Дийн Кунц
В капан (17)

17

Тримата с Томи и Дуфъс си почиваха в топлата и безопасна кабина на камиона, докато мъжете от „Биоломек“ се опитваха да унищожат паразитите. Момчето се бе сгушило в Мег и продължаваше да трепери въпреки топлия въздух от парното, който със сигурност вече бе прогонил студа от тялото му.

Дуфъс беше благословен с по-силна емоционална издръжливост, идваща от факта, че бе член на игрив и не толкова интелигентен биологичен вид, на който му липсваше въображение, затова най-накрая заспа.

Въпреки че не вярваха плъховете да се върнат по тунела в разрушената къща, някои от пазачите на „Биоломек“ направиха засада около опожарената сграда, готови да убият всяко същество, появило се из руините. По същия начин бе завардена и плевнята, за да се предотврати евентуално бягство от постройката.

Бен Парнъл на няколко пъти идваше при камиона. Мег сваляше прозореца и мъжът заставаше отпред, за да и разкаже докъде са стигнали.

Хората му носеха противогази, за да се предпазят, и изпомпваха смъртоносния газ в изхода на тунела на гризачите, който наистина беше скрит край поилката.

— Бяхме щедри и им отделихме голяма порция — каза и Бен при едно от посещенията си. — Достатъчно, че да отрови тунел, десет пъти по-голям. Сега трябва да разкопаем дупката, докато открием телата. Не би трябвало да е много трудно. Не може да са влезли прекалено надълбоко, в друг тунел, защото това ще означава повече усилия, повече копане. Затова ще започнем да разкопаваме повърхността на земята, горните няколко сантиметра, ще копаем от плевнята през двора, следейки тавана на тунела, докато ги открием.

— А ако не ги откриете?

— Ще ги открием. Сигурен съм.

На Мег и се искаше да мрази всички тези мъже и по-специално Парнъл, защото той бе начело и следователно бе единственият ръководител, върху когото можеше да излее гнева си. Ала да се държи грубо с него и да подхранва гнева си при явната му загриженост за нея и Томи, беше трудно, защото тя осъзнаваше, че не тези мъже са отговорни за създаването на плъховете или за освобождаването им. Това беше просто екип за черна работа, обикновени хора, също като онези, които през вековете бяха повиквани да разчистят бакиите на големите клечки. Тъкмо обикновените хора бяха онези, които винаги със зъби и нокти се бореха, за да превърнат света в по-безопасно място; винаги данъците, трудът и лишенията на обикновените хора прокарваха пътя на цивилизацията, а политиците си приписваха заслугите.

Освен това Мег беше трогната от искреното съчувствие и разбирането, което Парнъл показа, когато разбра за смъртта на съпруга и и за това, че двамата с Томи са сами. Бен и беше говорил за загубата и самотата, и копнежа, сякаш сам ги бе преживял.

— Разказаха ми за една жена — беше и заговорил той малко тайнствено, навеждайки се над отворения прозорец на камиона, — чиято единствена дъщеря починала от рак, и жената била толкова смазана от мъка, че променила целия си живот. Тя не можела да понесе дори да вижда собствения си съпруг, макар че той я обичал, защото заедно били преживели смъртта на дъщеря си, и всеки път, когато го погледнела… тя виждала отново малкото си момиченце и си припомняла нечовешкото му мъчение. Тъкмо тази споделена трагедия, тази споделена болка, се превърнала в капан, от който жената не можела да избяга. И така… развод, нов град, друг щат… това било единственото спасение за нея, колкото и драстично да ви се струва. Ала вие, изглежда, сте се справили с болката много по-добре, госпожо Ласитьр. Знам колко трудно ви е било през тези две години, но може би ще ми повярвате, че някои хора, на които им липсва вашата сила, живеят много по-труден живот.

В единайсет и десет през онази нощ, на две трети от разстоянието между плевнята и изгорялата къща, мъжете откриха телата на три мъртви плъха. Труповете им бяха оставени на пода в бившия обор до останалите пет мъртви гризача, застреляни от Мег и Бен.

Бен Парнъл се приближи до камиона:

— Рекох си, че може би ще искате да ги видите… мисълта ми е, че хванахме и осемте.

Мег и Томи слязоха от камиона.

— Ъхъ — промърмори той, — наистина искам да ги видя. Мислеха, че са ни впримчили, обаче май стана обратното. — Погледна Мег и добави: — Докато сме заедно, ще се измъкваме от всякакви каши, нали?

— Разбира се.

Парнъл прегърна през раменете умореното момче и го поведе към хамбара.

Мег потрепери от студения вятър и пъхна ръце в джобовете си. Изпитваше облекчение — поне в момента не носеше цялата отговорност.

Томи се обърна и подхвърли:

— Двамата с теб, мамо.

— Разбира се — повтори тя. Усмихна се. Сякаш се беше измъкнала от капана, в който досега не осъзнаваше, че е затворена; усещането за свобода беше опияняващо.