Николай Носов
Приключенията на Незнайко (2)

Втора глава
Как Незнайко стана музикант

Когато Незнайко се залавяше за някоя работа, той я вършеше не тъй както трябва и всичко излизаше съвсем наопаки. Той едва се научи да срича, а можеше да пише само с печатни букви. Мнозина казваха, че главата на Незнайко е съвсем празна, но това не беше вярно, защото как би могъл тогава да разсъждава? Наистина той лошо разсъждаваше, но обуваше обувките на краката си, а не на главата — а за това все пак трябва разсъдък, нали?

Незнайко не беше чак толкова лош. Той много искаше да научи нещо, но не обичаше да се труди. Щеше му се да се научи изведнъж, без всякакъв труд, но така дори и най-умното дребосъче нищо не би могло да постигне.

Момченцата и момиченцата обичаха много музиката, а Гусльо беше прекрасен музикант. Той имаше различни музикални инструменти и често свиреше на тях. Всички слушаха неговата музика и много го хвалеха. Незнайко завиждаше на Гусльо, че го хвалят, и започна да го моли:

— Научи ме да свиря. И аз искам да стана музикант.

— Опитай — съгласи се Гусльо. — На какво искаш да свириш.

— А на какво е най-лесно да се научи човек?

— На балалайка.

— Добре, дай тук балалайката, ще опитам.

Гусльо му даде балалайката. Незнайко подрънка малко и после рече:

— Не, балалайката свири много тихо. Дай нещо друго, по-силно.

Гусльо му даде цигулката. Незнайко започна да стърже с лъка по струните и каза:

— Няма ли нещо още по-силно?

— Има и тръба — отговори Гусльо.

— Дай я тук, ще я опитам.

Гусльо му даде голямата медна тръба. Щом наду Незнайко тръбата, и тя изведнъж изрева:

— Това се казва хубав инструмент! — зарадва се Незнайко. — Силно свири!

— Добре, учи се да свириш на тръба, щом ти се харесва — съгласи се Гусльо.

— Че защо ще се уча? Аз и така мога — отговори Незнайко.

— О, не, не можеш още.

— Мога, мога! Ето слушай! — извика Незнайко и започна с всичка сила да надува тръбата:

Бу-бу-бу! Гу-гу-гу-гу!

— Ти просто тръбиш, а не свириш — отвърна Гусльо.

— Как тъй не свиря? — обиди се Незнайко. — Много хубаво свиря дори. Силно!

— Ех, какъв си. Работата тук не е в силното свирене. Трябва да бъде хубаво.

— Че както свиря аз, не е ли хубаво?

— Съвсем не е хубаво — каза Гусльо. — Както виждам, ти нямаш никакви музикални способности.

— Ти нямаш музикални способности! — разсърди се Незнайко. — Просто от завист приказваш така. Искаш само тебе да слушат и хвалят.

— Нищо подобно — каза Гусльо. — Вземи тръбата и свири колкото си щеш, щом мислиш, че не е нужно да се учиш. Нека и тебе да хвалят.

— И ще свиря! — отговори Незнайко.

Взе той да надува тръбата и тъй като не умееше да свири, тръбата ту ревеше, ту хъркаше, ту пищеше, ту грухтеше. Гусльо слуша, слуша… Най-после му омръзна. Облече си той кадифеното палтенце, върза на шията си розовата панделка, която носеше вместо връзка, и отиде на гости.

Вечерта, когато всички момченца се събраха в къщи, Незнайко отново се залови за тръбата и взе да я надува:

Бу-бу-бу-у! Ду-ду-ду-у!

— Какъв е този шум? — развикаха се всички.

— Това не е шум — отговори Незнайко. — Това е музика.

— Престани веднага — викна Знайко. — Ушите ми писнаха от твоята музика!

— Защото не си й свикнал още. Ще свикнеш и няма да ти пищят ушите.

— Аз пък не искам да свиквам. Много ми е притрябвало!

Ала Незнайко не го слушаше и продължаваше да свири:

Бу-бу-бу! Хр-р-р! Виу! Виу!

— Престани най-после! — нахвърлиха се върху него всички момченца. — Махай се оттук със своята ужасна тръба!

— Къде да отида?

— Върви на полето и там свири.

— Но на полето никой няма да ме чуе.

— А ти непременно ли искаш някой да те чуе?

— Непременно.

— Върви тогава на улицата, там съседите ще те чуят.

Незнайко излезе на улицата и почна да свири пред близката къща, но съседите го помолиха да не вдига шум под прозорците им. Тогава той отиде пред друга къща, но и оттам го изпъдиха. Отиде пред трета — оттам също почнаха да го пъдят, но той реши напук да продължава да им свири. Съседите се ядосаха, излязоха навън и го подгониха. Едва успя да избяга с тръбата си.

Оттогава Незнайко престана да свири на тръба.

— Не разбират музиката ми — казваше той. — Не са дораснали още до нея. Когато дораснат — сами ще ме молят, но ще бъде късно. Няма да свиря вече.