Даяна Апълярд
Игра с огъня (18)

Седемнадесета глава
Нат

Нат протегна дългите си крака в бизнес класата. До него един японец се мъчеше да се оправи със слушалките, които бяха свързани със звука на филма на DVD плейъра, вграден в облегалката за ръце.

— Завивка, сър?

Русокосата стюардеса му предложи дебело и пухкаво на вид одеяло. Той й се усмихна и го взе от ръцете й, докато очите й не се откъсваха от лицето му.

„Това е последното пътуване преди Великден“, каза си той. „И слава богу.“ Зави се и смъкна обувките от краката си. Трябваше да се сети и да резервира и съседното място, защото сега чуваше проклетия филм през малките слушалки в ухото на мъжа. Обърна се, завъртя се с гръб към него и затвори очи, облегнал глава на някаква жалка надуваема възглавничка. Чувстваше се толкова уморен. Бе работил по шестнайсет часа на ден върху предложенията SB офиса в Ню Йорк, а от мига, в който кацнеше на летище „Кенеди“, го очакваха среща след среща с неговите служители, с хотелите, искащи промоционални DVD презентации, техническите служби и американския уебсайт дизайнер. Освен това една телевизионна програма, която бяха организирали по поръчка във Великобритания, явно се бе харесала на CNN. Имаше и уговорена среща с отговорника по забавните и развлекателни програми в NBC. Всичко изглеждаше прекрасно. Прекалено хубаво. Ако всичко потръгнеше, това би означавало да прекарва поне веднъж месеца в годината в Съединените щати. Почти половината от бизнеса му щеше да се пренесе там и той не можеше просто да остави служителите си да се оправят както могат, защото шефовете на телевизионните мрежи искаха да се договарят лично с него, което бе напълно разбираемо. Преди пет или десет години щеше да е на седмото небе. „Изгубил съм апетит“, каза си той. Двамата с Каси не бяха разговаряли повече за Шотландия, но това не означаваше, че се е отказал от идеята. Представата за огромните открити пространства, за простотата на пейзажа и отсъствието на човешки следи, както и на хора, бе адски привлекателна. Животът у дома ставаше прекалени сложен, а Каси, както забелязваше той, бе затънала в ниша, заради доброто си сърце. Цялата тази глупост с Том и Сара. Нат въздъхна. Той не проявяваше никакво съчувствие. Ако двама интелигентни възрастни хора не можеха да намерят начин да живеят в хармония и разбирателство, значи трябваше да седнат и здраво да си поумуват. Щом изобщо са се оженили, значи са се обичали. Тогава какво се е случило? Как може някой да остави брака си да се плъзне толкова опасно близо до пропастта, без да направи нещо, за да го закрепи, и без да разпознае признаците? Може би той просто имаше късмет, че е женен за Каси. Която смяташе, също като него, че семейството е най-важното нещо на света. Но не беше само това. Бракът не биваше да е само задължение, а радост, своеобразно убежище. Нат имаше приятели, които също много държаха на семейството си — но спяха с други жени. Как можеха да са толкова безчестни? Сара сигурно бе много интелигентна жена, след като правеше такава шеметна кариера. Той не би искал Каси да работи толкова. „В един брак не може да има две звезди“, каза си той и колкото и да спореха за противното, мъжете все още искаха да са основната опора на семейството във финансово отношение. Том сигурно също го усещаше — просто бе мързелив. Харесваше Том, но не можеше да разбере как той се примирява да бъде на практика домакиня. Макар че част от желанието на Нат да се преместят в Шотландия бе свързано с това, че искаше да прекарва повече време с децата си. Усмихна се при мисълта за тях.

Стюардесата го забеляза да се усмихва със затворени очи и се запита за какво ли си мисли. В този момент самолетът се наведе рязко напред.

— Какво, по дяволите, става? — възкликна Нат. Той се изправи на мястото си и отметна одеялото. Навсякъде около него пътниците сваляха маските от очите си и слушалките от ушите си. Стюардесата се хвана за седалката и стана на крака, след като се бе озовала на пода и бе разляла половин бутилка джин на килима.

— Какво става? — извика мъж в тъмен костюм. — Нямаше никакво съобщение за турбуленция.

Над главите им светнаха надписите за затягане на коланите.

„Това трябва да е“, помисли си Нат. „Странно.“ После самолетът сякаш спря и се спусна рязко поне стотина метра. Стомахът на Нат се качи в гърлото му, главата му болезнено се удари отпред и той сграбчи облегалките на седалката си, за да закопчае възможно най-бързо колана си. Летеше поне двайсет-трийсет пъти в годината и това бе най-силната турбуленция, на която бе ставал свидетел. Съседът му бе пребледнял като платно и устните му се движеха в беззвучна молитва. В този момент целият самолет се наклони силно вляво. Нат залепи лице за прозореца, а наоколо се разхвърчаха куфари, палта и папки, изпаднали от багажното отделение над главите им, летяха очила, вестници и списания. Чуваха се приглушени викове, а една жена изпищя пронизително с ужасен, безумен вик. Самолетът сякаш падаше свободно надолу и никой не правеше нищо, за да го спре. Нат бързо прецени ситуацията. Това не бе турбуленция. Никое въздушно течение, независимо колко силно, не можеше така рязко да повали самолета. Очевидно не беше и бомба. В кабината нямаше допълнителен шум, не бе нарушена и целостта на корпуса. Той напрегна всички сили, измъкна се от мястото си и прескочи японеца, който бе свил глава между коленете си, заемайки позата за принудително приземяване.

Русокосата стюардеса лежеше на пода, а от ъгълчето на устата й се стичаше кръв. Нат се хвана здраво за облегалката на една седалка и провери пулса й. Още бе жива, сигурно просто бе изгубила съзнание.

— Помогнете ми да я вдигна! — извика той, но никой не го чу.

Самолетът правеше резки завои под прав ъгъл, подскачаше и се мяташе във въздуха, сякаш направляван от някаква невидима ръка в небето. Забеляза, че служителите от обслужващия персонал са закопчали здраво коланите на местата си, в предната част на самолета и две от момичетата плачеха, докато отчаяно се мъчеха да запазят равновесие. Пилотската кабина. Сигурно нещо ставаше в пилотската кабина. Пълзейки на ръце и колене, Нат се придвижи бавно напред. Беше почти невъзможно, защото се налагаше да се държи здраво за седалките отдясно и при всяко движение коленете му болезнено се удряха в седалките отляво. Една жена пред него енергично премяташе зърната на броеницата си, а зад гърба му долитаха детски писъци. Ушите му бучаха ужасно, понеже внезапните пропадания променяха налягането в кабината. За момент самолетът сякаш зае хоризонтално положение, а после за ужас на всички носът му потъна рязко надолу. Нат полетя напред и се приземи с трясък върху вратата на пилотската кабина.

„Това е краят, помисли си той и бе удивен от спокойствието си. Ще умра в една метална тръба на стотици метри височина. Не можем да понесем такова налягане, самолетът ще започне да се разпада. Обичам те, Каси. Обичам те толкова много и съм истински късметлия, че имах такъв живот с теб.“ Самолетът отново се изправи. Какво, по дяволите, ставаше? Един от мъжете от персонала се блъсна в него.

— Върнете се назад, сър — каза той. — Моля ви. — Той махна към другите пътници от първа класа, които се бяха свили в защитна поза. — Моля ви, сър, върнете се.

— Не! — отвърна Нат, надвиквайки шума от другите пътници. — Нещо става, елате с мен.

Той се пресегна и отвори със сила вратата на пилотската кабина. Гледката вътре спря дъха му. До контролните прибори на самолета стоеше тъмнокос мъж с изкривено от ярост лице и се бореше с капитана. Зад него вторият пилот бе отпуснат върху стола си, а по лицето му се стичаше кръв.

Капитанът го видя в мига, в който Нат се хвърли напред. Изненадан, нападателят не реагира веднага, когато Нат хвана здраво ръцете му отстрани на тялото. После направо полудя. Изрева гневно и успя да освободи ръцете си с необичайна за такъв дребен мъж сила, удари Нат по лицето и той усети как предните му зъби се чупят. Тогава го обзе свръхчовешка ярост. Нямаше да позволи този лунатик да избие всички на борда. Нямаше да го остави да убие и него. Нямаше да се остави да умре от ръцете на някакъв вероятно религиозен фанатик или просто луд човек, който си въобразява, че избиването на стотици невинни хора ще му гарантира място в рая. Спусна се напред и стисна мъжа за шията. Осъзна, че наистина му се иска да го убие. С цялата мощ на своите метър осемдесет и осем сантиметра го задърпа назад, над пилотското място, на което капитанът незабавно седна и се опита да поеме контрол над управлението. Стюардът, досега стоял напълно парализиран от случващото се, явно дойде на себе си и сграбчи бясно размаханите ръце на мъжа. Той все повече отслабваше, защото Нат бе спрял дишането му.

— Дайте въже — извика Нат.

Две стюардеси се втурнаха в кабината.

— Въже! — крещеше той. — Каквото и да е.

Мъжът редеше неразбираеми думи, които звучаха непонятно, на някакъв чужд език. „Нещастник такъв“, помисли си Нат. „И това ще ти донесе спасение, така ли?“ Човекът явно бе побъркан. Тялото му започна да се отпуска. Очите му бяха затворени, а лицето му — пребледняло. Нат отслаби натиска си, иначе щеше да го убие. Той леко отпусна хватката си и мъжът политна напред, в безсъзнание, върху гърба на пилота. Нат го обърна и го премести до мястото на втория пилот. Господи, та той беше почти момче. Може би на осемнайсет или на деветнайсет. Изглеждаше като съвсем обикновен младеж от Средния изток, с джинси, риза, маратонки. Имаше странен символ, татуиран на ръката, и не бе обръснат, изглеждаше леко немарлив. Преглъщайки кръвта в устата си, Нат помогна на стюардесата да го завърже здраво. Пилотът, по чието лице се стичаше пот, превключваше уредите на таблото проверяваше данните.

— Негодникът знаеше как да изключи автопилота — каза той. — Невероятно е колко много знаят, нали? Аз съм Грег — представи се той и протегна ръка.

Нат се усмихна. Типично по британски. Стисна протегнатата му ръка.

— Нат.

— Предполагам, че трябва да кажем на хората какво се учи — каза пилотът и включи микрофона си. Изкашля се и продължи: — Дами и господа, някакъв луд преди малко се опита да убие всички ни. Но вече е обезвреден и дължим голяма благодарност на Нат. Ще се приземим безаварийно, слава богу, след около два часа.

Последва вцепенено мълчание, а после буря от аплодисменти, придружени от радостни възгласи, разтърси самолета. Едно бебе продължаваше да плаче.

— Какво ще правим с него? — попита Нат, докато проверяваше пулса на мъжа. — В безсъзнание е.

— Да го затворим в някоя от тоалетните — предложи стюардът.

— Може ли да се заключи от външната страна?

— Може.

— Устата ви — възкликна стюардесата.

Нат притисна ръка до устата си. По брадичката му течеше кръв и той предпазливо прокара език по зъбите си. Един бе паднал напълно, а друг бе смачкан назад. Болеше ужасно. Стюардесата му подаде памучен тампон и Нат го притисна до устата си.

— Едно питие би ми се отразило добре — измърмори той през памука.

Пилотът се засмя.

— Късметлия. Аз трябва да чакам още часове наред, докато пийна нещо.

Обърнаха се да погледнат втория пилот, който тъкмо идваше в съзнание и разтърсваше глава.

— Какво, по дяволите, стана? — попита той. Потърка глава. — Нещо ме удари.

Стюардесата вдигна бутилка водка.

— Това.

— О! — възкликна той. — Сигурна работа.

Когато кацнаха на летище „Кенеди“, ги очакваха цяла процесия линейки и полицейски коли с пуснати сирени. Нат бе прекарал остатъка от полета обграден с грижи, потупвания по рамото, прегръдки и сълзи от благодарност. Чувстваше се ужасно. Не бе направил нищо по-различно от онова, което всеки с малко здрав разум би се опитал да направи, и ни най-малко му се искаше да се озове под светлината на прожекторите.

„Твърде е късно за това“, помисли си той, докато си пробиваше път на летището сред светкавици на фотоапарати, телевизионни микрофони под носа му и репортери, които крещяха въпросите си. От авиокомпанията бяха уредили да бъде заведен направо в болницата, където да се погрижат за устата му, и едва в линейката той успя да използва мобилния си телефон.

— Здравей.

Каси звучеше сънено.

— О, здравей. Колко е часът?

— Тук е около десет сутринта.

— Е, тук е посред нощ. Как мина полетът?

Нат се усмихна.

— Много драматично.

— Звучиш странно. Какво има?

— Един тип реши да преподреди зъбите ми.

Чу се как Каси седна в леглото и включи лампата на нощното шкафче.

— Как? Защо?

— Дълга история — отвърна той. — Може дори да пишат във вестниците.

— Сбил си се в самолета? — Каси звучеше потресена. — Не е в стила ти. Какво, за бога, се случи?

— Някакъв побъркан тип се опита да ни убие, като пое контрол над самолета — обясни той.

— Шегуваш се!

— Не, честно.

— И ти го спря?

— Хм, да. С малко помощ.

— Сънувам ли?

— Не, истина е. Случи се наистина, повярвай ми. Имам избит преден зъб, което е доста неудобно. Слушай, трябва да затварям. Ще ти се обадя, щом мога. Кажи на децата, че много ги обичам.

— И ние те обичаме. — Нат долови усмивката й. — Ти си един луд герой. Само не прави повече такива неща.