Сюзън Кайл
След полунощ (6)

Глава шеста

Отначало всичко бе започнало като на шега. Кейн се бе надявал, че след няколко срещи Ники ще му омръзне. Но не бе станало така. Последните две седмици двамата бяха почти неразделни и той още по-болезнено изживяваше собствената си самота, когато не беше с нея. Чувстваше се като половин човек.

Вдигна мургавото си лице срещу свежия бриз. Част от чертите му бяха италиански, други испански, имаше дори и нещо гръцко в тях. Във вените му течеше средиземноморска кръв и може би това обясняваше страстта му към плаването.

Погледна през рамо към екипажа на яхтата. Момчетата работеха здраво, за да опънат триъгълното платно и когато го вдигнаха, сърцето му сякаш замря. Вятърът се плъзна по него, погали го, след това внезапно го обгърна като страстен любовник. Яхтата потръпна и в следващия миг се понесе по вълните.

Кейн се разсмя буйно от завладяващата го радост, че живее. Винаги се чувстваше така, когато излизаше в открито море. Обичаше опасностите, скоростта, капризите на ветровете и теченията. Беше сигурен, че ако бе роден в средните векове, щеше да стане пират. Или поне моряк. Нямаше друго нещо, което да го опиянява повече от плаването.

Изведнъж рязко завъртя руля, за да избегне удара с някакъв тип, който се беше засилил срещу него с мощна моторница. Изсипа цял куп проклятия по негов адрес.

Джейк — неговият текелажник — само се засмя.

— Океанът е голям. Има място за всякакви ненормалници.

Старецът беше жилав и недодялан. Имаше червена коса, която бе започнала да посивява, и обветрена, загрубяла кожа. Джейк беше нает на яхтата „Звездно знаме“ заедно с Денис Конър по време на общоамериканската регата в годината, когато тя спечели първо място. Както повечето калени моряци, които бяха оцелели в този изнурителен спорт, Джейк имаше една свобода на духа, която го сродяваше с Кейн. Още от дете Кейн се беше обръщал към него за съвет и подкрепа в трудни мигове. В много отношения този морски вълк му беше повече баща от собственика на сензационния вестник в Ню Йорк, чиято фамилия носеше.

— Разтревожен си нещо.

Джейк го наблюдаваше внимателно, докато навлизаха все по-навътре и Кейн променяше курса под плющенето на платното.

— Да.

— Лоши спомени?

Кейн си пое бавно въздух.

— Усложнения. Напоследък сякаш идват на гроздове като банани. Особено с една нежна брюнетка.

— Друга жена?

Кейн се подсмихна.

— Този път не е просто друга жена. Не мога да си я избия от главата. Не искам да се женя, но тя няма да ми стане и любовница.

— Разбирам. Е, може би е по-добре човек да избягва заплетените истории — съгласи се добродушно старецът.

Вдигна поглед към издутото платно и се усмихна на красивата гледка.

— Добре си прекарваме. Наистина трябва да вкараме нашата красавица в тазгодишната регата.

— Не искам да участвам в състезания.

— Защо не?

— По една-единствена причина — защото нямам толкова време.

Джейк вдигна рамене с философски вид.

— Не мога да споря за това. Но изпускаш една от най-големите тръпки на живота.

— Не, не е вярно. Погледни. — Кейн посочи към хоризонта. — Това е тръпката на живота — всяка минута на тази палуба. Нямам нужда да доказвам нищо на хората и най-малко от всичко, че съм най-добрият мореплавател на света.

— Хубаво е, че мислиш така. Повечето от нас смятат, че трябва да постигнат някаква невидима, химерна цел в живота.

— Защо е нужно? Не живеем за хората. По-добре е да живеем за себе си.

Джейк се облегна на перилата и се втренчи в него.

— Това е егоистично.

— Аз съм егоист. Не умея да давам.

Кейн посрещна спокойно погледа на Джейк и очите му бяха сиви като олово.

— Както и останалите дребни риби в това застинало блато, което наричаме живот, просто се опитвам да оцелея в едно общество, което възнаграждава посредствеността и наказва таланта и интелекта.

— Циник.

— Кой не би станал? Боже мой, човече, само се огледай! Колко души познаваш, които не биха ти прерязали гърлото, за да се издигнат или да получат някакви облаги?

— Един. Себе си.

— Да — усмихна се Кейн. — Себе си.

— Неспокоен си наистина. Май си такъв, откакто се върнахме в Чарлстън и започна да вършиш това, което правиш най-добре.

— И кое правя най-добре? — попита разсеяно Кейн. — Ръководя компанията или мътя водите на местните политици?

— И двете. Не се вра в големия бизнес, но знам едно: адски е рисковано да възлагаш отговорността на други за твърде дълго време, независимо колко ги бива. Нещата се оплитат.

Кейн се обърна и изгледа внимателно приятеля си.

— Нещо, което знаеш от опит, нали?

— Да — подсмихна се Джейк. — Отстъпих руля на друг за половината състезание и изгубихме купата.

— Не беше по твоя вина.

— Повтаряй ми го всеки ден. Може и да повярвам. — Той се взря в небето. — Не ми харесва времето. Може би е най-добре да се връщаме, за да не се налага да се бориш пак с морето — добави мрачно.

Кейн нямаше как да забрави последния път, когато се беше борил с океана по време на една буря. Беше изкарал лекомислено яхтата в открито море, но това никак не се бе харесало на Джейк. И с право.

— Постоянно имам нужда от предизвикателства, това е всичко — отвърна малко гузно. — Трябва да се боря с нещо, с някого. Усещам как животът ме притиска и трябва някак да си изпусна парата.

— Животът притиска всички ни… но ти имаш причини да се чувстваш по-потърпевш. Днес става точно една година, нали?

— Една година…

На Кейн не му беше приятно да говори за годишнина от онзи кошмар, в който бе загинало семейството му. Намръщи се и завъртя руля, променяйки курса така внезапно и рязко, че яхтата полегна на кила си.

— Внимавай! — предупреди го Джейк. — Можехме да се обърнем.

— Мразя годишнините — отвърна Кейн с натежал от болка и безсилие глас. — Мразя ги!

Джейк отпусна тежката си ръка върху широкото му силно рамо.

— Спокойно, приятелю — каза му нежно. — Спокойно. Времето лекува.

Кейн наистина се чувстваше много зле. Старите му рани често се отваряха, но днес бяха особено непоносими. Пяната от вълните го удряше в лицето и вятърът изсушаваше мократа му кожа. Той се взираше напред и се опитваше да пренебрегне топлите вадички, които се стичаха по бузите му.

 

 

Когато се върна вкъщи, завари икономката да ругае Сандърс, защото пиел от шотландското му уиски.

„Какво ли може да прави Сандърс тук?“

Кейн влезе в стаята и кавгата стихна. И двамата се обърнаха към него. Сандърс бе висок около метър и осемдесет, рус, с грубо лице. Беше репортер по време на войната във Виетнам и имаше белези, които го доказваха.

Кейн се приближи до барчето, без да обръща внимание на икономката. Наля си два пръста скоч и пусна бучка лед.

— Какво искаш? — обърна се към Сандърс.

— Да ти кажа какво съм открил.

— Е?

— Пиеш си уискито чисто — отбеляза Сандърс и се приближи. — Предполагам, че по същия начин приемаш и лошите новини. Сеймур се е заел с теб. Говори се, че се е добрал до нещо, което може да използва, за да те обвини в нарушаване на закона за опазване на околната среда — нещо, свързано с онова нелепо изтичане на отпадъци от завода ти миналия месец.

— Дължеше се на случайна пукнатина при свързването на тръбите — отвърна рязко Кейн. — Не бяхме обвинени.

— Не за това, не. Но оттогава сте под наблюдението на Агенцията за защита на околната среда и Сеймур е решил, че където има едно нарушение, непременно ще има и други. Казват, че вече бил открил.

Кейн прокара пръсти през разрошената си от вятъра коса. Знаеше, че ще има проблеми при такова дълго отсъствие на управителя на завода. Но той беше опитен ръководител и не му се искаше да го сменя. Точно така каза и на Сандърс. Не му каза обаче, че детето на Дженкинс е болно от левкемия. Това беше причината да направи компромис и да му помогне. Кейн бе станал особено чувствителен към децата. А Джъркинс редовно му описваше състоянието на детето си.

— Доста е непохватен. Не можеш да си позволяваш да оставяш такива неща без проверка.

— Защо Сеймур се е заел с мен?

— Защото във вестника на баща ти го разпъват на кръст заради онези петнисти бухали; защото брат ти Норман е новият мениджър в кампанията на Сам Хюит и защото цялото ти семейство подкрепя Хюит — главния му противник от републиканците.

— Не ми казваш нищо ново.

— Но е вярно. — Сандърс отпи от уискито си. — Знаеше ли, че новият секретар във Вътрешното министерство е бивш зет на Сеймур?

Кейн се намръщи.

— Така ли? — отвърна разсеяно.

— Той също си има проблеми. Индустриалците го атакуват заради петнистите бухали, а той обича бухалите.

— Сеймур сигурно не ги обича много. Неговата позиция му създава някои домашни проблеми — вметна цинично Сандърс. — Но няколко точно и навреме нанесени удара срещу индустриалното замърсяване в собствения му район биха могли да привлекат общественото мнение на негова страна и да го върнат отново във Вашингтон. Не знам какво точно е открил, но се е добрал до нещо. Можеш да се обзаложиш, че щом му помага Джон Харълсън — а това е факт, — значи е надушил нещо.

— Харълсън…

— Бившият директор по кампанията на Тауншенд. Абсолютен експерт по мръсните номера — добави рязко Сандърс.

— И работи за Сеймур? Не е в стила на Сеймур. Доколкото съм чел за него, не е от политиците, които се опитват да окалят някого на лична основа. Той е идеалист.

— Може би е разбрал, че идеализмът е синоним на наивитет в политиката. Човек не може да промени света.

— Това не бива да спре хората да се опитват, нали?

— Сеймур ще насочи вниманието си към теб. Семейният ви вестник му създава много неприятности около въпроса с бухалите и всичко това ще му коства гласовете на доста избиратели. Ако успее да те свърже с нещо тъмно, от само себе си се разбира, че то ще е в негов плюс. Това ще се отрази и на Хюит, защото брат ти ръководи неговата кампания. С други думи, ако ти се прочуеш като замърсител, а брат ти работи за Хюит, много хора ще обвинят Хюит по аналогия. Така поне смята баща ти — добави Сандърс.

— Ти си най-добрият му репортер. Ти какво смяташ?

Сандърс остави празната си чаша.

— Смятам, че е най-добре да се погрижиш името на компанията ти да не се свързва повече с никакви замърсявания.

— Казах ти, че онова изтичане беше съвсем инцидентно. Нямам нищо тъмно, от което да се страхувам.

— Изглеждаш доста самоуверен — продума тихо репортерът. — Но те е нямало на работа повече от две седмици.

— Имам сигурни заместници.

Кейн започваше да става все по-раздразнителен. Не искаше да си признае, че основната причина за внезапното му нежелание да се върне на работа беше Ники. Всеки миг, прекаран с нея, бе станал безценен и неповторим. Мисълта за нея изцяло бе обзела съзнанието му — до такава степен, че забравяше за бизнеса, с който се бе сраснал. „Само още няколко дни — самоуспокояваше се той. — Ще я изхвърля от съзнанието си и тогава отново ще се концентрирам върху завода.“

— Толкова голямо доверие ли имаш на мениджъра си, та да го оставяш да те държи настрана, докато той си работи по половин ден на компютъра вкъщи — стресна го гласът на Сандърс. — И защо си зарязал такава реномирана компания като CWC?

— CWC… — кимна Кейн. — А, да, спомням си. Разговарях с новия управител по отпадъците. Каза ми, че CWC работела небрежно и на много високи цени. Искаше разрешение да сменим компанията и да сключим договор с някоя по-ефективна, която да взема и по-малко.

— Това е много интересно. CWC има отлична репутация. Наскоро писаха за нея в едно от централните списания. Посочиха я като една от най-ефективните в страната и твърдяха, че работела с най-съвременната технология.

Кейн сви устни и се намръщи.

— Така ли? Е, може би са направили някой фал. Джъркинс ми изпрати някакви документи по факса, които доказваха твърденията му. Но като се върна в Чарлстън, ще ги прегледам по-подробно. Между другото, какво откри за Сеймур?

— Все още нищо. Но трябва да проверя някои слухове.

Кейн се засмя хладно.

— Всеки намек за корупция би свършил работа. И аз ще имам нужда от това-онова, в случай че Сеймур открие нещо, за което не знам. Боже мой, взех си няколко дни почивка и всичко започна да се разпада. Най-добре е да се обадя в завода и да поговоря пак с този новия.

— Не бързай — посъветва го Сандърс. — Нека първо аз да проверя.

— Защо?

— Ако става нещо нередно, колкото по-малко хора знаят, че подозираме, толкова по-добре.

— Едва ли ще е по-добре, ако хората на Сеймур открият, че става нещо незаконно.

— Точно това ни притеснява. Мисля, че Сеймур е открил нещо. И по-лошо — може да има някои умишлено предизвикани инциденти — наблегна Сандърс на последните си думи.

Кейн се почеса по врата и потръпна, когато докосна изгорялото от слънцето място. „Има ли огън, има и дим“ — помисли си.

— Е — добави Сандърс, — всичко това са само подозрения засега, главно поради участието на Харълсън. Чувал съм някои неща за него от разни тъмни субекти. Ако излезе нещо наяве, ще те уведомя.

Кейн кимна и се замисли откъде ли името Харълсън му звучеше толкова познато.

Но мисълта му скоро се откъсна от дребния проблем с отпадъците и се върна при Ники.

 

 

Джон Харълсън разговаряше с Клейтън Сеймур и пушеше пура, ухилен до ушите.

— Интересува ли те как вървят нещата?

— Надявам се, че си открил нещо приятно за ухото, и че не се отнася за дървета или за бухали.

Харълсън отново се засмя.

— Не, разбира се. Компанията на Ломбард е била дузпата на CWC заради Бърк. Помниш ли го? Преди година и нещо беше съден за изхвърляне на токсични отпадъци, но успя да си спаси кожата.

Усмивката на Клейтън помръкна.

— Откъде знаеш?

— Връзки — отвърна с престорена невинност Харълсън. — Имам всякакви връзки.

— Продължавай.

— Ами, „Бърк“ преди вземаха около една петнайсета от цената, която Ломбард плащаше на CWC за изнасяне на отпадъците. Сега получава от него колкото CWC, без да се смятат допълнителните разходи.

— За това би могъл да се обвини наетия от Ломбард човек, а не самия Ломбард — прекъсна го Кейн. — В случая той не печели нищо.

— Ще изглежда така, сякаш печели — отвърна самодоволно Харълсън. — Не е задължително да споменаваме за отклонените пари от управителя му. Можем да кажем, че Ломбард прибира разликата. Всички знаят, че наскоро уволни няколко работници заради рецесията.

— Говориш за недоказани факти — намръщи се отново Клейтън.

— Не за дълго — продума с безизразен глас Харълсън. — Само докато медиите раздухат историята и я поукрасят малко. Те обичат да се занимават със замърсителите на околната среда. Да спасим планетата, нали знаеш?

— Но…

Харълсън присви очи и се приведе напред.

— Ако не стъпиш на врата на Ломбард, има вероятност неговият старец да разкрие истината за сестра ти Ники и за брака й с Майлс Тауншенд. Представяш ли си какво ще стане с теб и с тях, ако пресата се заеме с това? — запита с почти заплашителен тон.

След това затаи дъх, за да се наслади на ефекта, предизвикан от слепия му изстрел.

Не беше разочарован.

— О, Господи! — продума потресен Клейтън.

Харълсън тържествуваше. Това означаваше, че в семейството има някакъв скандал. Някой ден трябваше да провери внимателно всичко. Той винаги се опитваше да изкопчи нещо от хората, с които си имаше работа. Понякога се оказваше полезно. Много навреме му дойде информацията за Джъркинс, когото познаваше от една клиника, където съдружниците му продаваха разни дребни стоки. Джъркинс наистина се беше оказал много полезен. Същото се отнасяше и за зет му…

— Един голям скандал би могъл да ти коства изборите, нали? — продължи да притиска Клейтън. — А Тауншенд може да изгуби поста си в правителството. Пресата ще разпъне всички ви на кръст. Помисли си какво биха могли да направят братята на Ломбард с тази малка тайна във „Weekly Voice“

Клейтън бе започнал да се поти. За пръв път му се случваше да прави компромис с идеалите си заради кариерата. Просто нямаше друг избор.

— Добре. Продължавай и върши, каквото трябва. — Той вдигна поглед. — Но внимавай никой да не разбере.

— Можеш да разчиташ на мен. Всъщност, имам предвид един човек, който би могъл да свърши малко мръсна работа — да разбере къде се складират незаконните отпадъци от компанията на Ломбард.

— Кой? — Клейтън се чувстваше все по-зле.

— Един познат. Намира се в града и държим постоянна връзка. Сега е в отпуск, но винаги е готов, щом му спомена, че има нещо за разследване.

— Може ли да му се доверим?

— Той е индианец команч. Как мислиш?

Клейтън кимна.

— Като един от онези във „Танцуващият с вълци“?

— Не. Онези индианци във филма бяха суикси, макар че в книгата, по която е правен, се говори за команчите. Този не носи пера и талисман, когато е на работа. И ако решиш да му кажеш, че е вожд, по-добре да си от другата страна на стената. Много е чувствителен на расова основа.

— Има ли си име?

— Разбира се. Казва се Кортес.

Клейтън усети как лицето му неволно се разтяга в усмивка и страховете му отслабнаха. Харълсън нямаше да предприеме нещо наистина незаконно. Разбира се, че не.

— Майтапиш се с мен.

— Напротив. Един от прадядовците му е испанец. Според него, това било единствената „слаба кръв“ в родословното му дърво. Чувството му за хумор е изострено до сарказъм и затова използва името на испанския завоевател на Мексико. През свободното си време живее в резервата в Оклахома. Никой не би могъл да произнесе истинското му име.

— Казваш, че е добър детектив?

— Един от най-добрите.

— И няма да има сблъскване на интереси?

— Единствено ако споменем на някого, че той ни помага — каза невинно Харълсън и погледна Клейтън в очите. — Пошегувах се! — засмя се пресилено. — Няма проблеми. Когато е в отпуска, си е лично негов проблем какво ще прави със свободното си време. Ние не го караме да върши нещо незаконно. Всъщност, ние го молим да ни помогне да хванем един замърсител, нали?

Клейтън не беше напълно убеден, но не можеше да си позволи да ангажира мисълта си само с това. По-важно беше да спечели изборите, а не да се тревожи как ще го постигне. Пък и не хранеше някакви добри чувства към Кейн Ломбард. Ако беше замърсител, трябваше да бъде изобличен.

— Да, не вършим нищо незаконно — каза с тона на човек, който от години е на „ти“ със законите. — На практика го молим да разследва едно нарушение на Закона за опазване на околната среда.

— Точно така. Все едно, че не сме говорили нищо. А аз ще направя всичко необходимо да ти спася кожата.

Светлите очи на Клейтън се присвиха.

— Уважавам изключително много законността. Не искам нищо тъмно — натърти той.

— Няма, освен ако не се налага — обеща Харълсън.

Клейтън би трябвало да е доволен. Но не беше. Просто се надяваше, че Майлс Тауншенд е знаел добре какво върши, когато му бе предложил Харълсън.

 

 

Кортес се забавляваше.

Харълсън умееше да манипулира хората и навярно си мислеше, че е намерил ключа към първичните му инстинкти. Някой близък ден обаче щеше да остане доста изненадан. Точно сега Кортес играеше сам. Съвсем съзнателно беше потърсил Харълсън и му беше споменал, че ще бъде в Чарлстън за една дълга ваканция. Всъщност, Кортес отдавна следеше кроежите му, а Харълсън си беше спомнил за способностите на Кортес като детектив и бе решил да го използва за своите цели.

— Значи, искаш от мен да спася кожата на един тексасец? — продума замислено Кортес.

— Не съвсем… — веднага отвърна Харълсън, обезпокоен от забележката му.

Кортес беше необичайно висок и слаб за команч. Имаше здрави мускули, прорязано от дълбоки бръчки лице с големи черни очи и изпъкнали скули. Макар и доста мургав, изглеждаше много по-светъл от обикновените команчи. Но това не правеше впечатление на Харълсън. Беше чувал доста страховити истории за него, някои от които сигурно бяха верни.

Сведенията за Кортес след напускането на полицията към резервата и постъпването му на работа към правителствената агенция бяха впечатляващи. Но точно сега дейността му беше забулена в мъгла. Беше работил като агент на ФБР, но дали все още беше там или не, Харълсън не можеше да разбере. Знаеше само, че е преминал към някаква независима агенция. Нещо като компания. Побиха го студени тръпки и се упрекна за глупостта си. Кортес си беше просто човек, а всеки човек си имаше цена. В момента Кортес беше в ръцете му.

— Мразя тексасците — заяви Кортес.

Никога не премигваше. Това беше едно от най-объркващите неща при него.

— Те прогониха целия ми народ от щата през 1800 година, изтикаха го от законните му земи в Оклахома.

— Доколкото си спомням, тексасците също не бяха много очаровани от команчите. Но аз не те моля да помагаш на тексасец. Моля те да помогнеш да изхвърлим един от бизнеса.

— А-а — провлече безизразно Кортес. — Така ли?

— Точно така. Имам нужда от помощ. Малко детективска работа.

Кортес го изучаваше с поглед, от който Харълсън започваше да се чувства неловко.

— Аз съм в отпуск. Върши си сам детективската работа.

— Ти ми обеща — напомни му Харълсън. — И освен това… имам нещо за теб…

Той разтвори шепата си и вътре проблесна някакъв лъскав предмет.

Индианецът се поколеба. Веждите му се свиха.

— Какво е това?

— Знаеш какво е. Чувам, че си я търсил навсякъде. Помогни ми да се оправя и ще ти я продам на пазарна цена.

Кортес стисна устни.

— Значи така? Улучи ме в слабото място.

— Винаги проучвай слабото място на хората, когато имаш намерение да търгуваш с тях — подсмихна се Харълсън. — Е?

Кортес прокара дългите си пръсти по гарвановочерната си опашка. За миг погледът му се спря върху Харълсън с някакво едва доловимо възхищение. Този човек наистина знаеше как да използва хората. Само на няколко души бе известно, че Кортес е нумизмат. Колекционирането на монети беше единственото му хоби и Харълсън го беше надушил.

— Добре. Но само защото съм страстен колекционер.

— Което вече знам.

Харълсън му подаде монетата — два и половина златни долара от XIX век.

— Ще ти напиша чек. Не можеш да си представиш — мърмореше Кортес, поемайки я с нещо като поклон — колко години търся поне една такава.

— Разбира се, че мога.

Кортес го изгледа с подозрение.

— Ще имаш плячката. Ще видя дали мога да се свържа с онзи крадлив чиновник за Ломбард и да получа нещо конкретно. Но ако открия, че стават незаконни неща, ще информирам съответните инстанции. Незабавно!

— Нима бих могъл да очаквам нещо друго? — отвърна Харълсън с хитра усмивка. — Имай ми доверие. — Той сложи ръка на сърцето си. — И аз нося душа.

— Ако е вярно, сигурно я криеш в портфейла си — кимна Кортес. — Знаеше за едно престъпление, но не съобщи на никого.

Харълсън се втренчи притеснен в него. Не очакваше, че нещата ще стигнат толкова далеч. Команчите можеха да бъдат опасни врагове.

— Подозирах — побърза да отговори. — Не бях напълно сигурен. Но ако Ломбард замърсява природата, не е ли редно да бъде разкрит? — Харълсън присви очи. — Разкрит и наказан. Той също отговаря пред закона и може да бъде съден, нали разбираш?

Говореше, без да си подбира думите.

— Трябва да си плати за греховете.

Кортес го наблюдаваше мрачно.

— Познаваш ли Ломбард? — попита тихо.

Това накара Харълсън да се осъзнае и той премигна.

— Да го познавам? От къде на къде?

— Прекарваш много време в Чарлстън напоследък, още преди Ломбард да открие тукашния си автомобилен завод — уточни индианецът.

— Харесва ми крайбрежието — отвърна нервно Харълсън.

Кортес знаеше истинската причина. Но нямаше намерение да рискува да издаде информацията си.

— На мен също. Затова реших да си прекарам тук отпуската.

Стана с монетата в ръка и отиде да си облече сакото.

— Добре. Ще поровя около „Бърк“ заради теб. Ще ти се обадя веднага, щом проверя няколко души и няколко места — рече през рамо.

Харълсън го наблюдаваше как се отдалечава с истинско притеснение. Бе си мислил, че може да манипулира Кортес, но в държанието му имаше нещо тайнствено, което го объркваше и за пръв път в живота си се запита, дали усетът му за хората не го е подвел. Повечето можеха да бъдат използвани, ако се знаеха слабостите им. Но този загадъчен индианец му беше доста неясен. Ами ако Кортес започнеше да задава въпроси? Имаше доста неща, които не бяха за казване. Надяваше се, че онова подхвърляне за отпуската и крайбрежието не го е впечатлило. Кортес не знаеше нищо за това. Откъде би могъл да го научи? Харълсън беше много внимателен. Освен от Джъркинс. Но той можеше да държи този наивник изкъсо. За целта беше необходим само малко бял прашец. Харълсън се подсмихна. Мушна ръце в джобовете и се запъти към колата си.

Беше прецакал Кейн Ломбард, а Клейтън Сеймур щеше да му дължи услуга по всяко време. При неговата работа беше необходимо да си завежда по някой нов политик на ведомост. Сеймур не можеше да бъде купен, но Харълсън щеше да държи конгресмена първо със сътрудничеството си, а после и с изнудване. Щеше да получава каквото поиска в ролята си на покровител. Винаги досега се беше получавало. Затова все още беше в бизнеса. Тауншенд беше единственият му провал, но тогава нямаше как да се възползва от него. Човекът беше много потаен. Но Сеймур му се разкриваше напълно. Ако играеше умело, би могъл да държи още един член на кабинета в ръцете си.

 

 

Ники се беше отпуснала в прегръдките на Кейн на дивана в къщата си на крайбрежието и наблюдаваше как изгряват една по една звездите на хоризонта през притъмнелия прозорец. Както обикновено, и тази вечер той беше пристигнал да вечерят заедно. Току-що бяха приключили.

— Щастлива ли си?

— О, да!

Ники се притисна по-плътно към голямото му, силно тяло, поглъщайки насладата от ласките му. Те бяха станали неизменна част от техните отношения и, докато отначало ги приемаше с известни резерви, сега копнееше да се отпусне в прегръдките му. Когато я целуваше с такава неутолима жажда, усещаше как желанието пулсира в него. Това й харесваше. То доказваше, че не беше попаднала отново в предишния капан.

Вдигна поглед към лицето му, блаженствайки от аромата на неговата мъжественост. Кейн докосна с нежна усмивка сочните й сексапилни устни.

Ники отвърна на усмивката му, приемайки безмълвната покана. Целуна я бавно, жадно. Тя промуши ръка в отвора на ризата му, за да погали кожата на широките му гърди. Кейн обичаше да го докосва по този начин. Харесваше устата й, усмивката й, всичко в нея. Но особено обичаше горещата страст, която тя разпалваше в него. Никога преди не беше усещал такава лекота в удоволствието.

Въпреки взаимното си привличане, само бяха се целували, и то много малко. Приятелството, възбудата и смехът бяха основните неща, които характеризираха връзката им досега. Излетите до някои местности, като Магнолиевата градина с нейната екзотична флора, се редуваха с танци и пикници, където най-ярко се проявяваше всичко общо между тях. Колкото повече бяха заедно, толкова по-остра ставаше нуждата им да се докосват.

Тази нощ тя достигна връхната си точка.

Кейн внезапно простена и ръката му потърси копчетата на тънката й блуза. Когато отиваше толкова далеч, Ники обикновено протестираше. Но този път не го спря. Всъщност, дори се и понадигна, за да му помогне.

Кръвта нахлу в главата му, когато мазолестата му длан погали голата й кожа. Тя беше нежна като пух на глухарче. Кейн усети как дъхът й замира, когато докосна вирнатото й зърно.

Ники потръпна цялата, изохка и се притисна към него.

— Не спирай… — прошепна му, опитвайки се отчаяно да удължи мига на първата истинска страст в живота си.

Кейн се взря в замъглените й очи, в набъбналите й полуоткрехнати устни.

— Няма да спра — увери я нежно. — Просто искам да те погледам.

Думите му едва ли достигнаха до съзнанието й, докато дланите му продължаваха да я галят и вече смъкваха разкопчаната й блуза.

— Кейн… — отрони колебливо Ники.

Той я притегли към себе си и изстена, когато усети коприната на голите й гърди до разгорещеното си тяло.

— О, Господи! — промълви благоговейно.

Ники съвсем спря да диша. Никога не бе ласкана така. Беше готова да избухне от чувственост, стенеше и притискаше ханша си към неговия, за да удължи насладата.

Ръцете му бяха обвили тънката й талия и я държаха здраво. Тя сгуши лицето си във врата му. Кейн също бе изпаднал в сладка еуфория.

— Три седмици са много време… — Дълбокият му глас беше дрезгав. — Искам да се любим…

Ники се отдръпна леко, опитвайки се да си възвърне здравия разсъдък, но погледът му се спря на изопнатите й твърди гърди и той я загледа така, сякаш през живота си не беше виждал жена.

— Приличат на ябълки… Малки дръзки ябълки…

Наведе внезапно глава и устата му ги заобхожда с вещина и неописуема жажда.

Влажната топлина на устните му отначало я шокира, а след това взриви непреодолимо желание. Ники усети как по корема й плъзва някаква жар, която изтръгна накъсан вик от пресъхналото й гърло. Изви се като ранена змия, забравила за всичко. Цялото й тяло молеше за още…

Не разбра кога я е вдигнал и изнесъл от стаята. Отдавна не помнеше кой е брат й, и защо не биваше да си позволява никакви интимности с Кейн. Едва ли помнеше дори и собственото си име.

Той я постави в един от шезлонгите — под звездите, откъдето се чуваше само плясъкът на океанските вълни.

Устните му целуваха корема, хълбоците, бедрата й. Усети досадните дрехи, които я отделяха от жадната му уста да се изхлузват и единственото, което изпита, бе огромно облекчение. Нощният бриз и звездите също бяха облекчение.

— Не… — едва промълви уплашена, когато Кейн се отдръпна от нея.

— Само за минутка — прошепна й той, докато се навеждаше да я целуне с болезнена жажда. — Само минутка, Ники…

Засъблича се трескаво, без да обръща никакво внимание на копчета и ципове. Спря се само колкото да извади от джоба си някакво малко пакетче с разтреперани ръце.

Ники искаше да избегне този миг. Умът й като в просъница излагаше десетки причини, поради което това не биваше да се случва, но тялото й не се подчиняваше. То потръпваше и се извиваше върху шезлонга, а самата тя стенеше безпомощно, почти ридаеше от безумна страст, докато очите й пиеха съвършената му физика.

— Моля те — шепнеше, протегнала ръце към него. — Моля те, моля те…

Кейн скоро се озова до нея, притегляйки я към себе си, така че сега усещаше меката възглавничка от косъмчета, които се спускаха от гърдите към изопнатия му член, към краката му. Беше голям, топъл и усещането, предизвикано от мъжкото тяло в прегръдките й надхвърли всичките й мечти.

Вкопчи се в раменете му, докато той покриваше с целувки всеки сантиметър от нежната й кожа в мрака. Плясъкът на вълните сякаш се сливаше с бесните удари на сърцето й. Постъпваше глупаво, но това не я интересуваше. Нищо друго нямаше значение, освен да усети докрай, как Кейн запълва болезнената празнота в нея.

Той беше не по-малко влуден от голото й искащо тяло. Целуваше я в захлас, докато и двамата усетиха, че не издържат повече. Кейн се вмъкна между дългите й изваяни крака, които мигновено се увиха около таза му. Потръпна, докато я търсеше… и я намери. Когато проникна в нея, за секунда Ники настръхна, но това не го изненада. Беше по-надарен от повечето мъже.

— Няма да ти причиня болка, обещавам ти… — прошепна й горещо. Езикът му обиколи устните й, докато я галеше от вътрешната страна на бедрата. Усети как тя постепенно се отпуска. Дори се усмихна, след натиска му и утробата й го прие с влажно и нетърпеливо гостоприемство.

— Така по-добре ли е? — попита я и започна съвсем бавни тласъци.

Сърцето на Ники биеше толкова бясно, че не можеше да намери думи. Очите й срещнаха неговите и откриха нещо много повече от желание в тях. Ръцете й трепереха, вкопчени в силните му рамене, а ритъмът на тялото му се предаваше на ханша й. Беше я заболяло, но болката отшумяваше. Усети как заприижда наслада и огромната изненада се отрази в зениците й.

— Предпазливостта може да развали удоволствието — каза Кейн нежно. — Но мисля, че мога да го компенсирам. Така, Ники. Ето така.

Повдигна я малко и вълната от нова наслада, която я заля в следващия момент, я накара да изкрещи.

— Сега ще яхнем вятъра — шепнеше й дрезгаво Кейн, докато проникваше с все по-мощни и дълбоки тласъци, от които огромните й зелени очи се изпълниха с екстаз, а от гърдите й се заизтръгваха почти животински стонове.

— Това е. Помогни ми, Ники. Помогни ми!

Ники се изви към него, потръпваща и задъхана. Кейн беше нейният свят. Умът й отказваше да мисли за каквото и да било друго тази нощ. Захапа нежно широкото му рамо.

— Обичам те… — хлипаше. — Кейн, обичам те, обичам те…

Отдолу под тях се чу заплашително проскърцване.

— Шезлонгът!… — прошепна тя.

Пръстите му се впиха в бедрото й, а зъбите му проблясваха в непреодолимия му устрем към висшата наслада.

— По дяволите канапето! — процеди Кейн със затворени очи. — О, боже, Ники… искам… Искам те цялата, любима… цялата…

От внезапната стремителност на тласъците му Ники потъна във вихъра на един екстаз, за който никога не бе предполагала, че е възможно да съществува, и без да чува или да вижда нещо около себе си, се изопна в дъга, а от гърдите й се изтръгна протяжно хрипливо стенание…

После се взря в него без неудобство, очарована от първата интимности живота си. Само веднъж беше виждала подобен израз върху лицето на мъж — когато бе заварила Майлс в леглото с един друг мъж.

„Майлс. Клейтън.“ Усети как Кейн се отпуска тежко върху разгорещеното й тяло и я обзе внезапна паника. „Какво направих?! Кейн няма представа коя съм, а аз не зная почти нищо за живота му. Сега, след всичко това, как ли ще реагира, когато научи за миналото ми?!…“

— Господи, беше чудесно… Толкова беше хубаво! — шепнеше потресен Кейн.

Отдръпна се леко от нея и я пое в прегръдките си. Устните му отново потърсиха нежно нейните.

Ники се топеше под целувките му — все още жадна, все още неизпълнена докрай, забравила за всякакъв свян и скрупули, докато той продължаваше да разпалва тлеещата жар в нея.

— Преди малко нямаше време. Сега мога да ти дам това, от което имаш нужда. Просто се отпусни върху мен — каза й нежно Кейн, привличайки тялото й към своето, — и ме остави да направя останалото. Ники, искам да ти подаря луната. Искам да ти дам всичко. Ти си част от мен, принадлежиш ми, ти си моето сърце, Ники. Ти си целият ми свят…

Чувствено прошепнатите му думи също бяха част от магията й и тя се поддаде без възражения, макар да разбираше, че връщане назад вече няма. Всичко това беше неотразимо, беше… вълшебно! Неземно!

Въздъхна и го възседна, желаейки го толкова лудо, толкова дълбоко в себе си. Мълвеше му нещо, докато той я люлееше в тази невероятна близост, мушнал големите си длани под бедрата й. С дрезгав глас й говореше любовни слова, възхищаваше й се, насочваше я. Хапеше устните й, докато тялото му се наслаждаваше на нейното, докато оргазмът лумна в нея като огън. Ники изкрещя и започна да го моли с цялото си същество за онова, което след миг щеше да й даде.

— Готова ли си? — изхриптя пресекливо Кейн. — Готова ли си, Ники? Сега?!

— Да. Да, искам те!…

Застави я да го гледа. Видя очите й за част от секундата, преди екстазът да ги замъгли и тя да се замята лудо. Освободи я от прегръдката си, освободи я от целия свят за една вълшебна частица от секундата.

Ники не можеше да спре плача си. Водеше я в този неистов ритъм, докато тя се почувства толкова изтощена, че бе неспособна за нито едно движение повече.

И двамата, плувнали в пот, дълго лежаха мълчаливо в прегръдките си.

— Ела — продума тихо Кейн.

Хвана я за ръката и влязоха голи в океана. Спряха се, когато водата стигна до гърдите им и нежно се изкъпаха взаимно. След това Кейн взе Ники на ръце и я отнесе в къщата.

Обляха се заедно под душа в банята, седнаха после на леглото в спалнята и Кейн я залюля в прегръдките си.

— Кейн, не биваше да го правим… — продума Ники в приятна отмала.

— Беше неизбежно — отвърна й ласкаво той. — И няма да ни е за последен път. Сега, след като сме се открили един друг, не бихме могли да спрем. Беше прекалено хубаво.

— Последният път не използва нищо.

— Знам…

Гласът му звучеше странно.

Самият Кейн се чувстваше странно. Беше фанатик на тема „пазене“. Поне до тази вечер. Погледна учудено лицето й.

— Мисля, разбрала си, че последния път не взех никакви предпазни мерки, защото бях извън себе си от любов към теб — каза й чувствено.

Но Ники вече заспиваше. Кейн оправи косата на челото й и се наведе да целуне бледото й лице. Никога досега не бе изпитвал подобно чувство. Усмихна се при мисълта за дългите сладостни нощи, които ги очакваха. Не беше добре за един мъж да живее сам. Ники беше жизнена, интелигентна, и го караше да се чувства зрял. Отпусна се по гръб, намръщи се за миг, а после се засмя с наслада на това усещане. Животът с жена като нея би бил прекрасен. Ако след тази невероятна нощ се появеше някое бебе, Ники навярно щеше да го заобича повече. Всички негови стари рани, а и нейните, щяха да бъдат излекувани, ако си изградяха един нов живот. Привлече я по-плътно до себе си и също заспа. Имаха достатъчно време пред себе си, за да разговарят…