Ичийоо Хигучи
Съзряването (13)

13

Нобу винаги доближаваше вратата на Дайкокуя с нарастващ страх и когато преминаваше, не поглеждаше нито вдясно, нито вляво. Но сега този проклет дъжд, този проклет вятър и накрая тази каша? Стоеше под стрехата на пътната врата и се опитваше да усуче връв от хартията. Без друго притеснен, той чу стъпки и се почувствува още по-окаян — сякаш някой изля върху него ледено студена вода. Целият затрепера, лицето му промени цвят. Дори без да погледне, той знаеше, че това е Мидори. Обърна й гръб и се престори, че е погълнат от поправката на скъсаната каишка, ала бе обзет от такъв страх, че трудно можеше да разбере кога обувката ще стане готова, за да я нахлузи отново.

Мидори стоеше и гледаше. Колко е несръчен! Как може да се надява, че то ще стане по този начин? Виж, връвта се разсуква, преди още да я е усукал докрай. А сега пък слага някаква сламка. Каква полза от това? И не вижда ли, че се цапа с кал? Къде е отхвръкнал чадърът му! Защо не го затвори? Мидори едва се въздържаше. И въпреки това продължаваше да мълчи. Можеш да я завържеш с ей това — но нещо я възпря да му извика. Стоеше скрита зад вратата и не обръщаше внимание на дъжда, който мокреше ръкавите й.

От къщи долетя гласът на майка й; тя не можеше да види какво става там.

— Мидори, въглените за ютията са готови. Къде се дяна това дете? Какво правиш там отвън на дъжда! Пак ще настинеш, а едва-що си оздравяла.

— Веднага се прибирам — отвърна Мидори с желанието по някакъв начин Нобу да не може да я чуе. Сърцето й лудо биеше. Тя не можеше да отвори вратата, не можеше и да зареже Нобу в беда. Като премисли всички възможности, най-сетне провря ръка през решетката и подхвърли на Нобу парчето плат. Той не го взе. О, продължава да си бъде същият! Всичкият яд на Мидори се изписа на очите й, те се изпълниха със сълзи на досада. Какво има той против мен? Защо не ми го каже открито? И аз има какво да му кажа. Невъзможен е.

Но ето че майка й я извика пак. Мидори отстъпи крачка-две от пътната врата, после събра сили в себе си — какво си мисли тя, защо така да се унижава — и закрачи твърдо към къщи.

Нобу изведнъж се почувствува изоставен. Обърна се към пътната врата. Коприненото парцалче, блеснало с кленовите си листа на дъжда, лежеше на земята до краката му. Загледа го с благодарност пряко воля и все пак, макар да беше в окаяно състояние, не се реши да посегне и го вземе.

Ясно бе, че усилията му са обречени на провал. Извади шнура от наметалото си и го прекара няколко пъти около дървената обувка и ходилото. Това навярно ще помогне — той тръгна, но просто бе невъзможно да се движи. Ще може ли някога да стигне до Тамачи? Няма надежда. Тръгна отново, стиснал пакета под мишница. Очите му неволно се върнаха на кленовите листа върху парчето коприна.

— Какво има? Скъса се, така ли? — Някой се обади зад него. — Няма да стигнеш далеч по този начин.

Това беше свадливият Чокичи, очевидно на път за в къщи от квартала. Поясът му бе стегнат ниско над бедрата по дръзкия начин, който той обичаше да показва. Носеше съвсем ново наметало и на рамото — чадър с шарени фигури, а блестящият лак на обувките му за дъжд показваше, че са били извадени от кутията в магазина едва тази сутрин. Внушителен вид наистина.

— Скъса се и не мога да направя нищо, за да я поправя — рече отпаднало Нобу.

— Ясно. Сигурен съм, че не ще можеш. Но не се безпокой. Вземи моите. Те няма да се скъсат.

— Ами ти?

— Аз съм свикнал да ходя бос. Да действуваме. — И Чокичи повдигна решително полите на кимоното си и изу обувките. — С твоите доникъде няма да стигнеш.

— А ти бос ли ще вървиш? Не мога да си позволя…

— Нищо, свикнал съм. Ти ще си нараниш краката, но моите са здрави. Хайде, обувай ги. — Надвисналите вежди се смръщиха, но думите прозвучаха съвсем дружелюбно за момче, широко известно като бог на крамолите. — Ето. Ще хвърля твоите вътре през кухненската ви врата. Нищо повече. Хайде, да ги вземаме. — Като извърши тази благородна постъпка, Чокичи протегна ръка за скъсаните обувки. — Заминавай! Ще се видим на училище.

Единият тръгна към сестра си, другият зави към къщи, а червените кленови листа, събрали в себе си толкова огорчения, останаха да лежат забравени до пътната врата.