Николай Носов
Приключенията на Незнайко (7)

Седма глава
Подготовка за пътешествието

На сутринта Знайко разбуди другарите си по-рано. Всички станаха и започнаха да се стягат за път. Винтчо и Болтчо облякоха кожените си куртки. Ловецът Патронко обу любимите си кожени ботуши. Кончовите на тези ботуши бяха до над коленете и се стягаха отгоре с токички. Тези ботуши бяха много удобни за пътуване. Бързанко облече своя костюм „мълния“.

За този костюм трябва да се разкаже по-подробно. Бързанко, който винаги бързаше и не обичаше да си губи времето напразно, беше си измислил специален костюм, на който нямаше нито едно копче. Знае се, че при обличане и събличане най-много време се губи за закопчаване и разкопчаване на копчетата. В костюма на Бързанко блузата и панталонът не бяха отделно: те бяха съединени като комбинезон. Този комбинезон се закопчаваше с едно копче отзад на врата. Достатъчно беше да се разкопчее това копче и целият костюм по някакъв странен начин мълниеносно се свличаше от раменете и падаше в краката му.

Пълничкият Шишко облече най-хубавия си костюм. В костюма си Шишко ценеше най-вече джобовете. Колкото повече джобове имаше, толкова по-хубав беше костюмът. Най-хубавият му костюм имаше седемнайсет джоба. На куртката му имаше десет джоба: два — на гърдите, два наклонени — на корема, два — отстрани, три вътрешни джоба и един скрит джоб на гърба. На панталоните му имаше два джоба отпред, два отзад, два отстрани и един джоб долу, на коляното. В обикновения живот такива седемнайсетджобни костюми с джоб на коляното могат да се видят само у кинооператорите.

Сиропов се премени с кариран костюм. Той винаги носеше костюми от плат на квадратчета. И панталоните му бяха на квадратчета, и палтото на квадратчета, и каскетът на квадратчета. Като го зърнеха отдалеч, дребосъчетата винаги казваха: „Гледайте, гледайте, шахматната дъска идва“. Дано беше в скиорски костюм, защото го смяташе за много удобен при пътуване. Значи беше облякъл анцуг на райета, гетри на райета, а врата си беше завил с шал на райета. В този си костюм той целият беше на черти и отдалеч изглеждаше като обикновен дюшек. Общо взето, всички се бяха облекли кой в каквото може, само Загубанко, който имаше навик да захвърля нещата си, където му попадне, не можа да намери куртката си. Каскета си също беше мушнал кой знае къде и колкото и да търсеше, никъде не можа да го намери. Най-после той откри под кревата своята зимна шапка с наушници.

Художникът Палитро реши да рисува всичко, което види през време на пътешествието. Той взе боите и четката си и предварително ги сложи в коша на балона. Гусльо реши да си вземе флейтата. Доктор Хапчев грабна походната аптека и също я сложи в коша под скамейката. Това беше твърде благоразумно, тъй като през време на пътешествието някой можеше да се разболее.

Нямаше още шест часа сутринта, когато край балона се беше събрал почти целият град. Много дребосъчета, които искаха да видят излитането, се бяха покатерили по оградата, по покривите на къщите.

Бързанко пръв влезе в коша и си избра най-удобното място. След него се качи Незнайко.

— Гледайте — викаха събраните наоколо зрители, — започват вече да се настаняват!

— Вие защо сте влезли в коша? — каза Знайко. — Излизайте, рано е още.

— Защо да е рано? Можем вече да летим — отвърна Незнайко.

— Много разбираш ти! Трябва да напълним най-напред балона с топъл въздух.

— А защо с топъл въздух?

— Защото топлият въздух е по-лек от студения и винаги се издига нагоре. Когато напълним балона с топъл въздух, топлият въздух ще се издигне нагоре и ще повлече със себе си и балона — обясни Знайко.

— Охо, значи и топъл въздух бил нужен! — каза провлечено Незнайко и заедно с Бързанко излязоха от коша.

— Гледайте — развика се някой от покрива на съседната къща, — слизат! Разколебаха се.

— Разбира се, че ще се разколебаят — отговаряха от другите покриви. — Нима може да се лети с такъв балон? Лъжат само публиката.

В това време Знайко накара дребосъчетата да напълнят няколко торбички с пясък и да ги сложат в коша. Бързанко, Мълчаливко, Дано, Значи и другите момченца веднага почнаха да насипват пясък в торбичките и да ги слагат в коша.

— Какво правят? — в недоумение се запитаха един друг зрителите. — Защо слагат в коша торбички с пясък?

— Ей, защо ви са тези торбички с пясък? — завика Бърборко, който се беше покатерил на оградата.

— Като полетим, ще ви ги хвърляме по главите — отвърна Незнайко.

Разбира се, и самият Незнайко не знаеше за какво са торбичките. Той просто измисли това.

— Вие най-напред полетете! — извика Бърборко.

Покатерилото се на оградата заедно с Бърборко момченце Малчо каза:

— Навярно ги е страх да летят и искат пясъчните торбички да хвръкнат вместо тях!

Наоколо се разсмяха.

— Разбира се, че ги е страх! А от какво ли ще ги е страх? Балонът и без това няма да хвръкне!

— А може и да хвръкне — каза едно от момиченцата, които също гледаха през пролуките на оградата.

Докато наоколо спореха, Знайко накара да запалят огън сред двора и всички видяха как Винтчо и Болтчо изнесоха от своята работилница един голям меден котел и го сложиха на огъня. Винтчо и Болтчо отдавна вече бяха приготвили този котел за нагряването на въздуха. Котелът се затваряше плътно с капак, на който имаше отвор. Отстрани котелът беше скачен с помпа за вкарване на въздух. Този въздух се нагряваше в котела и излизаше вече горещ през горното отвърстие на капака.

Разбира се, никой от зрителите не можеше да се досети за какво е котелът, но всеки изказваше предположенията си.

— Навярно са решили да си сварят супа и да закусят преди пътешествието — каза едно момиченце на име Лайка.

— Не е лошо — отговори Малчо, — сигурно и ти би закусила, ако тръгнеш на такъв далечен път.

— Разбира се — съгласи се Лайка. — Може би това е за последен път…

— Кое е за последен път?

— Е, ще закусят за последен път, а после ще полетят, балонът ще се пукне и те ще се пребият.

— Не бой се, няма да се пукне — рече й Бърборко. — За да се пукне, трябва да полети, а той, нали го виждаш, стърчи тук цяла неделя и наникъде не мърда.

— Но сега ще полети! — обади се Чипоноска, която заедно с Мушица беше дошла да види полета.

Скоро всички зрители започнаха горещо да спорят. Ако някой кажеше, че балонът ще хвръкне, друг веднага му отговаряше, че няма да хвръкне, а пък ако някой речеше, че няма да хвръкне, веднага му отвръщаха, че ще хвръкне. Вдигна се такъв шум, че нищо не можеше вече да се разбере. На един покрив две момченца се сбиха — толкова горещо спореха. Едва ги разтърваха.

През това време въздухът в казана достатъчно се нагря и Знайко реши, че е време да пристъпи към пълненето на балона. Но за да се напълни балонът с нагорещен въздух, трябваше да се изтегли най-напред от него студеният въздух. Знайко се приближи към балона и развърза връвчицата, която здраво стягаше гумената тръбичка отдолу. Студеният въздух със силно съскане почна да излиза от балона. Дребосъчетата, които спореха дали ще хвръкне балонът, или не, обърнаха глави и видяха, че балонът бързо почна да се смалява. Той омекна, сбръчка се като сушена круша и се сви в дъното на коша. Там, където се виждаше по-рано балонът, сега остана само кошът, покрит отгоре с мрежата.

Съскането престана и веднага избухна дружен смях. Смееха се всички: и тези, които казваха, че балонът ще хвръкне, и онези, които казваха, че няма да хвръкне, а Парцаливко — приятелят на Незнайко — така се разсмя, че дори се търкулна от покрива долу и на главата му излезе цицина. Трябваше веднага да се притече на помощ доктор Хапчев и да намаже цицината с йод.

Ей, че хвръкнаха! — викаха наоколо. — Ех, че балон направи Знайко! Цяла седмица си играха с него, а той взе, че се пукна. Да си умреш от смях! Никога в живота си не сме се смели толкова!

Знайко не обръщаше внимание на подигравките. Той съедини казана с балона чрез една дълга тръба, нареди да заработят с помпата, която беше скачена с казана. В казана започна да навлиза студен въздух, а нагрятият въздух по тръбата отиваше направо в балона. Постепенно балонът под мрежата ставаше все по-голям и по-голям и вече се показваше над коша.

— Гледайте — зарадваха се зрителите, — пак ще го надуват! Чудни хора! А пък той пак ще се спука.

Никой не вярваше, че балонът ще хвръкне. А през това време той стана още по-голям, показа се от коша и заприлича на голяма диня в малка чинийка. Тутакси всички видяха, че балонът се повдигна малко нагоре от само себе си и опъна мрежата, с която бе завързан за коша. Зрителите просто ахнаха от учудване. Всеки видя, че сега никой не дърпа балона с въже нагоре.

— Ура! — завика Лайка и дори изръкопляска.

— Не крещи! — сопна й се Бърборко.

— Та нали хвръкна!

— Не е хвръкнал още. Виждаш, че е вързан за коша! Нима ще може да повдигне коша, и при това пълен с дребосъчета!

В този момент Бърборко видя, че нарасналият още повече балон се вдигна нагоре и кошът се отдели от земята. Бърборко не се сдържа и извика колкото му глас държи:

— Дръжте го! Дръжте го! Ще хвръкне! Какво правите?

Ала балонът не хвръкна, защото кошът бе здраво завързан за ореха. Той само малко се повдигна от земята.

— Ура-а! — понесе се от всички страни. — Ура! Браво на Знайко! Виж ти какъв балон направи! С какво го надуха? Сигурно с пара!

Сега вече всички вярваха, че балонът ще полети.