Ичийоо Хигучи
Съзряването (8)

8

Те долитат припряно вечер и си отиват печално на сутринта, отнасяйки спомените за разлъките призори. Тук шапка, нахлупена ниско над очите, там лице, загърнато в шарф — най-добре ще е да не се заглеждате много. Възхитителният финес на прощалното пошляпване цял те пронизва с тръпки и тази глупава усмивка те кара да изпиташ неудобство. Внимавайте, когато отивате в Сакамото; може да ви прегази някоя количка със зеленчук. На ъгъла при светилището „Мишима“ е сполучливо наречената Улица на лудите. Спокойната маска на лицето се разкривява и — трябва да признаем — той придобива вида на човек, станал лесна плячка за жените. „Може там, на работата си, да представлява нещо — казват градските клюкарки, като го зърнат да минава край тях, — но тази сутрин не бих дала за него пукната пара.“

Излишно е да припомняме някому за дъщерята на Янг, обичана от император и прославена в „Балада за вечната несправедливост“, за да разберем, че е имало времена, когато дъщерите са били по-ценни от синовете. Тези глухи улички са родили доста принцеси. Например една хубавица, която сега живее в самия център на града, казват, че имала приятели благородници. На какво дърво расте оризът, пита тя най-новия си приятел с цялото простодушие на девойка, прекарваща в уединение; но при все това тя израсна тук и завърза пояса си така нескромно, както останалите през онези дни, когато правеше карти за игра, за да допълва доходите на семейството. Ала си отиде и мълвата за нея отстъпи на по-нова история за успех. Кокичи, втората дъщеря на текстилния бояджия, господствува в дома, наречен „Новият бръшлян“ и е една от сензациите, които привличат хората тук, на север от парка.

Приказките за тези, които са успели, се отнасят винаги само до дъщерите. Синовете са почти толкова полезни, колкото опашката на петнистия мелез, който души из боклука ей там. Здрави младежи, речовити и наперени на шестнадесет години, се събират в групи, наречени Петте и Седемте. Не още завършени ухажори, не още контета с флейти, затъкнати в поясите, те приемат водачеството на главатари с дръзки имена. Понесли изрисувани фенери и с еднакви ленти за глава, те се навъртат пред увеселителните домове. Не след дълго ще почнат да играят на комар със страст и да закачат жените съвсем свободно. Честни труженици през деня, те се връщат от банята вечер с влачещи се сандали и дръзки модели кимоно, като дават мнението си по най-злободневните въпроси. „Видяхте ли новата еди-къде си? Прилича на момичето в магазина за конци, само че носът й е два пъти по-сплескан.“ Това са за тях съществените неща. Пред всяка къща си изпросват без стеснение тютюн и всяка размяна на закачливи ощипвания и пощипвания за тях е репутация в живота. Наследникът на строгото скромно семейство е променил името си на Веселяка, застанал е пред главния вход и търси да се сбие с някого.

Властта на жените. Благоденствието на Петте улици не познава преходни сезони. Шествията от именити дами са вече старомодни, затова пък сандалите на прислужничките, пеенето и танците леят навсякъде настойчивия си ритъм. Какво искат да видят, та са се стълпили там толкова хора? Алени подплати и вдигнати нагоре коси, падащи свободно поли, бузи с трапчинки и усмихнати очи. Трудно може да се отвърне защо е така, но името на преуспяващата хубавица буди уважение наоколо. И вие, който живеете по-далеч, навярно трудно ще го проумеете.

Не беше странно, че Мидори изпадна в такова униние. Не виждаше нищо в мъжете, което да буди страх, не виждаше нищо в професията на сестра си, от което да се срамува. Сбогуването със сълзи, когато сестрата заминаваше за големия град, беше сън от далечното минало и сега Мидори по-скоро завиждаше на преуспялата Омаки, способна в самия връх на професията си да направи толкова за майка си и баща си. Мидори не знаеше нищо за скърбите и борбата на Омаки. Всичко беше така възхитително — тихите примамващи звуци, отправени към минаващия мъж, потупването по стената за успех, игривото пощипване и пошляпване на отиващия си гост. А пък тя — то беше малко тъжно — скиташе из града, като си служеше невъзмутимо със специалния жаргон на квартала. Беше тринадесетгодишна. Галеше куклата си, също както дъщерята на принца би галила своята, но курсовете по добро държане и домакинство бяха само за училището, а онова, което истински привличаше вниманието й, бяха клюките за гостите, желани и нежелани, хубавите дрехи и възглавничките, с които се афишираше нечие благосъстояние, бакшишите за чайната, които създаваха познанства с добри клиенти. Крещящото бе добро, по-въздържаното — фиаско. Мидори си мислеше, че е достигнала възрастта на благоразумието, но тази увереност беше преждевременна. Тя оставяше природната й упоритост да я води към всякакви неоформени планове и въжделения. Цветето пред очите бе все още най-доброто.

Улица на лудите, Улица на късно ставащите. Тук също алеите току-що бяха пометени и напръскани. После те се зададоха по улицата, всеки изпълнител с единствения си номер, от Маненчо и Ямабукичо, и Шинтанимачи, където се бяха подслонили за през нощта. Те също се наричаха артисти. Жонгльори, които продаваха на табла сладки, клоуни, танцьори с чадър и изпълнители на танца на лъва, с облекло най-различно, като техните способности: един с хубаво лятно кимоно, друг с избелели памучни дрехи, препасани с тесен чер пояс. Мъже и хубавички жени. Трупи от по шест-седем и десет души и един окаян старец, който крета самичък с очукан шамисен под мишница. Момиченце на четири-пет години с яркочервена лента за привързване на ръкавите щеше да танцува под звуците на „Кинокуни“^[1]. Тяхна цел беше кварталът, където щяха да забавляват гостите, останали за през деня, и да разсеят тъгата на дамите; печалбата ще е достатъчна да изхрани онези, които веднъж са си опитали късмета в тази професия, вместо завинаги да я зарежат. Шествието се движеше, нехайно към малкия приход, който щеше да получи в тези отдалечени улици. Дори просякът в дрипи не си направи труда да спре.

Една певица вървеше отстрани, нахлупила ниско над лицето си периферията на своята шапка, и това, което се виждаше от бузите й, караше хората да искат да видят повече. Тя беше прочута с гласа и играта си. Жената от книжарницата би била доволна да я чуе поне веднъж.

— Искате да я чуете? — Мидори, току-що взела сутрешната си баня, приповдигна косите си с дървен гребен и изтича да спре певицата. Можеше да се предположи, макар самата Мидори да не изрече нищо, че тикна пари в ръкава на дамата. Мидори обичаше тази песен и в нея се разказваше за една нещастна любов. Дамата се отдалечи с изискана молба за бъдещо покровителство — с ясното съзнание колко малко може да го очаква.

Каква постъпка — и при това още дете. Мидори привличаше по-силно вниманието на тълпата, отколкото дамата.

Щеше да бъде забавно да се спрат най-добрите от тях, да екнат в улицата флейтата, шамисенът и барабанът, да запеят и затанцуват хората, да направят това, което никой друг не прави.