Даяна Апълярд
Игра с огъня (10)

Девета глава
Джерард

Обърна се на другата страна и погледна часовника. По дяволите! Отново три часът. Бе придобил навика да се буди посред нощ, сякаш в главата му има навит часовник. Откъде разбираше тялото му колко е часът? Неспокойно размърда крака под прекалено плътната завивка. Отново се потеше — неспирното потене, което бе започнало да го измъчва от около шест месеца насам. Будеше се, плувнал в пот, със здраво усукани завивки около него, а сърцето му препускаше бясно. През леката пролука между плътните завеси забеляза, че небето е черно като катран. Обичаше да спи на чист въздух и през полуоткрехнатия прозорец завесите се издуваха и полюшваха. Вятърът виеше в клоните на големия дъб на задната морава. На сутринта щеше да има нови паднали клони, май се вихреше истинска буря. Трябваше да стане и да затвори прозореца, но тогава нямаше никакъв шанс да легне и отново да заспи. Мозъкът му щеше да се задейства и мислите, които го преследваха през деня, щяха да запрепускат в главата му, щурайки се напред-назад в търсене на решения, на начин да предотврати бавното плъзгане надолу към катастрофата.

Всичко му се бе струпало наведнъж. Провалът на сделката за продажба на фабриката на север, резкият скок на лихвения процент на заемите, липсата на пари в брой за финансиране на разширяването на компанията в Австралия и Америка. Имаше такива големи мечти, но една по една цялата къщичка от карти се разпадаше. Едва успяваше да закрепи едната страна с нов заем, и нещо друго пропадаше. А вчера бе получил писмо от една адвокатска кантора в Америка. Негов клиент го съдеше за парите, които му дължеше, пари за материали, които бе внесъл. Бе си намерил по-евтин доставчик и бе зарязал предишния, много несправедливо според тях, след десет години добра съвместна работа, но такива бяха правилата в бизнеса. Може би щеше да се наложи и да уволнят няколко човека. Отговорността направо го съсипваше. Когато всичко беше наред, нещата вървяха по мед и масло — носеше се на гребена на вълната, замаян от еуфорията на успеха. Компанията имаше безупречно реноме, бяха известни с бързото и качествено обслужване и купищата пари, похарчени за реклама, му се отплащаха с големи договори. Новините се разпространяваха от уста на уста и поръчките валяха една след друга. Но после, преди около две години, започна спад. Джерард бе подозирал, че е възможно това да се случи, че нищо не е чак толкова хубаво винаги, но направи грешката да тегли по-голям заем, отколкото можеше да си позволи в действителност, за да финансира разрастването на компанията с нови заводи и магазини в Австралия и Америка. Носеше се по течението и мислеше, че е непобедим. Банките направо го обичаха, водеха го на обеди и вечери, а всичките му големи доставчици го канеха на важните светски събития и го черпеха в изискани ресторанти. А после се появиха някои дребни лоши новини. Тогава трябваше да наеме компания за връзки с обществеността, за да обърне общественото мнение в своя полза, но той сметна, че сам може да се справи с щетите. И сбърка. Положението още не бе толкова сериозно, беше потънал само с половин милион, но язвителна статийка в един от сериозните икономически вестници сложи началото на слухове в деловите среди за неприятности с бизнеса му. Закъснелите плащания за материали — нещо нормално в бизнеса — вече се осъждаха по-сурово и като се прибави и спадът на поръчките, парите в брой станаха проблем. Банките, обикновено много щедри, започнаха да проверяват сметките му с твърде критично око. Финансовият му директор поиска да ограничат разходите, да се откажат временно от идеята за разширяването и да се концентрират върху запазването на основния бизнес. Но Джерард заяви, че вече всичко е решено. Съгласи се първоначално да замрази проекта за Австралия, но прекара цял месец в Ню Йорк, опитвайки да осигури някакви солидни договори, преди да изпрати там хората си. Никой не го познаваше. Нямаше никакво минало в този град и независимо колко представителен и убедителен изглеждаше при контактите лице в лице, без да има доказани резултати в бранша, той бе никой, просто поредният англичанин с велика идея. След месец се прибра у дома с подвита опашка и призна, че трябва да отложат плановете си.

Шейсетте му работници и служители започнаха да се притесняват. Знаеха, че нещата вървят зле, защото все нямаше поръчки и се наложи половината да излязат в неплатен отпуск за шест месеца. Освен служителите в отдел „Продажби“ и тези в офиса му, разполагаше и е десет висококвалифицирани техници, които се справяха блестящо със задълженията си и бяха истински професионалисти. Не можеха да си позволят да седят бездейни вкъщи, но какво трябваше да направи той? Ден след ден се взираха в счетоводните документи, Джерард гледаше какви са цените на рекламата и обмисляше да наеме фирма за връзки с обществеността. Дори му мина през ум да говори Нат, ас в комуникациите и гений на рекламата, но в такъв случай се налагаше да разкрие колко надълбоко е затънал. А това не можеше да направи. Нат бе човекът, на когото най-много се възхищаваше. Той сякаш притежаваше вълшебното докосване на цар Мидас. Властваше на пазара, докато Джерард потъваше. Но Нат бе в бизнеса с неограничени възможности — комуникациите, нещо, което всички искаха — маркетинг, реклама, PR. Без тях бе направо невъзможно да се оцелее. За колко бе продал Нат филмовото крило на фирмата си? За два милиона и половина? Не чак толкова много, особено за период от три гониш, но по-добре от нищо. В момента Джерард трудно би продал всичко дори и за милион. По-малко, отколкото струваше къщата му. Преди пет години се канеха да пуснат на борсата акции на компанията, тогава стойността й бе близо десет милиона. Десет милиона! Но с намаляването на работата, провала на плановете за разширяване, покачването на цените на материалите и разходите на производството всичко се бе стопило. До шепа прах.

Трябваше да стане и да иде до тоалетната, нямаше как. Погледна към Лори. Спеше, както винаги, без изобщо да помръдва, без дори да се чува как диша. Той знаеше за себе си, че хърка. Лори бе толкова мила и дори не се оплакваше, макар че сигурно я тормозеше. Просто нежно го побутваше по рамото, за да го накара да се обърне на другата страна. Вгледа се в тъмното в спящото й лице. Направо идеално. Дългата й коса се бе разпиляла по възглавницата, а едно кичурче се бе пъхнало в устата й и той посегна нежно да го махне. Тя не помръдна. Спеше гола, както и той, и за миг си представи как протяга ръка под завивката да докосне гладката й кожа, може би дори да я събуди. В тялото му се надигна копнеж, но той го потисна. Беше потен и сигурно щеше да е лепкав на допир, а само представата за това му се стори противна. Не се чувстваше комфортно в тялото си, ядосваше се, че около талията му има отпусната плът, вместо предишния стегнат корем. Беше среден на ръст и набит, с едри, широки рамене и къси, мускулести крака. Не изглеждаше зле за възрастта си, с изключение на тлъстините около талията, но не обичаше да се поглежда гол в огледалото. Отпуснатостта, в резултат от прекалено много вино, прекалено много делови обеди и липса на свободно време за тичане или посещения във фитнеса. В момента се хранеше само с нездравословни храни — единственото му прилично ядене бе вечер у дома. В офиса се бе отказал да излиза за обяд, нямаше време и се подкрепяше с шоколад, чипс и сандвичи. Пиеше кафе след кафе, знаейки, че е вредно за него, и всяка сутрин се будеше с киселини в стомаха. Само алкохолът повдигаше малко настроението му и Джерард съзнаваше, че прекалява с него. Но бе такова облекчение да може поне за малко да си отдъхне от напрежението, което така го притискаше, от налегналата го депресия. Трябваше да престане и да намери малко време за тренировки. Лори едва ли би го сметнала за привлекателен в това състояние, а той копнееше за нея. Бяха минали месеци, откакто се бяха любили за последен път, и вината бе негова. Не можеше. Просто не можеше. Дори не смееше да опита, защото се ужасяваше, че няма да може. Сякаш онази част от мозъка му, която отговаряше за удоволствието, бе изключена и от мига, в който се събудеше, усещаше как над него е надвиснал тъмен облак. Как го бе нарекъл Чърчил? Неговото черно куче. Вероятността да не получи ерекция го ужасяваше. Някога имаха страхотен сексуален живот. Лори се опитваше да поговори с него за това, но той отклоняваше темата. Може би всичко щеше да се оправи. След като… какво — всичко хвръкне във въздуха ли?

Беше толкова потискащо да искаш да се любиш с някого, но да знаеш, че може да се провалиш. По-добре изобщо да не опитва и да си намира оправдания. Това бе неговият начин да покаже на Лори колко много я обича. Без това бе изгубен и не можеше да изрази чувствата си. Знаеше, че прекалено често избухва и пред Лори, и пред децата, но те бяха единствената му възможност за изпускане на парата. А щом Лори стоеше при него въпреки крясъците му, значи го обичаше.

Първия път, в който я бе видял преди седемнайсет години, застанала с гръб към него в един антикварен магазин, нещо в нея го бе поразило и не бе само красотата й. Изглеждаше толкова елегантна, толкова естествено стилна. Олицетворяваше един стил на живот, който той желаеше. Носеше дълга пола, ботуши с висок ток и зелено кашмирено яке. Около врата си бе преметнала широк тъмнозелен шал, завързан по начин, който му подсказа, че не е англичанка. После тя се обърна и той забеляза профила й — дребно, сърцевидно лице с чипо носле, раздалечени лешникови очи, обрамчени от дълги извити мигли. Когато тя мина зад щанда, Джерард разбра, че не е клиентка, а работи там. После научи, че това е магазинът на майка й, на която тя помага през лятната си ваканция, а иначе учи във Франция. По онова време излизаше с друго момиче, но в мига, в който зърна Лори, знаеше, че трябва да се стреми към нея. От край време бе придирчив към приятелките си и у дома му се носеше славата на високомерен и надменен човек. Но той от малък бе решил, че няма да остане в родния си град, и тамошните момичета не го интересуваха.

Отиде в банята и пусна студената вода, за да наплиска лицето си, после отпи от свитите си длани. Сега вече бе напълно разбуден, нямаше никакъв шанс да заспи отново, само щеше да събуди Лори с въртенето си в леглото.

Тръгна надолу по стълбите, а килимът от кокосови влакна бодеше босите му крака. Светна лампите в коридора и чу Виктор да се прозява. Червеникавокафявото тяло на котарака се притисна до крака му и започна силно да мяучи. Проклето животно. Не го харесваше изобщо — качваше се на плота в кухнята и чакаше да го нахранят, а това според Джерард не бе никак хигиенично. Изненадваше се, че Лори го търпи, защото тя бе маниачка на тема чистота. Изгони котарака и той го изгледа гневно, преди да хукне нагоре по стълбите и да си намери легло, в което да спи.

В кухнята Виктор тупаше с опашка по кошницата си. Джерард отиде при него и се наведе.

— Здрасти, приятелче — каза му той.

Сивата муцунка на кучето се притисна до дланта му, с другата си ръка Джерард го погали по черната глава. Бе надебелял малко, защото вече рядко напускаше кошницата си. Лори бе сложила постелка пред нея, понеже той не успяваше да се задържи върху гладкия кухненски под, когато искаше да вдигне тромавото си дупе. Предните му крачета се плъзгаха настрани и в очите му се появяваше отчаяние. „Само въпрос на време е“, помисли си Джерард. Господи, Лори щеше да се чувства съсипана. Бе купил Виктор като подарък за нея през втората година от брака им, малко преди тя да забременее с Ник. Като дете, когато още живеела с родителите си във Франция, имала лабрадор и бе споделяла, че тогава обичала кучето си повече от всичко на света. Джерард бе купил малкото кученце от един кучкарник и на път за вкъщи то повърна върху най-хубавото му палто. Самият той никога не бе имал домашен любимец като дете — къщата бе прекалено малка, а и майка му не понасяше космите и изцапания под. Нямаше представа, че кучетата повръщат. В колата държа волана с една ръка, докато с другата придържаше извиващото се пухкаво телце, което непрекъснато близваше дланта му и се опитваше да сдъвче ръкава на ризата му. Тъй като не бе сантиментален по природа, се изненада колко му харесва кученцето с големи кафяви очи. Затвори го в гаража с надеждата, че през нощта измъченото му скимтене няма да събуди Лори, а на сутринта го сложи в скута й, докато тя седеше в леглото и отваряше поздравителните си картички. Лори се разплака. Развълнуваното животинче подскачаше наоколо и се опитваше да я близне по лицето. Тя вдигна очи към него и каза: „Благодаря ти. Толкова много те обичам“. А после кучето повърна на завивката.

Виктор стана част от живота им — ухилен, размахал опашка, се втурваше към краката му, когато Джерард се прибираше от работа, и излайваше доволно само веднъж, щом чуеше пъхането на ключа му в ключалката. Бе се настанил в кухнята им и макар Джерард отначало да възнамеряваше да му направи къщичка на двора, Лори не искаше и да чуе за подобно нещо. Тя много бързо и успешно го бе научила да пази чистота и оттогава той си живееше славно. Разходки по два пъти на ден, редовно хранене и много любов. Като малък Ник се държеше за ушите му и го яздеше из градината, а Софи, едва проходила, обичаше да гледа телевизия, легнала на пода до свития на кълбо Виктор и с опряна на корема му глава.

Обвил ръце около успокояващата топлина на чашата с кафе, Джерард се вгледа в очите на старото куче и там видя отразен своя живот.

— Ще ми липсваш, стари друже, когато си отидеш — каза той, докато опашката на кучето тупкаше ритмично по кошницата.

Една неканена сълза набъбна в окото му и после се търкулна по бузата му. „Край“, помисли си той. „Напълно изгубих контрол.“

Трябваше да извади лаптопа и да поработи над някои сметки, но дори и само мисълта за това го потискаше. Пресегна се към вчерашния вестник, но буквите се размазваха пред очите му. Не можеше да разочарова Лори. Ако изгубеше бизнеса си, какво друго би могъл да й предложи? Това бе всичко, което имаше. Иначе щеше отново да стане господин Никой. Мисълта вкамени сърцето му. „Ще полудея“, помисли си той и притисна силно челото си с длан.