Ичийоо Хигучи
Съзряването (7)

7

Нобу от храма „Рюгеджи“ и Мидори от Дайкокуя ходеха в едно и също училище, „Икуейша“. Това стана на последната лекоатлетическа среща, към края на април, когато вишните бяха прецъфтели, но глицинията ухаеше в сянката на новите си листа. Вечерта настъпи незабелязано, толкова погълнати бяха всички в борбата по хвърляне на топка, скачане, дърпане на въжета. Нобу този път като че се владееше по-малко от обикновено. Препъна се в корена на един бор край езерото и падна, опрял ръка на земята. Ръкавът му се изцапа ужасно с червена кал.

— Ето, избърши се с това. — Мидори, която случайно минаваше край него, му подаде алената си копринена кърпичка.

Един техен ревнив другар ги съзря и се пусна клюка.

— Видяхте ли Нобу и гаджето му? Хубав поп — усмихна се до уши, когато и поблагодари. Дайкоку за „Рюгеджи“ — екстра работа!^[1]

Нобу не обичаше клюките. Отвръщаше се възмутен, щом някой се опитваше да разпространява слухове за другите, а сега бе нетърпимо самият той да бъде обект на подобно нещо. Обземаше го страх, когато чуеше името на Мидори. Не искаше да чува това повече. И все пак не изглеждаше разумно винаги да избухва, щом някой споменеше Мидори, затова положи всички усилия да се показва безразличен или да измерва мъчителите си с убийствен поглед. Но понякога самата Мидори идваше да го попита нещо и той усещаше как студена пот облива тялото му дори да прибегнеше до обичайното си избавление — да отвърне, че не знае отговора.

Мидори не забелязваше нищо от това. Тя продължаваше да се държи съвсем приятелски. Един път на връщане от училище го отдели от група по-малки момчета, с които вървеше той.

— Виждаш ли онова цвете? Не мога да го достигна, но съм сигурна, че ти ще можеш. Ще го откъснеш ли за мен?

Нобу не би си позволил да отмине, без да изпълни молбата й. Но от ден на ден ставаше все по-чувствителен за хорските приказки. Протегна се да улови най-близкия клон — нека другите се тревожат дали цветовете са хубави, или не, — откъсна цветчето със студенината на човек, изпълняващ нещо неприятно, и почти го хвърли към момичето, когато се обръщаше, за да побегне.

Мидори се стъписа и когато подобни случки се натрупаха, започна естествено да мисли, че Нобу всякак се мъчи да се държи враждебно. Не беше груб с другите, само с нея. Ако тя го запиташе нещо, той отказваше да й даде приличен отговор, ако тръгнеше към него, той побягваше, ако му продумаше нещо, той се разгневяваше. Беше твърдоглав, намусен. Не можеше да му се угоди. Щом иска да бъде все така кисел, да избухва, защото нещо му е криво, да я обижда непрестанно — е, тогава няма какво да се смята приятел на Мидори. Тя беше много засегната. Не виждаше повече смисъл да разговаря с него. Ако не се налагаше непременно да си кажат нещо, отминаваха се на улицата. Никой от двамата не помисляше да поздрави другия. Разделяше ги широка река, която никаква лодка, никакъв сал не можеше да премине. Всеки вървеше по пътя си, покрай собствения бряг.

От деня след празника Мидори престана да ходи на училище. Огорчението й не се махна така лесно, както калта от челото. Децата от главната улица и тези от глухата улица пак седяха едно до друго, но между тях вече съществуваше упорито разделение.

Беше долно от страна на Чокичи да посегне на момиче онази вечер, след като знае, че то не може да му отвърне със същото. Всички знаеха, че Чокичи всъщност е невежа, буйността на когото избиваше в крайност, но той навярно нямаше да се нахвърли върху тях така настървено, ако нямаше Нобу зад гърба си. Този Нобу, който се прави на толкова умен, толкова кротък — ако се позамислите, ще откриете, че той е бил на дъното на тази работа. Много добре: той е сред първенците на класа, бележките му са добри, наследник е на величествения храм; ала Мидори от Дайкокуя не му дължи дори къс хартия и няма за какво да търпи подобни обиди.

Нека храмът „Рюгеджи“ си има блестящи поклонници, мислеше си Мидори. Сестра й Омаки има също поклонници с положение. Вече три години как е постоянна компаньонка на добрия стар Кауа, банкера, и Йоне, борсовия агент от Кабуто-чо^[2]; а Тини, който заседава в парламента, веднъж дори предложи да й изплати всичките дългове и да се ожени за нея, но Омаки не го харесваше особено. За него също хората имат добро мнение, това ще потвърдят всички, които го познават. Просто попитайте, ако не вярвате. Та ако не е Омаки, Дайкокуя сега щеше да е без клиентела. Затова господин собственикът е толкова добър към майка й, баща й и към самата Мидори. Онази порцеланова статуя на Дайкоку, с която той толкова се гордееше и я държеше в една ниша — веднъж, когато Мидори и неин приятел играеха на волан в къщата, събориха една ваза и статуята се разби на парчета. Господинът пиеше саке в съседната стая, когато това се случи. „Понякога ти си доста жива, Мидори“ — рече той, нищо повече. А на момичетата от Дайкокуя това нямаше да им се размине. На всеки друг освен Мидори щяха здравата да му се накарат.

И цялата тази любезност се дължеше на Омаки. Самата Мидори не би била нищо повече от обикновено момиче, което държат да помага в къщата, но сестра и беше Омаки от Дайкокуя. Мидори нямаше причина да се чувствува по-нискостояща от такива като Чокичи и нямаше никакво намерение да понася обиди от преподобния свещеник на „Рюгеджи“.

Училището вече нямаше да й бъде приятно. Вроденото й своенравие изплува на преден план. Тя счупи цветните си моливи, захвърли мастилото, остави настрана книгите и сметалото. Те повече не й трябваха. И нищо нямаше да я възпре занапред да не играе с добрите си приятели.