Джейн Ан Кренц
Черно и бяло (7)

Глава 6

— Откога разви интерес към черния жанр? — попита подозрително Луиз, като я изгледа над рамките на очилата си. — По дяволите, ти дори не обичаш да ходиш на кино. Обзалагам се, че не знаеш кой филм е спечелил „Оскар“ миналата година.

Елизабет застана пред бюрото на секретарката си.

— Ти вечно ми говориш, че работя прекалено много и имам нужда от почивка. Този филмов фестивал привлече вниманието ми. Реших, че ще внесе известна промяна в живота ми.

— Промяна в живота друг път. Не забравяй, че говориш с Луиз. А тя веднага познава глупостите.

Елизабет се ухили.

— Съжалявам. Понякога забравям колко богат опит имаш с глупостите.

Освен Елизабет, Луиз Лутрел беше единственият член на персонала на фонд „Аврора“. Елизабет я бе наследила от леля си заедно с фонда.

Поставените в рамки първи страници на няколко пожълтели таблоида, закачени зад бюрото на Луиз, свидетелстваха за бившата й кариера като журналистка. „Жена, отвлечена от НЛО, се омъжва за похитителя си“, „Мъж, изяден от гигантска жаба“, „Древна мумия се събужда“. И всички тези истории бяха писани от Луиз.

Тя беше малко над шейсетте, с гъста коса и никак не се колебаеше да изкаже мнението си. Луиз действаше като секретарка, пътнически агент, съветник и довереник на Елизабет. Пристигаше в къщата точно в девет всяка сутрин и се грижеше за офиса. Понякога Елизабет си мислеше, че фондът би престанал да съществува без нея.

— Точно така, по дяволите. Аз съм професионален детектор за глупости — каза Луиз като завъртя очи към таблоидите, а после към Елизабет. — Говори. Кажи ми какво става. Да не си се захванала с нещо глупаво?

Наистина нямаше смисъл да пази тайна от секретарката си.

— Вероятно — отговори Елизабет. — Но нямам голям избор.

— Да чуем. Мога да понеса всичко. По дяволите, слушала съм истории за древни мумии. Мога да издържа и твоята история.

Елизабет стана от високото кожено кресло, прекоси старинния килим в алено, черно и златисто и застана до прозореца. Беше един от онези редки, учудващо ясни дни на ранната есен в Сиатъл, когато местните фотографи се втурваха да правят снимки на връх Рание и кулата, с които украсяваха картички и календари.

Оттук се виждаха небостъргачите в центъра, включително онзи, в който живееше Джак. Елизабет бе прекарала много нощи, вторачена в тази сграда от стъкло и бетон. Дори един-два пъти бе вадила стария бинокъл на Сибил и се бе опитвала да види трийсетия етаж по-отблизо. Но затъмнените стъкла не й позволяваха.

Елизабет се съсредоточи върху гледката на града, докато събираше мислите си.

— Тайлър Пейдж, изследователят, който разработи „Мек фокус“ за „Ескалибур“, е изчезнал — каза тя. — За съжаление явно е взел и кристала със себе си.

Последва кратка пауза.

— Да му се не види! — най-после каза Луиз.

— Точно така.

— Само от любопитство ще попитам, за каква потенциална загуба говорим?

— Ако кристалът наистина заработи и Грейди Велтран се съгласи на споразумение… — отвърна Елизабет като се обърна към нея. — Дори не мога да предположа. Става дума за милиони за „Ескалибур“.

— А ние получаваме дял от печалбите.

За момент Луиз доби доволен вид — тя притежаваше акции от „Аврора“.

— А ако не го върнем или не заработи, фондът ще понесе сериозен удар — добави шефката й.

— Но няма да фалираме.

— Не, определено можем да понесем загубата на „Мек фокус“. Но „Ескалибур“ не може. В момента най-лошият ни враг е мълвата. Вече се носят слухове. Ако някой се обади да разпитва за клиента ни „Ескалибур“, официално не сме разтревожени. Всичко е наред.

— Загрях. Не се тревожим. Всичко е наред — повтори Луиз и присви очи. — С други думи, в момента сме в състояние на бойна тревога. А какво общо има този фестивал в Мирър Спрингс с намирането на кристала?

— Джак Феърфакс има причина да мисли, че Пейдж ще се появи на фестивала.

— Охо! Чакай малко. — Луиз се облегна назад и столът й изскърца. Тя се изкашля и каза: — Чакай да си изясним нещата. Значи гадното, коварно, проклето, двулично копеле също ще ходи на фестивала, така ли?

Елизабет се усмихна невесело.

— Не мога да си представя защо имаш такова лошо мнение за Джак Феърфакс.

— Благодарение на теб. Знаеш го много добре — отговори Луиз като стисна устни и се замисли. — Все пак трябва да призная, че тайно се възхищавам на копелето. Сигурно притежава нещо, което никое от другите ти гаджета не е имало.

Елизабет раздразнено се вторачи в нея.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Чудя се какво ли точно е направил, за да те накара да отидеш и да му плиснеш кана с вода в лицето пред най-снобарската пасмина в града — усмихна се Луиз. — Познавам те от момиченце и тогава за пръв път си изпусна нервите и вдигна скандал на обществено място. Жалко, че Сибил не можа да присъства на него. Много си падаше по проявата на женска сила.

— Съмнявам се, че щеше да одобри това — отвърна Елизабет. — Особено ако знаеше защо направих скандала.

Елизабет се вгледа в портрета срещу бюрото и потръпна леко. Сибил Кабът я гледаше строго, но мило с интелигентните си очи. Елизабет си спомни ясно деня, когато леля й я повика в кабинета си и й съобщи, че възнамерява да остави фонда в нейните ръце.

„Ти си единствената в семейството, която притежава двете неща, необходими за ръководството на фонда, Елизабет. Разбираш от финанси и си комарджия. Готова си да поемаш рискове, а това е необходимо за работата на «Аврора».“

Да, наистина бе имала късмет по отношение на финансовите рискове. Но когато станеше дума за личния й живот, късметът й изневеряваше. По някаква странна причина много по-лесно й бе да избере добър финансов проект, отколкото добър мъж.

Луиз присви очи.

— Значи отиваш в Мирър Спрингс с Феърфакс? Ще има ли някаква физическа близост?

Елизабет я изгледа строго.

— Не, няма да има физическа близост. Ще пътуваме отделно и ще отседнем на различни места.

— Така ли?

— Да, точно така — отговори тя решително, после добави: — Това ми напомня нещо. Имам нужда от резервация, а очевидно градът е претъпкан заради филмовия фестивал. Мислиш ли, че можеш да ми намериш нещо?

— Вероятно — кимна Луиз като взе бележника си. — Мирър Спрингс е популярен зимен курорт, а ние имаме безброй клиенти, които карат ски. Освен това имам доста връзки от старите дни в новинарския бизнес. Мисля, че един от редакторите ми имаше вила в Мирър Спрингс.

Елизабет погледна заглавията на рамкираните таблоиди.

— Не е извънземен или наскоро оживяла мумия, нали?

— Е, ако ще си чак толкова претенциозна…

— Права си. Ще взема каквото и да е.

— Значи двамата с Феърфакс ще си играете на детективи, а? — усмихна се секретарката, докато ровеше из бележника си. — Сигурно ще е интересно.

— Предложих му да повика ченгетата, но знаеш, че директорите не обичат да се обръщат към полицията за подобни неща.

Луиз изсумтя презрително.

— Никой не вика полицията за интелектуални престъпления.

— Сигурно има причина за това — каза Елизабет и се запъти към кабинета си. — Обади ми се, когато ми намериш място в Мирър Спрингс. Освен това ще се нуждая от самолетен билет до Денвър и кола под наем там.

— Добре — кимна Луиз. — О, почти забравих. Зет ти звъня отново.

— Мерик? — изстена Елизабет. — Какво му каза?

— Същото, което и предишните четири пъти — че си адски заета.

— Това си е чистата истина.

— Няма да успееш вечно да го избягваш.

— Знам. Но ще го избягна поне през следващите няколко дни, докато съм в Колорадо.

В очите на Луиз проблесна весело пламъче.

— Любопитно ми е чия беше идеята да потеглиш към Мирър Спрингс с Джак Феърфакс. Негова или твоя?

— Шегуваш ли се? Моя, разбира се. Каза ми, че искал сам да се справи с това, но му отговорих да забрави. Тръгвам с него, независимо дали това му харесва или не.

Луиз се съсредоточи върху бележника си.

— Точно от това се страхувах.

 

 

— Да не си откачил? — извика Майло и се заразхожда нервно из всекидневната на Джак. — Не можеш да заминеш сега. В криза сме.

— Единственият начин да избегнем кризата е, да намерим Пейдж и проклетия кристал — отговори Джак като излезе от спалнята и закопча ръкавелите си. — Мирър Спрингс е най-добрият ни шанс.

— Това не ми харесва, Джак. Никак не ми харесва.

— На мен също, но нямаме голям избор. Не забравяй, докато ме няма, трябва да се справиш сам с клюките и слуховете. Официално всичко в „Ескалибур“ е под контрол. Ясно ли е?

— Да, да, ясно — намръщено отговори Майло. — Най-трудно ще е с братовчедката Анджела. Мисля, че вчера отново е ходила при госпожица Кабът.

Джак го изгледа раздразнено.

— По каква причина?

— Откъде да знам — безпомощно разпери ръце той. — Вероятно е бил поредният й опит да убеди госпожица Кабът да престане да подкрепя всеки твой ход. Анджела вярва, че ако успее да настрои Елизабет Кабът срещу теб, ще има достатъчно поддръжници в борда, за да се отърве от теб.

Да, засега Елизабет наистина го подкрепяше във всяко начинание. Но невъзможният съюз между Анджела и Елизабет го плашеше.

Майло се вторачи в Джак с ококорени очи.

— Облечен си в смокинг.

— Много си наблюдателен — усмихна се той, като хвърли бърз поглед през прозореца и облече сакото си.

Оттук хълм „Кралица Ана“ се виждаше много добре. Ако присвиеше очи, можеше да различи и замъка на Елизабет. Джак бе прекарал повече от една нощ през последните шест месеца, седнал сам с чаша скоч в ръка, вторачен в далечните светлини. Беше си казал, че е смешно да купува телескоп.

А и безсмислено.

Краткият научен експеримент, проведен с помощта на мощен бинокъл му показа, че на балкона пред спалнята на Елизабет има прекалено много растения, които пречат да се види навътре.

Джак се зачуди дали и тя се обличаше за приема в този момент.

През последните няколко дни, докато изчезването на кристала не го разсея, тази благотворителна вечеря бе най-очакваният момент. По принцип той избягваше подобни сбирки, когато бе възможно, но очакваше тази със същата смесица от нетърпение и притеснение, която го тормозеше в дните преди ежемесечните събрания на борда на директорите на „Ескалибур“. Още една възможност да види Елизабет. Още един шанс да се измъчва с мисли за пропуснатите възможности. Още един шанс да мечтае за втора възможност.

А сега съдбата бе пуснала тиктакаща бомба в скута му. Добрата новина беше, че щеше да прекара следващите няколко дни близо до Елизабет. Това обаче бе и лоша новина, тъй като щяха да работят под ужасен стрес. Джак смяташе, че ще е късметлия, ако запазеше здравия си разум.

— Защо, по дяволите, си в смокинг? — попита Майло. — Да не се каниш да ходиш на купон довечера? Утре сутрин трябва да тръгнеш към Мирър Спрингс.

— Казах ти за благотворителната вечеря.

— И ще присъстваш на нея? След всичко случило се?

— Не мисля, че е добра идея да я пропусна — отговори Джак и погледна часовника си. — Ако не се появя, това само ще засили слуховете, а ние не можем да си позволим подобно нещо. В бизнеса външният вид е изключително важен. Никога не забравяй това, Майло.

— Аха — намръщено отвърна той. — Бих искал да знам как тръгнаха тези слухове.

— Аз също — съгласи се Джак и взе ключовете си. — Но сега нямаме време да разследваме това. Ще се справим с изтичането на информация, след като се върна от Мирър Спрингс.

Майло го последва.

— Кажи ми честно, Джак. Наистина ли мислиш, че можеш да намериш Пейдж?

Джак отвори вратата и го погледна в очите. Изпита съчувствие. Майло носеше прекалено тежък товар върху младите си неопитни рамене.

— Ще го намеря, Майло.