Ичийоо Хигучи
Съзряването (5)

5

„Среднощното огнище е студено за онзи, който чака самотен“ — но нима се безпокоим за любовта?

Вятърът беше хладен в лятната вечер. Мидори бе отишла в банята да измие потта от деня и сега пред едно голямо огледало се приготвяше за вечерта. Майка й оправяше развалената й прическа. Хубаво дете, трябваше да каже тя — какво че то беше нейно? Тя постоянно отстъпваше назад да погледне. Пудрата на шията е все още недостатъчна. Кимоното на Мидори беше бледосиньо, а поясът с цвят на слама — бродиран в златисто. Но още известно време те нямаше да бъдат в състояние да помислят за сандалите, с които тя щеше да излезе.

— Още ли не си готова? — Сангоро седем пъти бе обиколил четирите улици, беше се изморил да се прозява. Прословутите комари нападаха ожесточено врата му въпреки отчаяните му усилия да ги пропъди. Търпението му бе на изчерпване и ето че най-сетне Мидори се появи.

— Е, хайде да вървим.

Той я дърпаше за ръкава — толкова бързаше, че не му се щеше да отговори.

— Престани. Съвсем се задъхах. Ако ти се иска да тичаш из целия път, продължавай напред самичък.

Сангоро пристигна при книжарницата пръв, но Шота вече си беше отишъл. Навярно в този миг още вечеряше.

— Това не е приятно, никак не е приятно. Не можем да започнем, докато той не дойде. Имате ли някои игри? Например „Лисица и гъски“? Или каквато и да е друга. Искам с нещо да се занимавам. — Мидори беше оклюмала.

Книжарката начаса свали от рафта „Лисица и гъски“ и момичетата се заловиха да играят. Момчетата, начело със Сангоро, се впуснаха да изпълняват танците от Йошиуарския карнавал.

Вижте, кварталът на север^[1] в цъфтеж е,

греят фенери пред всяка врата,

в наште пет улици блика живот.

Така пееше хорът. И за разлика от танците преди две-три години сега нямаше нито едно погрешно движение или такт и изпълнителите — повече от десет души — бяха съвсем увлечени в танца. Тълпа любопитни зяпачи се събра отвън на улицата.

Нечий глас извика от тълпата:

— Сангоро там ли е? Искаме да го видим — бързо.

— Веднага, щом искате. — Нищо неподозиращият Сангоро изтича през вратата и един юмрук се стовари върху лицето му.

— Изменник! Мърсиш името на глухата улица, така ли? Кой мислиш, че съм аз? Аз съм Чокичи, ето кой съм. Продължавай да играеш с тази сган и ще видиш какво ще те сполети.

Сангоро се обърна и побягна към магазина, но някой от бандата на глухата улица го сграбчи за косата и го изтегли отново навън. „Убийте го, убийте го!“ Атаката гърмеше като прииждащ прилив. „Какво си мислиш, и Северния елен от Дангоя няма да те отърве от нас.“

Книжният фенер пред магазина беше смачкан за нула време.

— Я внимавайте там с лампата! Няма какво да се биете пред магазина. — Ала едва ли някой чуваше протестите на книжарката.

Нападателите наброяваха може би четиринадесет-петнадесет души, всеки с празнична лента на главата. Люлееха се фенери, размахваха се ръце, ударите се сипеха, където попадне. Мръсни сандали тъпчеха чистите сламени рогозки.

Шота — истинската цел на нападението — не се виждаше никакъв.

— Къде се крие той? Къде е избягал? Няма ли да кажеш? Мислиш, че ще те оставим ли? — Те го наобиколиха по-плътно, ритаха го и го налагаха с юмруци.

— Щом искате да биете Шота, направете го. Защо се нахвърляте върху Сангоро? — Мидори изпадна в ярост. Тя се опита да се изтръгне от книжарката. — Той не е избягал и ние не сме го скрили. Просто не е тук. Не виждате ли? Това е наше място. Стойте си на вашата улица. Проклет да си, Чокичи… Защо биеш Сангоро? — Но те вече го повалиха. Ако искат да удрят някого, нека удрят нея. Тя ще се бие с тях. — Пуснете ме, пуснете ме! — продължаваше да се опитва да се изтръгне.

— Какво се е разкрякала тази? — Чокичи знаеше всичко, каквото трябваше, за нея — уличница, която върви по петите на сестра си. — Ето ти и на тебе! — Той свали сандала си и го плесна с всичката му кал върху челото на Мидори.

Мидори побледня и пристъпи напред.

— Недей, ще те набият! — Книжарката я дръпна назад.

— Вижте ги, вижте ги! Кой, мислите, е на наша страна? Нобу, ето кой. Всеки път, когато намислите да се разправите с нас, заповядайте! Погледнете Сангоро, това мамино синче. Вижте го — женчо, страхливец. — Сангоро падна на земята. — Мислѝ си как ще се прибереш тази вечер. Ще те причакаме.

Край вратата се чуха стъпки. Някой бе извикал полицията. Чокичи предупреди другарите си и Ушимацу, Бунджи и останалите изчезнаха в мрака, някои от тях навярно към скришните места нагоре по алеята.

— Проклети да сте, проклети! Проклет да си, Чокичи! Проклет и ти, Бунджи! Проклет да си, Ушимацу! Убийте ме! Хайде, убийте ме! Аз съм Сангоро. Аз не съм женчо. Ще се върна и ще ви хвана, всичките ще ви изловя. Не забравяйте това. Проклет да си, Чокичи! — Сангоро хлипаше, топли сълзи се стичаха по лицето му. Кимоното му беше скъсано, бедрата и гърдите — покрити с камъчета от настилката. Всички се отдръпнаха, слисани от буйния му изблик.

— Хайде, успокой се! — Тъй като ревът стана по-силен, жената на книжаря изтича да му помогне да стане. — Те бяха толкова много и всичките все големи! — Потупа го по рамото и изчисти от дрехите му мръсотията. — Самите ние не бихме могли нищо да направим, а какво би сторил ти? Добре, че не те нараниха. Те още може да те чакат някъде. Дали да помолим полицая да те заведе до в къщи? Така всички ще сме спокойни. Насам, господин полицай… — обърна се тя към пазителя на закона, който току-що се бе приближил.

Сангоро се отдръпна, внезапно притихнал, когато полицаят посегна да го улови за ръката.

— Благодаря. Няма нужда. Ще си вървя самичък.

— Няма от какво да се плашиш. Просто ще те отведа в къщи. За какво се тревожиш? — Полицаят се усмихна и го погали по главата, но Сангоро се отдръпна още повече.

— Баща ми ще се ядоса, като научи, че съм се бил. Нашата къща принадлежи на бащата на Чокичи.

— Е, тогава ще те придружа само до вратата. Няма да ти навлека неприятности.

Полицаят го поведе за ръка. Другите въздъхнаха с облекчение, както ги гледаха да се отдалечават по улицата, но на ъгъла Сангоро се отскубна и изчезна в тъмата.