Сюзън Кайл
След полунощ (2)

Глава втора

През тези два часа тя спа неспокойно, като в съзнанието й непрекъснато изплуваше образът на нейния гост — изтегнат в цялото си великолепие на леглото в спалнята й. Събуди се неохотно, когато будилникът отново иззвъня.

Изми си зъбите, среса косата си и нахлузи елегантната плажна рокля на сини фигурки, която прилепна по стройното й тяло. С един бегъл поглед в спалнята се убеди, че гостът й спи и диша нормално. Затвори вратата и отиде в банята. Когато вдигна захвърлената на пода блузка, с която бе на плажа предния ден, от джоба й изпадна ръчен часовник.

Разгледа го с любопитство. Беше „Ролекс“. Повъртя го между пръстите си. Нейният гост би трябвало да е доста състоятелен, за да си позволи подобен часовник. Сложи го на една от количките на стената и включи пералнята, преди да отиде в кухнята, за да приготви закуската. „Добре е, че разполагам с достатъчно провизии“ — помисли си. Съдейки по телосложението му, апетитът на мъжа в гостната сигурно беше най-малкото вълчи.

Тъкмо беше приготвила бърканите яйца и слагаше на масата наденички и кифлички, когато той влезе в хола. Въпреки широките раздърпани панталони и тясната риза, чиито копчета нямаше как да се закопчеят отпред, все пак бе успял да си придаде що-годе елегантен вид.

Личеше, че го боли главата, не беше във форма, изглеждаше някак объркан.

— Добре ли си? — побърза да го попита.

Той я изгледа намръщено.

— Чувствам се изцеден като лимон. Но с две думи — ще се оправя.

Говореше без някакъв специален акцент, макар че се долавяше леко провлачване на гласните. „Все пак това не е чарлстънски акцент“ — отбеляза мислено Ники. Нямаше как да не го забележи, защото нейният собствен беше ясно подчертан.

— Какво ще кажеш за по едно кафе?

Гъстите му вежди се вдигнаха присмехулно.

— Да не би да си кафеманка? Всеки път, когато те видя, ми предлагаш кафе.

Тя се засмя.

— Казват, че в Англия универсалното питие е чаят. Тук пък е кафето. Но имам и малко аспирин, ако имаш нужда — добави загрижено.

— Ще взема два, благодаря. Не ми се пръска вече главата, но все още доста ме наболява.

Ники донесе аспирина, докато тъмнокосият се настани, и наля кафе в чашите. Сметаната и захарта си бяха на мястото, но той и този път не посегна към тях. Ники погледна пукнатата захарница и направи гримаса. Някога това бе било чудесен хавилендски порцелан — един от любимите предмети на покойната й майка — една реликва от отминалите дни, която би могла да бъде изхвърлена, но Ники имаше особено отношение към семейните спомени.

Направи й впечатление, че и мъжът хвърли поглед към захарницата, свързвайки я несъмнено с финансовото състояние на обитателите на този дом. И не беше далеч от истината.

Подаде му кутийката с аспирина и погледът й остана известно време прикован върху двете бели таблетки в грамадната му длан. Продължи да го наблюдава, докато ги преглътне с голяма глътка кафе.

— Обзалагам се, че си абсолютно директен човек, който не изпитва никакви колебания, и който не робува на условности.

— Какво?

— Станало ми е хоби да наблюдавам как хората си пият кафето — обясни Ники с усмивка. — Ти го обичаш чисто, без разни добавки, без сладкиши. Аз го пия със сметана и с много захар… нещо като компания, нали разбираш — добави иронично. — Което означава, че обичам хората.

— И което предполага, че аз?… — вдигна отново вежди той.

— Не обичаш хората.

Ники изчака да я опровергае, но събеседникът й не го направи. Намръщи се и се наведе над кафето си.

— Още ли не си спомняш нищо? — направо го попита Ники.

— Помня как си ударих главата — започна бавно гостът й. Погледът му беше много внимателен, защото си спомняше много повече от самия миг на удара. Знаеше дори кой е, но не смяташе да й казва. Спасителката му очевидно беше затруднена финансово и един мъж в неговото положение не можеше да си позволи да изглежда уязвим. В миналото бе срещал много хора, които се интересуваха повече от парите му, отколкото от самия него. Намираше я за привлекателна — твърде привлекателна в тази бледосиня плажна рокля, с която беше облечена. Тя откриваше дългите й, загорели от слънцето крака и подчертаваше стегнатата съблазнителна извивка на бюста й.

Бавно сведе очи към масата.

— Как се нарани?

— Плувах. Доста навътре. Беше безразсъдно от моя страна. Някакъв скутер мина съвсем близо до мен. Едва избегнах удара… след това вълната ме запрати в някакви скали. Помня, че не можех да си поема дъх… след това — мрак. Сигурно течението ме е довлякло дотук. Истинско чудо е, че не съм се удавил.

— Да, мъртвото вълнение не е шега работа — каза Ники, припомняйки си многобройните нещастни случаи. — Навярно някой ангел те е закрилял.

— Има ли ангели закрилници? — подхвърли той с иронична усмивка. — Ако наистина има, не съм бил удостояван с компанията им много често през живота си.

— Спомни си, нали?

— Спомних си няколко неща. Не много…

Мъжът погледна към китката на лявата си ръка и се намръщи. „Не бях ли с часовник, когато влязох да плувам? Часовник за гмурци?…“

— А, щях да забравя!

Ники скочи и отиде до печката в ъгъла. След малко се върна с часовника.

— Ето. Това падна от ръката ти, когато те намерих. Мушнах го в джоба си и съм забравила, че е там. Открих го тази сутрин, когато посегнах да слагам блузата си в пералнята. Добре, че не съм го опрала — засмя се тя. — Как познаваш часа с нещо толкова сложно?

Той го пое от ръката й.

— Благодаря — каза бавно.

— Все още работи, нали? — попита наивно Ники, докато си похапваше от яйцата. — Не знаех, че правят водонепропускливи часовници.

— Това е часовник за гмурци — осведоми я гостът й и почака да види реакцията й.

— Разбирам. Ти водолаз ли си?

Беше се гмуркал с акваланг понякога, когато не пътуваше с яхтата си. Не искаше да говори за това.

— Случвало се е…

— Исках да се науча, но ме е страх да стоя дълго време под водата. А обичам да живея край морето, особено на такова място. Имаме игрища за голф и тенис, а наблизо има и пристанище. Какво ти е?

— Тази къща на човека, с когото живееш ли е?

Ники разбра много добре този поглед. Часовникът му не беше евтин и той явно си беше спомнил много повече, отколкото искаше да й каже. „Значи си мисли, че съм от онези жени, които се лепват за богатите мъже.“ Реши да се позабавлява.

— Защо… да…

Спря изведнъж, тъй като не й се искаше да се разкрива веднага. Тази сутрин лицето му й се стори още по-познато.

— Позволява ми да оставам тук, когато поискам.

Той огледа стаята и погледът му отново се върна върху нея. Изражението му беше повече от красноречиво.

Не каза нищо повече. Съсредоточи се върху храната, която Ники беше приготвила. После вдигна глава и присви очи.

— Как те нарече докторът? Ники? — попита внезапно.

— Да, Ники. Ти спомни ли си твоето?

Тъмнокосият я изгледа спокойно, замислено, докато се колебаеше между истината и лъжата. Подозираше, че тази жена явно беше тук временно в къщата на приятеля си. А той живееше отвъд залива и беше нов в този край. Беше малко вероятно да е чувала за него, дори да й се представеше с истинското си име. Поддържаше си имидж на средностатистически американец. Хората с неговите доходи си плащаха за това.

Засмя се на собствената си предпазливост. Ники сигурно дори не знаеше какво означава „СЕО“ на корпорация.

— Казвам се Маккейн — отвърна й безизразно. — Но обикновено ме наричат Кейн.

За щастие, в този момент Ники гледаше в чашата си. Не се издаде, но вътрешно изпадна в паника. Това лице, за което не можеше да се сети, откъде й е толкова познато, сега си дойде на мястото в съзнанието й. Името му й беше много добре известно и веднага си спомни, къде беше виждала снимката му: в списание „Weekly voice“ Кейн Ломбард живееше толкова затворено, че го сравняваха с отшелник и фотографиите му в пресата бяха необичайна рядкост за такъв преуспяващ бизнесмен. Знаеше също, че от известно време двамата с брат й бяха на нож по повод на някакъв проект край Чарлстън, свързан с околната среда. Знаеше също, че Ломбард подкрепяше съперника на Клейтън — лидерът на републиканците.

Умът й заработи трескаво. Как би могла да го заблуди коя е?! Бяха прекарали нощта заедно, макар и съвсем невинно. Дали това нямаше да стане повод за пикантни коментари по адрес на Клейтън по време на предизборната му кампания? Тук моралът все още бе фактор, който можеше да издигне или провали някой политик. А Ломбард помагаше на опозицията.

Пръстите й стиснаха здраво чашата и тя вдигна поглед с израз на наивна ученичка. Всичко щеше да се оправи. Единственото, което се искаше от нея, беше да го отпрати, без да е разбрал, че го познава. След като не се движеше в кръговете на Клейтън, почти нямаше вероятност да се срещнат някъде отново.

— Хубаво име. Харесва ми — усмихна се, сякаш наистина не бе чувала за него. — Спомни си всичко, нали?

— Да. Особено летящия скутер.

— Радвам се. Сигурно е било много страшно.

— Донякъде. Благодаря ти за грижите. Беше доста рисковано да приемеш в къщата си един напълно непознат.

— О, вече съм свикнала да измъквам полуудавени непознати на брега — отвърна му предизвикателно. — Но следващия път трябва да се оглеждаш по-внимателно за скутери, когато излизаш да плуваш. За всеки случай, защото може да ме няма.

— Ще внимавам.

Кейн си допи кафето и се изправи неохотно — или поне на нея така й се стори.

— Ще върна дрехите на приятеля ти. Благодаря, че ми ги зае.

— Мога да те закарам до вкъщи, ако живееш наблизо — предложи Ники, съзнавайки много добре, че той не би рискувал и няма да й позволи да разбере къде живее.

В момента всички колебания се изписваха на лицето му. Страхуваше се навярно да не я заинтригуват парите му. Мисълта за това я караше да се подсмихва.

— Не, благодаря — отвърна бързо той. — Ще се прибера пеш или ще спра някоя от колите на охраната. Беше много любезна с мен. — Погледът му беше изпитателен. — Надявам се, че един ден ще мога да ти се отплатя.

— О, не е необходимо. Нали всички имаме моралното задължение да си помагаме един на друг, когато сме в нужда. Сигурна съм, че би направил същото за мен в подобна ситуация.

Надяваше се с последната забележка да го смути, но не се получи. Кейн просто я наблюдаваше с вдигнати вежди и леко снизходителна усмивка.

— Разбира се, че бих го направил.

Той обаче отново бе застанал нащрек, очаквайки някаква клопка.

— Беше ми приятно да се запознаем.

— На мен също.

Погледна я преценяващо за последен път и пое към пътната врата с широка, решителна крачка. Вървеше така, сякаш къщата бе негова и Ники дори му завидя за самочувствието. На нея също не й липсваше самоувереност, но в една открита борба Кейн нямаше да бъде лесен противник.

 

 

Голямата къща на морския бряг, където живееше Кейн, беше в същото състояние, както я беше оставил. Прислужничката си беше вътре и явно не бе обезпокоена от отсъствието му. Той осъзна, че всъщност нямаше никой, който наистина да се интересува дали е жив, или мъртъв.

Полюбува се с ирония на мрачните си мисли. От време на време се появяваха жени в живота му. Имаше любовница, която го обичаше по свой начин, заради скъпите подаръци, които й правеше с лека ръка. Но Кейн никого не бе обичал така, както сина си. Затвори очи и се опита да прогони ужасната картина, която се беше запечатала в паметта му.

На масата в ъгъла имаше снимка на сина му, заедно с покойната му съпруга. Предпочиташе да я гледа и да си спомня Дейвид като жизнерадостно седемгодишно момченце — светлата коса и сините очи на майка му, нейната усмивка…

Въпреки че с Евелин бяха разделени последните десет години, синът им бе обграждан с нежни грижи и от двамата. Кейн пътуваше често. Негов адвокат бе влязъл в преговори с министъра на нефтодобива на една арабска държава. В Бейрут отдавна не бе имало каквито и да било инциденти или размирици, така че Кейн бе решил да вземе Евелин и Дейвид със себе си, като възнамеряваше на връщане да се отбият в Париж със самолета, за да изкарат заедно една ваканция. Но още с пристигането върху главите им се изсипа истински ад. Бяха попаднали, без да подозират, под кръстосания огън между две бунтовнически групировки, които се биеха за надмощие по улиците на Бейрут.

Оттогава Кейн жестоко се самообвиняваше за всичко това, но времето бе успяло да притъпи донякъде болката му. Все пак животът продължаваше. Новият завод в индустриалната зона на Чарлстън се беше превърнал в един вид спасение за него. Беше замислил това производство много преди гибелта на семейството си, а заводът бе започнал да работи точно след погребението на жена му и сина му. Сега той бе станал нещо като опора на здравия му разум.

Облече си чиста риза и къси панталони, като захвърли небрежно взетите назаем, за да бъдат изпрани, преди да ги върне. Припомни си лъчезарните очи на Ники и това го накара да се усмихне. Беше толкова млада и сигурно доста своенравна, щом бе постъпила така. За миг дори в съзнанието му се прокрадна известна завист към любовника й, заради красивото й тяло. Но когато се нуждаеше прекалено много от жена, имаше си Кристи, и в живота му нямаше място за мимолетни авантюри. Кристи го познаваше и знаеше, че не може да очаква кой знае какво от него.

Вдигна слушалката и набра номера на офиса в чарлстънския завод. Сега му трябваше нещо, което отново да ангажира цялото му внимание. Управителят го нямаше, но разговаря със заместника, който направи сбит и точен отчет за производството през последните два дни.

Малко преди края на работното време отново се обади в завода.

— Свържете ме с Уил Джъркинс — рече след учтивия поздрав на секретарката.

— Да, сър.

След секунди в слушалката се чу басов глас.

— Как върви почивката, мистър Ломбард? — попита новият му шеф на отдела за промишлени отпадъци.

— Засега добре — отвърна Кейн студено. — Искам да знам, защо си прекъснал онзи договор с „Коустъл Уост Къмпани“.

Последва пауза. Джъркинс обмисляше отговора.

— Ами… ъ-ъ… налагаше се.

— Защо?

— Мисля, бях ви споменал, мистър Ломбард, че забелязах някои противоречия във фактурите им.

— Не си спомням за подобен разговор.

— Вижте, мистър Ломбард, вие сте зает човек. Не можете да следите и най-малките подробности от дейността на завод от такъв мащаб. Член сте на борда на директорите на още три корпорации и на управителния съвет на две колегии; имате собствен офис на бизнес организацията, към която принадлежите. Искам да кажа, как бихте могъл да имате време, да се ровите във всички ежедневни проблеми тук?

Кейн си пое дълбоко дъх, за да не избухне. Никак не му хареса тонът на Джъркинс. Обаче в думите му имаше логика.

— Вярно е. Нямам време да проверявам всяка операция от всички ъгли. Обикновено това е работа на Ед Нелсън.

— Да, сър, знам това. Но мистър Нелсън имаше камъни в бъбреците и миналата седмица се наложи да му направят операция. Сега се възстановява. Не че не държи нещата в свои ръце — побърза да добави Джъркинс. — Все още той решава тук.

— Добре — каза той. — С кого си сключил договор, вместо със CWC^[1]?

Кейн се отпусна.

— Открих една много реномирана фирма, мистър Ломбард — отвърна убедително Джъркинс. — Наистина е много реномирана. Всъщност, два от местните цехове за резервни части използват нейните услуги. Казва се „Бърк“.

— „Бърк“?

— Не са толкова известни, колкото CWC, сър — продължи Джъркинс. — Това е нова фирма. Но са много енергични. Пък и работят на малко по-ниска цена.

Главоболието на Кейн не беше изчезнало.

— Добре, Джъркинс. Ще потвърдя официално съгласието си, ако възникнат някакви проблеми. Искам само да съм сигурен, че ще свършат това, което се очаква от тях. Дай ми после Джени, ако обичаш.

— Да, сър! Приятна отпуска, сър, и не се притеснявайте. Всичко върви чудесно.

Кейн изсумтя и изчака за Джени. Искаше да му изпрати по факса калкулациите по договора и получената кореспонденция.

 

 

Уил Джъркинс избърса потта от челото си с въздишка на огромно облекчение, поглеждайки разтревожено към мъжа, който стоеше до него.

— Съвсем непредвидим разговор — каза му той. — Мистър Ломбард искаше да разбере, защо съм сключил договор с „Бърк“.

— Достатъчно си се забъркал, за да поемаш излишни рискове. Доста си затънал и вече нямаш избор. Не би искал да поживееш в затвора, нали, Уил?

— Не — отвърна неспокойно Джъркинс. — Сигурен ли си, че няма да ме приберат за това? Мистър Ломбард не знае, че Бърк е брат на покойната ми съпруга… Няма да се изпуснеш, нали? Аз, разбира се, също бих могъл да им разкажа всичко за теб — добави бавно.

— И кой ще ти повярва? — разсмя се мъжът. — Знам какво правя. — Той плъзна една дебела пачка по бюрото. — Това би могло да успокои малко съвестта ти.

Джъркинс се начумери, докато броеше парите, а после бързо ги мушна в джоба си. Имаше нужда от допълнителни приходи, за да помогне на семейството си, макар и да не му допадаше начинът, по който ги изкарваше.

 

 

Клейтън Сеймур беше в листата на представителите на Демократическата партия и работеше над нов законопроект, свързан със статута на кабелната телевизия. Цялата законодателна комисия помагаше на своя приятел и партиен лидер да събере необходимия брой гласове още на първия тур. Но Клейтън не забелязваше суматохата. Гледаше през своя прозорец от вашингтонския небостъргач и му се искаше сега да си е в Чарлстън, за риба. Държеше две избирателни кантори — само две, докато повечето от останалите кандидати имаха обикновено от три до осем.

И двете бяха в родния му щат — Южна Каролина — имаха целодневен и временен персонал, който приемаше бъдещите избиратели и отговаряше на въпросите или на молбите им. Освен това, беше назначил свой доверен екип в офиса си във Вашингтон, който работеше заедно с представители на законодателната комисия и обичайните държавни служители.

По време на кампанията си Клейтън трябваше да се ограничава в рамките на отпуснатия му бюджет — едно от нещата, с които можеше да се гордее. Освен това, имаше свои центрове към Комисията по енергетика и търговия, както и към Бюджетната комисия. Работеше от дванайсет до четиринайсет часа на ден и понякога се дразнеше от неоправданите разточителства на някои от богатите конгресмени. За новия конгрес се очертаваха близо единайсет хиляди точки от различни законопроекти. Ако бъдеше преизбран, трябваше да се труди още по-упорито.

Главният отговорник за личния му и служебен персонал — Дери Келър — почука на вратата и в същия миг я отвори широко. Беше висока и красива, със светлоруса коса, сини очи и хубава усмивка. Всички бяха мили с нея заради добрия й характер. Клейтън харесваше в Дери най-много острия й ум и експедитивността й. Тя можеше да бъде дори груба, когато ситуацията го изискваше.

— О, Дери! — посрещна я с измъчена въздишка. — Пак ли възнамеряваш да ме затрупаш с канцеларска работа?

— Защо не си полегнеш малко?

— Ако си полегна, ще влязат най-малко трима сенатори и един журналист и ще настояват да се срещнат с мен.

Клейтън се облегна на стола си. Беше красив — висок, тъмнокос, със сини очи.

„Жените го обичат — помисли си Дери. — Особено високоплатената вашингтонска адвокатка Бет Уотс.“

Тази жена непрекъснато сновеше навън-навътре в офиса. Беше любезна и приятелски настроена към абсолютно всички, освен към Дери, за която смяташе, че оказвала прекалено голямо влияние върху Клейтън.

— Целият ден ли ще стърчиш тук? — подхвърли той.

— Извинявай. — Дери сложи писмата на бюрото му. — Искаш ли кафе?

— Не бива да ми носиш кафе! Ти си високоплатен обществен служител с административни задължения. Ще разтурят офиса и ще ме разпънат на кръст на поляната пред Белия дом.

Тя беше научила репликите му наизуст, затова само се усмихна и попита:

— Сметана и захар?

— Да, ако обичаш — ухили й се Клейтън.

— Ето, готово — оповести Дери след минута, появявайки се отново с две чаши димящо кафе.

Остави своята и седна на стола до бюрото му с бележник и химикал в ръка.

— Благодаря.

Той разглеждаше няколко параграфа от проектозакона, който трябваше да се гласува в най-скоро време.

— Нова точка в дневния ред, Дери. Ще те помоля да ме свържеш с някой от юристите.

— Тези точки не са ли свързани със законопроекта за старата гора и с подновяването на договора за защита на застрашените видове? — попита Дери, хвърляйки поглед на листа в ръцете му.

— Да — отвърна й неохотно.

— Каза на пресата, че подкрепяш изсичането на старата гора и си против Движението за защита на застрашените видове.

Клейтън въздъхна, взе кафето си и я погледна, докато отпиваше бавно.

— Точно така — рече твърдо.

Тя го изгледа изненадано.

— Старата гора е единственото място, където се среща петнистият бухал. Ако гласувате да бъде изсечена за дървен материал…

— Това ще осигури работа за секачите!

— Но тази гора е много стара — настоя Дери. — Една от най-старите девствени гори в света.

— Дери, не можем да лишаваме хората от работа заради един бухал — отвърна раздразнено Клейтън. — Слушай, защо не вземеш да се срещнеш с всички онези лобисти, представители на горската и дърводобивната промишленост? Може би ще можеш да им обясниш позицията си по-добре от мен. Имаме нужда от дърводобивна промишленост.

— И докога смяташ, че ще имаме дърводобивна промишленост, ако започнете да позволявате да се изсичат старите естествени гори?

— За бога, Дери! — възкликна той и се наведе напред. — Никога ли не си чувала за някои основни правила в икономиката? Екологията е чудесно нещо, изцяло я подкрепям. Всъщност, спечелих си дори завидна слава в Южна Каролина за твърдата си позиция срещу токсичните отпадъци и изхвърлянето на индустриалните продукти. Но това е нещо съвсем различно. Искат от нас да се откажем от хиляди акри първокачествен дървен материал, само за да се спаси един бухал, когато има стотици безработни в забранените за сечене райони на петнистия бухал — което, между другото, ще разгневи данъкоплатците от Орегон до Вашингтон.

— Това го знам — измърмори Дери. — Но ние изсичаме всичките си дървета и не ги подновяваме достатъчно бързо. Впрочем, как би могло да се подмени нещо толкова старо?

— Не може да се подмени — съгласи се Клейтън. — Но старите неща, дори и дърветата, си умират от естествена смърт. Хората също не могат да бъдат заменени.

— Има някои неща, които пропускаш. Чел ли си всички допълнителни текстове към този законопроект?

— Откъде толкова време? — избухна той. — Боже мой, ти най-добре би трябвало да знаеш как ми ги тръсват в последния момент. Ако прочитах всяка дума от всички текстове…

— Аз мога да ги чета вместо теб. И ако ме изслушаш, ще ти кажа, защо идеята на този законопроект е добра.

— Имам си адвокат по законодателно право, който да ме съветва — започваше да губи търпение Клейтън. — И този мой съветник е завършил в Харвард.

Това беше известно на Дери. Тя също харесваше Мери Танер — елегантна чернокоса жена, чиято харвардска диплома от юридическия факултет често изненадваше хората, които я вземаха обикновено за манекен. Мери просто беше прекрасна.

— Да, вярно е. Точно затова би трябвало да се вслушаш в думите й, когато те съветва да гласуваш за някой законопроект!

— Хората избират мен, а не персонала ми — напомни й той с хладен поглед. — А това е сложен въпрос, много сложен.

Този поглед подразни Дери. Но тя знаеше, че Клейтън е подложен на твърде голям натиск, а и имаше време да се поработи над проекта, докато бъде внесен за гласуване. Така че реши да отстъпи.

— Добре.

„Засега“ — добави мислено.

— Може да ми излезе през носа, но няма да си променя становището по проекта за старата гора! — предупреди го. — Не вярвам в никаква полза, която е за сметка на околната среда.

— Значи не живееш в реалния свят.

Дери го изгледа убийствено и тръгна към вратата. Костваше й голямо усилие да не затръшне вратата.

Клейтън я наблюдаваше със смесени чувства докато излезе. Обикновено Дери бе съгласна с него по законопроектите, но този път се бореше със зъби и нокти. Винаги му беше забавно да я гледа как дращи, тъй като по природа бе твърде отстъпчива.

Телефонът иззвъня и след миг леденият й глас го уведоми, че ще го свърже с мис Уотс.

— Здравей, Бет. Как си?

— Капнала — дочу отсреща измъчения й глас. — Не можем да се видим довечера. Имаме събрание на Управителния съвет, след това коктейл, след това брифинг с един от сенаторите — и на всичко това съм длъжна да присъствам.

— Никога ли не ти омръзва тази роля на юрист? Не ти ли се приисква нещо по-различно? — сондира почвата Клейтън.

— Като например да се опитвам да повлияя на еколозите, които се борят да спасят няколко акра земя за един почти изчезнал бухал? — попита Бет.

— Пак си говорила с Майлс! — каза ядосано Клейтън.

Бет се засмя.

— Майлс е секретар във Вътрешното министерство. Обича дърветата. Обича и бухалите. Много му е неприятно, че излизаш по телевизията срещу него.

— Хората се нуждаят от работа, Бет!

— Когато изсекат всички дървета, няма да има никаква.

— Трябва да тръгвам, Бет. Ще говорим по-късно.

Клейтън затвори телефона, за да избегне някоя следваща остра реплика.

Дери отново го свърза.

— Да? — изръмжа той.

— Извинявам се — каза помирително Дери, — но отсреща е мистър Майлс Тауншенд.

— О! Извинявай. Имахме малко разногласие с Бет — почувства се длъжен да й обясни.

— О, така ли? Нима и тя обича малките бухалчета?

Тресна телефона на Дери и вдигна другата слушалка, където го чакаше Майлс.

— Само не ми говори за бухали и за стари гори! — предупреди бившия сенатор на Южна Каролина.

— Добре — отвърна провлечено Майлс. — Предполагам, че си чул достатъчно за тях от всички останали.

— Направих това, което смятам за най-добро — рече рязко Клейтън.

— Би трябвало първо да разговаряш с избирателите си, преди да предприемеш нещо на своя глава. Казах ти го още при избирането ти. Не можеш да си вършиш, каквото ти хрумне. Поне ако искаш да бъдеш преизбран. И, чуй ме — този път имаш доста сериозни съперници.

— Знам — произнесе мрачно Клейтън. — Не се притеснявай за предварителните избори. От демократическата опозиция няма никой, който би представлявал сериозна заплаха за мен.

— Сам Хюит има добра репутация в сената и много богати поддръжници, от които не на последно място е Кейн Ломбард, автомобилният магнат. Всъщност, братът на Ломбард ръководи цялата му предизборна кампания. Сега, когато Кейн Ломбард живее точно под носа ти, в Чарлстън, не би могъл просто да не им обръщаш внимание.

— Човекът има сериозни лични проблеми и е аутсайдер. Със сигурност не е най-добрият избор за Южна Каролина!

— Чувам те, не ми викай! — Майлс се засмя злорадо. — Сега ти ме чуй. Обадих ти се, за да ти предложа един истински професионалист за изборите. Доброволец е. Дойде да се видим тази сутрин и прояви жив интерес за твоето преизбиране… срещу което аз също нямам нищо против, ако престанеш да се опитваш да оставиш моите бухалчета бездомни — добави той.

Клейтън стисна слушалката с всичка сила, но това едва ли бе направило някакво впечатление на Майлс отсреща.

— Добре. Кой е той?

— Джон Харълсън. Помниш ли в каква каша се бях забъркал с онзи мой съперник, който непрекъснато ми подливаше вода на миналите избори? Е, именно благодарение на Харълсън успях да го накарам да се оттегли. Следва право и е много кадърен. Няма дипломи, но ако не ти кажа, никога не би и предположил.

— Честен ли е? — вметна Клейтън, защото най-много държеше на това качество у своя персонал.

— Ами… предполагам, че да. Искам да кажа, че не виждам, защо пък да не е.

— Казваш, че е добър?

— Най-добрият. Няма спор.

— Тогава предполагам, ще ми го изпратиш, да се видим и поговорим.

— Вече е на път — засмя се отново Майлс. — Допусках, че ще те заинтересува. Очертава се гореща кампания.

— Ти как си? — попита многозначително Клейтън.

Последва пауза.

— Карам я. Много скоро политическият климат ще се смени и животът ми ще се облекчи малко.

Последва нова пауза.

— Как е Ники?

Клейтън въздъхна.

— Справя се.

— Двамата с баща ти трябваше да ни застрелят, задето я въвлякохме във всичко това. Бях изпаднал в паника. Съжалявам, че Ники трябваше да плати такава висока цена.

— Тя никога не те е обвинявала.

— Но аз се обвинявам.

— Всичко е минало.

Майлс смени темата.

— Искам да чуя какво ти е мнението за Харълсън.

— Разбира се. Ще те информирам.

 

 

Дери беше толкова изненадана, когато видя Джон Харълсън, че й трябваше цяла минута, докато се окопити и съобщи за него на Клейтън. Той имаше малки очички и къдрава коса, тук-таме започнала да посивява. Приличаше на мошеник и Дери се запита, какво ли търси тук.

Клейтън посрещна Харълсън и го покани в кантората, без дори да забележи безпокойството в погледа й.

Поговориха няколко минути спокойно и Харълсън се оказа обаятелен и интелигентен. Клейтън беше впечатлен. Освен добрите отзиви от Майлс, Харълсън имаше един куп препоръки от различни новоизбрани политици, чиито избори беше спечелил той.

— Бих искал да работите с мен по време на кампанията — каза му накрая Клейтън. — Ще ви дам пълна свобода като координатор.

Когато му съобщи заплатата, Харълсън се ухили.

— Имах чувството, че ще се разберем — каза с лукава усмивка, — и затова задвижих нещата в Чарлстън още преди две седмици. Знам точно какво да направя, за да бъдете преизбран, така че просто си седете на бюрото, вършете си работата и оставете грижата за изборите на мен.

Клейтън се засмя.

— Изглеждате доста уверен. Това ми харесва.

— Имам достатъчно причини да съм уверен. О, смятам, че ще я караме много добре. — Харълсън се изправи. — Оставете всичко на мен.

На Клейтън му направи впечатление, когато пое дланта му, че бе необичайно потна.

— Какво искаше пък този? — попита Дери, когато Харълсън си замина.

Тонът й беше предизвикателен.

Клейтън я изгледа остро.

— Това е новият ни предизборен координатор.

— Харълсън?!

— Майлс ми го препоръча — навъси се той.

Дери знаеше, че Майлс е джентълмен, но ако слуховете за Харълсън бяха верни, човекът, когото Майлс бе препоръчал, бе истинска невестулка.

— Слушай, провери ли го добре? — започна тя, без намерение да предизвиква нова кавга.

— Да, проверих го! — отвърна раздразнен Клейтън. — Трябва ли да подлагаш на съмнение всяко решение, което вече съм взел?

— Само неправилните, шефе!

Той изпъшка и се прибра в кабинета си.

Дери се подсмихна. Първото нещо, което бе длъжна да направи, беше да се обади веднага по телефона и да си уговори среща с един познат от законодателната комисия във Вашингтон. Беше сигурна, че ще й каже всичко, което я интересува за Харълсън.

 

 

Вечерта Клейтън позвъни на Ники. Не й спомена за разговора си с Дери, който бе станал причина тя да си тръгне по-рано. Седеше сам в кантората си с чаша студено кафе и горещи законопроекти пред себе си. Що се отнасяше до кафето, беше зависим от директора на своя избирателен район, а Стен правеше наистина отвратително кафе.

— Няма да мога да мръдна оттук поне две седмици — каза тъжно той. — Искаше ми се да прекараме известно време заедно, преди да запретнем ръкави за тази кампания, но съм затрупан с работа.

— Вземи си малко отпуск. Заседанията на Конгреса вече приключиха.

— Известно ми е. Но съм депутат на Съединените Щати — напомни й сухо. — Което е още една причина да стоя тук и да се погрижа за всички тези хартии, защото наближава гласуването на нашите закони. Не мога да се махна просто така.

— В такъв случай не се надявай да те чакам.

— Как бих могъл? В края на краищата, ти имаш нужда от почивка много повече, отколкото аз — засмя се Клейтън. — Как вървят нещата?

— Добре. Нищо вълнуващо. Морето изхвърли една голяма риба…

— Надявам се, не си се опитала да я спасяваш! Направо е лудост да влизаш навътре на риболов при твоите свръхразвити закрилнически инстинкти.

— Тази я пуснах… — каза Ники, усещайки смътна вина, задето не сподели тайната си с него.

За пръв път й се случваше.

— Не беше наранена много. Отплува и повече никога няма да я видя…

Това поне сигурно беше вярно.

— Е, обещаваш да се пазиш, нали?

— Клей, ще направя всичко възможно.

— Почини си хубаво. Ще ти трябват нови сили, когато започнем кампанията есента.

— Аз ли не знам?

— Днес назначих нов координатор. Майлс ми го препоръча.

Настъпи мълчание.

— Значи трябва да е добър човек — рече тихо тя.

— Извинявай, Ник — трепна Клейтън. — Не исках да кажа, че…

— Няма нищо. Честна дума. Лека нощ, Клейт.

— Лека нощ.

Той затвори телефона, проклинайки тази своя нетактичност. Ники също затвори и отиде да се изтегне в шезлонга отвън, наблюдавайки как белите зайчета на вълните се догонваха ритмично по пясъка. Луната ги осветяваше и, докато отпиваше от бялото вино, Ники си помисли, че никога не се беше чувствала толкова самотна.

В много отношения за нея Майлс все още беше отворена рана. Странно, но тази вечер болката й беше много по-слаба, отколкото само преди няколко дни.

Вдигна поглед към небето и внезапно се замисли, какво ли прави Кейн Ломбард…