Николай Носов
Приключенията на Незнайко (14)

Четиринадесета глава
Пътешествието из града

Снежинка и Синеочка излязоха с Незнайко на улицата, по двете страни на която се редяха огради, изплетени от тънки върбови пръчки. Зад оградите се виждаха хубави къщички с червени и зелени покриви. Над къщите се издигаха огромни ябълкови, крушови и сливови дървета. Дърветата растяха и в дворовете, и по улиците. Целият град тънеше в зеленина и затова се наричаше Зеленият град.

Незнайко любопитно се оглеждаше на всички страни. Чистотата наоколо беше необикновена. Във всички дворове работеха момиченца. Едни от тях подстригваха тревата с ножици, за да не расте над определената височина, други, въоръжени с метли, метяха пътечките, трети усилено изтупваха праха от дългите платчета. С тези платчета в Зеления град постилаха не само подовете на къщите, но дори тротоарите на улиците. Наистина някои стопанки много се страхуваха да не би минувачите да изцапат техните платчета, затова заставаха наблизо и предупреждаваха да не се стъпва по тях или ако някой непременно иска да направи това, то предварително да избърше краката си. В много дворове също бяха постлани пътечки, а по стените на къщите дори отвън бяха накачени пъстри, красиви килими.

В Зеления град имаше водопровод, направен от тръстикови стебла. Както е известно, стеблата на тръстиката отвътре са кухи и водата може да тече по тях като по тръби. Тези тръби бяха прокарани по дължината на всяка улица, но те не бяха сложени, както някой може да си помисли, направо на земята, а бяха прикрепени на известна височина върху дървени стълбчета. Ето защо тръбите не гниеха и можеха да служат дълго време, макар да изискваха постоянно наблюдение и ремонт, за да се избегне изтичането на водата. От главната тръба, която минаваше по улицата, имаше разклонения за всяка къща. Освен това пред всяка къща имаше фонтан. Това беше много красиво и полезно, тъй като водата от фонтаните се използуваше за напояване на зеленчуковите градини. Всеки двор имаше своя зеленчукова градина, където растяха репички, цвекло, моркови и различни други зеленчуци.

В един двор Незнайко видя как момиченцата берат зеленчука. Те разкопаваха земята около ряпата или моркова, завързваха ги с връв, после хващаха връвта и дърпаха с всичка сила. Ряпата или морковът излизаха ведно с корена и момиченцата с вик и смях ги повличаха с връвта към къщи.

— Защо във вашия град има само момичета, а няма нито едно момче? — учудено попита Незнайко.

— Да, в нашия град останаха само момичета, защото момчетата се заселиха на плажа. Там си имат свой град, който се нарича Градът на хвърчилата.

— Защо са се заселили на плажа? — запита Незнайко.

— Защото там им е по-удобно. Те обичат по цял ден да се пекат на слънце и да се къпят, а през зимата, когато реката се покрие с лед, се пързалят с кънки. Те искат да живеят на плажа още и затова, защото през пролетта реката приижда и залива целия град.

— Че какво хубаво има в това?

— И аз мисля, че няма нищо хубаво — каза Снежинка, — но ето че на нашите момчета това се харесва. Те карат лодки. Когато придойде водата, те карат лодки и се спасяват един друг от наводнението. Обичат твърде много различните приключения.

— И аз обичам приключенията — рече Незнайко. — Може ли да се запозная с вашите момчета?

— Не може — каза Снежинка. — Първо, до Града на хвърчилата трябва да се върви цял час, защото плажът е далече надолу по реката, второ, нищо хубаво няма да научите от тях и трето, ние сме сърдити с тях.

— За какво сте сърдити? — попита Незнайко.

— Знаете ли какво направиха? — каза Синеочка. — През зимата ни поканиха на новогодишна елха. Казаха ни, че ще има музика и танци, а когато отидохме, знаете ли какво бяха измислили?… Започнаха да ни замерват със снежни топки.

— Е, и какво стана? — попита Незнайко.

— Е, и ние престанахме да дружим с тях. Оттогава никой не ходи там.

— А те идват ли при вас?

— И те не идват при нас. На първо време някои момчета продължаваха да идват при нас, но никой не искаше да играе с тях. Тогава те започнаха от скука да правят пакости: ту стъкла строшат, ту ограда счупят — каза Снежинка.

— А после изпратиха при нас едно момче на име Клечо — рече Синеочка. — Веднъж…

— Да — подхвана Снежинка. — Този Клечо дойде при нас и ни наприказва, че уж иска да дружи с нас, че и самият той не обичал момчетата, защото са пакостници. Ние му разрешихме да живее в нашия град и знаете ли какво направи той в края на краищата? Една нощ избяга от къщи и почна да върши всевъзможни безобразия. Подпря с дърво вратата на една къща отвън, та на сутринта да не могат да я отворят отвътре, на друга къща над вратата закачи един пън, за да удря по главата този, който излиза, пред вратата на трета къща опъна въже, за да се спъва и да пада всеки, на четвърта къща развали комина, на пета — строши стъклата…

Незнайко се заливаше от смях, като слушаше тази история.

— Смейте се вие — забеляза Синеочка, — а колко момичета си разбиха носовете! Едно момиче се покатери да поправя комина, падна от покрива и едва не си счупи крака.

— Аз съвсем не се смея на момичетата, а на тоя Клечо — отвърна Незнайко.

— Не трябва да му се смее човек, а хубавичко да го накаже, за да не прави повече така — рече Снежинка.

В това време те минаваха покрай едно ябълково дърво, което растеше сред улицата. Клоните на ябълковото дърво бяха отрупани с червени, зрели ябълки. Долу на ябълката беше подпряна висока дървена стълба, която стигаше едва до средата на огромното стебло. По-нагоре следваше въжена стълба, вързана за първия клон на дървото. На този клон имаше две момиченца. Едното момиченце внимателно режеше с трион дръжката на една ябълка, а другото грижливо поддържаше първото, за да не падне.

— По-предпазливо вървете тук — предупреди Синеочка Незнайко. — От дървото може да падне някоя ябълка и да ви убие.

— Мене не може да убие — похвали се Незнайко. — Моята глава е здрава.

— Момчетата си въобразяват, че само те са смели, но момичетата съвсем не са по-страхливи от тях. Виждате ли на каква височина са се изкачили.

— Момчетата пък летят с балони, карат автомобили — отговори Незнайко.

— Голяма работа! — каза Снежинка. — Много от нашите момичета също могат да карат автомобил.

— Нима имате автомобил?

— Имаме. Само че се развали. Ние се мъчихме, мъчихме, но не можахме да го поправим. Може би вие ще ни помогнете да поправим автомобила?

— Ще ви помогна, ще ви помогна — отвърна Незнайко. — Аз разбирам малко от тази работа. Когато Винтчо и Болтчо излязат от болницата, ще им кажа как и те ще го поправят.

— Това ще бъде чудесно! — заръкопляска Снежинка.

В този момент Незнайко видя едно чудо на природата, каквото никога в живота си не беше виждал. Посред улицата лежаха огромни зелени кълба, големи колкото една двуетажна къща, а може би дори още по-големи.

— Какви са тези балони? — попита учудено Незнайко.

Снежинка и Синеочка се засмяха.

— Това са дини — казаха те. — Нима никога не сте виждали дини?

— Никога — призна си Незнайко. — У нас не растат дини. За какво служат те?

Снежинка прихна да се смее:

— Момче, а не знае за какво служат дините! Остава да попитате за какво служат ябълките и крушите.

— Ядат ли се? — учуди се Незнайко. — Такава грамада за цяла година не може се изяде.

— Ние не ги ядем — отговори Синеочка. — Ние добиваме от тях сладък сок, значи сироп. Ако се пробие дупка, отдолу на динята, от нея започва да тече сладък сок. От една диня може да се получат няколко бъчви сироп.

— Кой е измислил саденето на дини? — попита Незнайко.

— Имаме си едно много умно момиче. Казва се Сламка — отвърна Синеочка. — То много обича да сее различни растения и да получава нови сортове. Преди у нас нямаше дини, но някой беше казал на Сламка, че видял в гората диви дини. Веднъж през есента Сламка организира експедиция в гората и успя да намери диви дини на една горска полянка. Експедицията се завърна със семена от диви дини и през пролетта Сламка ги пося. Дините станаха големи, но излязоха кисели. Сламка работи, без да скръства ръце, и опита сока на всички дини. Тя можа да намери диня с не много кисел сок. На другата година пося семена от тази диня. Този път дините не бяха — толкова кисели и между тях имаше някои дори малко сладки. Сламка избра най-сладката диня и на следната година пося семена от нея. Тя прави така няколко години поред и успя да получи сладки като мед дини.

— Сега всички хвалят Сламка, а преди я ругаеха, ех, как я ругаеха! — каза Снежинка.

— Защо я ругаеха? — учуди се Незнайко.

— Никой не вярваше, че от такъв киселоч може да излезе нещо свястно. Освен това дините растяха из целия град, на всяка стъпка и пречеха на движението. Често дините връзваха край стената на някоя къща. Докато динята е малка, все пак може да се търпи, но тя порастваше, натискаше стената и почваше да я руши. На едно място дори заради една диня рухна цяла къща. Някои момичета искаха да забранят на Сламка да сее дини, но други се застъпваха за нея и почнаха да й помагат.

В това време нашите пътешественици стигнаха брега на реката.

— А това е Динената река — каза Снежинка. — Виждате ли колко много дини растат тук?

През реката се минаваше по тясно мостче, прилично на дълго платче, опънато от единия бряг на реката до другия. То беше направено от някаква дебела и здрава материя.

— Този мост е направен от нашите момичета — отбеляза Синеочка. — Плетохме го цял месец от стеблата на лена, а после момчетата ни помогнаха да го опънем над водата.

— Ах, колко интересно беше! — подхвана Снежинка. — Едно момче падна в реката и без малко не се удави, но го измъкнахме от водата.

Синеочка стъпи на моста и тръгна по него. Незнайко също смело стъпи на моста, но веднага се спря, тъй като почувствува, че мостът се клати под краката му.

— Какво се спряхте там? — попита Снежинка. — Страх ли ви е?

— Съвсем не ме е страх. Просто мостът е много смешен.

Незнайко се наведе и почна да се хваща с две ръце за моста. При това той се кискаше, за да покаже, че съвсем не го е страх.

Снежинка хвана Незнайко за едната ръка, Синеочка за другата и двете го преведоха през моста. Момичетата разбраха, че Незнайко се страхува, но не взеха да му се присмиват, защото знаеха, че момчетата мразят да им се присмиват. Като преминаха на другия бряг, нашите пътешественици тръгнаха по улицата и скоро се намериха пред една бяла къщичка със зелен покрив.