Стивън Кинг
Човекът, който обичаше цветята

Беше ранна вечер през май хиляда деветстотин шейсет и трета. Младеж, пъхнал ръка в джоба си, крачеше забързано по Трето авеню в Ню Йорк. Въздухът бе мек и приятен, небето постепенно притъмняваше и синевата му преливаше в успокоителното и красиво виолетово на залеза. Име хора, които обичат града, може би заради вечери като тази. Сякаш всички, които стояха пред вратите на магазините, на ателиетата за химическо чистене и на ресторантите, се усмихваха. Стара дама тикаше пред себе си детска количка, натоварена с две чанти продукти. Тя се усмихна на младежа и извика:

— Хей, красавецо!

Младежът леко се усмихна и махна за поздрав. Старицата отмина, като си мислеше: „Той е влюбен“. Младежът наистина изглеждаше влюбен. Беше облечен в тънък сив костюм, тясната му вратовръзка бе леко разхлабена, горното копче не ризата — разкопчано. Тъмната му коса бе късо подстригана. Лицето му беше бяло, а очите — светлосини. Съвсем обикновено лице, но в тази мека пролетна вечер той наистина изглеждаше красив. За миг старицата бе обзета от приятна носталгия и си помисли, че през пролетта всички изглеждат красиви… особено ако бързат за среща с любимата, за да вечерят заедно и може би след това да потанцуват. Пролетта е единственият сезон, когато носталгията не добива горчив вкус. Старицата отмина, чувстваше се щастлива, че младежът бе отвърнал комплимента й.

Младежът прекоси Шейсет и трета улица. Вървеше пъргаво, по устните му играеше загадъчна усмивка.

Никакъв старец стоеше с очукана ръчна количка, пълна с цветя, повечето от които бяха жълти: жълт облак от нарциси и късни минзухари. Имаше карамфили няколко парникови червени рози, предимно жълти и бели.

Старецът гризеше бисквита и слушвше големия транзистор, сгушен като котенце в ъгъла на количката му.

Радиото бълваше лоши новини, на които никой не обръщаше внимание: убиецът с чука все още не беше заловен; Джон Кенеди бе заявил, че положението в малката азиатска страна Виетнам (Виетнъм произнесе говорителят) става сериозно; непозната жена била извадена от Иист Ривър; специалният състав от съдебни заседатели не успял де осъди голям шеф от престъпния свят, замесен в афера с хероин, разследвана в момента от градските власти; руснаците взривили някакво атомно съоръжение. Новините звучаха нереално, дори безсмислено. Въздухът бе мек и благоуханен. Двама мъже с големи шкембета подхвърляха монети и се майтапеха. Всеки миг пролетта щеше да премине в лято, а в големия град лятото е сезонът на мечтателите.

Младежът отмина количката с цветята и гласът на говорителя заглъхна. Той се поколеба, хвърли поглед назад, сякаш размишляваше. Пъхна ръка в джоба на сакото си и отново докосна онова, което криеше там. За миг изглеждаше озадачен, самотен, дори замаян. Сетне извади ръката си и лицето му доби предишния израз на жадно очакване.

Младежът се върна при количката с цветя и се усмихна. Ще й занесе букет, това ще й достави удоволствие. Обичаше да наблюдава как очите й светват от изненада и радост; когато й поднесяше малки подаръци — малки, защото не беше богат: кутия бонбони, гривна и само веднъж испански портокали, защото знаеше, че се любимите плодове на Норма.

— Млади приятелю? — обърна се продвачът към младежа в сив костюм, който оглеждаше цветята в количката.

Продавачът беше около шейсет и осем годишен, носеше скъсан сив пуловер и таке, въпреки че вечерта беше топла. Лицето му бе сбръчкано, очите — хлътнали в орбитите, с торбички под тях, между пръстите му стърчеше цигара. Но и той помнеше какво е да си млад през пролетта — млад и толкова влюбен, че сякаш летиш. Обикновено беше намръщен, но сега леко се усмихна също както старицата, защото младежът очевидно бе влюбен чувствата бяха изписани на лицето му. Старецът изтърси трохите от пуловера си и си помисли: „Ако това момче беше болно, незабавно щяха да го откарат с линейка.“

— Колко струват цветята? — попита младежът.

— Ще ти направя хубав букет за един долар. Чаените рози са парникови и струват малко повече, по седемдесет цента парчето. Ще ти дам шест за три долара и петдесет цента.

— Скъпо е — отвърна младежът.

— Всичко хубаво е скъпо, млади приятелю, не си ли го чувал от майка си?

Младежът се ухили:

— Сигурно ми го е казвала.

— Убеден съм. Ще ти дам шест рози: две червени, две жълти и две бели — прекрасно съчетание, нали? Ще ги украся с малки цветенца — те обичат това, ще стане прекрасен букет. Но можеш да купиш и обикновени цветя за долар.

— Кои са ТЕ? — с усмивка запита младежът.

— Млади приятелю — отвърна продавачът, като хвърли фаса си на тротоара и също се усмихна, — през май никой не купува цветя за себе си. Това е нещо като закон, нали ме разбираш?

— Ясно ми е.

— Е, какво реши?

— А вие какво ще ме посъветвате?

— Ще ти кажа какво мисля — съветите са все още безплатни, нали?

Младежът се ухили и каза:

— Май само те останаха безплатни.

— Абсолютно си прав — отвърна продавачът. — Е млади приятелю, ако цветята са за майка ти, купи обикновен букет — няколко нарциса, минзухари и момини сълзи. Тя положително ще каже: „О, синко, прекрасни са, колко струват, прекалено са скъпи, нали сме се разбрал да не пилееш напразно парите си…“

Младежът отметна главата си назад и се засмя.

— Но друг е въпросът, ако цветята са за твоето момиче. Поднасяш й рози, тя не започва да изчислява колко струват, а се хвърля на шията ти…

— Ще взема розите — заяви младежът и този път бе ред на стареца да се засмее. Двамата мъже, които подхвърляха петачета, погледнаха към тях и също се засмяха.

— Хей, малкия! — извика единият. — Трябва ли ти венчална халка? Ще ти продам моята евтино — вече не ми трябва.

Младежът се ухили и се изчерви чак до корените на тъмната коса.

Продавачът избра шест рози, подряза стъблата им, напръска ги с вода и ги уви в коничен целофан.

— Тази вечер времето е като по поръчка, казаха по радиото. Ясно и топло, температурата се покачва, ако сте романтичен мечтател, може да наблюдавате звездите от покрива си. Забавлявайте се, нюйоркчани, забавлявайте се.

Продавачът прикрепи целофана с прозрачна лепенка и поръча на младежа да каже на младата дама да прибави малко захар към водата, за да запази по-дълго време цветята.

— Ще й предам — отвърна младежът и подаде петдоларова банкнота.

— Благодаря.

— Просто си върша работата, приятелче — каза старецът и му върна един долар и две монети по двайсет и пет цента. Усмивката му помръкна — Целуни я от мен.

По радиото „Фор Сизънс“ запяха „Шери“. Младежът прибра рестото и тръгна нагоре по улицата. Широко отворените му очи гледаха тревожно и жадно и сякаш не забелязваха хората, които се движеха на приливи и отливи по Трето авеню. Беше вглъбен, като че изпитваше приятно предчувствие. Но все пак отделни фрагменти се врязаха в съзнанието му: майка возеше в количка бебе с изцапано от сладолед лице, момиченце скачаше на въже и си припяваше. Бети и Хенри са на дървото и се целуват! Първо идва любовта, сетне — бракът, а ето и Хенри с бебешка количка! Две жени стояха пред обществената пералня, пушеха и коментираха как са изкарали бременностите си. Група мъже се бяха втренчили във витрината на универсалния магазин, където бе изложен огромен телевизор (на етикета му се мъдреше четирицифрена цена). Предаваха бейзболен мач и лицата на играчите имаха зеленикав оттенък. Игрището беше обагрено в светлорозово, а нюйоркчаните водеха с шест на едно срещу филаделфийците.

Стиснал цветята, младежът отмина, без да съзнава, че двете жени пред пералнята за миг спряха да бърборят и го изгледаха с копнеж, когато мина покрай тях с букета рози. Времето, когато им поднасяха цветя, беше безвъзвратно отминало. Младежът не забеляза, че младият регулировчик спря движението на кръстовището, за да мине той. Самият регулировчик беше сгоден и безпогрешно разпозна замечтаното изражение на младежа — забелязал го бе на собственото си лице, отразено в огледалцето за бръснене. Младежът не обърна внимание на двете момичета, които го отминаха, без да го удостоят с поглед, а сетне се прегърнаха и се засмяха.

На ъгъла на Осемдесет и трета той спря и сви вдясно. Улицата бе по-тъмна, от двете й страни се редуваха солидни къщи и сутеренни ресторанти с италиански имена. Три преки по-надолу играеха уличен бейзбол. Младежът не стигна дотам, а свърна по тясната алея.

Звездите обсипваха небето и хвърляха мека светлина, но алеята беше тъмна, от двете й страни бяха наредени кофи за смет. Сега младежът бе сам — не, не съвсем сам. Дочу в мрачината пресеклив вой и се намръщи. Явно любовната серенада на уличния котарак не му се нравеше.

Тръгна по-бавно и погледна часовника си. Беше осем и петнайсет и Норма вече трябваше да…

Изведнъж я видя, идваше откъм двора, носеше тъмносини панталони и моряшка блузка, която го накара да потръпне. Винаги се изненадваше, когато я виждаше за първи път, винаги усещаше приятен шок — изглеждаше толкова млада.

На лицето му грейна усмивка, която сякаш се излъчваше от цялото му същество и той ускори крачка.

— Норма! — промълви младежът.

Девойката го погледна и се усмихна, но когато се приближи, усмивката й помръкна… Той също престана да се усмихва и за миг бе обзет от безпокойство. Лицето й над моряшката блузка внезапно му се стори непознато. Смрачаваше се…нима се бе припознал? Разбира се, че не. Наистина беше Норма.

— Донесох ти цветя — промълви той с облекчение и й поднесе букета.

Тя погледна цветята, усмихна се — и му ги върна.

— Благодаря, но грешите. Името ми е…

— Норма — прошепна той и измъкна чука от джоба си, където го бе крил през цялото време. — За теб са, Норма…винаги са били за теб…всичко е за теб.

Тя отстъпи назад, лицето й се превърна в бяло петно, отворената й от ужас уста прие формата на буквата „О“ и тя не беше Норма. Норма бе мъртва, умряла бе преди десет години, но това нямаше значение защото му се искаше да изкрещи. Вдигна чука, за да спре вика си, да го убие. Когато замахна, цветята се изплъзнаха от ръката му и целофанът се разтвори. Червени, жълти и бели рози се разпиляха сред прогнилите кофи за смет, където котките се любеха в мрака и надаваха любовни писъци, писъци, писъци…

Той замахна с чука и момичето не изпищя, но би могло, защото не беше Норма, нито една от тях не беше Норма. И той земахна с чука, замахна с чука, замахна с чука…Тя не беше Норма, затова я уби, както бе сторил пет пъти преди това.

Не знаеше колко време е минало. Пъхна чука във вътрешния джоб на сакото си и отстъпи от тъмната фигура, просната върху паважа, отстъпи от розите, разпилени около кофите за смет. Обърна се и си тръгна от тясната алея. Цареше пълен мрак, дори играчите на бейзбол се бяха прибрали. Ако върху костюма му имаше петна от кръв, нямеше да се виждат в тъмнината, в меката пролетна тъмнина. Името й не беше Норма, но той знаеше своето име. Казваше се…

Любов!

Казваше се Любов и вървеше по тъмните улици, защото Норма го чакаше. И той щеше да я намери. Скоро.

Младежът се усмихна и закрачи наперено по Седемдесет и трета улица. Мъж и жена на средна възраст, седнали не стъпалата пред дома си, го изгледаха, когато ги отмина със сведена на една страна глава, отправени в далечината очи и усмивка на устните. После жената каза:

— Защо вече не изглеждаш така?

— А?

— Нищо — отвърна тя, но продължи да гледа след младежа със сив костюм, който изчезна в мрака. Помисли си, че само младият влюбен може да бъде по-красив от пролетта.