Даяна Апълярд
Игра с огъня (12)

Единадесета глава
Каси

Каръл се облегна на шкафа и замислено махна провисналата кучешка каишка, която се впиваше в гърба й. Пресегна се и си взе зрънце от гроздето в голямата чиния, която Каси забързано допълваше със сирене, като захапа със зъби опаковъчното фолио и дръпна.

— Гадост! — възкликна Каси, когато парче от него залепна за зъбите й. — О, по дяволите! — изруга отново тя, поглеждайки часовника. — Ще дойдат след десет минути. Ох, ох! — изпъшка, щом вдигна димящата тенджера със задушено от котлона на печката, за да я пъхне във фурната. — Тези неща имат дупки.

Тя вдигна ръкавиците за горещо, чиито върхове на пръстите бяха изгризани от Хектор. Освен това бяха подозрително окосмени отвътре, сякаш там е било скрито някое малко животинче. Но това беше невъзможно.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не, стой си там и хапвай от гроздето, което струва пет лири за килограм — отвърна Каси, усещайки, че лицето й е почервеняло от топлата фурна. — Как си впрочем?

Каръл премести гроздето от едната буза към другата и се замисли.

— Отвратително, както се вижда — отвърна тя.

Каси се умърлуши. Беше я поканила на вечерята, защото това беше първият уикенд на Каръл, след почивка — първата след развода й. Каси сметна, че може да я ободри малко, но все едно бе поканила на гости Мрачния жътвар. Лори бе казала, че поканата е чудесна идея и много мила постъпка от страна на Каси, но със сигурност Сара щеше да побеснее, защото мразеше Каръл, смяташе я за хленчеща повлекана и казваше, че изобщо не е изненадана, че съпругът й е избягал с детегледачката на приятелите им. Каръл май наистина бе решила да носи завинаги конопената си риза на мъченица и ваканцията, прекарана в компанията на майка й, явно съвсем не я бе разведрила. Тази вечер нямаше грим, носеше яркорозов пуловер и джинси, които не й стояха добре и бяха прекалено къси — от онзи тип, който носят по-възрастните майки. Но пък, както с отегчение бе обяснила тя на Каси, всяка омъжена жена, която познавала, сега явно смятала, че тя ще се нахвърли на съпруга й, затова нарочно се обличала по-зле. „С изключение на теб“, добави после от чувство за лоялност. Каси тайничко мислеше, че най-доброто решение за нея ще е да си намери работа, но пък точно тя не бе в позиция, от която да възхвалява предимствата на пълния работен ден. Каръл живееше със сина си Майло, тийнейджър, в една от новите къщи близо до Том. Атмосферата в дома им бе пропита от усещането за загуба и скръб и Каси се питаше колко ли ужасно чувства Майло и с какво би могла да помогне тя.

Тили пристигна отнякъде и се пресегна към шоколадовите бонбони, които Каси бе подредила в една чиния за след вечеря.

— Ммм, ментов — измърка тя.

Разопакова един и го пъхна в устата си. Артър се промъкна в кухнята, озъртайки се за нещо вкусно, което често съпровождаше вечерните събирания. Той редовно се оплакваше, че Каси не купува шоколад и бисквити, но, както изтъкваше тя, ако го правеше, щеше просто да изяде всичко. „Няма да споря за това“, казваше Артър, правеше кръгово движение с пръст около ухото си и си подсвиркваше.

— Тили, тези са за гостите — сърдито се обади Каси.

— Умирам от глад. Защо ние получаваме сандвичи, а големите ядат истинска храна?

— Задушено — обяви Каси, докато бършеше ръба на винените чаши с кърпата за съдове.

— Уф! — обади се Тили. — Може би ние имаме по-голям късмет. Човек поне знае какво има в един сандвич с шунка. Когато готви мама, задушеното може да означава какво ли не. Кой ще идва?

— Обичайната компания — отвърна Каси и се наведе, за да вземе няколко картофа от най-долния рафт на етажерката за зеленчуци. — И не бъди толкова груба. Том и Сара, Лори и Джерард…

— И аз — каза Каръл.

— Ти не се броиш — заяви Тили. — Ти непрекъснато си тук.

— Моля те, кажи ми, ако ти преча. — Каръл напрани престорено обидена физиономия.

— Пречиш — каза Тили, после стана и излезе от кухнята. Беше с пухкав дебел анорак и долнище на пижама и с пантофите на Бет с конските глави, чиито пети бе настъпила, понеже бяха прекалено малки за краката й.

— Извинявам се за децата си — каза Каси. — Изобщо не стават по-добри. Как е Майло?

— Не ми говори — драматично заяви Каръл. Каси и Артър размениха тайно погледи и Артър си взе още един бонбон. — Просто се е изолирал от мен и не ме допуска до себе си. Опитвам се да поговоря с него, но той се отдръпва. Това не е добре за него. Опитвам се да го придумам да посещава семейна терапия, но той явно не иска да излее онова, което го мъчи. Прекарва цялото време в стаята си, играе на компютъра и слуша музика.

— Звучи ми нормално — измърмори Артър.

— При Майк ли отиде, докато ти беше на почивка? — Веднага щом го каза, Каси съжали, че е произнесла на глас Забраненото име, лошата дума с „М“.

— Да, и с онази уличница. — Каръл кимна. — Единствено господ знае колко е объркващо за един тийнейджър да живее при баща си, който спи с момиче само седем години по-голямо от сина му.

Каси погледна бързо към Артър, който бе свел глава, изцяло погълнат от вестника. Много добре знаеше, че всъщност той попива всяка дума. Искаше й се Каръл да понася мъката си малко… малко по-стоически. Но дори и сега, година по-късно, тя все така решително забиваше ножа в откритата рана. Само че не пробождаше Майк, който тънеше в щастливо неведение, а своята душа.

— Можеш ли да повярваш? Човек би предположил, че ще има достойнство и ще избяга с някоя зряла жена, но той хукна подир някакво дете. Спал е с нея в нашето легло, знаеш ли? Заяви ми го с огромно удоволствие. И ми каза колко пъти го е правил.

— Да, добре — побърза да я прекъсне Каси. — Тя не е съвсем дете.

— Не е и зрял човек. Това няма да продължи дълго, разбира се. Той не е способен да бъде верен на никого. Знам, че съм по-добре без него, просто ми се ще да не бях изгубила петнайсет години, докато го разбера. Проклето копеле!

Каси мислеше трескаво как да я отвлече от темата.

— Замисляла ли си се да се запишеш на някакъв курс в колежа?

Каръл изгледа мрачно нелакираните си нокти.

— Бих могла. Така поне ще имам повод да изляза от къщи.

„Много бих искала да излезеш от моята къща“, помисли си Каси, а после се почувства страшно гузна. „Защо ли те поканих?“ В момента бе по-добре да се среща с Каръл насаме — тогава можеше да й посвети цялото си внимание, тъй като приятелката й бе станала свръхчувствителна и към най-нищожната обида. Каси знаеше, че кожата й е по-тънка и от милиметър и дори обръщането с гръб към нея, за да готви, се възприемаше от Каръл като сигнал, че е скучна, че няма какво интересно да каже и по-добре да си стои у дома. Когато идваше сама, след няколко чаши вино в стомаха си тя започваше малко да прилича на предишната самоуверена Каръл и дори успяваше да види черния хумор в ситуацията, но сред група от хора се затваряше в себе си и използваше всяка възможност да се втурне към кухнята и да „помага“. Каси не искаше да й помага. Искаше Каръл да се отпусне, да бъде шумна и щастлива и да погледне най-сетне напред, а не непрекъснато да се взира назад. Дали и тя би станала такава, ако Нат я напусне? Безнадеждно отпусната, половин човек? Много се надяваше, че не. Единственото удоволствие, което двете с Лори можеха да извлекат от положението на Каръл, бе, че имаха повод да преглеждат подробно страниците с недвижими имоти в местния вестник, което те много обичаха, и да търсят красиви къщички за Каръл. Но тя често им повтаряше, че разводът е като смърт на близък човек — трябва ти време да скърбиш. „Или да тънеш в самосъжаление“, каза си Каси, а после отново изпита вина.

Тя с нетърпение бе очаквала вечерта, за да може да се отпусне и да си пийне спокойно в компанията на близки приятели, но после Каръл й се бе обадила и тя бе чула как думите „Ела на вечеря в петък“ се отронват от устата й, и като Нат прави безмълвни знаци, сякаш си реже гърлото.

— Добре, готово — каза тя и премести изпускащите пара тигани от котлона. — Отивам да се преоблека. Ти си добре, нали? Прочети вестника или каквото там намериш.

— Ще взема да измия някой тиган — каза Каръл.

— Не — бързо отсече Каси. — Моля те, недей. Почини си.

На вратата се позвъни точно когато Каси сушеше косата си, навела глава надолу. Погледна будилника до леглото си. Само пет минути закъснение. Как смеят хора, които толкова добре я познават, да идват на вечеря само с пет минути закъснение? Знаеха, че няма да е готова. Нат влезе в стаята, слагайки ръкавели на синята си риза. Косата му бе мокра след душа и той изглеждаше невероятно привлекателен.

— Хубаво дупе — отбеляза Нат, когато Каси се изправи. Тя се извърна пред огледалото, за да погледне как й стоят черните панталони.

— Изглеждам добре в тези, нали? Не приличам ли малко на носорог?

Той плъзна ръце по тялото й.

— Не. Като праскова е. Или като пъпеш. Или може би — той я щипна закачливо — като тиква. Имаме ли време?

— Не, категорично нямаме — твърдо заяви тя. — А и тиквата не е хубаво нещо. — После възкликна: — О, господи! Косата ми е пощуряла.

Когато я сушеше с наведена глава, тя обикновено успяваше да й придаде хубав обем отпред, но очевидно днес бе прекалила, защото сега изглеждаше като току-що изплашена до смърт. Нат погледна отражението й в огледалото.

— Вертикално стърчащата коса е много шик — каза той. — Харесва ми. Придава на лицето ти донякъде въпросително изражение.

— Я бягай долу и посрещни хората — сопна му се тя.

Още бе по сутиен и сега започна да издирва дреха, която да я прави по-слаба. Черната кашмирена блуза би била подходяща, но се намираше в кошницата с дрехи за пране. Черната еластична от „Гап“? Възможен вариант, само че не биваше да я пъха в панталона, защото тогава щеше да има забележима гънка от тлъстини над колана. „Лош изглед“, както би казала Тили. Като по поръчка дъщеря й се появи, сменила анорака е лъскав потник с пайети.

— Гадост — обяви тя.

— Благодаря ти — каза Каси. — Как мислиш? Розов пуловер или еластична черна блуза?

— Нито едното, нито другото — отвърна Тили и си тръгна.

Каси чу приглушените гласове на долния етаж. Том и Сара. Чу как Нат им предложи питиета и после стъпките им към кухнята. „Сара ще е облечена в прекрасен тоалет от скъп дизайнер, мрачно си помисли Каси. Лори ще носи някоя от красивите си и ефирни рокли, а аз ще приличам на торбалана редом с тях.“ Надяна еластичната блуза и реши да я остави над панталона. Наклони глава настрани и се огледа критично в огледалото. Глътна корема си и застана с единия крак пред другия. Така не беше зле. Постави длани от двете страни на бедрата си и притисна навътре. Само ако липсваше тази издутина там, краката й не бяха чак толкова лоши. Огледа се по-отблизо. Постави ръце от вътрешната страна на бедрата си и отново ги притисна. Ето. Слаби крака.

— Каси… — Гласът на Нат долетя отдолу. — Престани да се опитваш да се престориш на по-слаба и ела да си пийнеш.

Тя се ухили на отражението си.

Долу завари Сара, застанала с гръб към нея, докато Нат й сипваше чаша червено вино. Том я прегърна.

— Скъпа, отслабнала ли си?

— Млъквай, негоднико — скара му се тя и го целуни звучно по бузата. — Изглеждаш много елегантен.

— Благодаря. Реших, че е крайно време да освежа гардероба си. Купих си нова риза. Мисля, че ми отива.

Каси се дръпна леко назад и го огледа с възхищение. Наистина изглеждаше елегантен, поне този път. Беше с бледосиня ленена риза, а току-що измитата му коса изглеждаше така, сякаш наистина се е сресал. Чисти кремави всекидневни панталони, добре изгладени, и тъмнокафяви спортни обувки допълваха тоалета му. Нат му подаде чаша и той изпи една трета от нея на една глътка.

— Не прави така — каза Сара, която тъкмо се бе обърнала.

Тя носеше пъстра циганска пола и фантастично скроено сако от изкуствено състарен туид. Каси се пресегна и докосна единия от реверите.

— Прекрасно е — каза тя.

— „Марк Джейкъбс“ — поясни Сара. — Така и трябва да бъде за парите, които струва. — Тя извади цигара от чантата си. — Каръл, не знаех, че ще идваш.

Тонът й намекваше, че изненадата не е от най-приятните. Каръл се бе материализирала от мрачното преддверие, след като бе отишла да вземе от хладилника още една бутилка охладено бяло вино. Хектор се мотаеше в краката им и се опитваше да привлече вниманието към себе си, като танцуваше на три крака, размахваше едната си предна лапа във въздуха и извиваше гъвкавото си дребно телце. Направи и няколко неуспешни опита да скочи в ръцете на Сара, като все се озоваваше до бедрата й.

— Махай се, противно създание — отблъсна го тя. Черните му като сажди очи запомниха обидата. Той нямаше да забрави. Щеше да я накара да си плати.

— Лошо — каза Тили. — Последният човек, който го отблъсна, бе намерен на дъното на езерото.

— Не говори глупости. Не й обръщай внимание. — Каси се намръщи на Тили. Никое от децата не харесваше Сара.

— Каси ме съжали — заяви Каръл и се наведе да размени въздушна целувка по бузата със Сара. — Надявам се, че не съм объркала броя на гостите.

— Разбира се, че не си — бързо се обади Каси.

— Да, престани да се правиш на великомъченица — каза Том и я целуна. — Значи още си в ролята на жертва, така ли?

— Милият Том — отвърна тя. — Все така груб.

Сара издуха дима през черешовите си устни. Косата й по-чуплива и по-червеникава от обичайното, забеляза Каси. Отиваше й. Облегнала се на етажерката, Сара изглеждаше съвсем не на място в разхвърляната стая, сякаш бе слязла от страниците на модно списание. Каси не си спомняше някога да я е виждала без грим, дори и съвсем рано сутрин през почивните дни. Сред по-близките й познати жени, единствено тя използваше фон дьо тен. Всичко в нея изглеждаше безукорно — от лъскавата къносана коса до дългите червени нокти. Каси се взря завистливо в ботите й, стигащи до средата на прасеца, от мек морскосин велур и с много остър нос. И Каси много би искала да има такива, само че на нея щяха да изглеждат повече като ботушите на някой от разбойниците на Робин Худ. Приглади с длани панталона по бедрата си и забеляза развеселена как Сара се усмихва закачливо на Нат, докато той й сипва още вино. Когато се бе запознала със Сара, бе решила, че тя е от онези жени, за които трябва да внимаваш какво правят близо до съпруга ти, но това не я притесни. Както казваше често на Нат, ако той искаше да е с някоя по-красива от нея, би го разбрала. Само че първо щеше да измъкне ноктите на краката му с клещи, а после да танцува върху гроба му. Той отговаряше, че ще я държи в течение. Знаеше, че тя не се тревожи, не бе досадна съпруга. Това бе едно от многото неща, които харесваше у нея — не го приемаше като свое притежание. Тя улови погледа му, докато Сара му се усмихваше със спуснати клепки. Каси иронично повдигна вежди и той се ухили. Том погледна чашата й.

— Бяло вино ли ще пиеш?

— От него махмурлукът ми не е чак толкова неприятен — призна Каси. — И мога да пия два пъти повече. А сега всички се омитайте. Трябва да сготвя.

— Боже опази! — обади се Нат и покани останалите в дневната от другата страна на коридора, където Каси бе запалила камината. Отново се чу звънецът на входната врата.

— Малък подарък — усмихна се Лори, когато Каси отвори вратата, подавайки й букет красиви жълти рози. В другата си ръка стискаше бутилка шампанско. Погледна я и допълни: — Имам повод, скъпа. Възложиха ми нова поръчка.

— Прекрасно — поздрави я Каси и я целуна по бузата, вдъхвайки аромата на „Шанел“. Върху Лори парфюмът ухаеше разкошно. Когато го използваше върху себе си, й миришеше на ароматизатор за въздух. — Останалите се преместиха в дневната, докато аз се преборя със зеленчуците.

— Ще дойда да ти помогна — каза Лори, свали кадифеното си палто и го преметна върху парапета на стълбите.

— Здравей, Каси. — Джерард докосна буза до нейната.

— Иди да пийнеш нещо при другите оттатък — покани го тя.

Лори я последва в кухнята и остави чантата си на масата. След по-внимателно вглеждане Каси забеляза, че тя не е особено добре: носът й бе леко порозовял, а очите й зачервени като след плач. И бе по-слаба от всякога. Носеше дълга шоколадовокафява велурена пола, с която Каси я бе виждала много пъти, но сега тя й висеше. Костите в основата на шията й изглеждаха необичайно изпъкнали, като пилешки крилца. Ръката й потрепери леко, когато пое чашата. Лори осъзнаваше, че приятелката й я оглежда изпитателно, и отказваше да срещне очите й.

— Добре ли си?

Лори се втренчи в отворената врата на коридора. От другата стая долиташе оживен разговор и смях. Тя се намръщи.

— Заради Ник е — каза накрая.

— Какво?

Лори сниши глас:

— Двамата с Джерард се скараха ужасно по телефона снощи. Джерард все го мъмри, че не се старае достатъчни в училище, а вчера сутринта получихме писмо с покана за среща с учителите му. Очевидно оценките му не са много добри. Казах на Джерард, че момчетата на тази възраст минават през подобни периоди. — Каси кимна. — Че не е нещо сериозно. Но той избухна. Каза на Ник… — Лори се поколеба, сякаш отново щеше да заплаче. — … че ще го махне от училището. Че ще го прибере у дома.

— Не!

— Така е. Опитах се да го успокоя, но той просто не иска да се вслуша. После Ник започна да му вика в отговор. Не можах да чуя какво точно казва, а и Софи избяга от стаята заради целия шум и после се разплака и… о, толкова е глупаво. Една от онези семейни свади, които стигат прекалено далеч. Може би всичко ще отзвучи. — Но не изглеждаше много убедена.

— После какво стана?

Лори отпи глътка вино и явно премисляше нещо. Погледна Каси в очите и преглътна.

— Опитах се да го убедя да се обади отново на Ник и да каже, че всичко е било недоразумение, но че трябва да работи по-усилено. Бях препречила вратата към кухнята, а той… ами той ме блъсна настрани.

— Блъсна те?!

— Да. Знам, че звучи глупаво, беше само леко побутване, но наистина… наистина ме шокира, че изобщо се отнася така с мен. — Лори отново погледна към вратата на коридора, после се пресегна и затвори вратата на кухнята.

— Грубо?

Лори се взря във виното си.

— Доста. Ударих си рамото. Малко е натъртено. Донякъде грешката беше моя — добави бързо тя. — Не го подкрепих. Застъпих се за Ник и нарочно му препречих пътя. Исках да го спра, да го накарам да се вразуми. — Погледна към приятелката си и очите й се пълнеха със сълзи. Каси пристъпи към нея и я прегърна. Лори се разхлипа. — Нали няма да кажеш нищо? — В гласа й имаше страх. — Не знам какво може да направи — бързо изрече тя. — В един миг е нормален, а в следващия направо обезумява. Плаши ме — прошепна тя приглушено до рамото на Каси. — Сякаш е извън всякакъв контрол.

— Защо? — попита Каси. — Защо е такъв? Никога не си ми казвала, че е способен да се държи така. — „Знаех си“, помисли си тя. „Той е грубиян.“

— О, способен е — отвърна Лори. — Понякога може да е много страшен, но това не е нещо, за което да приказваш, нали? Лично е. Обаче за пръв път стига толкова далеч. — Тя се поколеба за думата. — Беше… жесток. Какво да направя? Не мога да разговарям с него.

— Не знам какво да ти кажа. Направо не е за вярване. Той съжали ли? Извини ли се?

— О, да. — Лори избърса очи с опакото на ръката си и се отдръпна от Каси. — Извинявай — опита се да се засмее тя. — Сигурно изглеждам ужасно.

— Изглеждаш чудесно. Какво ще правиш?

— Не знам — отвърна Лори. — Наистина не знам. Какво мога да направя?

— Дължи ти нещо много повече от извинение — ядосано заяви Каси. — Няма право да постъпва така. Софи видя ли какво се случва?

Устните на Лори отново потръпнаха.

— Да — прошепна тя и погледна Каси с широко отворени очи. — Той ме блъсна в рамката на вратата и после тръшна вратата на кухнята. Просто стоях там, а Софи плачеше и аз я прегърнах. Беше толкова шокирана. И двете бяхме. Какво можех да й кажа? — Каси безпомощно сви рамене. — Обясних й, че татко не се чувства добре и трябва да го оставим сам за малко, и я заведох горе, за да я изкъпя. После чух как тръшна входната врата и излезе.

— Кога се върна?

— Нямаше го ужасно дълго време. Отказах се да го чакам — дори си помислих да заключа, но се притесних, че в такова настроение може да счупи някой прозорец и да събуди Софи, особено ако е пил, което би било ужасно за нея. Легнах си. Разбира се, не можах да заспя и го чух да се прибира към полунощ. Миришеше на алкохол, господ знае как е карал колата. — Тя се усмихна тъжно. — Такива неща не се случват на хора като нас, нали?

— И какво каза? — Устните на Каси бяха изпънати в тънка линия.

— Не би трябвало да ти казвам всичко това — обади се Лори. — Толкова е нелоялно. Много ще се ядоса, ако разбере. Прегърна ме и се разплака. Каза, че съжалява и че това няма да се повтори никога. Каза… каза, че ме обича и че се ужасява от мисълта да не ме загуби. После не можа да продължи.

— Ти прости ли му?

— Казах, че му прощавам. Но, о, господи, как да му простя? Ти не знаеш, наистина не знаеш…

Вратата се отвори. На прага застана Том.

— Личен разговор ли е, или и други могат да се присъединят? — весело подхвана той, но Каси усети, че вътрешно е леко нервен и притеснен. После той се взря в очите на Лори. — Какво има, за бога? Какво е станало? — По лицето му се изписа смесица от загриженост и още нещо, нещо много по-силно.

Каси имаше чувството, че някой я е ударил. „О, господи, не. Не и това!“ Времето сякаш спря, докато тя поглеждаше ту единия, ту другия. Том помръдна, като че ли се канеше да вземе в прегръдките си Лори, а Лори потръпна, сякаш отчаяно се бореше с желанието да се втурне към него. Вдигна ръка пред себе си като защита, за да го спре. Каси стоеше прикована към мястото си. Не можеше да са толкова глупави. Сигурно просто си въобразяваше. Но парченцата от сложния пъзел бавно се наместваха в главата й.

— Няма нищо. Просто се чувствам малко потисната, не съвсем във форма. Как си ти? Изглеждаш много елегантен — добави Лори, като закима енергично и избърса очите си.

Том я погледна сякаш тя не знае какво приказва, и явно се канеше да отвърне нещо, но се въздържа.

— Добре съм. Остави ме мен. Какво е станало с теб? За бога, кажи ми.

Лори поклати глава. Последва неловка тишина, докато Том гледаше жадно към Лори, която избягваше очите му. Каси бързо огледа и двамата.

— Том, би ли ни оставил за минутка? Благодаря.

Той я изгледа диво, сякаш току-що е забелязал присъствието й. Видя израза на лицето й и кимна.

— Добре — бавно каза мъжът и излезе от кухнята, без да откъсва очи от лицето на Лори. Сякаш се канеше да я прегърне и да я отведе надалеч. Каси изтръпна. Глупаво, глупаво момче. Значи така. Колко ли далеч бяха стигнали? За миг се зачуди дали да каже на Нат. Не. Знаеше точно какво ще отвърне той. Че не е тяхна работа. Че са възрастни хора и имат право сами да вземат решения, независимо колко катастрофални може да се окажат.

— Какво не знам? — попита Каси, след като Том излезе. — Кажи ми. Моля те.

И двете знаеха, че не говори за Джерард.

— Имам нужда от още една чаша вино — отклони въпроса Лори. Каси я погледна изненадано. Тя пиеше толкова рядко. — Ще се чудят защо не отиваме оттатък. Джерард ще се досети, че говоря с теб. Ще бъде много… — Очите й нервно се отправиха към вратата. Погледът й предупреждаваше Каси да не пита за Том.

— Том ще ги задържи.

Лори си пое дълбоко въздух.

— Бизнесът на Джерард е в голяма криза — каза тя. — Това е причината за всичко.

„Но не е само това“, искаше да извика Каси. „Нали? За глупачка ли ме мислиш? Нещата са много по-сложни.“

— Значи затова е изтърсил, че може да се наложи да продадете къщата?

„Ще я оставя да сподели, когато тя прецени“, реши Каси. „Явно е преживяла много напоследък.“ Но не можеше да спре да мисли. Дали чувствата им са взаимни? Знае ли Лори, че той е влюбен в нея? Влюбени ли са? Господи, това бе недопустимо. Тя бе толкова уязвима, нищо чудно, че Том… Ами сега? Част от нея разбираше какво се случва — Лори беше всичко, от което се нуждае Том.

— Да. Можем да загубим всичко — простичко каза Лори.

— О, господи! Нали къщата беше на твое име, заради данъците, или нещо такова?

— Така беше — отвърна Лори. — Явно вече не е. Ипотекирал е всичко, до последната тухла, и не е останало нищо. Е, всъщност една малка част остава за нас, но това не е достатъчна сигурност. И при бързото покачване на лихвите всичко, което сме спестили през годините, може да потъне.

— Не си ли му ядосана? Нямате спестявания? Никаква сигурност?

Въпреки че вътрешно кипеше от неизказаното признание на Том, Каси не можеше да повярва, че нещата са станали толкова зле, а Лори не е споделила.

Лори се засмя мрачно.

— Всичко, което аз или Джерард бяхме инвестирали, отдавна е потънало в бизнеса. О, Каси, толкова съм била глупава. Вярвах на извиненията, с които ме залъгва повече от година. Останали са ни единствено мебелите на майка ми и картините. Може би ще се наложи да ги продадем, за да купим много по-малка къща, в която да живеем, или да вземем нещо под наем. Но всичко това не е толкова важно. Ако ми позволяваше да помогна или поне да поговорим за това, нищо нямаше да е толкова страшно. Става дума само за материални неща, не се нуждаем толкова от тях. Важни са децата и бракът ни. Но работата е там, че…

— Какво?

— Не знам дали искам да остана с него. О, господи! — Закри с ръка устата си. — Не мога да повярвам, че го казах. Не знам, толкова съм объркана. Искам само да грабна децата и да избягам, но няма къде да отида.

Каси замръзна шокирана. Том. Лори бе влюбена в него, макар още да не го признаваше дори пред себе си. Не можеше да сбърка чувството, което ги свързваше. Нямаше право да се намесва в отношенията им, това трябваше да бъде решение само на Лори, макар Каси да знаеше на чия страна би застанала.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Но дали това е постоянно? Няма ли надежда да спасите дома си? Може би Нат ще успее да направи нещо. Трябва да ни позволите да ви помогнем с нещичко. Можеш да останеш тук, разбира се, ако наистина искаш да си тръгнеш… просто недей… той не е в състояние, никой от нас не е… Не мога напълно да… — Думите й се изливала, объркани и неясни.

Лори я погледна ужасена.

— Не мога да го напусна! — каза тя, донякъде и на себе СИ. — Той си няма никого, не мога да му отнема децата. А и вината не е само негова, Каси, разбирам, че се е опитвал и да ме защити от всичко и напрежението сигурно е било ужасно. Затова е толкова лош. Трябва да се опитам да проявя разбиране и да не го съдя прибързано. Не мога да постъпя като страхливка и да го напусна. Така няма да реша нищо. Само защото аз… не е възможно, не знам как изобщо сме си мислили, че… — Гласът й заглъхна.

— Току-що си разбрала? — Каси внезапно усети, че не може да понесе мисълта да обсъжда Том с нея.

Лори кимна.

— Горе-долу преди месец. Разбира се, виждах банковите извлечения, но той все ми повтаряше, че това е само временно, че инвестициите в Америка ще почнат да се възвръщат, а сега къщата е застрашена… — Тя не довърши изречението.

— И не можете да си позволите училищните такси.

— Да. Но именно затова искам да продам мебелите — ще можем да откупим малко време, а мисля, че най-важното на света е да осигурим на децата стабилност и щастие. Те нямат представа, че може да изгубим къщата.

„Ами ти?“, искаше да изкрещи Каси. „Какъв ефект ще има върху тях връзката ти с Том, ако някога се развие? Светът им едва ли ще бъде стабилен и щастлив.“ Но пък и как да остане при Джерард, след като се бе държал с нея по този начин?

— И какво ще правиш?

Вратата се отвори. Джерард леко се олюляваше и Каси веднага забеляза, че за относително краткото време, докато бяха говорили, той навярно бе изпил няколко чаши вино. Бе напълнял и кожата му бе бледа и с нездрав вид. Той погледна предпазливо от едната към другата, за да усети какво става. По лицето му се изписа гняв и… и още нещо, усети Каси. Изглеждаше едновременно виновен и изтощен. Лори пристъпи към него, протегнала ръка.

— Здравей, скъпи — каза тя. — Само помагах на Каси за храната. Искаш ли да занесеш оттатък още една бутилка вино?

— Не, благодаря — каза той. — Аз, просто… хм, чудех се къде си. Няма те дълго време.

— Само ще мина през тоалетната. — Лори грабна чантата си и със сведена глава мина покрай него, бързайки да излезе от стаята.

Джерард остана да стои притеснено до вратата.

— Искаш ли нещо? — попита Каси.

Знаеше, че тонът й е малко рязък. Колкото и да се стараеше, не можеше да изличи от съзнанието си представата как той блъска Лори. Как е могъл? Как е могъл да е такъв страхливец и така жестоко да изкара яда си на Лори? Но пък му съчувстваше, ако инстинктът й не грешеше. Джерард я наблюдаваше съсредоточено, докато тя се обърна да вдигне капака на тенджерата. И двамата мълчаха. Искаше й се той да си тръгне, понеже не знаеше какво да му каже, а и не желаеше да разговаря с него.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — предложи той накрая.

— Не, благодаря — отвърна тя. — Всичко е наред. След малко ще дойда да пийна нещо. Би ли взел тази бутилка със себе си?

Тя му подаде отворена бутилка червено вино. Това бе откровена покана да се маха. Джерард я изгледа умолително. „Той иска да говори с мен, досети се Каси, но аз не искам да чуя неговата версия за станалото. Не искам да чуя как се оправдава, просто не мога да поема повече информация.“ Не можеше да срещне очите му. Той явно разбираше, че Лори й е казала какво е станало. Освен гняв, Каси изпитваше и лека тъга. Джерард изглеждаше на ръба на нервен срив. „Каква каша само, помисли си тя, каква ужасна каша!“

— Смяташ ли, че Лори е добре? — попита той.

Каси се замисли.

— Не — отвърна тя. — Мисля, че е много объркана.

Това бе съвсем вярно. Той отпусна глава.

— Значи ти е казала.

— Да.

— Нямаш представа каква бе изминалата година за мен. Знам, че това не е оправдание, но се опитвам да те накарам да разбереш донякъде. Не мога да говоря с никого, а напрежението е толкова голямо, ден след ден. Държах всичко под контрол и мислех, че напълно съм предпазил Лори от целия ужас. Разбираш ли? Исках да оправя всичко и да уредя нещата сам, но не успявам и имам чувството, че съм се провалил. Никога, за нищо на света не бих я наранил, знаеш го. Тя не иска да ми прости, Каси, а аз толкова се нуждая от нея.

Каси го погледна и разбра, че ще се разплаче. „Какво, за бога, да кажа?“ Пред нея стоеше пълната противоположност на досегашния Джерард — мъж, толкова уверен в себе си, толкова овладян. Не й се вярваше, че той се разкрива пред нея, макар че всъщност й се щеше да не го беше правил. Какво, за бога, да стори? Тя посегна неуверено и хвана ръката му — лепкава и трепереща.

— Наистина оценявам факта, че поговори с мен откровено — каза тя. — Все още мисля, че си се държал като пълен идиот и че двамата трябва да поговорите. Имаш нужда от помощ, Джерард. Трябва да споделиш с някого. Може би със специалист?

Джерард поклати глава.

— Не. Трябва сам да се оправя. Стигнал съм до дъното с бизнеса си, но трябва да спася брака си. Мисълта да загубя Лори е непоносима. Просто си изтървах нервите. Смяташ ли, че тя някога ще ми прости? Без нея си нямам нищичко. Не бих могъл да живея. Не се шегувам. — Гласът му звучеше дрезгаво от отчаяние. — Това ще е краят.

Каси усети как й призлява физически. Личните отношения на най-близките й приятели сякаш се огъваха и оплитаха в здрави възли и нямаше как да го предотврати, нито да защити когото и да е от тях. Отговорността бе прекалено голяма. Как изобщо да пробва да разплете това кълбо? Беше прекалено сложно.

— Може би е добра идея да заминете. — Не беше много добре обмислен план, но само това й хрумна.

— Какво?

— Да продадете всичко. Да напуснете къщата и да се преместите още сега. Ще пратите децата в други училища и ще започнете отначало. Ще започнеш работа в някоя компания… Господи, Джерард, не можеш просто да се предадеш, а знам, че Лори не би искала да те загуби. — „Не съм съвсем уверена в последното“, помисли си тя. Но на него му се искаше да чуе точно това.

— Преместването би означавало да призная поражението си — каза той. — Да се предам.

— Това е проява на здрав разум — изтъкна тя.

Лори щеше да й липсва ужасно, но в този миг Каси разбра съвсем ясно, че те трябва да се махнат. Трябваше да започнат на чисто. Лори бе прекалено уязвима в момента. Прекалено много външни влияния щяха само да объркат всичко. Като се вземе предвид и Том… хм, това си бе катастрофа, която щеше да ги връхлети всеки момент и от нея никой нямаше да излезе невредим. Най-малко децата.

— Имаш право — каза Джерард и на лицето му се изписа нещо подобно на усмивка. — Ще поговоря с Лори — каза той. — Много си умна.

Каси се намръщи.

— О, не, не съм — възпротиви се тя. „Ако бях умна, щях да предвидя събитията.“

Пристъпи крачка напред и я прегърна. Миришеше силно на афтършейв, вино и пот.

Каси се остави на прегръдката му, но вътрешно настръхна. „Не искам да ме докосваш, помисли си тя. Въпреки всичко, което ми каза, не знам дали мога да ти вярвам. Господи, виждам едновременно всички страни и не знам кой е прав. Най-малко пък аз.“

— Благодаря — отрони Джерард. — Моля те, не казвай на Нат или на другите.

— Разбира се, че няма.

Каси се усмихна, както се надяваше, уверено. „Сега си върви“, помоли се тя наум. „Остави ме да помисля за момент.“

— Благодаря ти — повтори той. — Вероятно спаси живота ми.

„Едва ли“, рече си тя. „Едва ли.“ След като Джерард излезе, Каси бързо подреди масата. Можеше да използва голямата стара гостна, но тя бе ужасно студена и прекалено далеч от кухнята. Там имаше камина, но не топлеше достатъчно, а тук бе приятно топло заради готварската печка и печката с дърва в далечния край на стаята. Хектор, отчаян, че не получава дължимото му внимание, се бе свил на сърдита топка в кошницата си и я наблюдаваше с едно лъскаво черно око. Каси извади от долната фурна питка хляб с пухкава коричка и я сложи на дъската за рязане. След минута надникна в стаята, където децата гледаха телевизия.

— Тили, скъпа, би ли поканила гостите да дойдат?

— И какво още? — изрече с мъченически глас дъщеря й, докато се измъкваше изпод завивката, под която се бяха сгушили заедно с Артър и Бет.

Времето за лягане на Бет отдавна бе минало, но Каси нямаше сили да я прати да спи. Чувстваше се напълно изтощена и копнееше за утехата на Нат и леглото си. А тепърва й предстоеше вечерята. Господи! Нат можеше да сложи Бет да си легне по-късно. И бездруго тя слушаше повече него. Информацията й бе дошла в повече, установи Каси, докато се влачеше обратно към кухнята. Отговорността бе прекалено голяма за крехките й рамене.

След първото ястие Том се облегна на стола си. Каси бе забелязала, че през цялото време той почти не откъсва очи от Лори, която седеше в далечния край на масата, до Нат и Сара.

— Не беше чак толкова зле — отбеляза Том, обирайки соса в чинията си с коричка хляб. — Почти поносимо за ядене.

— Мисля, че беше чудесно — обади се Лори.

Каси й се усмихна. На меката светлина на свещите тя отново изглеждаше прекрасно, цветът се бе върнал на лицето й. Свръхчувствителна в момента, Каси забеляза, че Лори нарочно избягва да поглежда към Том.

— Как върви книгата? — обърна се Каръл към Том.

— Не върви — рязко отвърна Сара. Каси чу как Том въздъхна. — Минаха месеци, а той е написал само едно изречение.

Тя зачака другите да се засмеят, но никой не го направи. Почувства се неловко. Според Каси Сара използваше събиранията им, за да го унижава. „Отблъскваш го от себе си“, помисли си тя. Защо не го бе забелязала досега?

— Имаш ли вече заглавие? — попита Нат, докато наливаше още вино.

— „Конфликт на интереси“ — отвърна Том. — Знам, банално е, нали?

— Мисля, че е добро — обади се Лори.

Каси усети как ноктите се впиват в дланта й под масата. За нея атмосферата бе наситена със сексуалното напрежение, което се излъчваше от Том и Лори. Никой друг ли не го усещаше?

— За какво се разказва? — попита Нат.

— Само господ знае — каза Сара.

Том не й обърна внимание и се усмихна на Нат.

— За моите дръзки приключения в Сиера Леоне, където по мен стреляха и замалко не ме арестуваха за контрабанда на диаманти.

— Уха, звучи супер! — възкликна Каръл.

— Значи е автобиографична книга? — каза Нат. — Или се каниш да я превърнеш в трилър, в роман?

Том кимна.

— Въз основа на личните ми преживявания е, но съм измислил главен герой, който, разбира се, е много по-смел и красив от мен. Гениална е, макар че сам го казвам, но в момента е още идеен проект. На хартия може да се окаже пълен боклук.

Сара се засмя.

— Ако все пак напишеш нещо, може и да разберем какво е.

Том наклони глава към нея.

— Както намеква съпругата ми, ако не се заема сериозно, всичко може да си остане само идея, а не действителна творба. Само че писането е толкова страшно, наистина. Единственото хубаво нещо е, че в сравнение с него всичко друго е приятно занимание. Направо пея, докато зареждам съдомиялната. И с нетърпение очаквам да се захвана с миенето на тоалетната.

Каси се усмихна. „Обичам те“, помисли си тя. „Ти си едно безнадеждно, заблудено, дръзко хлапе. Изобщо не си се замислил, нали?“ Като тийнейджър именно Том винаги се впускаше в някое приключение, скачаше в ледената река, вземаше тайно от родителите си алкохол, надбягваше влака с мотоциклета си. „Вероятно ще съсипеш живота си, но винаги ще си останеш мой приятел.“

— Не може да е чак толкова зле — каза тя.

— О, може, повярвай ми. Трябват ми часове само докато включа проклетия компютър. Обикалям около масата, почиствам клавиатурата, боря се с изкушението да проверя пощата си, отивам да погледна какво има в хладилника, пускам пералнята — нямаш представа колко интересни неща за вършене има в една къща.

— Едва ли е чак толкова тежко — отбеляза Джерард. — Опитай какво е да ръководиш собствен бизнес.

— Заради страха от провал е — каза Том. Косата бе паднала над едното му око и той я отметна с гневен жест. — В бизнеса не си изправен всяка секунда по толкова брутален начин пред реалността на собственото си безсилие.

— О, повярвай ми, точно така е — каза Джерард. — Като писател поне никой друг не е зависим от безсилието ти.

— Ами семейството му? — рязко се намеси Сара. Всички се обърнаха към нея. — Ние зависим от него. За нас е важно дали ще успее — отсече тя.

„Може би ще прояви милост“, надяваше се Каси.

— Ще е фантастично, ако за разнообразие постигне нещо значимо.

„О, няма шанс“, горчиво си каза Каси.

Сара продължи:

— Виж, скъпи, наистина разбирам колко ти е трудно да започнеш и да довършиш нещо поне веднъж в живота си, но това е златна възможност, а имам ужасното предчувствие, че ще я пропуснеш. Отново.

Около масата се възцари неловка тишина, а Лори и Каси си размениха загрижени погледи. Том седеше със сведена глава и стиснати устни и кимаше сякаш в знак на съгласие. После вдигна очи към Сара. Каси не забеляза никакво чувство в погледа му — сякаш гледаше някой напълно непознат човек.

— Благодаря ти, че изтъкна какъв абсолютно безполезен негодник съм — спокойно произнесе той. После се засмя.

— Видяхте ли онази статия във вестника? — побърза да се намеси Каси. — Възнамеряват да отворят вратите на театрите и в неделя.

— Каква чудесна идея — каза Сара. — Толкова е нелепо да не мога да гледам някоя пиеса в единствения си свободен ден от седмицата.

— Аз мисля, че е ужасно — коментира Каси, като съзнаваше, че от отчаяние вероятно е прекалила с виното. Сега поне разговорът не се въртеше около Том. — Сякаш съвсем губим Бог.

— Ами Бог е изгубен, нали така? — каза Джерард. Устните му сякаш не се движеха в синхрон с думите и Каси разбра, че и той е много пиян. — Ти си единственият човек от познатите ми, който ходи на църква. И чия е вината за това? Религията в наши дни е толкова благосклонна към всичко, че вече никой не я забелязва. Последния път, когато отидох на църква, проповедта се оказа толкова скучна, че заспах. Църквата вече не казва нищо от онова, което хората искат да чуят. Само проповядват едни и същи стари предания.

Той протегна ръка да вземе чашата си и я събори. В нея не бе останало вино и Лори се пресегна с обиграно движение, за да я изправи на столчето й. Не погледна към Джерард и Каси си каза: „Изгубил е уважението й“.

— Затова вече никой няма морал — отбеляза Каръл. — Ако няма външен коректив за живота на хората, някакъв авторитет, тогава, разбира се, всеки си създава собствени правила и се отдава на най-долните си инстинкти.

— Всички знаем за кого говори тя — измърмори Том на Каси, като й хвърли заговорнически поглед.

Очите им се срещнаха и Том си помисли: „Тя знае“. Усети как стомахът му се свива на ледена топка. Бе възнамерявал сам да й каже, когато намери за добре, за да я привлече на своя страна. Искаше Каси, най-близката му приятелка, да проумее, че това е едновременно и редно, и възможно. Тя бе единственият човек, който можеше да повлияе на Лори.

Сара се оживи, усетила тема за бъдеща статия.

— Вярно е — съгласи се тя. — Затова толкова много хора се обръщат към новите секти, йога клубове и всякакви ферми, в които ядеш парче твърдо сирене и се налагаш с брезови клонки. Това е търсене на някаква кауза, на вяра, за да се запълни празнотата, оставена от религията.

— Но християните са толкова скучни — шеговито подхвърли Том.

— Аз съм християнка — напомни му Каси. — Скучна ли съм?

— Понякога — отвърна Том. — Не понасям цялото онова весело безмозъчно пляскане и пеене, все едно нямат мозък. Фундаменталистите християни например са не щастливи, а с промит мозък.

— Но ако премахнеш всички правила — настояваше Каръл, — тогава как ще живееш според някакъв морален кодекс? Всички сме се женили в църква, нали? — Всички кимнаха. — И сме дали обет да останем заедно до края на дните си? — Нови кимвания. — Но колко от нас ще го изпълнят? — Тя огледа гневно хората около масата. — Майк се изнесе, без изобщо да се замисли за обета, който е дал пред Господ. Това се е превърнало просто в обичай, като това да кръстиш детето си. Никой вече не обръща внимание на самите думи, които изрича, те не са важни. Аз самата съм кръстница, а не съм виждала кръщелницата си от десет години. Трябва само да не забравям да й изпратя подарък за Коледа и за рождения й ден и съм изпълнила задълженията си.

— Мисля, че това е малко лекомислено отношение към света — каза Каси. — И е доста цинично от твоя страна.

— Е, на мен ми е позволено да съм цинична, нали? — каза Каръл, пресягайки се за стрък целина. — Заложих цялото си щастие и сигурност в нещо, което се оказа най-голямата и жестока измама в живота ми.

— Но нали не можем просто да се откажем от църковната венчавка? Това би означавало да признаем, че бракът е нещо временно и може да бъде сключван и приключвай по желание — заяви Каси.

— Но това е така, нали? — изтъкна Каръл. — Навярно трябва да ни предупреждават, че едва ли ще продължи вечно. Докато смъртта ви раздели — или докато един от двама ви се отегчи и пожелае някой друг. Трябва да можем да си купуваме един брак, а когато се развали, да можем да го продадем и да си вземем подобрена версия или друг модел. Тогава никой няма да се чувства виновен за това или да си мисли, че се е провалил „пред очите на Господ“.

— Според мен грешиш — обади се Нат. Всички се обърнаха към него. — Смятам, че хората се отнасят към брака също толкова сериозно, колкото и преди. Никой не встъпва в брак лекомислено и никой не разтрогва един брак с лека ръка. Просто натискът от страна на обществото вече не е толкова голям.

— Но нали премахването на срамния етикет от развода означава, че е по-лесно да стигнеш дотам, защото вече никой няма да те сочи с пръст по улиците — изтъкна Каси. — И това става модел на поведение. Бракът се е превърнал в разменна монета.

„Слушай внимателно, Том“, мислеше си тя. „Трябва много сериозно да обмислиш всичко.“

— Навярно това е нещо добро — обади се Нат. — Моите родители щяха да се избият един друг, ако бяха останали заедно. Бях доволен, когато се разделиха. Статистически погледнато, не може да се очаква всеки да успее.

— Но сега ти не си близък с никой от двамата — възрази Каси. — В известен смисъл те са загубили теб, когато са изгубили връзката помежду си.

— Така е, защото не ги харесвам — отвърна той.

— Моята лична секретарка, която е малко над трийсетте, твърди, че никой вече не е готов да се обвърже за дълъг период — каза Сара. — А бракът, трябва да си признаем, е скок в неизвестното.

Том я гледаше много внимателно.

— Значи според теб, ако човек не направи този скок в неизвестното малко над двайсетте, когато стане на трийсет и вече има добра кариера, е прекалено интелигентен и придирчив, за да реши да се отдаде на един човек за цял живот, така ли? — попита той.

Сара се замисли за момент.

— Да, предполагам, че е така. Вероятно единственият начин да останеш женен е да заравяш главата си в пясъка и да не обръщаш внимание на възможности, които в действителност ще те направят много по-щастлив и ще ти дадат по-пълноценен живот. Но пък не е задължително да останеш женен, а и както каза Нат, вече липсва социален натиск в това отношение.

— Просто трябва да вярваш. — Лори, която не бе казала нищо досега, говореше с тиха увереност.

— В какво? — попита Том, навеждайки се напред. — В какво трябва да вярваш?

— Да вярваш, че си направил правилния избор, защото в мига, в който започнеш да се съмняваш в това, вече няма връщане назад. Може би единственият начин да запазиш брака си цял е сляпата вяра. Моите родители би трябвало да се разделят, когато бях дете, защото изобщо не бяха щастливи и това съсипа детството ми. — Том попиваше всяка нейна дума. Лори сви рамене. — Не знам дали животът щеше да е по-лесен, ако те живееха отделно, но определено щеше да ми спести всички онези безсънни нощи, когато ги слушах как се карат и си крещят обидни думи.

— Чудя се дали изобщо има надежда за някого от нас — каза Каси.

— Ти си добре — ухили се Том и се опита да разведри атмосферата. — Имам предвид, кой би поискал да вземе Нат? Мисля, че ти е писано да остане при теб.

— Съвсем вярно — съгласи се Нат. — Каси беше единствената, която ме пожела.

— Боже, много ти благодаря — засмя се тя.

— Докато Каси направо трябваше да разгонва обожателите си е вилата — добави Том и й се усмихна.

Каси се изпъна в целия си ръст от метър петдесет и осем.

— Трябва да знаеш, че можех да имам всеки момък в селото. Нат наистина извади голям късмет.

— Е, ти пък извади късмет с мен — обади се Сара.

Том й хвърли поглед, от който стомахът на Каси се сви.

„Недей, Том“, молеше се тя наум. „Моля те, не казвай нищо. Не сега. Прекалено си пиян.“

— Само си помисли къде можеше да си сега — добави Сара.

— Права е — каза Том, докато пълнеше чашата си. — Много голям късмет извадих.

Той отпи голяма глътка вино.

„Ще съжаляваш за това“, мислеше си Каси. „Моля те, млъкни. Веднага.“

— Вярно е! — засмя се горчиво Сара. — Ти пиеше по половин бутилка уиски на ден и всяка вечер пушеше канабис. И щяха да те уволнят.

— Бях направо голям образ — доверително прошепна Том на Каръл.

— Не, не беше. Беше пълен нещастник.

— И продължавам да съм същият безнадежден случаи — каза той. — Докато не взема решение.

— Какво имаш предвид? — Сара го погледна шокирана. — Какво решение?

— Мисля, че Том се справя прекрасно с децата — бързо се намеси Лори. Тя бе пила много по-малко от останалите и Каси я изгледа с благодарност. „Не тази вечер“, мислеше си тя. „Хайде да не разваляме всичко тази вечер. Слава богу, че поне някой е с всичкия си.“ — Джерард никога не би останал у дома с децата. Щеше да полудее, особено когато бяха малки.

— Вярно е — съгласи се Джерард. — Отегчително до смърт.

— Но и жените понякога го намират за скучно — каза Каси. — Продължаваме да го правим, защото мислим, че е наша отговорност, и се чувстваме гузни дори и ако се налага да работим. Това все още е най-важната ни роля в живота.

— Тогава къде съм аз? — попита Сара. — Лоша майка ли съм, щом посвещавам толкова време на работата си? Може ли една жена да е добра майка и да отсъства често, или това поначало е противоречие?

Каси изстена вътрешно, темата изобщо не бе подходяща за вечерта.

— Не — побърза да каже тя. — Двамата с Том сте намерили начин да си поделите родителските грижи, нали така?

— Така ли е наистина? — възкликна Сара. Подтекстът й бе много ясен.

— Сирене? — предложи Каси.

— Значи не мислиш, че сме намерили най-добрия вариант, така ли? — спокойно попита Том. — И в какво по-точно е проблемът?

Около масата се бе възцарила тягостна тишина и Каси забеляза, че лицето на Каръл направо е грейнало от перспективата за семейна свада.

— Тя има предвид — подхвана Каси, макар и да съзнаваше как потъва още по-дълбоко, — че равенството или…

— Би било добре да работим еднакво — кимна Сара. — Доста голямо напрежение е да съм единствената финансова опора за семейство с три деца.

— Сигурно е така — каза Каси, хвърляйки поглед на Том, който направо кипеше. — Ще направя кафе — предложи тя и стана от мястото си. — Всички ли искат кафе?

— Аз ще ида за бренди — каза Нат. — Джерард? Том?

— Да, благодаря — каза Том.

— Сара, искаш ли малко ликьор?

— Благодаря ти, скъпи. Слава богу, че можем да се приберем и пеша.

— Та според теб в какво отношение по-точно — бавно започна Том — положението у дома не е в твоя полза?

— В моя полза ли? — Сара се засмя горчиво. — Хм, Том, аз съм тази, която трябва да става в тъмни зори, за да хване влака до Лондон, да понася интригите в офиса и да се притеснява за плащането на сметките, докато ти яздиш с Каси или пиеш кафе с приятелите си. Или киснеш в бара — добави тя.

— И не се грижа за децата, така ли? Ти си избра тази работа. Ако питаш мен, трябваше да я напуснеш още преди години и да се захванеш с нещо друго. Харесваш работата си, затова я вършиш. Не би понесла да останеш вкъщи с децата, защото тогава няма да има кой да те потупва по рамото и непрекъснато да ти повтаря колко чудесно се справяш.

— Какво!? — избухна Сара. — Как можеш да говориш така, след като правя всичко заради децата си? Не за себе си.

— Мисля — намеси се Каси, докато сервираше кафето, — че вече изчерпахме темата. Ето, Том се грижи чудесно за децата, а ти вършиш работа, която обичаш, и се справяш направо фантастично.

— Не я обичам — каза Сара. — През повечето време е голяма гадост и много бих искала да имам свободата да работя по-малко и да се измъкна от постоянното напрежение. Но нямам.

— Поколения наред мъжете се намират точно в това положение — изтъкна Джерард.

— Да, но на тях не им се налага едновременно с това да са и майки — отвърна Сара.

— Не че ти се справяш с това кой знае колко добре, нали? — каза Том.

Каси го изгледа с ужас. Да не би да е решил да се самоубива?

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че можеш да прекарваш много повече време с децата. Търсиш си извинения да не си с тях — спокойно отвърна Том.

Сара тръшна чашата си на масата. Наведе се напред и направо изплю отговора си:

— Ти си абсолютен негодник. Как смееш да говориш така пред приятелите ни, след като се налага да те издържам ден след ден? Твоят роман! Никога няма да го напишеш, защото не си свършил нищо, съвсем нищичко през целия си разглезен дребнав живот. Проблемът ти е, че изобщо не умееш да поемаш отговорност за каквото и да било и унижаваш всеки друг, който може. Ти никога, никога няма да пораснеш, а на мен ми дойде до гуша да съм омъжена за хлапак.

Тя се обърна, дръпна рязко сакото си от стола и бързо закрачи към вратата. Чу се шумно тръшване, после в стаята настана тишина.

Нат се появи с бутилка бренди и ликьор.

— Някой иска ли да му сипя? — Той огледа всички на масата някак невиждащо и Каси разбра, че макар и необичайно за него, мъжът й също е доста пиян.

— Къде е Сара?

— Имаше малка свада — обясни Каси.

— Онова, което ти й каза, бе изключително глупаво — обърна се Лори към Том. — И много болезнено.

— Значи тя може да ме нарича „мързелив негодник“, но аз не мога да й отвърна, така ли? Много равнопоставено, няма що. Мислех, че ще ме подкрепиш, но явно съм сбъркан. По-добре да си вървя.

— Да, върви след нея — съгласи се Каси. Господи, как й се искаше това да приключи. Всъщност Сара имаше известно право. В някои отношения Том беше като дете.

 

 

Час по-късно Каси уморено събра чашите от масата и я забърса. Минаваше два, когато най-сетне успяха да убедят Джерард да си тръгне, след като бе изпил четири чаши бренди. Лори седеше на ръба на стола си, трезва, настръхнала и отчаяно копнееща да се прибере у дома. Том бе изчезнал само няколко минути след Сара. Лори дори не го погледна, когато той стана от масата. Каси я заболя главата.

— Е, всичко мина добре, нали? — каза Нат. Тя се засмя. — Да не би всичките ни приятели да са откачили? — продължи той, докато изнасяше торбата с празни бутилки навън. — Ох! Главата вече ме боли.

— Явно е така. О, господи, сигурна съм, че за всичко съм виновна аз. Аз подхванах темата и виж докъде стигнахме.

Нат остави торбата на пода и я прегърна.

— Не си виновна ти. Престани да си мислиш, че светът се върти около теб. Не можеш да подреждаш живота на другите. Ако питаш мен, това явно се е надигало от доста време. Сара има право донякъде, Том все не постига нищо и прекарва много време в бара.

— Не е честно. Той се грижи за децата прекрасно.

— Няма — нежно подхвана Нат — да споря с теб сега. Мисля, че достатъчно спорихме за една вечер, нали? Хайде в леглото. Всичко ще ни изглежда нелепо и смешно на сутринта.