Дийн Кунц
В капан (1)

1

В нощта, в която се случи това, виелица връхлетя всички североизточни области. Живите същества, дръзнали да излязат от убежищата си, бяха нападани от мрака и бурята.

Снегът заваля на смрачаване, когато след посещение в кабинета на лекаря госпожа Ласитър шофираше към дома си. Пухкави снежинки се сипеха от оловносивото небе и падаха право надолу през ледения, неподвижен въздух. Вече бяха изминали около осем километра, когато от югозапад нахлу остър вятър и заграби и заподхвърля снежинките пред фаровете на джипа.

Зад Мег, седнал настрани на задната седалка, за да придържа натежалия си от гипса крак, синът и Томи въздъхна:

— Ще пропусна всички пързалки.

— Още е ранна зима — отвърна майка, му, — Ще се възстановиш, преди да настъпи пролетта, и ще имаш време да се порадваш на снега.

— Може би — рече синът и.

Беше си счупил крака преди две седмици и на контролния преглед преди малко доктор Джаксън им беше казал, че Томи трябва да остане в гипс още шест седмици. Счупената кост беше раздробена — „малка, но неприятна фрактура“, която бе стегната допълнително и затова щеше да отнеме повече време да се възстанови.

— Но, мамо, в живота има толкова малко зими. Не ми се иска да пропилея тази.

Мег се усмихна, погледна в огледалото за обратно виждане и каза на сина си:

— Ти си само на десет години, миличък. В твоя случай зимите, които ти предстоят, са безброй — или поне са много.

— Не е така, мамо. Скоро ще постъпя в колеж, което означава учене и никакво време за забавления…

— Та това е едва след осем години!

— Ти все повтаряш, че колкото повече остаряваш, толкова по-бързо минава времето. И след колежа ще си намеря работа, а после ще се появи и семейство, което да издържам.

— Повярвай ми, каубой, времето не бърза, докато не станеш на трийсет.

Въпреки че обичаше да лудува като всяко десетгодишно момче, понякога Томи ставаше твърде сериозен. Беше си такъв още от бебе, но след смъртта на баща си преди две години стана много по-замислен.

Мег спря на последния светофар в северната част на града на около десетина километра от фермата им. Пусна чистачките, които пометоха сухия сняг от стъклото.

— На колко години си, мамо?

— На трийсет и пет.

— Леле, наистина ли?

— Говориш така, сякаш съм бабичка.

— Имаше ли коли, когато си била на десет?

Смехът му бе като музика за нея. Мег обичаше да слуша как синът и се смее, може би, защото почти не го бе чувала да го прави през последните две години.

Вдясно, на бензиностанцията „Шел“, две коли и един пикап зареждаха гориво. Двуметрова елха лежеше напряко в каросерията на пикапа. Само след осем дни беше Коледа.

Отляво пред боровата горичка се намираше кръчмата „Хаденбекс“. В тъмносивия мрак падащият сняг приличаше на пепел, ръсеща се от невидим небесен пожар, въпреки че на кехлибарената светлина от прозорците на къщите снежинките изглеждаха по-скоро като златисти прашинки.

— Като се замисля — обади се Томи от задната седалка, — едва ли е било възможно да имате коли, когато си била на десет. Боже, че тогава още не е било изобретено колелото!

— За вечеря ще има палачинки с червеи и супа от бръмбари.

— Ти си най-гадната майка на света.

Мег погледна в огледалото и видя, че въпреки шеговития и тон момчето вече не се усмихва. Беше се загледало мрачно в кръчмата.

Преди малко повече от две години един пияница — Дик Слайтър, си беше тръгнал от заведението точно когато Джим Ласитър караше към града, за да председателства благотворителен комитет в църквата „Сейнт Пол“. Полетял по пътя „Блек Оук“ със страшна скорост, буикът на Слайтър се врязал челно в колата на Джим. Джим починал на място, а Слайтър се парализирал.

Често, когато минаваха край кръчмата и когато правеха завоя, на който бе загинал баща му, Томи се опитваше да скрие мъката си, подхващайки шеговит разговор с Мег. Но не и днес. Вече беше приключил с шегите.

— Зелено е, мамо.

Мег потегли и пресече кръстовището, излизайки извън очертанията на града. Мейн Стрийт се превърна в двулентовия околийски път „Блек Оук“.

Томи беше свикнал с мисълта за загубата на баща си, почти се бе примирил и с чувствата си. В годината след трагедията Мег често заварваше момчето седнало край някой прозорец, потънало в мисли, със стичащи се по страните му сълзи. От десет месеца насам не го бе виждала да плаче. Най-накрая се беше примирил със смъртта на баща си. Щеше да се оправи.

Ала това не означаваше, че Томи ще се превърне в предишния. У него щеше да остане една празнина. Джим беше прекрасен съпруг и още по-добър баща, толкова отдаден на сина си, че двамата се бяха превърнали в неразделно цяло. Смъртта на Джим остави у момчето празнина като дупка от куршум, въпреки че белегът беше невидим. Мег знаеше, че само времето ще излекува сина и напълно.

Снегът започна да се сипе по-бързо и сумракът се разтопи в нощ, намалявайки видимостта значително, затова тя намали скоростта. Мег успяваше да види едва на десетина метра пред себе си.

— Става напечено — обади се Томи от задната седалка.

— Имало е и по-лоши дни.

— Къде? В Юкон ли?

— Аха. Точно там. В разгара на „златната треска“ през зимата на 1849 година. Май забрави колко съм стара. Управлявах шейни с кучешки впрягове, преди да се появят кучетата.

Момчето се засмя насила.

Мег не виждаше полята, ширнали се от двете страни на пътя, или сребърната панделка на Сийгьр Крийк, но можеше да забележи бабуните на прикритите ловни капани със зъбците им и оголените от зимата клони на извисяващите се наоколо дъбове, които съпровождаха тази отсечка от шосето. Дърветата бяха ориентир, по който познаваше, че се намират на около половин километър от острия завой, на който бе катастрофирал Джим.

Томи мълчеше.

Тогава, секунди преди Мег да направи завоя, той рече:

— Всъщност ските и пързалките не ми липсват толкова много. Просто… чувствам се толкова безпомощен в този гипс… като в капан.

Думата „капан“ жегна Мег, защото това означаваше, че Томи чувстваше неподвижността като извор на спомени за смъртта на баща си. Шевролетът на Джим беше толкова нагънат и смачкан от удара, че полицаите и следователят бяха прекарали три часа в опити да извадят тялото му от пресования метал. Беше се наложило да използват горелки, за да го освободят от колата. Мег се беше опитала да предпази Томи от най-страшните подробности около инцидента, ала когато той най-сетне се бе върнал на училище, съучениците му бяха споделили с него всички ужасяващи факти, подведени от нездравото си любопитство към смъртта и от невинната жестокост, която бе присъща за много от децата.

— Ти не си в капан с този гипс — каза Мег, умело управлявайки джипа по покрития със сняг завой. — Затруднен да, но не и в капан. Нали съм тук, за да ти помагам.

След погребението, разплакан, Томи се беше върнал по-рано от първия си учебен ден:

— Татко е бил като в капан в колата, не е можел да се помръдне, наложило се е да го режат, бил е в капан. — Мег го беше утешила и му бе обяснила, че Джим е починал на място, мигновено, без да страда. — Скъпи, само тялото му, обвивката, е била прикована там. Душата, съзнанието му, твоят истински татко вече е бил в рая.

Сега Мег намали още повече скоростта, когато достигна средата на завоя, на този завой, който винаги щеше да остане ужасно място за тях, без значение колко често минаваха по този път.

Томи като че ли бе повярвал на уверенията и че баща му не е страдал в колата. Но все още бе преследван от образите на обезобразеното тяло на баща си, притискано от смачкания метал. Внезапно насрещни фарове заслепиха Мег. Една кола се засили към тях, движейки се прекалено бързо по заснеженото шосе, шофьорът не бе загубил контрол, но возилото бе нестабилно. Занесе, прекосявайки лентата, и продължи да се движи по средата на пътя. Мег извъртя волана вдясно, заоравайки в бордюра, и натисна спирачките, уплашена да не би десните гуми на колата да прескочат в канавката, а другите да останат на пътя и колата да се преобърне. Успя да вземе завоя, докато гумите изхвърляха чакъл, който тропаше по долната страна на купето. Другата кола прелетя на два-три сантиметра покрай тях и изчезна в нощта.

— Идиот! — ядосано извика Мег.

Когато подмина завоя и стигна правата отсечка след него, тя отби встрани от пътя.

— Добре ли си? — попита.

Томи се бе свил в единия ъгъл на купето, сгушил глава във високата яка на тежкото си зимно яке. Блед и треперещ, той отвърна:

— Д-да. Добре съм.

Нощта изглеждаше странно притихнала, чуваха се само скърцането на чистачките и воят на вятъра.

— Как ми се иска да го спипам този безотговорен глупак! — ядоса се пак тя и удари с юмрук по таблото.

— Беше кола на „Биоломек“ — каза Томи. Имаше предвид разположената на около сто акра площ огромна изследователска лаборатория. — Видях името отстрани на колата.

Мег си пое дълбоко дъх, после пак и отново попита:

— Добре ли си?

— Да. Всичко е наред. Просто, искам да се прибера в къщи.

Бурята се засилваше. Снежен водопад засипваше джипа, снежинките падаха на пухкави поточета.

Щом се върнаха на „Блек Оук“, запълзяха с четирийсет километра в час. Времето не позволяваше по-висока скорост.

Четири километра по-нататък, край лабораторията „Биоломек“ нощта беше изпълнена със светлина. Отвъд триметровата телена ограда неоновите лампи зловещо блестяха на върха на шест-седемметровите пилони, а светлината едва си пробиваше път сред гъстия снеговалеж.

Макар че лампите бяха на разстояние трийсетина метра една от друга и обграждаха огромната площ, на която бяха разположени едноетажните сгради на администрацията и лабораториите, не всички бяха включени. Само веднъж през изминалите четири години, през една друга нощ Мег ги беше виждала да светят.

Сградите бяха построени далеч от пътя, зад дърветата. Дори при хубаво време и на дневна светлина те почти не се забелязваха, уединени и тайнствени. Сега бяха невидими въпреки осветителните стълбове, разпръскващи жълтата светлина.

Мъже в дебели шуби се движеха из собствеността с фенерчета и оглеждаха внимателно оградата, сякаш очакваха да открият дупка, но се бяха съсредоточили най-вече върху покритата със сняг земя около мрежата.

— Някой сигурно се е опитал да проникне вътре — предположи Томи.

Колите и микробусите на лабораторията бяха паркирани около главния вход на „Биоломек“. От двете страни на пътя бяха запалени и съскаха факли. Пътят беше блокиран. Трима мъже държаха включени мощни фенери, а други трима стояха край тях, въоръжени с пушки.

— Охо! — възкликна Томи. — Оръжия като на командосите. Работата е дебела.

Мег натисна спирачките, спря колата и смъкна стъклото на прозореца си. Леденият вятър нахлу в колата.

Очакваше някой от мъжете да отиде при нея, но вместо това се появи пазач с тежки ботуши, сиви униформени панталони и черно яке с логото на „Биоломек“ Носеше дълъг прът с прикрепени към него огледала и фенер. Придружаваше го много по-висок мъж, облечен по същия начин и с пушка в ръка. По-ниският пъхна пръта под шасито на джипа и примижа срещу отражението, което едното огледало предаде на другото.

— Търсят бомби! — каза Томи от задната седалка.

— Бомби ли? — недоверчиво отвърна Мег. — Едва ли.

Мъжът с огледалата обикаляше бавно около джипа, а въоръженият му партньор не се отделяше от него. Дори през пелената на снега Мег виждаше, че лицата им са изопнати от тревога.

Когато двамата огледаха колата и, мъжът с пушката махна на останалите четирима край барикадата в знак, че всичко е наред, и едва тогава един от тях се приближи към Мег. Носеше дънки и пилотско кожено яке, подплатено с каракул, без знак на лабораторията. Тъмна ушанка, покрита със сняг, беше нахлупена наполовина върху ушите на мъжа. Той се наведе към отворения прозорец:

— Извинете ни за безпокойството, мадам.

Беше красавец с привлекателна, но неискрена усмивка. Сиво-зелените му очи я гледаха обезпокоително пронизващо.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Просто алармата се разпищя — отвърна той и думите му се превръщаха в облачета пара сред ледения въздух. — Може ли да погледна шофьорската ви книжка, моля?

Явно, че мъжът работеше за „Биоломек“ и въпреки че не беше полицай, Мег не видя причина да не покаже документите си.

Докато той държеше портфейла и и проверяваше книжката, Томи го попита:

— Шпиони ли са се опитали да проникнат?

Същата неискрена усмивка придружи отговора на непознатия:

— По-скоро просто фалшива тревога, синко. Тук няма нищо, което да заинтересува шпионите.

„Биоломек“ се занимаваше с генни ДНК изследвания и предлагаше откритията си за производство в предприятията. Мег знаеше, че през последните години генното инженерство беше довело до създаването на вирус, който премахваше допълнителното производство на инсулин в човешкото тяло, освен това бяха изобретени множество чудодейни лекарства и всякакви други благини. Освен това обаче Мег знаеше, че някои лаборатории работеха върху създаването на биологични оръжия, нови болести, не по-малко смъртоносни от атомни бомби, но тя винаги избягваше да мисли, че „Биоломек“ — намираща се едва на километър от дома и, би могла да се занимава с подобни опасни дейности. Всъщност преди няколко години се носеха слухове, че лабораторията е подписала договор за работа по защитата, но компанията беше уверила жителите на окръга, че не се занимава с разработване на бактериологични оръжия. Обаче оградите и алармените им системи изглеждаха по-сериозни от необходимите за комерсиално предприятие, ориентирано към изпълняването на обществени поръчки. Мъжът с коженото яке попита:

— Наблизо ли живеете, госпожо Ласитър?

— В Каскада. На километър оттук.

Той и върна портфейла.

Томи отново попита:

— Господине, мислите ли, че ще дойдат терористи с бомби и ще се опитат да взривят мястото?

— Бомби ли? Откъде ти дойде тази идея, синко?

— Човекът с огледалата — отговори Томи.

— А! Ами това е само част от рутинната процедура. Както казах, сигурно е фалшива тревога. Нещо в системата — добави той и се обърна към Мег: — Извинете за притеснението, госпожо Ласитър.

Когато мъжът се отдръпна от джипа, тя погледна зад него към пазачите с пушки и към другите мъже, събрани около зловещите жълти лампи. Тези хора не вярваха, че имат проблем с фалшива тревога. Безпокойството и напрежението им се бяха изписали по лицата им, но си личаха и по начина, по който стояха или се движеха в снежната фъртуна.

Мег вдигна стъклото и включи на скорост.

Щом потегли, Томи попита:

— Мислиш ли, че лъже?

— Не е наша работа, слънчице.

— Терористи или шпиони — избъбри синът и с ентусиазъм, типичен за малките момчета, сблъскващи се с опасността.

Те пресякоха най-северната част от земите на „Биоломек“. Жълтите неонови лампи се стопиха в мрака зад колата, докато нощта и снегът притиснаха от всички страни Томи и Мег.

Още голи дъбове протегнаха чепати ръце над пътя. Между дебелите им стволове фаровете на джипа раздвижваха подскачащи сенки.

Две минути по-късно Мег зави наляво по късичката алея към къщата им. Изпитваше облекчение, че си е у дома.

Ферма „Каскада“, кръстена на семейство Каскада, които бяха живели в нея, се простираше на десет акра площ в провинциален Кънектикът. Всъщност вече не бе ферма. Мег и Джим бяха купили мястото преди четири години, след като той бе продал дела си от нюйоркската рекламна агенция, която бе основал заедно с двамата си съдружници. Фермата щеше да бъде ново начало за семейството им, Джим щеше да се опита да осъществи дългогодишната си мечта да стане писател, а не просто създател на реклами, а Мег можеше да си устрои много по-просторно и по-уютно ателие, отколкото в града.

Преди да загине, Джим беше написал тук, в Каскада, два горе-долу успешни трилъра. Колкото до Мег, тя бе открила нови насоки за своето изкуство — започна да използва по-топли и по-ярки тонове, които преди това не бе прилагала. След смъртта на Джим обаче картините и бяха станали толкова мрачни, че от галерията в Ню Йорк я посъветваха да се върне към меките багри, ако иска картините и да се купуват.

Двуетажната каменна къща се издигаше на трийсет метра пред плевнята. Имаше осем стаи и просторна кухня с модерно оборудване, две бани, две камини и предна и задна веранда.

Дори в тази буря, със стрехи окичени в ледени висулки, брулена от вятъра, шибана от снежните камшици, без нито една запалена лампа зад предните прозорци, къщата изглеждаше уютна и приветлива на светлината от фаровете.

— У дома — рече Мег с облекчение. — За вечеря ще направим спагети, искаш ли?

— Направи повече, че да има и за закуска.

— Моля!

— Студените спагети са страхотна закуска.

— Ти си побъркано дете — пошегува се тя и спря край задната веранда. Помогна на Томи да слезе от колата.

— Остави си патериците. Облегни се на мен — викаше Мег заради воя на виелицата. Патериците само щяха да му пречат в снега. — Ще ти ги донеса, след като прибера джипа в гаража.

Ако тежкият гипс не обхващаше крака му от пръстите до над коляното, Мег щеше да пренесе момчето. Сега обаче то се облегна на нея и заскача на здравия си крак.

Бяха оставили в кухнята да свети заради Дуфъс, четиригодишния им черен лабрадор. Заскрежените прозорци блещукаха с кехлибарена топлина, верандата също бе осветявана.

Пред вратата Томи се подпря на стената, докато Мег отключваше. Когато влезе в кухнята, голямото куче не се втурна към нея както обикновено, радостно махайки с опашка. Вместо това то се промъкна с подвита опашка, с наведена глава, очевидно щастлив, че ги вижда, но и въртеше очи разтревожено, сякаш се боеше да не би от някой ъгъл да изскочи разярена котка и да го одере.

Мег затвори вратата и помогна на Томи да седне на един стол край кухненската маса. После си свали ботите и ги остави на изтривалката в ъгъла до вратата. Дуфъс трепереше, като че ли му беше студено. Ала печката беше включена и в къщата бе топло. Кучето нададе странно скимтене.

— Какво има, Дуфъс? — попита тя. — Какво си направил? Някоя лампа ли бутна? А? Или сдъвка тапицерията на дивана?

— Ами, той е добър пес — защити го Томи. — Ако е счупил лампата, ще си я плати. Нали, Дуфъс?

Кучето вяло помаха с опашка. Втренчи се разтревожено в Мег, после пак се обърна към трапезарията, сякаш там се криеше някой, който го плаши.

Мег изведнъж осъзна какво става.