Стивън Кинг
Вампирът

— Дойдох да ви разкажа онова, което се случи с мен — каза човекът, изтегнат върху кушетката на доктор Харпър. Името му беше Лестър Билингс, от Уотърбъри, Кънектикът. Според предварителното досие, съставено от сестра Викърс, пациентът бе двайсет и осем годишен, служител на индустриална фирма в Ню Йорк, разведен, баща на три деца. И трите бяха починали.

— Не мога да се изповядам пред свещеник, защото не съм католик. Не мога да се обърна към адвокат, защото не съм нарушил никакъв закон. Единственият ми грях е, че убих децата си. Едно след друго. Убих ги всички.

Доктор Харпър включи касетофона.

Билиигс лежеше изпънат като струна на кушетката, без да се отпусне нито за миг. Краката му стърчаха сковано през ръба. Беше въплъщение на човек, принуден да изтърпи унижение. Ръцете му бяха скръстени на гърдите като на мъртвец. Лицето му бе преднамерено безизразно. Взираше се в белия таван, сякаш пред очите му са явяваха образи и се разиграваха сцени.

— Искате да кажете, че сте ги убили със собствените си ръце, или…

— Не — отвърна пациентът и нетърпеливо махна с ръка. Но вината е моя. Дани през хиляда деветстотин шейсет и седма, Шърл през седемдесет и първа и Анди тази година. Искам да ви разкажа какво се случи.

Доктор Харпър го слушаше безмълвно. Мислеше си колко стар и измъчен изглаждаше Билингс. Косата му започваше да оре дява, кожата му бе жълтеникава. Очите му издаваха прекомерна употреба на уиски.

— Разбирате ли, децата бяха убити. Само че никой не ми вярва. Всичко щеше да се оправи, ако някой ми беше обърнал внимание.

— Защо стана така?

— Защото…

Билингс млъкна, повдигна се на лакти и се вторачи в отсрещната стена.

— Какво е това? — изръмжа той. Очите му са превърнаха тъмни процепи.

— Кое?

— Онази врата.

— Гардероб — отвърна доктор Харпър — Там окачвам палтото ви и прибирам обувките си.

— Отворете го. Искам да видя какво има вътре.

Доктор Харпър безмълвно стана, прекоси стаята и отвори гардероба, вътре на една от закачалките висеше бежов шлифер. Отдолу се мъдреха чифт лъскави галоши, в единия от които бе грижливо пъхнат нюйоркският „Таймс“. Това бе всичко.

— Доволен ли сте? — попита докторът.

— Да — Билингс отново се отпусна на кушетката.

— Та казвахте — продължи доктор Харпър като са върна на местото си, — че кошмарът, в който живеете, ще свърши, ако успеете де докажете, че сте убили и трите си деца. Какво имате предвид?

— Ще ме осъдят на доживотен затвор — отвърна незабавно Билингс. А всички килии в затвора са под наблюдение, всички — той се усмихна на някаква свои несподелена мисъл.

— Как бяха убити децата ви?

— Не ме насилвайте.

Билингс потръпна и злобно се втренчи в Харпър. Не се безпокойте, не съм като малоумните ви пациенти, които се перчат и се мислят за Наполеоновци или се оплакват, че се пристрастили към хероина, защото им липсвала майчина обич. Зная, че няма да ми повярвате, но не ми пука. Няма никакво значение — стига ми да се изповядам пред някого.

— Започвайте — доктор Харпър извади лулата си.

— Ожених се за Рита през шейсет и пета — бях на двайсет и една години, а тя на осемнайсет. Рита беше бременна с Дани — устните му се разтегнаха в неприятна гримаса, която моментално изчезна. — Наложи се да напусна колежа и да започна работа, но нямах нищо против. Обичах и двамата. Бяхме много щастливи Наскоро след раждането на Дани Рита отново забременя и Шърл се появи на бял свят през декември шейсет и шеста година. Анди се роди през лятото не шейсет и девета, но по това време Дани вече бе починал. Рита твърдеше, че е забременяла с него, без да иска, че противозачатъчните таблетки понякога не действат, но все ми се струваше, че ме излъга. Децата карат мъжа да улегне и да се привърже към семейството. Понякога жените разсъждават така, особено ако съпругът ги превъзхожда умствено. Съгласен ли сте? Доктор Харпър изръмжа одобрително.

— Но това нямаше значение, и без това го обичах — Билингс произнесе тези думи почти отмъстително, сякаш бе обичал детето напук на жена си.

— Кой уби децата? — попита Харпър.

— Вампирът — отвърна пациентът, без да се поколебае. — Вампирът ги уби всичките. Просто излизаше от гардероба и ги убиваше — той извърна глава и се усмихна. — Сигурен съм, че ме смятате за побъркан — изписано е на лицето ви. Но хич не ми пука. Искам само да ви разкажа и после да изчезна.

— Слушам ви — насърчи го доктор Харпър.

— Всичко започна, преди Дани да навърши две години, а Шърл беше бебе. Малкият започна да плаче всеки път, когато Рита го слагаше да спи. Живеехме в двустаен апартамент, Шърл спеше в детско креватче в нашата спалня. Отначало си помислих, че плаче, защото вече не му давахме биберон. Рита каза да не му обръщам внимание, да му оставя биберона и Дани сам ще се откаже от него. Но така не се възпитават деца. Разглезват се, ако започнеш да изпълняваш всичките им желания. И сетне те съсипват. Карат някое момиче да забременее или започват да употребяват наркотици. Някои стават хомосексуалисти. Представете си един ден да откриете, че собственият ви син е хомосексуалист!

След известно време разбрах, че нещата не могат да продължават така и започнах сам да го слагам да спи. И му плясвах шамар, ако продължаваше да плаче. Рита казваше, че детето непрекъснато повтаря думата „светло“. Е, не съм сигурен — как можеш да различиш бърборенето на толкова малко дете, единствено майка му го разбира.

Рита ме помоли да поставим стенна нощна лампа с изрисуван върху абажура Мики Маус. Не й разреших. Ако детето от ранна възраст не преодолее страха от тъмнината, никога не ще успее да се отърси от него.

Синът ми умря през същото лято, когато се роди Шърл. Както винаги, когато го слагах да спи, и този път веднага заплака, но успях да разбера думите му. Докато ги изричаше, сочеше към вратата на гардероба. „Вампирът“ — каза детето — „вампир, татенце!“

Изгасих лампата, отидох в спалнята и запитах Рита защо е трябвало да учи детето на такива думи. Доста се изкушавах да я напляскам, но не го сторих. Рита се закле, че не е споменавала подобна дума, а пък аз я нарекох проклета лъжкиня.

Разбирате ли, през това лято не ми вървеше. Едва успях да си намеря работа като товарач на пепси кола и непрекъснато бях адски уморен, всяка нощ Шърл се събуждаше и плачеше, а Рита я прегръщаше и подсмърчаше. Признавам, че понякога ми идваше да изхвърля и двете през прозореца. Боже мой, децата могат така да те подлудят, че ти се иска да ги убиеш.

Малката ме събуди в три през нощта, точно по разписание. Полусънен, тръгнах към тоалетната. Рита ма помоли да надникна в стаята на Дани. Казах й да отиде тя и отново си легнах. Бях се унесъл, когато Рита започна да пищи.

Станах и влязох при нея. Детето лежеше по гръб. Беше мъртво и бяло като чаршаф, с изключение на местата, където кръвта се бе просмукала. Отзад по краката, по тила и по за…по дупето. Очите му бяха отворени. Знаете ли, те бяха най-страшни — изцъклени и безжизнени, като очите на препарирана еленова глава, каквато хората поставят на полицата над камината. Също като на онези виетнамчета, чиито снимки печатат по вестниците. Но едно американско дете не трябва да изглежда така — проснато по гръб и умряло, облечено с гумирани гащички и увито в пелени, защото напоследък отново бе започнало да се напикава. Почувствах се ужасно, защото го обичах.

Билингс бавно поклати глава, сетне устните му отново се разтегнаха в неприятна гримаса.

— Рита пищеше като обезумяла. Опита се да вземе Дани в прегръдките си и да го полюлее, но не й разреших. Казах й, че полицаите не позволяват да се докосват веществените доказателства. Зная, че…

— Тогава хрумна ли ви, че убийството е работа на Вампира? — спокойно запита доктор Харпър.

— О, не, въпреки че забелязах нещо. Тогава не ми направи впечатление, но споменът е запечатан в съзнанието ми.

— Какво забелязахте?

— Вратата на гардероба беше отворена. Или, по точно, само открехната но, разбирате ли, много добре си спомнях, че съм я затворил. Там държим найлоновите пликове от химическото чистене. Ако детето нахлузи плика на главата си, с него е свършено — ще се задуши. Вярвам, че ви е известно.

— Да. И какво стана после?

Билингс сви рамене.

— Погребахме го — и мрачно се втренчи в ръцете си, които бяха хвърляли пръст върху три малки ковчега.

— Имаше ли следствие?

— Разбира се — очите на Билингс проблеснаха иронично. Лекарят беше провинциален тъпанар, със слушалка на врата, голяма черна чанта, натъпкана с бонбони, и с тапия от някакъв селски колеж. Синдром на внезапна смърт при бебетата — обяви той! Чувал ли сте някога подобна глупост? Та детето беше тригодишно.

— Този синдром най-често се проявява през първата година — предпазливо каза Харпър, но подобна диагноза често фигурира в много смъртни актове на деца над пет години, поради липса на по-подходяща.

— Дрън дрън — яростно са възпротиви Билингс.

Докторът отново запали лулата си.

— Един месец след погребението преместихме Шърл в стаята на Дани. Рита се бори с нокти и зъби против това, но успях да се наложа. Естествено, беше ми мъчно, защото бях свикнал детето да спи при нас. Но родителите не трябва да се превръщат в настойчиви бавачки, защото детето може да получи стрес за цял живот. Когато бях малък, майка ми ме водеше на плажа и прегракваше от крещене. „Не влизай толкова навътре! Не отивай там! Има подводно течение! Яде само преди час! Не потапяй главата си под водата! Не се самозабравяй!“ За бога, дори ме предупреждаваше да се пазя от акули. И какво се получи на практика? Сега дори не смея да се приближа до море или до езеро. Кълна се, става ми лошо само като видя брега. Дани беше още жив, когато Рита ме накара да отидем в Савин Рок. Така се разболях, че едва оцелях. Сам разбирате, че имам опит. Децата не трябва да се разглезват. Същото се отнася и за самите нас. Животът продължи — Шърл бе изпратена в креватчето на Дани. Изхвърлихме само дюшека — страхувах се дъщеря ми да не се зарази от някакви микроби.

Измина около година. И ето, че една нощ, когато слагах Шърл в креватчето й, тя запищя и заплака:

— Вампир, татко, вампир, вампир. Тогава се паникьосах — говореше като Дани. Спомних си за открехната врата на гардероба, когато намерихме мъртвото дете. Искаше ми се да я взема в нашата стая.

— Направихте ли го?

— Не — Билингс се втренчи в ръцете си и лицето му потръпна. — Това означаваше да призная пред Рита, че съм сгрешил. Налагаше се да проявя мъжество. Жена ми винаги ми е напомняла медуза … спомням си колко лесно се съгласи да легне с мен, преди още да се оженим.

— Съгласете се, че не е било трудно да ви убедят да спите с нея — намеси се Харпър.

Билингс се канеше отново да скръсти ръце на гърдите си, но бавно извърна глава и погледна Харпър.

— Не се опитвайте да хитреете.

— Не съм имал такова намерение — отвърна лекарят.

— Тогава ме оставете да разкаже всичко сам — сопна се Билингс. — Дойдох при вас да ми олекне, да разкажа историята си. Грешите, ако мислите, че ще ви описвам половия си живот. Рита и аз водехме нормален сексуален живот, без каквито и да е извратености. Зная, че някои хора обичат да говорят на тази тема, но не съм от тях.

— Добре — промълви Харпър.

— Добре — повтори Билингс, като прикриваше смущението под арогантния си тон. Явно бе загубил нишката на мисълта си. Очите му се стрелнеха към плътно затворената врата на гардероба.

Искате ли да го отворя? — запита Харпър.

— Не — побърза да отговори пациентът и нервно се засмя. — Защо трябва да гледам галошите ви?

Сетне продължи:

— Вампирът уби и нея.

Той потърка челото си, сякаш събираше мислите си — Само след месец. Но преди това се случи нещо. Една нощ дочух шум в стаята, сетне Шърл изпищя. Отворих светкавично вратата — лампата в коридора светеше — и… тя седеше в креватчето и плачеше, а… усетих как нещо се движи. Нещо пълзеше в сенките до гардероба.

— Вратата на гардероба беше ли отворена?

— Едва-едва, просто бе открехната — Билингс навлажни с език устните си. — Шърл пишеше и казваше, че видяла вампира. Стори ми се, че произнесе думата „нокти“, но не съм съвсем сигурен, защото малките деца често говорят неясно. Рита дотича и запита какво става. Казах, че детето се е изплашило от сянката на клоните, отразена на тавана.

— Може би Шърл се е опитвала да каже „гардероб“ — предположи Харпър.

— Възможно е, но не ми се вярва. Убеден съм, че чух думата „нокти“ — очите му отново се стрелнаха към вратата на гардероба. — Нокти, дълги нокти — едва чуто прошепна той.

— Погледнахте ли в гардероба?

— Дда — Билингс така силно стискаше скръстените си ръце, че чак кокалчетата им бяха побелели.

— Видяхте ли …

— Нямаше нищо! — внезапно изкрещя Билингс. Думите му рукнаха като порой, сякаш бе измъкната черната запушалка, загнездила се в дъното на душата му. — Разбирате ли, когато умря, аз пръв я намерих. Цялата бе почерняла. Беше глътнала езика си и беше черна като негър от естрадна трупа. Взираше се в мен, а очите й напомняха очите на препарираните животни. Бяха блестящи и страшни като топчета и сякаш казваха: „Той ме уби, татко, а ти му помогна, помогна му да ме убие“ — думите му постепенно заглъхнаха. Една — единствена огромна сълза беззвучно потече по бузата му.

— Получила бе мозъчна конвулсия. Често се срещала при децата, просто някакъв злокачествен сигнал на мозъка. В Хартфорд и направиха аутопсия и казаха, че си е глътнала езика от конвулсията. А аз бях принуден да се прибера в къщата, където беше той — прошепна Билингс. — Спах на дивана. И не угасих лампата.

— Случи ли се нещо?

— Сънувах, че се намирам в тъмна стая и в гардероба има нещо, което смътно виждах. То шумолеше и сякаш мляскаше. Спомних си за една смешна книга, която бях чел в детинството си. Може би я помните — казваше се „Разкази от гробницата“. Боже мой! Името на художника бе Греъм Ингълс — можеше да нарисува всичко отвратително на този свят, че дори и нещо от отвъдния. Както и да е, в този разказ една жена удави съпруга си. Привърза бетонни блокове за краката му и го хвърли в каменоломната. Само че той се върна. Беше целият изгнил и чернозелен, рибите бяха изгризали [???] полуголи, негрите надигаха глас за гражданските си права но нищо не ни засягаше, сякаш бяхме изолирани от проблемите на околния свят. Живеехме на тиха улица, имахме симпатични съседи. Бяхме щастливи — таза простичка фраза бе най-добрата равносметка на тогавашния ни живот. Веднъж попитах Рита дали не се тревожи — нали знаете поверието, че нещастието идва три пъти поред и разни други бабини деветини. Тя отвърна, че поверието не важи за нас, че Анди е различен, защото Бог го пази.

Билингс мрачно се втренчи в тавана. — Миналата година нещата отново тръгнеха зле. Нещо в самата къща се промени. Започнах да си оставям обувките в антрето, защото се страхувах да отворя вратата на гардероба. В главата ми непрекъснато се въртеше мисълта: „Ами ако той е там? Приклекнал, готов да изскочи в мига, когато отворя вратата?“ Струваше ми се, че дочувам мляскащи звуци, сякаш вътре мърдаше нещо чернозелено и влажно.

Рита се безпокоеше и ме укоряваше, че работя прекалено много. Започнах да й се сопвам, както преди. Когато тръгвах на работа, ми прилошаваше при мисълта, че ги оставям сами, но същевременно изпитвах, облекчение. Бог ми е свидетел, че се радвах да се измъкна от къщи. Започнах да мисля, че при преместването той бе загубил за известно време следите ни. Трябвало е да търси, да се прокрадва нощем по улиците, да пълзи из каналите, докато се е опитвал да ни надуши. И все пак я откри, въпреки, че му беше необходима цяла година. Сега се е върнал и искаше да убие не само Анди, но и мен. Струва ми се, че ако непрекъснато мислиш за нещо, то се превръща в действителност. Може би всички чудовища с които ни плашеха като деца — Франкенщайн и Върколака — всъщност са истински, толкова истински, че убиват децата, за които само се предполага, че са паднали в яма, че са се удавили в езерата, както и онези, които изчезват безследно. Може би…

— Страхувате ли се от нещо, мистър Билингс? Пациентът замълча — часовникът на бюрото отмери два минути, — сетне внезапно проговори:

— Анди умря през февруари. Рита не беше в къщи. На втори януари баща й се обади, че майка й претърпяла автомобилна злополука и е на смъртно легло. Рита замина с автобус още същата нощ. Майка й не умря, но цели два месеца беше на границата между живота и смъртта. Бях наел много способна жена, която се грижеше за Анди през деня. Вечер си стояхме в къщи. А вратите на гардеробите продължаваха да се отварят сами.

Билингс навлажни с език устните си.

— Колкото и да е странно, оставих детето да спи при мен. Веднъж, когато Анди бе навършил две години, Рита ме попита дали ще го преместя в другата стая. Доктор Споук или някой от другите шарлатани твърди, че не е редно децата да спят заедно с родителите си. Предполага се, че това травматизира бъдещия им полов живот и тем подобни щуротии. Но ние никога не се любехме, преди детето да заспи. Освен това, не исках да го оставям само. Страхувах се да не го сполети участта на Дани и на Шърл.

— Но все пак го преместихте, нали? — попита доктор Харпър.

— Да — отговори Билингс. На прежълтялото му лице се появи измъчена усмивка. Мълчанието се проточи. Билингс се опитваше да проговори.

— Трябваше да го сторя — най-сетне изкрещя той. — Трябваше! Докато Рита беше в къщи, нещата вървяха добре, но в нейно отсъствие той започна да става по-смел. Започна… — Билингс извърна очи към доктора и оголи зъбите си в жестока гримаса. — О, предполагам, че няма да ми повярвате. Зная какво си мислите — типичен случай на умопобъркване. Но вие не бяхте там, вие, гаден, самодоволен тип, който наднича в чуждите мозъци.

Една нощ всички врати в къщата се отвориха с трясък. Една сутрин открих следа от кал и слуз във входното антре между гардероба за горни дрехи и външната врата. Дали си бе отишъл? Или се връщаше? Не зная! Бог ми е свидетел, не зная. Всички грамофонни плочи бяха надраскани и покрити със слуз, огледалата — счупени, а звуците… звуците… Той приглади косата си с ръка. — Събуждаш се в три посред нощ, взираш се в мрака и си казваш: „Само тиктакането на часовника е.“ Но чуваш как нещо се прокрадва под него. Думата „прокрадва“ не е точна, защото той явно иска да го чуеш. Все едно, че нещо лигаво се процежда в канала на кухненската мивка. Или пък дращене, сякаш нокти леко се плъзгат по перилата на стълбището. И затваряш очи, защото е страшно дори да го слушаш, а ако го видиш…

И внезапно изпитваш ужас, че за миг странните шумове ще спрат и той ще се надвеси над теб, ще те лъхне дъхът му на прогнило зеле, после ръцете му ще те стиснат за гърлото.

Билингс беше пребледнял и трепереше.

— Тъй, че преместих детето в другата стая. Съзнавах, че вампирът ще се опита да го убие. Така и стана. Посред нощ Анди започна да крещи и когато най-сетне се престраших да вляза, той стоеше изправен в креватчето си и викаше: „Вампирът, татенце, вампир! Искам с тате, искам с тате!“

Тонът на Билингс се бе променил, напомняше писклив детски глас.

— Но не го взех при себе си — продължи със същия заекващ детски глас, — просто не можех. След около час отново дочух писък, страхотен задавен писък. В този миг разбрах колко обичам сина си, защото се втурнах към стаята, дори не запалих осветлението, просто тичах, тичах, тичах и… о, Господи, вампирът бе сграбчил Анди: раздрусваше го и го влачеше, също както куче си играе с парцал. В мрака съзрях страшно същество с приведени рамене и с глава на плашило, усетих миризмата на умряла мишка, затворена в лимонадена бутилка, и чух… — детският глас пресекна, после Билингс продължи със собствения си глас:

— Чух, когато прекърши врата на Анди — пациентът говореше хладнокръвно и някак си безразлично. Напомняше звука на пропукващ се лед под тежестта на кънкьор.

— Какво стана после?

— О, избягах — отвърна Билингс със същия хладнокръвен, безразличен тон. — Отидох в някаква денонощна закусвалня. Типичен пример за абсолютен страхливец. Избягах и изпих шест чаши кафе. Сетне се върнах. Вече се зазоряваше. Позвъних на полицията, преди да се кача горе. Детето лежеше на пода и укоризнено се взираше в мен. От ухото му бе изтекла малко кръв. А вратата на гардероба беше отворена, или по-точно — открехната.

Пациентът млъкна. Харпър погледна към часовника на бюрото — бяха минали петнайсет минути.

— Запишете си час при сестрата — каза той. — Всъщност налага се да ме посещавате два пъти седмично, например във вторник и в четвъртък.

— Дойдох при вас само за да разкажа какво ми се случи. — отвърна Билингс, — да се изповядам, за да ми олекне. Естествено, успях да излъжа полицаите. Казах им, че детето сигурно е искало да излезе от креватчето и… Разбира се, налапаха въдицата. Всъщност приличаше на нещастен случай, точно както и преди. Но Рита … най-сетне … разбра.

Билингс закри очи с дясната си ръка и заплака.

Доктор Харпър помълча, сетне промълви:

— Мистър Билингс, предстои ни да говорим по много въпроси. Мисля, че ще успея да ви освободя от чувството за вина, но трябва да се убедя, че наистина искате да се отървете от него.

— Не ми ли вярвате? — изплака Билингс и откри очите си. Бяха възпалени и измъчени.

— Не, все още не — спокойно отговори докторът. — Значи, вторник и четвъртък.

Билингс дълго мълча, после промърмори:

— Добре де, добре, гаден психиатър такъв.

— Запишете си час при сестрата. Довиждане, желая ви приятен ден.

Билингс глухо се изсмя и побърза да напусне кабинета, без да се обръща назад.

Сестрата я нямаше. На бюрото й стоеше бележка, на която пишеше: „Връщам се веднага.“

Билингс влезе обратно в кабинета.

— Докторе, сестрата е… Кабинетът беше празен.

Но вратата на гардероба бе отворена. Съвсем мъничко.

— Прекрасно — дочу се глас оттам. — Прекрасно. Думите сякаш се процеждаха през пълна с гнили водорасли уста.

Вратата на гардероба се отвори и Билингс се вцепени. Подсъзнателно усети, че подмокря панталоните си.

— Прекрасно — повтори вампирът, докато тромаво изпълзяваше навън.

Все още държеше маската с образа на доктор Харпър в плесенясалата си лопатковидна ръка с дълги нокти.