ми се е водела от теорията, че кученцата се научават да плуват, след като родителите им ги избутат във водата, тогава защо при хората да е различно? Оттогава ми остана страхът да не ми влезе вода в ушите.

— И какво се случи? Научи ли се да плуваш?

— Не. Потънах три пъти, преди баща ми да се смили над мен и да ме измъкне от водата.

— Родителите ти не ми се струват много мили хора.

— Никога не са ми казвали, че ме обичат — престорено трагично се оплака той. — Това осакати живота ми. Изпратиха ме в пансион на седем години с куфар, който бе по-голям от мен. Това ме беляза емоционално за цял живот. Но после се сещам за Мики, който е пълен лентяй, и си мисля, че би било по-добре да е в пансион.

— Къде ще го пратите?

— Ами няма да вземе изпитите за гимназията, това е сигурно. Сара иска да е в Ъплингъм, но според мен не можем да си го позволим.

— Родителите ти не могат ли да помогнат?

— Луда ли си? Всичко е отишло, каквото и да е имало. За скъпия ми брат Хенри не е останало нищо от богатството, освен една мухлясала стара къща и данък наследство. Не че той има нужда, след като печели милиони.

— Двамата сигурно сте много различни.

— Как да разбера дали това е комплимент?

— Но ти не би искал да живееш като него, нали?

— Господи, не! А и жена му е същинска фурия от ада. Имат си две филипинки за детегледачки и вярвам, че Каролайн не би разпознала децата си, ако ги подредят в редичка с други техни връстници. Тя прекарва цялото си време в салона за красота, където се обезкосмява и не хапва нищо за обяд.

Лори се засмя.

— Брат ти прилича ли на теб?

— Много малко. Хенри е красив. Или поне Сара мисли така, тъй като често ми го повтаря. А и освен това печели милиони, което означава, че е идеален, защото така се оценява успеха, нали?

— Не мисля, че Сара преценява хората само по парите, които имат — внимателно се обади Лори.

— Не я познаваш. Както и да е, в момента тя е толкова…

— Не е справедливо, Том. Не искам да слушам.

Последва дълга пауза.

— Е — обади се най-накрая тя, — налага се да затварям. Преча ти да работиш, а трябва и аз да се залавям. Приятна разходка с конете. Поздрави Сара от мен и й кажи, че много се радвам за нея. — Гласът й бе отривист и безличен. — Ще ви видя и двамата в петък и не забравяй за момичетата в събота.

Том се запита дали не си въобразява, или тя наистина бе наблегнала на „и двамата“. „Това е предупреждение, каза си той и сърцето му застина. Стой настрани. Тя знае и ме мисли за идиот.“

— Най-добре и аз да се залавям за работа — безгрижно отвърна той. — Трябва да взема Дейзи след десет минути. Кой знае, може да успея да напиша поне още шест думи за това време.

— Добре. Чао.

„Ти затвори първа, каза си Том, а после и аз.“ Но тя не затвори.

— Там ли си още?

— Да — обади се тя. Гласът й бе много по-тих и бе явно, че има още нещо наум.

— Какво става? — нежно попита той. — Моля те, кажи ми. Целият съм на твое разположение. И бездруго не съм в настроение да пиша.

Лори се замисли. За това можеше да му каже, а споделянето щеше да й донесе голямо облекчение. Информацията бе сравнително безобидна, нямаше да разкрие много. Пое си дълбоко въздух.

— Просто Джерард вече не иска да слуша, когато му говоря за баща си, но аз се чувствам толкова… ами ядосана съм му. Решил е да сключва граждански брак и иска всички да присъстваме. Не знам дали мога да го понеса. Според Джерард не съм справедлива и задължително трябва да идем, но мисля, че той застава на страната на баща ми. Лесно му е да говори — той не е виждал неговите родители близо година.

— Защо си толкова ядосана?

За миг Лори замълча и Том осъзна, че тя се опитва да преглътне сълзите си.

— Слушам те — каза той. — Продължавай.

— Сякаш захвърля на боклука живота ни, детството ни. Знам, че никога не е бил верен на мама, но поне я обичаше малко, или поне аз така си мислех. Човек трябва да вярва, че родителите му се обичат, нали? Иначе си мисли: защо тогава са ме създали? Знам, че бракът им бе една преструвка, но мама поне се опитваше да поддържа някаква илюзия за ред, а сега той сякаш няма нужда от нас. Страхувам се — знам, че сигурно според теб това е пълна лудост — много ме е страх, че той ще създаде ново семейство и вече няма да има нужда от мен. Губя мястото си. Глупаво ли ти звучи? Знам, че трябва да се променя, да се адаптирам, но не искам той да има друг живот. Искам да скърби за нея, а не да я замести.

— Това не би трябвало да променя чувствата ти към него или към майка ти. Хората имат право да правят онова, което искат. Трябва да продължиш напред, а и никой не е идеален. Според мен трябва да го оставиш на мира. Не можеш да съдиш живота на другите. Не си вътре в него. Някога мислех…

— Какво?

— Мислех, че хората, които се развеждат, макар да имат деца, постъпват крайно егоистично и глупаво. Но сега започвам да осъзнавам, че ако не си вътре в един брак, нямаш абсолютно никакво право да съдиш. Някои неща… с някои неща просто не можеш да се примириш, предполагам, а и всеки може да го връхлети любовта, независимо колко е внимавал това да не стане.

За миг останаха мълчаливи, а после Лори каза много внимателно:

— Разбирам, че това е прекрасно на теория, но сигурно всичко е въпрос на самоконтрол. Не може просто да се впуснеш…

— Понякога просто не можеш да се спреш — каза Том. О, по дяволите! Защо да не го каже? Няма нужда да изпада в подробности. — Звучи като ужасно клише, но навярно всеки може да бъде завладян от любовта, когато най-малко го очаква. Даже не знам дали има право на избор. Човек няма никаква представа как ще реагира, докато не срещне човека, който толкова добре му подхожда…

— Какво искаш да кажеш?

— Непрекъснато се променяме, нали? Когато се запознах със Сара, тя беше напълно различна от всички хора, които познавах, и ми се струваше, че олицетворява един начин на живот, който смятах, че и аз искам. Но постепенно хората се променят и същите тези неща вече не са толкова важни. Може би е интелектуална загадка, но не съм сигурен, че двамата с нея можем да установим връзка. Аз искам да говоря за неща, които изобщо не я интересуват, да правя разни неща — като например да ходя на театър и да чета книги — които изобщо не са важни за нея, и осъзнавам, че все повече се дразня от решимостта й да харчи пари за… за глупости. Прекалих ли?

— Да. И не е честно спрямо Сара да говорим зад гърба й.

— Добре. Приемам забележката. Но разбираш ли сега какво имам предвид — независимо че сте тръгнали от едно и също място, невинаги се оказва, че вървите в една посока. Вече се питам дали нейните цели в живота са и мои и когато погледна напред в бъдещето…

— Нямах представа, че сте толкова нещастни — тихо каза Лори.

— Ти не…

— Какво?

— Нищо. Наистина трябва да тръгвам. Гледай по-бодро на нещата. Едва ли са толкова лоши.

„Ти нищо не знаеш“, помисли си той. „Наистина не знаеш“. Последва дълго мълчание и Том затвори очи, притисна болезнено горния край на слушалката до челото си.

— Какво правиш? — наруши тишината тя.

— Нищо. Просто… Извинявай. Не ми обръщай внимание, изживявам криза на средната възраст, заради претоварване с работа.

Тя се засмя.

— Значи мислиш, че трябва да ида на сватбата на баща си?

— Заради децата — да. Иначе им внушаваш, че дядо им върши нещо лошо, а не е така.

— Не искам те да си мислят, че бракът е нещо временно.

— Майка ти е починала — изтъкна Том. — Той има право да продължи напред.

— Но толкова бързо? Това ме кара да се замисля дали изобщо има нещо трайно, дори и тъгата. Може би сме в състояние да преодолеем всичко… Сега вече наистина ще затворя. Ободрих ли те поне малко?

— О, напълно. Ще изляза на двора и ще направя челна стойка.

— Колко глупаво.

Линията прекъсна. Той остана да седи заслушан в продължителните пискливи тонове още няколко минути, преди да остави слушалката.

 

 

— Знаеш, че не обичам клюките…

Яздеха бавно по широкия път в края на селото. Каси яздеше Фред от вътрешната страна на пътя, за да го пази от страшните коли, кошовете за боклук, бабунките по пътя, както и от шумолящите на вятъра найлонови торбички, които само дебнеха да скочат и да нападнат някой невинен кон. Фред подскачаше, стъпвайки само на върховете на копитата си, наострил уши напред, настръхнал срещу всевъзможни опасности и готов да побегне. Не беше много приятно за разходка, мислеше си Каси, слава богу, че поне бе толкова добър на пресечен терен. Този сезон той вече прескачаше толкова високи плетове, че тя не можеше да надникне над тях. Том седеше на гърба на Мълбери и водеше за юздата Дугъл, който все спираше, за да попасе трева, при което Дейзи се развикваше и се опитваше да го накара да вдигне глава. На няколко пъти вече бе успял да я изненада и тя се бе плъзнала надолу по врата му и бе тупнала пред муцуната му. Беше доста флегматично дете и оставаше да седи на пухкавото си дупе, докато Том скочи и я вдигне обратно на гърба на коня.

— Мисля, че Джерард има проблеми.

— О! Това пък откъде ти хрумна?

— Изтърва нещо онази нощ на бала. Същата вечер, когато ти — извърна се тя на седлото и го изгледа строго — така се напи, че заяви на председателя на ловната дружинка, че много добре разбираш как някой може да стане саботьор.

— Той е толкова надут — ухили се Том. — Исках да го ядосам. Мислят си, че могат да продължават вечно така в малката си провинция, но не разбират, че страната се променя. Не може просто да си заровим главите в пясъка и да се преструваме, че модерните схващания и нашият век няма да ни повлияят. По-голяма част от населението ме одобрява идеята малките нещастни лисици да бъдат разкъсвани на парчета в името на спорта. Трябва да го приемем. Нищо чудно, че вече го забраняват.

— Но ти подкрепяш лова. Стреляш по птици. Би ходил и на лов с коне, ако можеше да си го позволиш.

— Знам, госпожо Многознайке. Въпросът не е в това. Подкрепям го от гледна точка на разумните похвати в земеделието и контрола над вредителите, а не заради някакво отживяло схващане, че е позволено да си сложиш черненото сако, да крещиш наляво-надясно и да гледаш високомерно на обикновените хора.

— Забраната не постигна нищо съществено, а и ние не гледаме високомерно на хората — изтъкна Каси.

— Ти — не, но някои го правят. Смятат, че хората се делят на „ние“ и „те“ и че едрите земевладелци още управляват страната. Това съществува дори и в правителството, знаеш, че е така. Онези джентълмени, които си купуват само мебелите и всякакви подобни превземки. Става дума за дребните неправди спрямо хората. Въпрос на класово разделение и човек не може да избяга от него. Класовото общество не е отмряло, а процъфтява в тази глупава дребнава страна и всеки, който спечели малко пари, облича си сако от туид и се опитва да имитира дребните благородници. Бих се махнал оттук, ако можех. Опа!

Дугъл се възползва от разсейването му, спря внезапно и наведе глава. С обиграно движение Том сграбчи якето на Дейзи и я спря да не падне.

Каси не каза нищо, загледана над влажните плетове към изораните поля, простиращи се докъдето ти стига поглед. Засадените ниви вече започваха да зеленеят от първите стръкчета трева, готови за пролетната паша. Скоро щяха да изведат навън кравите, за да раздвижат схванатите си крака, след като цяла зима бяха стегнати в примки. Родените през зимата агнета вече бяха пораснали. Само след седмици щяха да разцъфнат нарцисите. От всички сезони тя най-много обичаше пролетта. Всяка година я изненадваше, сякаш я виждаше за първи път. Обичаше глоговия храст до портата, целия побелял от цвят, сякаш е покрит е най-фина и пухкава дантела, полянката с нарциси в горния край на ливадата и повета, отрупан с малки розови пъпки, готови да се разтворят. След влажната и тежка зима с вятъра, дъждовете и безкрайната кал под краката бе толкова ободряващо да мислиш за новия живот, за сухите дни и по-късите нощи.

— Джерард е странен човек, нали? — каза Каси. — Понякога ги гледам двамата с Лори и никога не бих предположила, че могат да са двойка. Тя е толкова красива, нежна и елегантна, а той прилича на свадлив уличен побойник. И понякога е малко грубоват.

— Ооо! — възкликна Том. — Разбирам те. Какъв сноб си само. А и това е тавтология.

— Кое?

— Да кажеш едно и също нещо два пъти, но с различни думи.

— Все едно, умнико. Той е грубоват. — Тя му се ухили. С Том се познаваха от деца, двамата се разбираха с малко думи и тя можеше да му сподели неща, които изобщо не би й минало през ум да каже на другиго, дори и на Нат. — Тъкмо си помисля, че наистина го познавам — и той се затваря в черупката си. Май се канеше да ми се довери, когато подхвърли, че може да се преместят да живеят другаде, но после реши, че е казал прекалено много, и млъкна. Опитах се да говоря с Лори за това, но странно защо и тя не пожела да го обсъдим. Изглеждаше направо уплашена. Просто ми се иска тя да ни позволи да й помогнем, ако има някакви проблеми. Знаеш ли, в него има нещо, което не ми позволява да му се доверя напълно. Обзалагам се, че вкъщи може и да се държи отвратително, но Лори не би казала нищо. Според мен тя се примирява с много неща.

— Не мислиш ли, че ако имат проблеми, тя щеше да ни каже?

— Надявам се. Но той е много странен. Понякога е мил като ангелче, а в следващия миг е в отвратително настроение. Не ми се иска да го разсърдя за нещо. Сигурна съм, че е страшен, когато избухне.

— Никой не си говори с мен — сърдито се обади Дейзи.

— Извинявай, миличка — каза Каси. — Много нелюбезно от наша страна. Как беше в забавачката?

— Скучно. Рисувахме с пръсти. Това е за бебета. Защо Дугъл е толкова мръсен?

„Не намирай кусури на подарен кон“, засегна се Каси.

— Нямах време да го почистя. Може би ти ще го поизчеткаш, когато се върнем.

— О, да, моля те. Може ли да го правя всеки ден? Обичам да яздя.

— Сара направо ще те убие. Накрая ще се наложи да й купите пони.

— И къде ще го държа? В курника ли?

— Може да стои при мен. Слушай, Бет и бездруго скоро ще стане прекалено голяма за Дугъл, така че Дейзи може да го вземе. Едва ли ще успея да го продам, нали? Кой би го искал?

И двамата погледнаха към Дугъл, който незабавно спря и затвори очи. Дейзи яростно размаха малките си крачета и той неохотно се затътри напред, но без да отвори очи.

— Лори не е на себе си напоследък — каза Каси.

— Мислиш ли?

— Да, често тъкмо се кани да сподели нещо с мен, и спира. Останах с впечатлението, че Джерард й е наредил да не казва нищо.

— Ще ми се да сподели с мен. Не искам да си мисля, че тайно се измъчва от нещо. Знам, че се притеснява за сватбата на баща си, но сигурно има и друго, права си.

Каси го погледна сепнато. Защо бе казал „мен“? И двамата бяха нейни приятели.

— Определено се тревожи, но предполагам, че смята за прекалено нелоялно да изплюе камъчето. Знам обаче на чия страна ще застана. Тя ще ни каже, когато реши. Не искам да я притискам, не и сега, когато трябва да работи по новия проект. Разговарял ли си с нея днес?

— Обади ми се на обяд. Докато пишех.

Том подхвърли последното съвсем небрежно. Каси дръпна юздите на коня си и го погледна смаяно.

— Господи, наистина ли започна? Страхотно!

— Не съм стигнал много далеч — призна си той. — Никак даже.

— Но именно началото е най-трудно. Сега ще потеглиш напред като влак-стрела.

— По-скоро като някоя стара бричка.

— Слушай, хайде направо да я попитаме. Не мога да понеса мисълта, че се притеснява съвсем сама.

— Не бива да я насилваме.

— О, я стига. Трябва да знам. Ами ако продадат къщата и се преместят другаде?

— Това не бива да става — съгласи се той.

— Не понасям промените — твърдо заяви Каси. — Харесвам всичко така, както си е. Дори и проклетият Нат приказва за местене в Шотландия.

— Не!

— О, това няма да стане. Все ще намеря начин да го разубедя. След две седмици трябва да замине за Ню Йорк. Това ще го разсее за малко. Мисля… — Тя се наведе напред, за да сподели с него, и Фред се възползва от внезапната промяна в равновесието на седлото, за да се уплаши от една найлонова торбичка в близкия плет. И четирите му копита се отлепиха от земята, той отскочи встрани и се блъсна в Мълбери, който само изпръхтя и се дръпна леко. — Безмозъчен глупак! Престани! Мисля, че той преживява криза на средната възраст и ще започне да сресва косата си напред.

— Няма защо да го прави. Има много повече коса от мен. Убеден съм, че започвам да оплешивявам. Тогава никой няма да ме харесва.

— И бездруго никой не те харесва — отбеляза Каси.

— Откъде знаеш? Може да съм обект на тайни еротични помисли за половината жени в селото. Не бих имал нищо против да ида до Ню Йорк. Всъщност бих заминал където и да е. Трябва ми промяна.

— Господи, и ти ли? Да не би всички мъже наоколо ми да са в криза на средната възраст? Можете да си напраните група за взаимопомощ в общинския център. Тъкмо ще е нещо по-различно от детските групи и от състезанията по вист.

— Ти май не си много състрадателен човек, а? Само не се обръщай към мен, когато започнеш да се будиш посред нощ изпотена, застанала на стълбите с чайник в ръка и питаща се: „Как се озовах тук?“. Просто имам чувството — той се почеса с юздите в ръка, — че се нуждая от нещо друго в живота си. Нещо по-вълнуващо. Гледам напред и годините се простират пред погледа ми, децата порастват и после какво?

— Днес си ужасно песимистичен. Тогава двамата със Сара ще имате повече време един за друг. Това е хубаво, нов етап във връзката ви. Аз нямам търпение да се отърва от моето домочадие.

— Не говориш сериозно — каза Том. И в този миг разбра, че няма да остарее заедно със Сара. Потрепери.

— Какво ти става? — Каси го изгледа с любопитство. — Изглеждаш ми малко блед.

— Сигурно някой е прекрачил гроба ми — засмя се той.

— Извинявай, че го казвам, но дори и по твоя стандарт, днес съвсем си изперкал. Както и да е, Нат заминава за Ню Йорк по работа. Е, няма да ходи да се пързаля с кънки пред центъра Рокфелер. Но пък пътува в първа класа, което означава, че ще може да си протегне краката на воля да хапва сандвичи, докато си избира какво да гледа от двайсет и пет различни филма. Представи си само. Много би ми харесало.

— Ще ти липсват конете — изтъкна Том. — Когато стана богат и известен, ще обиколя света. Как мислиш, Дейзи? Татко ти ще стане ли богат и известен?

Дъщеря му го изгледа от горе до долу и се втренчи в избелелите му джинси, пъхнати в гумените ботуши, и старото окъсано палто.

— Не — каза тя след кратък размисъл. — Тогава няма да си моят татко. А ти трябва да си останеш моят татко.