Ичийоо Хигучи
Съзряването (1)

1

Доста път има до главната врата на Йошиуара — квартала на публичните домове, — до върбите с провиснали клони; но ровът с вода на Йошиуара, тъмен като усмивките на чернозъбите^[1] красавици, отразява светлините и развлеченията в триетажните къщи, които са съвсем достъпни. Ден и нощ рикшите пристигат и заминават — кой може да отгатне какво богатство познават те? Тази част от града носи името на храма „Дайонджи“ и макар подобно название да лъха на будизъм, хората, които живеят там, са на мнение, че това е доста оживен кът. И все пак веднага откривате, когато свърнете към светилището „Мишима“, че доходите тук са малки. Никъде прилична къща, само редица ниски жилища, по десет-двадесет в редица, с хлътнали покриви, а предните капаци на прозорците небрежно оставени полуотворени. По тези места не се носят дори слухове за богаташи.

Всеки е свързан по някакъв начин с квартала. Някакъв мъж се суети на вратата на една не дотам изящна къща, на кръста му потракват множество куки за дрехи. Вечер той тръгва на работа и жена му потраква след него кремъци за успех. Всяка нощ може да бъде за него последна. Десет очевидци убити. Кръв се лее, когато някой се опита да попречи на самоубийството. Опасна работа е това. Защо тогава така тържествено и галантно се прощава с него жена му всяка привечер?

Едно младо момиче следва пътя си: дребничка фигура с белези на пробуждаща се дивна красота, девойка; тя сякаш не стъпва на земята, понесла в ръка фенера на някаква голяма къща, но скоро ще се превърне… в какво? Странно защо всичко трябва да изглежда толкова романтично. Ето я вече в тридесетте, уверена и докарана върви по улицата с бързи ситни крачки и вързоп под мишница. Няма нужда да се пита какво има в него. Достигнала рова, тя стъпва на моста. Доста далеч е до вратата на Йошиуара — не мога ли да го оставя тук? Шивачка на някоя хубавица, както изглежда.

Модите тук са ексцентрични. Рядко се среща девойка, поясът на която да е стегнат с моминска спретнатост. По-скоро виждате широки дръзки материи, увити хлабаво около кръста. За някоя по-възрастна жена стилът е съвсем лош, а какво да кажем за това нахалче тук, сигурно на не повече от петнадесет-шестнадесет години, което профучава също както знаменитите дами? Ала това в края на краищата е един вид съседство. Тази жена на собственик на магазин — неотдавна, когато още притежаваше професионално име в един евтин дом край кварталния ров, тя беше приятелски разположена към един от дръзките разбойници, които срещата наоколо, и двамата започнаха търговия. Когато спестяванията й привършат, пак ще се върне в старото гнездо. Нещо в поведението и издава нейното минало и тя има голямо въздействие върху всички деца.

През септември се празнува Йошиуарският карнавал. С необикновено за възрастта си умение, което ще учуди майката на Менсий, едно седем-осемгодишно момче обикаля, подражавайки ту на някой клоун, ту на някой музикант. „Дали да изредим всички къщи?“ — пита то възторжената си публика. И скоро го виждате, младия ухажор от квартала, да се връща от банята с кърпа, преметната през рамо, и да си подсвирква дяволита песничка. Зрелостта на този петнадесет-шестнадесетгодишен хлапак е застрашителна. Училищната песен е приела ритмите на квартала, гичон-чон, гичон-чон, и на атлетическите състезания тя заплашва да се превърне в песен на всичките хубавици. Възпитанието не е проста работа, но помислете за учителя, който трябва да обучава тези необикновени деца!

Недалеч от квартала е „Икуейша“. То не е училище с авторитет и все пак си е спечелило донякъде известност. Приблизително хиляда ученика се притискат лакът о лакът в тесните му стаи и коридори. Сред тях е Нобу от храма „Рюгеджи“^[2]. Гъстата му черна коса един ден ще бъде обръсната и детските му дрехи ще се сменят с черните одежди на свещеник… Може би това е негов избор, а може и просто да се е примирил с мисълта, че трябва да бъде свещеник. Във всеки случай и той е ученик, както някога баща му. Винаги по-тих от другите момчета, той бе обект на не една лоша шега. „Чуваме, че това било твоя работа, виж там какво ще направиш“ — и му подхвърляха умряла котка^[3]. Но това ставаше по-рано. Сега е четиринадесетгодишен. Външността му не е в никакъв случай необикновена и все пак нещо в него, нещо свещеническо го отделя от останалите.