Николай Носов
Приключенията на Незнайко (17)

Седемнадесета глава
Походът на Винтчо и Болтчо в Града на хвърчилата

Сутрин раничко станете,

ведрината проведете,

Бодро ти деня почни,

работи, не се лени!

Винтчо и Болтчо пееха песничката за ведрината, която поетът Цветец беше съчинил.

Беше ранна утрин, всички в Зеления град още спяха, а Винтчо и Болтчо вече крачеха по улиците и пееха, като едновременно с това правеха своята утринна гимнастика. Тъй като от предния ден знаеха, че сутринта трябва да ги изпишат от болницата, за да поправят автомобила, те се събудиха още преди разсъмване и почнаха да настояват да ги изпишат веднага. Пчелица, която повече от всичко на света се страхуваше от шума, заповяда бърже да им дадат дрехите.

Дочули още веднъж звуците на песента, много момиченца се събудиха и занадничаха от прозорците; някои дори излязоха на улицата.

— Ей, момичета, къде ви е гаражът? — извика Винтчо.

— Вървете, аз ще ви го покажа — предложи едно момиченце с червена шапчица и синьо палто с пухкава яка, направена от тъмнокафява гъсеница.

— Добре, казвай, накъде да вървим, надясно или наляво? — попита Винтчо.

— Надясно — отговори момиченцето, като разглеждаше любопитно кожените им куртки.

— Надяс-но! Ходом марш! — изкомандува Винтчо, обърна се и закрачи по улицата. — Раз-два! Раз-два!

Болтчо вървеше в крак след него. Момиченцето подтичваше отзад, едва успявайки да ги догони.

Винтчо и Болтчо така се засилиха, че отминаха търсената вратичка.

— Стойте, стойте — завика момиченцето. — Отминахте.

— Кръ-гом! — изкомандува Винтчо.

Двамата се обърнаха и се върнаха назад до портичката. Момиченцето отвори малката вратичка и тримата влязоха в двора. Близо до къщата имаше покрит с керемиди плевник.

— Ама че гараж! Това е обикновен плевник, а не гараж — измърмори Болтчо, като отваряше широката двукрила врата.

Винтчо надникна в плевника и видя автомобила.

Към гаража се приближиха още няколко момиченца.

— Тук е тъмно — каза Винтчо. — Хайде да изкараме автомобила навън.

— Но той не може да върви, нали е развален — отговориха момиченцата.

— Нищо, ние с ръце ще го изтикаме. Хайде, бутайте отзад. Хайде, едно! Две!

Автомобилът заскърца. С шум и скрибуцане го изкараха от гаража.

Винтчо и Болтчо моментално се пъхнаха под автомобила. Момиченцата стояха наоколо и смутено надничаха под колелата.

— Охо-о! — чуваше се постоянно изпод колата. — Баката се е повредила! Охо-о! Гайка няма. Охо-о! Тръбата за подаване на сиропа е спукана!

Най-после те се измъкнаха изпод колелата.

— Хайде дайте тук френски ключ, клещи, чук, поялник — каза Винтчо на момиченцата.

— Че ние нямаме такива неща.

— Как така нямате? Какво имате тогава?

— Имаме трион. И брадва.

— Ех, че сте! С брадва не се поправя автомобил. Има ли някъде тук наблизо момчета?

— Момчета има само в Града на хвърчилата.

— Далече ли е той?

— Един час път пешком.

— За вас може да е час, а ние ще стигнем по-бърже. Казвайте, накъде да вървим?

— Ето, ще тръгнете надясно по улицата и ще вървите все направо. После пътят върви през полето, ще тръгнете по него и ще стигнете право в Града на хвърчилата.

— Ясно — отговори Винтчо. — Хайде, ходом марш!… Стой! — тутакси изкомандува той. — Момичета, вие намерете някакви парцали и докато се върнем, изтрийте хубавичко автомобила. Машината, братчета, изисква грижи!

— Добре — съгласиха се момиченцата.

— Е, сега ходом марш!

Двамата закрачиха към улицата. Когато завиха надясно, Винтчо изкомандува:

— Песен!

И нашите приятели запяха колкото им глас държи:

Тръгнахме на път далечен

със другаря си сърдечен.

Ний вървяхме през полята,

радвахме се на цветята.

Но на жаба връхлетяхме

и към къщи полетяхме.

Дотичахме аз и той

и викнахме „ой“!

Когато свършиха тази песен, започнаха друга, после трета, четвърта…

Скоро излязоха вън от града и тръгнаха по полето. Не се беше минало дори час, когато в далечината се показа Градът на хвърчилата. Точно в този момент Винтчо и Болтчо забелязаха един спрян сред пътя автомобил. Като го наближиха повече, те видяха, че под автомобила има момченце. Главата и гърдите му бяха целите скрити под каросерията, а навън стърчаха само краката му, обути в черни, омазнени панталони.

— Ей, братче, потиш ли се? — извика му Болтчо.

Момченцето измъкна изпод автомобила къдравата си чернокоса глава:

— Както виждаш, потя се под автомобила.

— Какво е станало?

— Спря, дявол да го вземе. Тръбата за сиропа ли е повредена, или дозирането на газа е нарушено, не зная. Не мога да намеря причината.

Дребосъчето излезе навън и сърдито ритна с крак колелото.

То беше облечено с черна куртка, която, както и панталоните му, беше до такава степен измазнена, че изглеждаше като направена от кожа. Ясно, че на нещастния шофьор бе отредено не толкова да кара автомобила си, колкото да лежи под него, търсейки най-различни нередности, което впрочем често ставаше с мнозина от притежателите на газирани автомобили.

Винтчо се завъртя около автомобила, прегледа мотора и като не намери причината, пъхна се под автомобила. Той бутна тук-там, измъкна се отново и се спря, като се почесваше замислено по врата. След него под автомобила се пъхна Болтчо, после отново собственикът на автомобила. Така те ту се пъхаха един след друг, ту стояха, като гледаха в недоумение колата и се почесваха по врата.

Най-после Винтчо успя да намери причината за спирането на мотора и той заработи. Шофьорът бе доволен и с благодарност стисна ръцете на Винтчо и Болтчо.

— Благодаря, братчета! Без вас бих се потил тук до вечерта. Къде отивате? Сядайте, ще ви закарам.

Винтчо и Болтчо му разказаха за целта на пътешествието си.

— Френски ключ, клещи и чук аз имам и мога да ви ги дам. Само поялник нямам — рече шофьорът.

— Не може ли да вземем поялник от някого от вашия град?

— Защо да не може? Разбира се, че може. Нашият механик Бурмичко има поялник. Ще отидем при него.

Тримата седнаха в автомобила и след няколко минути бяха вече на главната улица в Града на хвърчилата.