Джейн Ан Кренц
Черно и бяло (17)

Глава 16

Той се събуди, когато лунната светлина падна върху лицето му. Отвори очи и погледна през високия прозорец. Сребристият кръг светеше ярко на тъмното небе. Чувстваше се уютно и удобно. Не, задоволен беше по-подходящо. Всъщност това бе идеалната дума.

Елизабет се размърда в ръцете му и се протегна лениво. Одеялото, което бе грабнал от канапето, се смъква до кръста й. Сигурно го бе забелязала как наблюдава голите й гърди, защото протегна ръка и придърпа вълненото одеяло.

— Килимът е малко грубичък, нали? — попита тя.

— Малко.

Здравият разум го предупреждаваше, че трябва да си държи устата затворена. Да започне да задава въпроси сега би означавало да предизвиква съдбата. Тази вечер бе извадил страхотен късмет. Малко хора получаваха втори шанс. Трябваше да благодари на съдбата и да си държи устата затворена.

Вместо това обаче той се обърна, облегна се на лакът и погледна Елизабет в очите.

— Защо? — попита той.

Тя се вторачи в него. Очите й бяха почти скрити от полуспуснатите клепачи.

— Защо е груб килимът?

— Знаеш какво имам предвид. Защо сега? Тази вечер? Какво те накара да ми дадеш втори шанс?

— Казах ти, че ще си помисля по въпроса. — Тя сви рамене и одеялото пак се смъкна. Елизабет го вдигна бързо. — Е, помислих си — добави тя.

— Защото ти разказах за Хейдън и за миналото ли?

— Има ли значение?

Джак прикова очи в нейните.

— Има.

— Защо?

— Защото колкото и силно да те желая, не искам да се чукаш с мен по милост.

Очите й се разшириха от изненада.

— За бога, Джак…

— Не искам да спиш с мен, защото си решила, че съм потеглил на благороден кръстоносен поход, за да поправя злините, причинени от баща ми. Или пък защото имам проблем с доведения си брат, който гори от желание за отмъщение. По дяволите, не искам да ме съжаляваш.

Елизабет присви очи.

— Ако спях с всеки мъж, който произхожда от проблемно семейство, щях да съм доста заета.

Резкият й тон го отрезви. Май започваше да се държи като смахнат маниак.

— Предполагам, че това е вярно.

Елизабет докосна голото му рамо. Пръстите й нежно го погалиха.

— Не спя с теб с желанието да ти направя услуга. Не правя подобни услуги.

— Знам.

Да, определено се държеше като маниак. Беше време да се отдръпне и да издигне бариерата, но не можеше да спре.

— Защо тогава го направи?

Елизабет обви ръце около врата му. Усмивката й беше чувствена, пълна със задоволство.

— Направих го, защото мечтах за това шест дълги месеца. Бях почти сигурна, че този път ще е прекрасно. И се оказах права.

— Искаш да кажеш, че става дума само за секс?

— Не само за секс — игриво се намръщи тя и потупа устните му с пръст. — Много, много добър секс.

Обля го горещина.

— Е, няма да споря по въпроса.

— Добре, защото никак не ми се спори.

Елизабет го придърпа към себе си и го целуна подканящо, преди той да успее да зададе нов въпрос.

Обзе го познатата страст. Джак забрави за всичко друго, освен аромата и вкуса на Елизабет. Наведе се, за да целуне гърдите й, но спря, когато осъзна, че тя упорито натискаше раменете му.

Джак се ухили и послушно се търколи по гръб, изпълнен с любопитство. Елизабет го възседна и го притисна към килима. В очите й блестеше предизвикателно пламъче.

— Нова игра ли е това? — попита той.

— Прекарал си последните шест месеца в четене на мъжки списания. Аз пък прекарах шест месеца в четене на женски списания.

Притиснала ръцете му към килима, тя започна да се движи леко върху него. Вътрешната страна на бедрата й беше гладка и мека. Джак усети, че става все по-твърд. Той вдигна очи към нея.

— В играта участват ли и кадифени камшици?

— Имаш ли нещо против?

— Не, стига да се редуваме.

— Не знам за редуването. Тази поза ми харесва.

— На мен също — съгласи се той. — Тези женски списания сигурно са били доста забавни.

— Бяха — потвърди Елизабет и целуна зърното му. — И политически коректни.

— Политически коректни? А, имаш предвид жената отгоре. Това е хубаво. Обичам политически коректните неща в подобни случаи.

Елизабет отново се усмихна и захапа ухото му. Джак се засмя меко, изпълнен с желание.

— Мой ред е — каза той след малко.

— Не още.

Целуна го отново. По вените му се разля горещина.

— Сега — каза той.

Нежно я обърна по гръб и притисна устни към нейните.

— Чакай — каза Елизабет точно преди да проникне в нея. — Ами кадифените камшици?

— Ще стигнем и до тях — обеща той.

 

 

По-късно, когато сивата дневна светлина проникна през високите прозорци, Джак осъзна, че Елизабет нарочно го бе разсеяла. Тактиката й определено бе ефикасна. Но основното оставаше неясно. Джак все още не знаеше защо тя прекрати шестмесечната им раздяла.

Каза си, че това няма значение. Но дълбоко в сърцето си знаеше, че има. Голямо значение.

Бе живял с мисълта, че ако получи втори шанс с нея в леглото, всичко ще е наред.

Беше ужасно благодарен, че поне успя да се справи със сексуалния проблем. Но сега осъзна, че той не е единственият. Нещо липсваше.

По дяволите, какво всъщност искаше от нея?

 

 

Елизабет си помисли, че огледалото би могло да послужи за декор в класически филм. Въздухът в претъпкания нощен клуб бе задушен, натежал от апатия и чувство за упадък. Старинни огледала с всякакви форми и размери висяха по стените и отразяваха безбройните образи.

Не беше съвсем като заведението на Рик в „Казабланка“, но доста приличаше на него.

На малката сцена, осветена от прожекторите, пищна червенокоса красавица с тясна рокля изпълняваше любовна песен с плътен, леко дрезгав глас.

С малко повече въображение човек можеше да си представи Хъмфри Богарт, седнал до една от ъгловите маси с питие пред себе си и потънал в мисли за Париж.

Джак избра клуба, след като извърши известни проучвания. Не че имаха голям избор. Мирър Спрингс беше моден курорт, но все пак бе малък град и нощните заведения не бяха много. „Огледалото“ бе признато за най-добрия клуб тук.

Джак бе готов да се обзаложи, че най-важните участници във фестивала щяха да се появят тук. Елизабет реши, че е прав. Всички бяха тук тази вечер. Вики Белами и Доусън Холанд седяха до маса близо до сцената. Спенсър Уест, писателят, се наливаше с текила. Беше заобиколен от група сериозни на вид хора, облечени в черно, които също пиеха здраво.

Джак бе решил да дойдат тук, след като изтърпяха прожекцията на изключително безличен фестивален филм, озаглавен „Непознат на улицата“.

Елизабет се наведе над малката, украсена със свещи маса и прошепна:

— Не мисли, че не вярвам в способността ти да планираш всичко внимателно, но сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Вярвай ми — отвърна Джак, без да свали очи от певицата. — Винаги съм бил твърдо убеден, че нищо не развързва езиците така, както малко мангизи.

— Не говориш за малко мангизи. Имаш предвид огромни суми.

— Ако успеем да открием Пейдж преди търга, значи всеки цент е добре похарчен.

— Но, Джак…

Той отмести очи от певицата и се обърна към нея. На синкавата светлина върху лицето му играеха сенки. Елизабет усети твърдата решителност, която го бе обзела.

— Нямаме много други възможности — каза той. — Времето ни изтича.

— Все още смятам, че той ще се появи на церемонията по награждаването или на премиерата на „Мошеническа компания“. Това са две възможности да го пипнем.

— Ако това свърши работа, няма да ни се налага да се мъчим да го открием в тълпата по време на церемонията или на премиерата.

Джак замълча и присви очи, когато погледът му попадна върху някого зад нея.

— Ето го и Леджър. Струва ми се, че отива към мъжката тоалетна. Извини ме, трябва да се видя с него.

Елизабет потръпна.

— Прекрасно място за делови разговор.

— Не се заблуждавай — отвърна Джак и скочи. — Сключвал съм доста важни сделки в мъжката тоалетна.

— Защо в тоалетната, за бога?

— Размерът наистина има значение.

Тя го погледна и се почувства неудобно от червенината, която се разля по страните й. Благодари за слабото осветление. Джак й се ухили и се понесе из лабиринта от малки масички. В трептящата светлина на свещите Джак представляваше внушителна фигура. Загадъчният непознат. Елизабет го изпусна от поглед, когато той излезе в тъмния коридор. Надписът над входа бе изработен с кървавочервени неонови букви.

Някой излезе от сенките и спря до освободения от Джак стол.

— Неприятно ми е да гледам как една дама седи сама — каза Хейдън. — Имаш ли нещо против да се присъединя към теб?

 

 

Джак последва Ленард Леджър в тоалетната. Набързо се огледа и установи, че са сами в помещението. Тук също имаше много огледала. Трите старинни огледала, които висяха над мивките, изглеждаха обикновени. Но същото не можеше да се каже за огромното огледало, закачено на стената зад писоарите, което бе разположено точно на височината на слабините. Мъжете внезапно откриваха, че стоят и наблюдават отражението на собствения си пенис.

Точно това правеше и Ленард Леджър. Всъщност той изглеждаше доволен от това, което виждаше.

Джак забеляза, че огледалото е изработено така, че да уголемява образите. Вероятно дизайнерът бе забравил да изпише малко предупреждение в долния край: „Внимание! Обектите в огледалото са по-малки отколкото изглеждат“.

Джак протегна ръка и заключи вратата. Ленард чу изщракването и погледна през рамо. Когато видя кой стои зад него, лицето му светна.

— Джак. Здрасти. Ама че съвпадение — весело изрече той. — Възнамерявах утре да те потърся. Приготвил съм ти екземпляр от „Изгрява тъмна луна“.

— Така ли?

— Късметлия си. Случайно го нося тази вечер. Можеш да го вземеш и да го прочетеш. Ужасно ще ти хареса.

— Много ли се нуждаеш от пари за филма?

Ленард завъртя очи и закопча панталона си.

— Шегуваш ли се? — извика той. — Ако парите са майчиното мляко на политиката, то те са кръвта на филмовото изкуство. Но никога не стигат.

— Никога не стигат?

Очевидно уплашен, че е допуснал сериозна грешка, Ленард започна да обяснява:

— Това не означава, че не знам как да спазя бюджета си. Не се тревожи за това. Гарантирам, че ще направя „Изгрява тъмна луна“ навреме и в рамките на бюджета. Няма да има проблеми.

— Ще повярвам на думите ти. Ще ми бъде интересно да инвестирам във филма ти.

Бръснатата глава на Ленард порозовя от задоволство.

— Великолепно! Няма да съжаляваш, Джак. „Изгрява тъмна луна“ ще стане голям филм. Много голям. А дори още не сме говорили за възможностите за разпространение в чужбина. Там само небето е граница. Довери ми се.

— Можеш да ми разкажеш за възможностите за разпространение по-късно. Първо искам да поговорим за условията на споразумението ни.

Ленард примигна.

— Условия?

— Ще ти осигуря пари за „Изгрява тъмна луна“, ако ми помогнеш да намеря един човек.

Ленард тъкмо отваряше уста, за да приеме сделката, но рязко я затвори и се прокашля.

— Мъж? — попита той.

— Да.

— Е, ами, не ме разбирай погрешно — започна той, като разпери ръце. — Нямам проблеми със сексуалната ти ориентация. Това си е лична работа, нали? Но не съм сигурен дали мога да ти помогна в това отношение. Не съм добър сватовник. Вероятно бих могъл да те запозная с някои хора, но…

Джак се усмихна.

— Забрави за сватосването. Не търся гадже. Издирвам един човек, който ми открадна нещо.

Ленард доби още по-разтревожен вид.

— Какво ти открадна?

— Няма значение. Важното е да го намеря колкото се може по-скоро.

Ленард примигна уплашено.

— Не става дума за дрога или нещо подобно, нали? Не искам да се замесвам…

— Няма дрога. Нищо незаконно. Нищо опасно. Индустриална кражба. Интелектуално престъпление.

— Май имаш нужда от полицията.

— Никой не вика ченгетата за подобно престъпление.

— О, да. Чувал съм го. Кофти реклама, а?

— Точно така.

Ленард се намръщи.

— Провери ли в местните хотели?

— Да. Не се е регистрирал никъде в града.

— Но си сигурен, че е тук?

Джак си спомни телефонното обаждане, в което го поканиха на търга.

— Да, някъде тук е. А аз се нуждая от човек, който е наясно кой кой е в Мирър Спрингс.

Ленард кимна мъдро.

— Човек, който познава играчите.

— Аха.

Беше трудно да си представиш производителите на дребни, нискобюджетни филми като холивудски играчи, но Джак реши да си замълчи. Не искаше да обиди събеседника си.

— Ако ти дам името на човека, помогнал за създаването на един филм, наречен „Мошеническа компания“, мислиш ли, че ще успееш да го откриеш?

Ленард присви очи.

— Може би. Ако е тук. Това ли е всичко, което искаш от мен?

— Има още една дреболия.

Ленард изстена измъчено.

— Точно от това се страхувах.

Джак се усмихна.

— Не е толкова трудно. Просто искам да съм сигурен, че ще си мълчиш. Опитвам се да намеря този тип, а не да го подплаша.

Ленард се успокои.

— Ясно. Не се тревожи. Няма да публикувам обява във вестника. Как се казва онзи тип, когото търсиш?

— Тайлър Пейдж.

— Никога не съм чувал за него. Не може да е голям човек в този бизнес.

— Не е. Но има амбиции.

— Всеки има. Е, добре, ще се опитам да науча нещо. А как да се свържа с теб?

— Можеш да ме търсиш на тези телефони.

Джак извади визитна картичка от джоба си и написа телефонния номер на къщата, където бяха отседнали, и номера на мобифона си. Подаде му картичката.

— Можеш да ме търсиш денонощно. И помни, че трябва да действаш предпазливо. Ако объркаш нещата, той ще изчезне. А аз ще изгубя интерес към „Изгрява тъмна луна“, ако това стане.

Ленард погледна картичката, после вдигна очи. Част от първоначалния му ентусиазъм се бе изпарила.

— Май ужасно държиш да намериш този тип, нали?

— Да — кимна Джак като отиде до вратата и я отключи. — Така е.

— Почакай малко — извика Ленард и забърза след него. — Сега ще ти донеса сценария.

Джак спря до вратата.

— Имаш ли нещо против първо да си измиеш ръцете?

 

 

— Държа да ти обясня, че не желая да участвам във войната ти с Джак — каза Елизабет.

— Когато Джак е наоколо, невинните също страдат — мрачно се усмихна Хейдън. — Но ти вече знаеш това, нали?

— За какво става дума, Хейдън?

— „Мек фокус“.

— Не възнамерявам отново да обсъждам тази тема с теб.

Той не обърна внимание на думите й.

— Тук си заради търга. Ти си чековата книжка на Джак. Той не може да участва в наддаването, ако „Аврора“ не го подкрепи.

— Разкарай се, Хейдън.

— Вчера нямах възможност да довърша предложението си. И двамата с теб можем да направим страхотен удар, ако работим заедно.

— Този разговор започва да ме отегчава.

Той се наведе към нея. Очите му проблеснаха на светлината на свещите.

— Говори с мен, Елизабет. Работи с мен.

— Защо да го правя?

— Защото не можеш да имаш доверие на Джак. Знаеш го. Действай с мен. Ще ти се отплатя щедро. Имаш личната ми гаранция.

— Какво точно искаш да направя?

— Нищо.

— Моля?

Хейдън се ухили. Усмивката му й напомни за Джак.

— Искам само да не го подкрепиш на търга. Той не може да спечели наддаването сам.

— Вече ти казах ясно, че съм инвестирала в „Ескалибур“. И не възнамерявам да понеса финансови загуби заради някакво си отмъщение.

— Разочароваш ме, Елизабет. Смятах те за жена със страст и въображение.

— Много хора допускат тази грешка.

— Ако само парите те спират, мога да се погрижа за това. Компанията ми струва поне десет пъти повече от „Ескалибур“, а и имаме собствени изследователски проекти. Поне два от тях ще станат хит. Давам ти дума, че ако ми помогнеш тук, ще отрежа за „Аврора“ апетитно парченце от тях.

Елизабет го погледна.

— Знам, че Джак ти е полубрат, Хейдън. Той ми разказа историята. Не искам да се меся в семейни разправии.

Хейдън се вторачи в нея. Очите му се вледениха.

— По дяволите! Какво ти става? Той те използва. Не виждаш ли?

— Виждам — меко отговори тя, — че желанието ти за мъст не ти дава покой. А освен с нерешените проблеми от миналото, сега си зает и с труден развод. Това несъмнено те е подложило на сериозен стрес.

— Не ме анализирай. Не знаеш абсолютно нищо за миналото ми, освен онова, което ти е казал Джак. А съм сигурен, че ти е надрънкал куп лъжи. Що се отнася до развода, въобще нямаш представа за какво става дума. Не можеш да разбереш какво беше да се занимавам с разглезено малко момиченце, което мисли, че може да получи абсолютно всичко от богатото си татенце.

Внезапният гняв в гласа му я стресна.

— Хейдън…

— Джак беше достатъчно умен, за да се изплъзне от примката, преди Рингстед да я затегне около врата му. Признавам това. Но мен ме пипнаха.

— За какво, за бога, говориш?

— Джак не ти ли каза, че излизаше с бившата ми жена? Джак и Джилиан. Трогателно, нали?

— О, господи!

— Тя го избра, защото татко го харесваше. Рингстед реши, че Джак притежава необходимото, за да ръководи компания „Ринг“. Но какъвто си бях глупак, успях да убедя Джилиан, че татко ще хареса мен повече. И знаеш ли какво? — Устата на Хейдън се изкриви в зловеща усмивка, изпълнена със самоирония. — Наистина ме хареса.

Елизабет изстена:

— Откраднал си Джилиан от Джак?

— Не беше трудно — отговори той и сви ръка в юмрук. — И сега знам защо.

— Защо?

— Защото Джак вече беше разбрал, че цялото това шибано семейство е отровно. Вероятно много се е забавлявал в деня на сватбата ми. А сега се смее още по-силно, тъй като знае колко ще ми струва да се измъкна от капана на Рингстед.

— Не можеш да обвиняваш Джак за това, че си се оженил за Джилиан Рингстед. Дълбоко в себе си го знаеш. — Елизабет импулсивно докосна стиснатата му ръка. — Очевидно имаш проблеми с миналото, но няма да ги разрешиш, като се опитваш да отмъстиш на брат си.

— Половин брат — извика Хейдън и скочи яростно на крака. — И ще го унищожа, Елизабет. Така както баща му унищожи майка ми. А заради самата теб се надявам, че няма да си наблизо, когато това стане. Не знам дали ми вярваш, но наистина не искам да пострадаш.

Той се обърна и тръгна бързо към изхода на клуба. На сцената певицата започна нова тъжна балада, която разказваше за любов и риск.

„По-добре да кажеш «да» отколкото «не»,

по-добре да рискуваш,

по-добре някаква любов, отколкото въобще без любов.“

Елизабет се заслуша в музиката, като се чувстваше спокойна, тъй като не я оставяше да проникне под повърхността. Но внезапно, без предупреждение, песента нахлу в душата й. Тя стисна чашата си, когато песента й напомни за миналата нощ.

Беше сключила договор със себе си. Даде си обет да се съсредоточи върху физическото удоволствие, което изпитваше с Джак. Този път щеше да задържи всичко на повърхността. Но песента проникваше надълбоко и раздвижваше опасни води.

Проникваше под повърхността.

Елизабет се опита да се отърси от тревожните си мисли и хвърли поглед към неоновия надпис над тоалетната. Нямаше и следа от Джак. Колко време бе нужно, за да сключиш сделка в тоалетната?

Тя погледна часовника си. После отново насочи очи към тъмния коридор и забеляза жена с руса коса, вдигната на кок. Вики Белами отиваше към дамската тоалетна.

Елизабет скочи от стола. Преметна малката си вечерна чантичка през рамо и тръгна към неоновия надпис. Опита се да измисли начин да въвлече Вики в разговор в тоалетната. „Харесах коментара ви за фаталната жена по време на дискусията. Между другото, наистина ли съблазнихте Тайлър Пейдж, за да го накарате да открадне единствения образец от високотехнологичен материал?“ Не беше особено деликатно. От друга страна, този подход бе директен.

Стените на коридора бяха боядисани в много тъмночервено и на слабото осветление изглеждаха почти черни. Под неоновия надпис коридорът се разделяше в две посоки. Табелка на стената я уведоми, че мъжката тоалетна е вляво. Елизабет погледна натам. Вратата беше затворена. Очевидно Джак все още провеждаше деловата си конференция. Дамската тоалетна се намираше вдясно.

Елизабет прекоси късия коридор и отвори вратата. Вътре имаше три кабинки, боядисани в червено. Под никоя от вратите не се виждаха крака. Тоалетната беше празна.

Тя излезе и огледа разположението на коридора. Имаше и трета врата, която очевидно не водеше към залата на клуба. Елизабет се приближи до нея и я отвори.

Озова се на малка товарна платформа.

Мразовитият нощен въздух вледени лицето й. Над главата й светеше слаба гола крушка. Тя надникна и видя служебен път и малък паркинг за служителите. Вдясно стоеше огромен метален контейнер за боклук. Миризмата на загнили боклуци и алкохол беше слаба, но доловима.

Нямаше и следа от Вики Белами, но Елизабет дочу приглушени гласове.

Тя затвори вратата и слезе по стълбите. Трябваше да си вземе палтото. Тук беше ужасно студено. Но пък кой би предположил, че Вики Белами ще се измъкне през задния вход на клуба?

Внезапно й хрумна ужасна мисъл. Ами ако Вики Белами наистина беше замесена в кражбата на „Мек фокус“? Ако беше решила да избяга тази нощ с Тайлър Пейдж и кристала, докато Джак сключваше сделката си в тоалетната?

Не, нямаше логика. Щеше да се провежда търг. Ако Вики беше замесена, нямаше да си тръгне, докато не пипне парите.

Накрая Елизабет реши, че не може да стои спокойно и да бездейства. Тя тръгна бавно между тъмните коли. Ако някой я попиташе какво прави, винаги можеше да отговори, че е излязла да подиша малко чист въздух.

Започна да обикаля от кола на кола, като надничаше през прозорците. Лунната светлина й позволяваше да вижда ясно. Ако Вики седеше в някоя от колите, щеше да успее да види поне очертанието на тялото й.

Тялото не беше в кола. Лежеше на земята близо до задната гума на стар форд.

Елизабет се вторачи в отметнатите настрани ръце, бледи на лунната светлина. Отвори уста, за да изпищи, но не издаде никакъв звук. Пристъпи инстинктивно назад към вратата на клуба.

После се насили да се върне към трупа. Клекна ужасено и протегна ръка, за да провери за пулс.

— Добре ли…

Глупав въпрос. Разбира се, че жената не беше добре. Изглеждаше съвсем мъртва.

Ослепи я ярка светлина.

— Не я докосвайте — яростно изкрещя един мъж от сенките. — Загубих половин час, докато наглася сцената.

Нервите на Елизабет бяха опънати докрай. Тя изпищя, отскочи назад и се удари в калника на колата.

— Какво… какво… — заекна, после си пое дълбоко дъх. — Какво, по дяволите, правите?

— Филм — гласът на Вики Белами прозвуча развеселено.

Елизабет се обърна. Успя да различи фигурата на Вики. Актрисата стоеше между две паркирани коли. Лунната светлина превръщаше косата й в сребърен облак.

— Съжалявам — каза мъжът, който й се развика. Той пристъпи напред и показа на Елизабет малка камера. — Не исках да ви уплаша, но едва не провалихте сцената.

„Трупът“ на земята се размърда.

— Може ли вече да свършваме? Тук е адски студено.

— Да, разбира се. Само не мърдай — нареди мъжът с камерата и забърза към мястото си зад прожекторите.

Някой започна да настройва микрофона.

Вики се засмя.

— Участват в конкурса.

— Какъв конкурс? — попита Елизабет.

— „Летящото криминале“ — обясни тя. — Традиция на фестивала. Участниците получават кратък сценарий и оборудване и трябва да заснемат и монтират филм през седмицата, докато тече фестивалът.

— Разбирам — каза Елизабет. С облекчение установи, че дишането й се е нормализирало. — Трупът изглеждаше съвсем истински.

— Нищо не е такова, каквото изглежда във филмите — меко каза Вики. — Нито пък в истинския живот. Добре да запомните това.

Елизабет застина. Бе сигурна, че не си въобразява предупреждението в думите й.

— Благодаря. Ще го имам предвид.

— Студено е тук, нали? — каза Вики и тръгна към товарната платформа. — Трябваше да си вземете палтото.

Елизабет забърза след нея.

— Не възнамерявах да остана дълго навън.

— А какво възнамерявахте да направите?

— Просто исках да подишам малко чист въздух — отговори Елизабет. — Седим в секцията за непушачи, но знаете как е. Въздухът никога не е чист, когато наблизо се пуши.

— Да — кимна другата жена. — Знам как е. Но ако бях на ваше място, нямаше да стоя тук дълго. По принцип в Мирър Спрингс няма престъпления. Но тази седмица в града има доста хора. Човек никога не знае какво може да се случи.

По гърба на Елизабет пропълзя тръпка, която нямаше нищо общо със студения въздух. Тя едва успя да задържи пресилената си усмивка.

— Тази вечер давате много разумни съвети, госпожице Белами.

— Надявам се да им обърнете внимание. Обикновено не давам съвети, но реших да направя изключение за вас.

— Защо?

— Не съм сигурна — загадъчно се усмихна Вики. — Може би заради начина, по който гледате приятеля си Джак Феърфакс.

— Това важно ли е?

— Не знам. Не съм сигурна. Но навремето и аз исках да гледам някой мъж по този начин.

— И какъв е този начин?

— Сякаш се чудите дали да си позволите да се влюбите в него — гърлено се засмя Вики. — Между другото, съветът ми по този въпрос е: недейте.

Елизабет се спъна. Ахна от болка, но бързо си възстанови равновесието.

— Да не би да се опитвате да ме предупредите за нещо?

Вики я изгледа замислено.

— Дама с минало няма какво да губи. Но жената с бъдеще трябва да е изключително внимателна.

Елизабет се закова на място и не каза нищо. Вики изкачи трите стъпала до задната врата, отвори я и изчезна в клуба, без да погледне назад.

Това пък какво беше? Елизабет се вторачи в затворената врата на клуба, но след малко потрепери от студ. Отърси се от мислите си и тръгна нагоре по стълбите. Е, явно планът й да разобличи Вики и Тайлър Пейдж се провали.

Внезапно вратата на клуба се отвори.

— Елизабет? — извика Джак. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Не ми викай така. Вече имах сериозна сцена тази вечер.

— Какво става?

Той се приближи бързо към нея и я хвана за ръката. После погледна към актьорите на паркинга.

— Какво, по дяволите, правят тези хора тук?

— Филм. За някакъв фестивален конкурс — отговори тя и го погледна. — Как ме намери?

— Вики Белами ме спря в коридора и ми каза, че те видяла да излизаш навън. Спомена, че искаш да подишаш чист въздух.

— Не беше съвсем така. Тя излезе първа, а аз я последвах.

— Последва я? — попита Джак и бързо се огледа. — Защо?

— Ами, имах хитър план. Исках да я подмамя да си признае, че има нещо общо с Тайлър Пейдж. Но не се получи.

— Какво стана?

— Вики ми даде доста съвети — сухо каза Елизабет.

Джак я погледна учудено.

— Съвети ли?

— Да. И каза нещо много интересно.

— Какво?

— Дама с минало няма какво да губи. Но жената с бъдеще трябва да е изключително внимателна.

— Какво пък му е толкова интересното?

— Първо — отговори тя, — това е цитат от сценария на „Мошеническа компания“.

— Е, и?

— Вики е един от малкото хора, които знаят, че имам екземпляр от сценария. Всъщност самата тя ми предложи да го прочета.

Джак я погледна с любопитство.

— И каква е идеята ти?

Елизабет се обърна към снимачния екип и отговори:

— Мисля, че се опитваше да ме предупреди.

Той замълча и се замисли. Накрая попита:

— Защо, по дяволите, да те предупреждава?

„Може би заради начина, по който гледате приятеля си — Джак Феърфакс. Навремето и аз исках да гледам някой мъж по този начин.“

— Не знам — отговори Елизабет.

— По дяволите! Може би си права, че тя е фаталната жена на Тайлър Пейдж. Ако се е опитала да те сплаши с предупрежденията си, можем да предположим, че е замесена в престъплението.

— Да.

— Но защо да се издава? И защо да се отървава от теб? Ако знае нещо за сделката, значи знае, че ти държиш парите на „Ескалибур“.

— Така е — кимна Елизабет замислено.

Въпросите бяха прекалено много.

— И защо пък смята, че някакъв си цитат от „Мошеническа компания“ е ефикасно предупреждение? — попита Джак.

— Вероятно заради това, което се случва с наивната героиня, влюбена в мъжа, когото фаталната жена желае.

— Е, добре — каза Джак. — Какво се случва с нея?

— Убиват я.