Ичийоо Хигучи
Съзряването (12)

12

Нобу би могъл да мине за към сестра си отдругаде, но щом предпочете прекия път, трябваше да поеме риска: решетеста пътна врата, а отвътре камен фенер, ниска ограда, есенни храсти — всичко излъчваше някаква тиха прелест. Тръстикови щори се вееха над верандата и човек почти можеше да си представи как иззад плъзгащата се врата сегашната вдовица от „Азечи но Дайнагон“ си чете молитвата, как младата Мурасаки^[1] се появява с коса, подстригана, както са се подстригвали късо много отдавна децата. Това беше домът на господина, който притежаваше Дайкокуя.

Дъжд вчера, дъжд и днес. Зимната подплата за кимоното, която сестра му поръча да й занесат, беше готова и майката на Нобу бързаше да й я прати колкото може по-скоро.

— Дори ако трябва да побързаш малко повече от друг път, не би ли могъл да занесеш подплатата на сестра си на път за училище? Тя ще се надява за нея, знам аз.

Нобу никога не можеше да откаже нещо. Той нахлузи чифт обувки за дъжд с дървени подметки и след миг излезе от къщи с вързопа под мишница и чадър над рамото.

Когато достигна рова с вода, пое по уличката, откъдето минаваше винаги. При вратата на Дайкокуя порив на вятъра вдигна чадъра му. Това не биваше да става. Той запъна крака и задърпа да удържи чадъра, но каишката на едната му обувка се отскубна. А изглеждаше съвсем здрава, когато той излизаше от къщи. Кракът му се отплесна в калта — това беше много по-сериозна спънка, отколкото чадърът.

Нямаше спасение. Нобу хапеше устна от досада. Като опря чадъра на пътната врата, той се подслони вътре на сухо и се зае да поправя каишката. Но какво да стори? Той беше млад господин, несвикнал да си служи умело с ръцете, и колкото и да бързаше, поправката сякаш никак не напредваше. По-бързо, по-бързо. Измъкна голям лист хартия, на който бе писал съчинение, откъсна малко от него и се опита да усуче връв. Коварният вятър подухна отново и чадърът подхвръкна в калта. Ех, че беля! Когато се пресегна да хване чадъра, подплатата за кимоното на О-хана се изтърколи от коляното му. Обвивката се изцапа, дори ръкавът на Нобу се покри с кал.

Лошо е да си вън на дъжда без чадър, но несравнимо по-лошо е да ти се скъса сандалът по пътя. Мидори забеляза това отдалеч през вратата и портата.

— Да му дам ли нещо да си завърже обувката, мамо? — Тя зарови в едно чекмедже на масата за шев и извади късче щампосана коприна. Твърде припряна да нахлузи по-скоро сандалите си и без да помисли, че ще й трябва и чадър, тя се втурна навън по градинските плочи.

Лицето й поруменя, когато наближи и видя кой е мъченикът. Сърцето й трескаво заби. Дали някой не я е видял? — Тя плахо се промъкна до пътната врата. Нобу хвърли бърз поглед през рамо. Студена пот затече по страните му и той изпита внезапен подтик да побегне, както беше бос.

Мидори — такава, каквато я познаваме, би го посочила заядливо с пръст: „Вижте го, моля ви се! Погледнете го само!“ Щеше да се изсмее неудържимо. Да излее всичката злоба, насъбрала се в нея. „Добре ти е било да гледаш как ни развалят забавата онази вечер само защото си излязъл да нападнеш Шота. Насъска ги да набият Сангоро, а какво ти беше направил той? Ти беше зад тази работа, ти ги командуваше всичките тях тогава. Какво казваш, че съжаляваш за това? Нали ти караш такива като Чокичи да ме наричат с мръсни имена. И какво, ако съм като сестра си? Какво лошо има в това? Не ти дължа нищо, нито стотинка. Имам си баща и майка, господина в Дайкокуя, имам си сестра и защо да търся благосклонност от разни там смачкани попове. Затова нека сложим край на това. Ако имаш нещо да ми кажеш, кажи го открито, не го дрънкай зад гърба ми. Аз съм насреща — всеки път, когато решиш да се биеш. Е, какво ще кажеш на това?“

Би го хванала за ръкава и нападнала с ожесточение, което ще го нарани дълбоко. Но ето че всъщност се свиваше плахо зад пътната врата. И зъб не обели. Продължаваше да стои там, скована от смущение, не можеше да отвори уста, нито да се оттегли и го зареже. Това беше наистина съвсем различна Мидори.