Даяна Апълярд
Игра с огъня (11)

Десета глава
Том

— Мога ли да те отвлека? — Том се бе облегнал небрежни отстрани на колата й.

Изглеждаше както обикновено, сякаш току-що се е научил да се облича сам, единият край на ризата му висеше извън панталона, а яката стоеше накриво. Тя трябваше да положи усилие да не се протегне и да я подпъхне под синьото му яке. Премести чантата със спортния екип в другата си ръка и натисна копчето, за да отключи вратите.

— Защо? — попита Лори и прибра немирен кичур зад ухото си.

— Просто си мислех, че имаш нужда от малко ободряване — небрежно отвърна той. — Звучеше много потисната, когато говорих с теб по телефона, а пък аз изведнъж се оказах свободен за цялата сутрин…

— Том, ти винаги си свободен сутрин, когато Дейзи е в забавачката.

Той се засегна.

— Забрави ли, че съм писател? Ние никога не сме свободни. Музата може да ни споходи по всяко време.

— Сериозно? — По гласа й личеше, че едва сдържа смеха си.

— Моля те. След като не искаш да дойдеш с мен на театър, ще те отведа на пътешествие, каквото се случва само веднъж в живота. Е, може и да не е точно веднъж в живота, но поне… в седмицата. Отиваме в една нова художествена галерия, която се открива днес в Клейдън. А аз — той размаха два пропуска — имам специални покани за откриването.

— Едва ли са чак толкова специални — засмя се Лори. — Щом става дума за Клейдън.

— Е, може и да не се окажем стъпкани от критици от националните вестници, но съм сигурен, че ще дадем своя скромен принос към света на изкуството.

— Света на изкуството? — възкликна тя. — Каси ще идва ли?

— Не може — бързо отвърна той. — Заета е с конете, нали знаеш.

Лори помълча за миг. После се усмихна.

— На твое разположение съм.

Стояха в средата на галерията.

— Много прилича на Матис — надуто обяви Том, наклонил глава леко встрани. — В неговия бароков период — добави той високо.

— Това е в архитектурата — изсъска му Лори. — Ужасни са.

Бяха най-младите посетители — поне с трийсет години по-млади от останалите. Около тях се разхождаха жени с посивели коси и полумесеци на очилата, които крепяха чаши с чай върху програмите си. Том се огледа. Наведе се към нея и заговорнически й прошепна на ухо:

— Какво ще кажеш да избягаме? Мога ли да те подкупя с шоколадов кейк в „Пеещия чайник“? Това тук не става за нищо, нали?

— Много е лесно да ме подкупи човек — прошепна в отговор Лори. — Дадено.

— Не съм абсолютно сигурен за барока — каза Том, докато разбъркваше чая си. — Може би беше по-скоро натуралистичен стил. Ти знаеш всичко за изкуството, нали? — добави той, като обвинително насочи лъжичката си към нея.

— Малко — каза тя. — Майка ми беше специалист. Имаше фантастично око. Повечето ми картини са ми подарък от нея, както знаеш.

— На нея ли приличаш?

— Не съм сигурна. — Лори се облегна на стола си. — Приличам на нея в много отношения — външно — определено, но мисля, че не съм толкова самоуверена. Тя притежаваше голяма увереност и стил. Може би съм наполовина като нея. — Тя се засмя.

— Дали щеше да ме хареса?

— Има ли значение?

Той сви рамене.

— Не знам. Баща ти ме харесва, нали?

— Да. Какво беше казал? Че си забавен. Мисля, че според него Джерард е прекалено сериозен. Татко обича да се забавлява и не може да разбере как някой се интересува повече от работата, отколкото от забавленията.

Том я погледна замислено.

— Джерард наистина изглежда малко… хм, особено напоследък… — внимателно подхвана той.

Лори взе пакетче захар от малкото плетено панерче в средата на масата и сякаш се зачете в описанието на опаковка. Усети, че й става топло, и протегна лявата си ръка, за да вдигне нагоре ръкава на светлосинята си жилетка до лакътя. Тънките сребърни гривни, които често носеше, подрънкваха една в друга и Том не можеше да откъсне поглед от бледите кафяви косъмчета върху ръката й, проблясващи на фона на бялата й кожа. Имаше толкова тънки китки, като на дете. После Лори го погледна и той си помисли колко красиви са устните й, извити в тъжна усмивка.

— Има много тревоги — тихо каза тя.

— Сериозно ли е?

— Да. — Тя остави захарчето и потърка покривката с пръст. — Не е лесно, но нещата не са…

— Какво? — Том осъзна, че сдържа дъха си.

— Не ни е много весело в момента. — Лори сви рамене. — Всичко ще се оправи. Винаги така става. Ще се оправим. Просто той… — Тя се намръщи и раменете й увиснаха. — … си има много тревоги и мисля, че… не знам, но мисля, че е депресиран. Не просто притеснен, не, нещо повече — депресиран.

— А ти? — Том се приведе напред.

— Какво аз?

— Обичаш ли го? — попита той. — Искаш ли да останеш с него?

Лори го погледна ужасена.

— Как можеш да ми задаваш такъв въпрос?

— Защото трябва да знам — отвърна той. — Трябва да знам.

— Това не е твоя…

— Знам. Но въпреки това.

Тя затвори очи и въздъхна. След миг бавно каза:

— Откровено казано, в момента имам чувството, че не го познавам. Гледам го, мъжа, за когото се омъжих, и виждам, че не се е променил особено. Винаги е бил много целеустремен, обсебен от бизнеса, и това просто е част от характера му. Но напоследък сякаш има някакъв облак, надвиснал над него, и каквото и да правя, не е правилно. Разбираш ли какво имам предвид? Колкото и да се опитвам да стигна до него, все го правя не както трябва и имам усещането, че само влошавам нещата, а не му помагам.

Очите й бяха пълни със сълзи. Том положи усилие да не протегне ръка и да ги избърше.

— Съжалявам. Много глупаво от моя страна. — Лори прокара пръстите на дясната си ръка под едното око и те останаха за миг притиснати до ъгълчето му. — Не искам да ти натрапвам грижите си.

— Не — каза той. — Не е глупаво и не се натрапваш. Защото…

— Защото какво…?

— Защото съм влюбен в теб.

На съседната маса някаква жена се прокашля и обърна страницата на вестника си.

Очите на Лори се разшириха и за миг й се стори, че ще припадне. Стаята сякаш се завъртя около нея и тя стисна здраво ръба на масата.

— Това е невъзможно.

— Защо? Защо, по дяволите, да е невъзможно?

— Защото е много опасно.

— Не гледай откъм лошата страна. Моля те.

Той се протегна и ръката му сляпо потърси нейната върху масата. Пръстите му докоснаха нейните и тя усети как я залива топлина. Стисна устни, без да откъсва очи от преплетените им ръце, запленена от гледката, сякаш ръцете им бяха съвсем отделно същество, върху което няма никакъв контрол.

— Хубаво е да видиш толкова щастлива двойка — каза сервитьорката, докато разчистваше чиниите на масата. — Някои хора идват тук и не си казват и дума през цялото време. Мразя това — добави тя, докато забърсваше масата. — Трябва да се разговаря.

— Това е лудост — каза Лори, щом тя си тръгна. Не можа да се въздържи и се засмя. — Чувствам се като в пиеса.

— Аз също се чувствам малко луд — каза той. Облекчението от това, че вече й бе признал, го замайваше. Усещаше се премалял от удоволствие, опиянен от необичайното чувство да може да я докосва. А и тя не се бе отдръпнала от него. Той обърна ръката й с дланта нагоре и нежно погали основата на палеца й с другата си ръка. — Нямаш представа от колко дълго време искам да направя това.

Лори се чувстваше като насън, сякаш се движи под вода. Остана загледана в очите му в един много дълъг, наситен с чувственост миг, застинал във времето. Той затаи дъх. „И тя го усеща. Сигурно го усеща.“ Почувства се безкрайно развълнуван, обезумял. Много нежно започна да гали с кръгови движения на пръстите си дланта й и тя затвори очи, докато вълни на силно желание заливаха цялото й тяло. „Не вярвах, че някога отново ще се чувствам така“, мислеше си тя. Беше невъзможно това да се случва. Затвори очи, всяка фибра в тялото й бе разтърсена от чувственото докосване на ръката му. Да обичаш и да бъдеш обичан. После отвори очи и видя колко зачервени са страните му, а върхът на езика му лекичко облизваше горната му устна. Протегна другата си ръка и погали бузата му. Той се облегна върху дланта й и я загледа право в очите, толкова откровено възбуден, че направо й идваше да изкрещи.

— Две лири и петдесет — каза сервитьорката и тръшна силно чинийката със сметката на масата.

Лори отдръпна ръката си. Отново седяха в кафенето в Клейдън, в едно слънчево мартенско утро и всъщност светът не бе спрял да се върти.

Вторачиха се един в друг, удивени от онова, което бяха допуснали да се случи между тях. Нещо, което не може да бъде върнато назад — и двамата го знаеха.

— Трябва да тръгваме — каза Лори.

Всяка дума звучеше безкрайно нелепо, всяко движение изискваше усилие. Магията, обзелата ги лудост, се бе разсеяла и сега тя се чувстваше едновременно изложена на показ и уязвима. Какво си бе мислила? Как е могла дори и за стотна от секундата да си въобрази, че имат право на това? В главата й препускаха куп рационални въпроси, докато тялото й сякаш крещеше: „Люби ме“.

— Аз ще платя — каза Том и бръкна в джоба си.

Лори се пресегна назад за якето си и се препъна в крака на стола. Той я хвана за лакътя, за да я подкрепи, и за един спиращ дъха миг тя усети до тялото си неговото — стройно, здраво и силно. Всяко докосване бе като удар от електрически ток.

— Не — каза тя. — Недей.

Върнаха се до колата мълчаливо. Лори пъхна ръце в джобовете на якето си и остана със сведена глава, отказваше да го погледне. В ума й се блъскаха най-различни противоречиви мисли. „Не сме тийнейджъри. Не бива да играем тази игра, прекалено е опасно.“ „Но е неустоимо, обади се изкусителен глас. Двамата го желаете толкова силно. Можете ли наистина да го предотвратите? Това е извън контрола ви.“ Някаква жена с детска количка спря да разгледа витрината на книжарницата, покрай която минаваха, а очите й пробягаха по обявите за работа, закрепени с карфици върху таблото до вратата. Том протегна ръка, за да помогне на възрастен човек, който се облягаше тежко на бастуна си и се препъна на тротоара. Човекът носеше тъмнокафяво бомбе и много старо палто от туид, дишаше тежко, ръката му бе изкривена и стискаше здраво костената дръжка на бастуна, а вените върху китката му бяха изпъкнали под приличащата на пергамент кожа.

— Ето, внимателно — каза Том.

— Благодаря ви, млади момко — задъхано изрече старецът.

Слънцето грееше доста силно за началото на март и Лори вдигна лице за миг, за да почувства топлината му. Беше съвсем обикновен ден в оживеното градче, обикновен понеделник, в който хората връщаха книгите си в библиотеката, пазаруваха хляб и мляко, купуваха си вестници, бъбреха с познати, които бяха срещнали неочаквано, докато държаха за ръка отегчените си, дърпащи се и хленчещи деца. Над главната улица имаше закачен транспарант, рекламиращ най-новата постановка на „Клейдън плейърс“, и вятърът го развяваше. „Обикновен ден, каза си тя. Съвсем обикновен ден, в който да ми кажат, че ме обичат.“

В колата по обратния път Лори гледаше през прозореца към плетовете, полята и дърветата. Няколко агънца се бяха събрали на една затревена полянка и се упражняваха да прескачат канавката, като възбудено махаха с малките си къдрави опашки. Кипяха от искрена радост, че са живи, щастливи под топлото слънчице и на сигурно място до майките си.

Знаеше, че ако улови погледа му, той ще спре колата, ще я прегърне силно и ще я целуне. И това ще бъде началото на едно безумно, ужасяващо и пленително пътешествие. Все едно да гледаш как към теб се приближава вихър и да знаеш, че ще те погълне и ще промени живота ти завинаги. Но въпреки това можеш да се дръпнеш от пътя му и да се спасиш. „Мога да спра това, реши тя. Ще го спра, защото нямам право да избирам.“ Затова избягваше да срещне очите му. Позволи си само да погледне ръката му, докато той сменяше предавките на колата — под тъмносиния ръкав на якето му се показваше светлосиня джинсова риза, а тъмните косъмчета изпъкваха върху загорялата кожа на китката му. И на пръста му проблясваше златото на венчалната му халка.

Том я остави пред дома й и дори не слезе от колата, за да си вземат довиждане. Тя вдигна ръка да му махне, но той вече бе изчезнал, а от гумите на колата му се разхвърчаха камъчета.