Даяна Апълярд
Игра с огъня (7)

Шеста глава
Нат

Пат зяпаше през прозореца на влака в непрогледния мрак. В далечината едва успяваше да зърне светлинките на селото, към което се приближаваха. Ако мобилният му телефон звъннеше отново, щеше силно да се изкуши да хвърли проклетия апарат през някой от тези мизерни плъзгащи се надолу прозорци, които засядаха отворени и вратът ти се схващаше. Нямаше и миг през деня, в който да не звънеше, сега имаше три телефона — един за входящи обаждания, един за изходящи и друг за съобщения, които според многострадалната му секретарка не проверява достатъчно често. Винаги когато някой от телефоните звъннеше, част от него копнееше да извика: „Просто ме оставете на мира!“. Всички бяха свързани чрез електронната поща с лаптопа му и с компютъра му в офиса и бяха пренасочени — бог знае как, сигурно чрез някой сателит на Марс — да го откриват където и да се намира. Все едно имаше проследяващо устройство на крака си.

Започваше да се пита колко дълго би могъл да издържи така. Бе спечелил достатъчно пари. Промоционалното DVD крило на компанията му бе продадено миналата година за много солидна сума. Мисълта за финансовата независимост би трябвало да го радва много. Трябваше да е щастлив, че е постигнал всичките си мечти и да се чувства най-сетне в мир със себе си. Но не се чувстваше спокоен. Сутрин се събуждаше със същото бясно желание, със същата изгаряща амбиция да излезе и… и какво? Да покори света? Да спечели милиони? Открай време това бе целта му, още като ученик — да спечели достатъчно пари, за да не притеснява никого. Така щеше да има свобода. Ако разполагаше със собствени пари, нямаше да се чувства задължен на никого. Преди години не бе помислил единствено за това, че колкото по-голям успех постигаш, толкова повече отговорности поемаш. Сега от него зависеха шейсет служители, както и още дванайсет в новооткрития офис в Ню Йорк. Дори и да продадеше всичко, а несъмнено имаше доста хора сред конкурентите му, които с удоволствие биха сложили ръка на консултантската му фирма, щеше да се наложи да остане поне три години на председателското място, преди да успее да вземе всички пари от продажбата на бизнеса. Три години. В този момент, уморен и изтощен, това му се струваше цял живот.

Много е странно, мислеше си той, да постигнеш мечтата на живота си, преди още да си навършил четиридесет. Накъде да продължиш оттук? Някои от бизнес познатите му, които бяха спечелили цяло състояние от продажбата на компаниите си, бяха тръгнали да обикалят света с яхта. По-рано и той харесваше плаването, но не искаше да следва стадото и клишето — продаваш бизнеса и си купуваш лодка. Често нощем лежеше буден до спящата Каси и си мислеше: „Какво искам?“. На пръв поглед имаше всичко, което човек би могъл да желае. Може би трябваше да си купят къща в чужбина. Замисли се. Франция? Каси никога не би се разделила с конете си. Пък и това означаваше просто нова материална придобивка, а той бе отегчен от материалното.

Имаше нещо, което желаеше. Много би искал да притежава имение в Шотландия. Като дете майка му го бе завела на кошмарна почивка в планините на Шотландия с родителите й и всички трябваше да се тъпчат в малката й кола заедно с палатката и миризливото им куче. Той бе ходил да лови риба всеки ден, за да избяга от задушаващото им обожание, и бе скитал из скалистите хълмове в търсене на скрити малки езерца, пълни с пъстърва. Веднъж дори бе уловил сьомга на въдицата си в една буйна рекичка, а после трябваше да бяга като вятъра, когато забеляза горския на другия бряг. Нещо в пейзажа, в дивия простор, в пустотата на околността бе пленило душата му и той никога не се бе чувствал по-спокоен от времето, когато бе стоял край езерото, простиращо се пред него гладко като стъкло, и единственият звук бе крясъкът на ястреба високо над главата му. Обожаваше усещането, че е напълно сам. Странно — колкото повече имаш, толкова повече осъзнаваш, че не се нуждаеш от много. Вместо да направят живота ти спокоен и лесен, богатството и отговорностите просто увисваха като камък на шията и теглеха надолу. Сега Нат се тревожеше също толкова много за акциите на компанията и за лихвените проценти, колкото някога за нищожния си заем като студент. Господи! Нима в природата на човека никога да не е доволен от това, което има? Прекалено много, прекалено малко? Каси бе единственият истински оптимист, когото някога бе срещал.

Да се стремиш към малкото — това бе тайната. Да водиш по-пълноценен живот, вместо да се качваш на проклетия влак всеки ден и да се гмуркаш в оживлението на Лондонското Сити. Засмя се на себе си. Май започваше да звучи като някакъв сектант. Може би трябваше да се оттегли в комуна и да се удря с брезови клонки или да седи под някоя пирамида. Но как да убеди Каси да напусне имението? Семейството й живееше там от шест поколения и тя имаше силно чувство за принадлежност и традиция. Вероятно би могъл да я убеди да си купят втори дом, а после бавно да я запали за идеята да се пренесат напълно. Там горе нямаше да работят дори и мобилните телефони. Истинска нирвана.

Влакът намали и спря. Гара Фулбрук. Селцето се гушеше в една падина на долината Уиндръш, закътано двустранно от нежно издигащи се хълмове, а гарата се намираше на тиха уличка близо до училището. Селото щеше да представлява напълно идилична картина, ако не бяха новите жилища в далечния му край, но това никак не би се харесало на Нат. Той много се дразнеше от разделението на „ние“ и „те“, с което се отнасяха към новодошлите някои от старите жители, и ако питаха него, с удоволствие би подкрепил всяко ново и евтино строителство в долината. Често го канеха да се включи в общинския съвет, но той просто нямаше и един свободен миг. Налагаше му се да прекарва все повече време в Ню Йорк, където консултантската му фирма бе открила нов офис за връзки с обществеността и вече бе спечелила няколко петзвездни хотела за свои клиенти през последните две седмици. Трябваше скоро да замине и да провери как вървят нещата. Идеята никак не му допадаше. Хората смятаха пътуването по работа за много приятно преживяване. Но не беше така. Това означаваше, че трябва да прекара дванайсет изтощителни часа в някаква метална тръба и да диша рециклиран въздух, макар че можеше да протегне дългите си крака в бизнес класата и да яде малко по-прилична храна от обикновените пътници. Истината бе, че му липсваше домът. Липсваше му хаосът и шумът, и Каси. Липсваше му това, че не може да се протегне нощем и да се сгуши до топлото й тяло. Трудно заспиваше в анонимните хотелски стаи, независимо колко луксозни бяха. Други мъже на негово място и на неговата възраст си намираха млади любовници. И той получаваше много предложения. Знаеше как въздейства на жените и това го отегчаваше. Имаше много добре развит усет за хора, които искат нещо от него — бизнес изгода, пари, слава… Няколко клиенти дори му бяха пращали проститутки. Миналата година се бе прибрал късно през нощта и много уморен в хотел „Сентръл плаза“ в Ню Йорк и бе заварил една осемнайсетгодишна красавица да седи на радиатора пред стаята му. „Здравей“, каза тя. „Благодаря, отвърна той, но не.“ Лицето й бе помръкнало. Значи нямаше да й платят. Нат не презираше клиентите си и приятелите си, които се възползваха от тази често предлагана форма на „гостоприемство“, нито отказваше поканите за барове с еротични танци, които изобилстваха в доминирания от мъже корпоративен свят. На тях вече не се гледаше като на нещо перверзно, каквито бяха някогашните стриптийз клубове, и много от поканите идваха от важни клиенти. Той отиваше, усмихваше се, пиеше шампанско и дори не забелязвате момичетата, които се увиваха около пилоните пред очите му. Вероятно бе единственият съпруг, който казваше на жена си точно какво прави. „Пак ли еротични танци — възкликваше Каси, когато й се обаждаше да й каже, че ще закъснее. — Забавлявай се.“ Тя изобщо не ревнуваше и той я обичаше заради това, както и за пълното й безразличие към изкушенията на богатството. Сигурен бе, че някоя като Лори би харчила парите му с лека ръка. Когато бе срещнал Лори, за пръв път от много години бе пипнал някакво физическо привличане към друга жена. Но знаеше кога да се отдръпне. Някои неща човек просто не биваше да прави, за да има щастлив брак. А и вече бяха станали приятели с Джерард. Или поне толкова близки, колкото някой можеше да се сближи с Нат. Само Каси познаваше добре човека, когото подчинените му смятаха за загадка.

Събра документите си от пластмасовата масичка и затвори лаптопа. Работеше върху презентацията на един нов корпоративен клиент, който искаше от него да организира курс за запознаване с медиите на ръководните му кадри. Нат бе събрал екип от известни репортери, които по-рано бяха работили за големите новинарски канали, тъй като клиентите му обичаха да слушат истории от зоните с военни конфликти по света и да знаят, че пред тях стои истински герой. Най-добре ако човекът е попадал под обстрел. Плащаше им добре, а от клиентите вземаше цяло състояние.

Прибра телефона си в кафявото кожено куфарче и го затвори. Насреща му седеше млада жена с лъскава кестенява коса и го наблюдаваше над ръба на вечерния си вестник. Тя цяла година пътуваше в същия влак като него, но Нат не я забелязваше. Всяка сутрин тя с нетърпение очакваше да го види, сърцето й трепваше, щом го зърнеше да крачи по перона, вдигнал яката на тъмносиньото си кашмирено палто заради студения вятър, а слънцето проблясва в русата му коса като на герой от комикс. Представяше си, че е негова жена и имат две малки русокоси дечица, негови копия. Когато той говореше по телефона, тя се навеждаше напред, за да чуе нещо и да разбере поне малко за живота му. Не можеше да не забележи масивната златна халка на пръста му. Сутрин се обличаше специално заради него. Някой ден, някой ден той щеше да вдигне очи, да срещне погледа й и внезапно да осъзнае, че тя е жената за него. Добре че толкова дълго прекарваше в разговори по телефона, иначе имаше опасност да чуе как тиктака биологичният й часовник, като същинска бомба с часовников механизъм.

Нат слезе от влака и вратите автоматично се затвориха зад него. Студът го накара да си поеме сепнато дъх и да се загърне по-добре в кашмиреното си палто. С куфарче и лаптоп под мишница той закрачи по бетонната рампа към паркинга. Край него минаваха другите постоянни пътници, с които през годините бяха започнали да си кимат за поздрав. До него мъж в дълго палто от туид отвори капака на телефона си, за да прочете съобщението, което тъкмо бе получил. Охранителните лампи създаваха фантастични оранжеви светли петна сред мрачните сенки на редиците от паркирани коли. Зад гърба му влакът бавно потегли и светлините му постепенно потънаха в мрака зад телената мрежа, която ограждаше паркинга от перона. Наоколо се чуваха звуци от отключване на колите и постепенно започваха да светват фарове. На няколко метра от него една жена пожела някому приятна вечер, докато оставяше куфарчето на задната седалка на колата си. Още един ден бе отминал.

— Добър вечер, Нат.

— Здравей, Дейв.

Нат се усмихна на пазача на паркинга. Човекът се гордееше, че знае по име всичките си редовни клиенти. Нат имаше сезонен пропуск за паркинга, както и целогодишен билет за железницата. Мразеше да купува пропуска през януари. Още една година. Поредната година, която много щеше да прилича на изминалата, а вероятно и на тази след нея. Някога напрежението и енергията на деловия свят го бяха вълнували. За него това бе игра, която трябваше да спечели, и всеки ден носеше ново предизвикателство. Сега всичко му се струваше едно и също. Тръпката си бе отишла. Натисна дръжката, за да отвори рейндж роувъра, и фаровете светнаха. Колата бе съвсем нова, от най-висок клас и имаше сателитна навигационна система, което Артър смяташе за страхотно. На Бет и Тили най-много им харесваше, че могат да гледат телевизия в колата, когато е паркирана. Сега мърмореха за вградено в колата DVD, но Каси казваше, че това е глупаво пилеене на пари. Той би се предал, но Каси бе непреклонна. Тя не виждаше смисъл в скъпите коли и караше много стара тойота, пълна с кални такъми и гумени ботуши.

 

 

Нат подаде ляв мигач и се усмихна при мисълта за нея и за дома си. Младата жена от влака се наведе напред, за да го зърне за последен път тази вечер. Естествено, той караше разкошна кола. Животът наистина не бе справедлив. Представи си жена му. Вероятно бивш модел, все още много красива, с високи скули и бедра, поддържани чрез липосукция, която щеше да го посрещне с чаша джин с тоник в прекрасната всекидневна, осветена от огъня в камината, докато тя довърши кулинарния си шедьовър.

 

 

— Не маслото! Не и проклетото масло!

Котката, забелязала факта, че маслото е останало непокрито, с радост бе скочила на плота и сега бързо облизваше остатъците от маслото, което Каси бе възнамерявала да сложи в печените картофи, вече станали съвсем черни в горещата фурна на печката.

— Ох, ох, по дяволите! — изпъшка тя, докато се мъчеше да ги извади с една кърпа за маса, която определено бе прекалено тънка за целта. Ръкавиците не се виждаха никакви. Всъщност бяха станали удобно легло за едно малко зайче и за морското свинче на Тили, които тя бе вкарала тайно вкъщи. И трите деца, с розови от ездата бузи, след като се бяха прибрали едва ли не опипом в тъмното, сега се бяха завили под дебел юрган и зяпаха телевизия в дневната, седнали на много миризлив диван, който бе използван като импровизирана сушилня от Хектор, все още смърдящ на обор. Гледаха сериала „Приятели“, не им бе разрешено, но те знаеха, че майка им ще е заета в кухнята поне още половин час. Още не бяха написали никакви домашни. Артър, който бе природно интелигентен и най-усърден в училище от тримата, щеше да си напише домашното в първото междучасие. Бет трябваше само да се поупражнява в четене, а Тили бездруго си бе оставила домашните в училище. Тя твърдеше, че хората на изкуство то не бива да бъдат принуждавани да учат математика. Било вредно за душата им. Тили пишеше странна поезия пълна с развихрени образи и правописни грешки, и Нат я смяташе за гений. На изпитите преди Коледа бе постигнала невероятния резултат от осемдесет и седем процента по английски и пълна нула по математика. „Поне написа ли си името отгоре на листа?“, бе попитал Нат, като се мъчеше да не се засмее. „Не мога да си спомня“, бе отвърнала Тили. Артър смяташе, че е много смешно, а баба й бе казала, че след като е ясно, че някой ден ще стане прочут творец и писател, за какво трябва да се притеснява за някакви си изпити. Каси бе заявила, че въпросът съвсем не е в това, но само тя се отнасяше сериозно към случката. Тя знаеше със сигурност, че Лори сяда всяка вечер и поне един час се занимава с домашните от училище заедно със Софи, макар детето вече да е било на занималня. Ник бе спечелил частична стипендия за Ъплингъм и тя бе уверена, че това се дължи на съвестното отношение на Лори, която дори купуваше на децата си видеофилмчета, за да тренират по математика. Да я вземат мътните Лори — бе такава добра майка, освен че беше и слаба. Софи дори се упражняваше да свири на пиано всяка вечер. Учителката по музика на Тили се бе отказала да й дава задачи за упражнение в малката синя нотна тетрадка, защото Каси никога не я караше да ги изпълнява. Щом се сетеше за това, тя изгаряше от срам. Дори нямаше оправдание, като Сара, която непрекъснато работеше. Дори и Том правеше някакви отчаяни опити да преглежда домашните на децата си и да следи за музикалните им упражнения. „Трябва да се старая повече, каза си Каси. Трябва да бъда по-организирана.“ Прекалено много време прекарваше с конете, а това нямаше да прати децата й в добри училища. Целта й бе всички те да си вземат изпитите на единадесет години с добри оценки и да се запишат в близката гимназия. Разбира се, можеха да си позволят да плащат за частни училища, но самата Каси се чувстваше много нещастна като малка в пансиона, където я бяха изпратили, и не искаше да подложи никое от децата си на подобно изпитание, а и не можеше да понесе мисълта, че няма да ги вижда седмици наред. Нат бе завършил общообразователно училище, без това да му навреди особено, и също смяташе частните училища за излишно пилеене на пари. „В повечето случаи хората плащат само за превзет акцент и силно развито чувство за собствената си важност“, казваше той.

Задната врата се тръшна шумно. О, по дяволите, това беше Нат, а задушеното с пилешко месо бе престояло във фурната само половин час. В рецептата пишеше, че му е нужен поне час и половина, а и тя бе забравила да добави брашното, преди да налее бульона, което означаваше, че сега в тенджерата вряха доста противни на вид твърди бели топчета от брашното. Щеше да се наложи добре да ги разбие по-късно. Сосовете й или ставаха прекалено гъсти като лепило, или бяха редки като супа. Котката седеше на работния плот и я гледаше с едва прикрита насмешка. Каси отвори кухненския прозорец и я избута навън.

— Върви да се правиш на котка, котко — каза тя, а после се почувства гузна, защото навън бе много студено.

В същия миг усети как ръцете на Нат я прегръщат.

— Пак ли си говориш с котката? — прошепна той във врата й. — Трябва да излизаш по-често.

— Тази котка ме мрази. Гледа ме така, сякаш иска да каже, че може да се оправи с домакинството десет пъти по-добре от мен.

— Вероятно може — съгласи се Нат, облегна се на шкафа и прегледа набързо пощата.

— Вино?

— О, да.

Каси се обърна и се протегна, за да свали бутилка от специално направената етажерка отстрани на комина, където гореше печката с дърва.

— Май привършваме запасите.

— Хм! Ще поръчам да ни доставят. Каква е тази интересна миризма на изгоряло?

— Картофи, печени с обелките. Ох!

Малко почернели, те изглеждаха много неапетитно и приличаха на спукани балони.

— А какво кулинарно удоволствие се крие тук? — попита ухилен Нат, докато отваряше вратичката на фурната.

— Задушено. Или поне трябваше да е такова, когато го пъхнах вътре. Сега вече може да е какво ли не.

— Това харесвам в готвенето ти — заяви Нат. — Постоянните изненади.

Тили, чула гласа му, нахлу в кухнята и обви ръце около кръста му, а когато той се изправи, стъпи върху краката му.

— Татко! Ти се върна!

— Няма нужда от толкова драматично посрещане. Правя го почти всеки ден.

Той се затътри тромаво към крайния стол до масата, докато дъщеря му все още стоеше върху краката му, и внимателно се отпусна на седалката. Тили посегна и отпи глътка от виното му.

— Мм, хубаво е! — каза тя.

— Френско.

— Това дете ще стане алкохолик. Каквато майката, такава и дъщерята — измърмори Каси и вдигна капака на тенджерата за готвене на пара, за да задуши малко зелен боб.

На прага се появи Бет, помъкнала любимото си одеяло с оръфано от дъвкане ъгълче.

— Искам и аз — обади се тя и се покатери на коленете на баща си.

Той ги настани всяка на различно коляно и ги изгледа престорено строго.

— Написахте ли си вече домашните?

— Нее… — провлече Тили. — Не точно.

— Не ми казвай, че си оставила учебника в училище — каза Каси — за пореден път.

— Тили, ще трябва да се отнасяш по-сериозно към уроците си — опита се да бъде строг Нат.

— Получих отличие в часа по изкуство — осведоми ги тя весело. — Ох! Бет ме щипе.

Би ли ги завел горе и да чуеш как чете Бет, моля те! — Гласът на Каси прозвуча приглушено, защото сега се взираше в мрачните дълбини на фурната. — Вечерята ще е готова след около половин час. Ако междувременно не се самозапали спонтанно.

— Хайде по леглата. — Нат пусна Тили да стъпи на пода и се изправи с Бет на ръце.

— Аз не трябва да си лягам още сега — възмути се Тили. — Едва осем часът е.

— О, трябва — едновременно възразиха Каси и Нат.

— Но тя е по-малка от мен. Аз нямам никакви привилегии. Не е честно. Щом аз трябва да си лягам, и Артър да си ляга.

— Ще ги изведеш ли оттук, моля те!

— Хайде, тръгваме.

Минаха покрай вратата на дневната, където Артър се бе пъхнал целият под завивката.

— Знам, че си там — каза Нат. — Още половин час.

— Добре, татко — отвърна завивката.

Стаята на Тили бе истинска кочина. Нямаше значение колко често разтребва и чисти Каси, на Тили й трябваха само десет минути, за да извади всичко от чекмеджетата, да разпилее флумастерите навсякъде и да осее целия под, неизвестно по каква причина, със смачкани топчета от тоалетна хартия. Обикновено правеше убежища за различните си домашни любимци и озадаченото морско свинче често се озоваваше в някоя обувка в дъното на гардероба й.

— Ооо! Забравих! — извика тя, докато Нат се опитваше да я вкара в стаята й, все още държащ Бет на ръце.

Промуши се под лакътя му и изчезна надолу по стълбите. Бет се бе облегнала на рамото му и си смучеше палеца. Очите й вече се затваряха. След ездата бе облякла странно съчетани дрехи — от долнището на пижамата й до якето от пони клуба, както и големите рошави пантофи, които приличаха на конски глави и цвилеха, когато натиснеше едното ухо. Нат се зачуди дали да не я заведе в банята, за да й измие зъбите, но после реши да остави това за сутринта, тъй като тя направо заспиваше. Нямаше никакъв шанс да се заеме и с четене. Занесе я по тесния коридор към спалнята й, като се наведе на прага, за да не се удари в горния ръб. Таванът на стаята бе нисък и скосен, а върху полирания дървен под имаше пухкаво килимче от ламска вълна, подарък от баба й след последната екскурзия до Перу. Беше й купила също и вълнена шапка, която скриваше и ушите и която Бет настояваше да си слага, докато спи. Момичето бе наследило ексцентричния вкус към облеклото на баба си. Нат я остави върху леглото и внимателно й свали якето. Намери чисто горнище на пижама в чекмеджето и й го облече. Бет не отвори очи. Обгърна дебелите завивки и видя, че чаршафът отдолу е покрит със сиви котешки косми. Бет обичаше да спи с котката под завивките до нея. Сега котката не се виждаше никъде — всъщност дебнеше в горния край на стълбите и чакаше Нат да си тръгне, защото той понякога тропваше с крак и заявяваше, че животното трябва да излиза навън през нощта, както правят всички котки. Когато Каси я бе избутала през кухненския прозорец, тя просто бе направила обичайната си обиколка на къщата, после бе скочила покрива на бараката, после на по-високия покрив и бе влязла обратно през прозореца на банята. Нат опъна завивките над отпуснатото малко телце и се наведе да целуне топлата бузка на детето.

— Приказка — измърмори то, без да отваря очи.

Нат изпъшка.

— „Пухчо и Духчо“ — пожела си Бет.

Нат намери книгата отстрани до леглото и седна да чете.

— Имало едно време един пингвин — започна той. Господи, можеше да изрецитира наизуст цялата книжка, дори и насън да го бутнат. Погледна към Бет, която изглеждаше съвсем унесена и се бе обърнала с гръб към него, прегърнала онзи грозен плюшен вълк, за който също настояваше да спи в леглото й. Нат набързо прелисти три страници.

— И после всички заедно извикали „ура“.

— Пропусна нещо — каза Бет, все така обърната към стената.

Той въздъхна и се върна назад. Тили стоеше на прага. Тя също много бе обичала тази приказка и бе предала книгата на Бет. Каси изобщо не позволяваше да се изхвърлят книги и таванът бе пълен с кашони, които се предаваха от дете на дете през поколенията. Нат потупа леглото до себе си. Тя изтича до него и той се зарадва, като видя, че е с пижама. Случваше се да си легне и напълно облечена.

— Това няма да се брои за моя приказка — прошепна тя.

— Ти си много голяма за приказки — отвърна й той.

— Не, не съм. Много ми харесва, когато си преправяш гласа.

След като прочете цялата книжка, той се наведе да целуне Бет. Зави я топло и когато двамата с Тили тръгнаха към нейната стая, през краката им се стрелна сива топка.

— Защо — попита Нат, загледан в хаоса по пода — ръкавиците за фурната са тук?

— О! — възкликна Тили. — Ами…

Той ги вдигна и ги тръсна. От тях изпадаха изпражнения от морското свинче и от зайчето.

— Това не е никак хубаво — каза Нат, взе ги и отвори прозореца, за да изхвърли мръсните топчета навън. — Къде са животинките, на които принадлежи това творение?

— В клетките си са. Честна дума.

— Така ли? Значи не гледат телевизия? Не пият от чашата ми? И не се обаждат чак в Перу?

Тили се засмя.

— Колко си смешен.

Всъщност животинките бяха настанени на топло в най-долното чекмедже на скрина й, сред меките й пуловери, а за всеки случай им бе оставила и нещо за хапване вътре. Онова, за което родителите не знаеха, нямаше как да ги нарани.

Тя подаде на баща си книгата „Най-злата вещица“.

— Сигурно си я чела милион пъти — каза той, но примирено отгърна на страницата с подвито ъгълче.

След като свършиха с четенето, тя помоли, както правеше всяка вечер:

— Пусни моята касета.

Той загаси лампата.

— Не я пускай много силно.

Нат тръгна да слиза по стълбите, но реши да провери Бет. Тя бе прегърнала плюшения вълк Хаулър, а пухкавата сива глава на котката едва се подаваше изпод завивките. Сърцето му се размекна. Жълтите карирани завеси не бяха дръпнати съвсем докрай и той тихо пристъпи в стаята, за да ги оправи. От прозореца на Бет можеше да види църквата, чиято кула с часовника бе осветена от един прожектор на земята, поставен сред гробовете. Докато гледаше натам, тежките позлатени стрелки на часовника стигнаха до дванадесет и дълбок камбанен звън проехтя над ливадите. В бившия дом на енорийския свещеник угасиха лампа и той бегло различи фигурата на Лори, която минаваше покрай прозореца на стълбите.

„Ти си щастливец“, помисли си Нат. А после си спомни. Ню Йорк. Още една седмица далеч от къщи.